Гадна работа на улица „Гансън“

6 Инспектор Зволински

Докато си пиеше кафето, Бетингър разглеждаше Виктъри през входната врата. Три минути преди девет син автомобил, който приличаше по-скоро на самолетоносач, зави в паркинга. Шофьорската врата се отвори и един едър бял мъж, чиито ръце бяха дебели колкото бедрата на футболист, грабна кариран блейзър от пътническата седалка и слезе от колата. Коравият му лакът затръшна вратата и шумът се понесе по Шейсет и пета улица, после се върна, отеквайки в погребалната агенция. Докато крачеше към управлението, мъжът се почеса по главата, покрита с бяла, гъста като козина коса и изтри потта от неравната повърхност, която подслоняваше чифт очи, дузина лунички и нос, който приличаше на кореноплоден зеленчук.

Бетингър реши, че този титан сигурно яде хора.

— Това е инспекторът — обясни Шарън.

Чул тази информация, лостовият престана да пляска с ръце.

Инспектор Зволински махна със свободната си ръка и вратата се втурна така, сякаш от страх бе оживяла. Когато влезе в дирекцията, едрият мъж видя Бетингър.

— Когато казаха, че си черен, не са ме излъгали.

— Приятно ми…

— Ти си почти лилав. — Инспекторът се понесе като метеор през вратата, водеща към вътрешността. — Следвай ме.

Бетингър тръгна след него.

Зволински хвърли един сникърс на бюрото в приемната, по което той се хлъзна и се спря едва когато се блъсна в големия бял телефонен апарат.

— Ще си развалиш зъбите с тези боклуци.

Шарън се усмихна, когато се протегна за блокчето.

— Благодаря.

— Предупредих те.

Постовият отвори вратата.

— Добро утро.

— Не и днешното.

— Следващия път ще го пипнете.

Бетингър забеляза рани по големите ръце на Зволински, докато го следваше в съседното помещение. Там флуоресцентни лампи висяха на дълги тръбички и осветяваха голямото бяло открито пространство, където работеха чиновници и полицаи, пишеха, разговаряйки тихо, и пресяваха данни на бюра с различна големина. В горния край на всяка стена имаше тесен прозорец, който обрамчваше къс от лавандуловото небе.

— Преди работа се боксирам — обясни инспекторът, докато водеше детектива през централното работно помещение. — Понеделник, вторник и четвъртък. В петък само ако има противник, който си заслужава.

— Изглежда предпочиташ левия ъперкът.

Докато крачеше напред към далечния край на помещението, Зволински се усмихна.

— Вече търсиш улики, а?

— Още не съм открил как да се изключвам.

— Това ми харесва.

Бетингър огледа насъбралите се, които представляваха най-разнообразна група от двайсетина човека. Всички работеха.

— Внимавай, има праг.

Двамата стъпиха на малък подиум, върху който стояха огромно писалище и автомат за вода от ковано желязо, сякаш излязъл от някой ням филм.

— Откакто сложих това тук, хората пият по-малко.

— Извит като кука пръст повдигна стоманения стол и го сложи пред бюрото. — Така се пести време и в двете посоки — влизаш, излизаш.

Зволински кацна на дървен стол, а Бетингър сплеска задника си върху предложения му студен метал.

— Ако искаш, свали канадката — предложи домакинът.

— Не, благодаря. — Отговорът на детектива беше направо видим.

— Как ти харесва Мисури? — Инспекторът махна с длан, която би могла да спре цял камион. — Не влизай в подробности, защото вече имаш девет случая.

— Може да зададеш своя следващ въпрос.

— Добре. — Зволински плесна с огромните си ръце.

— Има нещо, което трябва да разбереш… нещо, което очертава параметрите и определя начина ни на действие тук.

Бетингър кимна.

— Повечето градове в тази страна имат един полицай на петстотин граждани — продължи инспекторът.

— Това е обичайното съотношение… обаче в големите богати градове, като Ню Йорк например, това съотношение е по-близо до един полицай на двеста и петдесет граждани. — Той махна с ръка из помещението.

— Ние имаме двайсет и четирима мъже със значки, включително с теб и онези, които са си взели почивен ден. Според последното преброяване населението на Виктъри е двайсет и шест хиляди. Така че ние сме дори малко под онова съотношение, което се смята за минимално в страната — един полицай на хиляда души.

Детективът беше видял тази отрезвяваща статистика в папката с данни, която му беше дал неговият предишен началник.

— Ти май знаеш това — отбеляза Зволински. — Обаче и тази сметка не е съвсем точна, защото между шест и десет хиляди души живеят в изоставените райони, включително канализацията, а те не влизат в сметката.

Детективът си представи живота в канализацията на Виктъри.

— И така — продължи инспекторът, — всеки полицай от дирекцията получава хиляда и четиристотин души, макар това да не е най-лошата част. Около седемдесет процента от мъжкото население на Виктъри между осемнайсет и четирийсет и пет години са с криминално досие. Може да се предположи без особена опасност от грешка, че с живеещите в изоставените райони и канализацията този процент нараства до осемдесет. Това е осмица, следвана от нула.

Бетингър направи гримаса.

— Ето още малко грозна математика. — Зволински изпука със ставите на пръстите си. — Всеки полицай от дирекцията отговаря най-малко за седемстотин криминални, от които четиристотин до петстотин са извършители на насилствени действия.

Детективът се запита дали семейството му не трябва да е на повече от сто и трийсет километра от Виктъри.

— Това е общият преглед — каза инспекторът — и ти трябва да имаш това предвид, когато решаваш на кои случаи да посветиш времето си. Спасяването на живота на невинни хора е по-важно от това да попречиш на бандите да се трепят едни други. Възпирането на бандите от избиване помежду си е по-важно от ареста на продавач на наркотици. Вкарването в затвора на продавача на наркотици е по-важно от залавянето на автокрадец. Не убивай мухи, когато в помещението има стършел.

— Разбрано — каза Бетингър, насърчен от идеята, че неговият началник е здравомислещ полицай, а не някой бюрократ.

— Три неща приключват случая — работата, късметът и глупостта на лошите момчета. Можеш да контролираш само първото, но често пъти това е недостатъчно. И след като винаги имаш много повече случаи, с отколкото можеш да се справиш, твоето най-важно решение става с кой случай да се заловиш.

— Умея да определям приоритетите — отговори детективът.

— Твоят партньор е своенравен — посочи към помещението инспекторът. — Големият черен мъжага с превръзките.

Бетингър погледна в указаната посока. Зад изкривено бюро седеше много едър чернокож със здраво телосложение. Носеше масленозелен костюм, носът му беше като топка, а на лицето и врата имаше бяла марля. Малките му очи бяха впити в компютър, който беше оцелял от деветдесетте насам.

— Казва се Доминик Уилямс.

Бетингър се обърна с лице към своя началник.

— Своенравен?

— Наруши някои закони и пресата се заяде с него. Затова ги смъмрих с неговия партньор — понижих ги в длъжност. Мисля… по-скоро надявам се, Доминик да е муха, а не стършел. Знаеш ли разликата?

— След нахлуване в жилище мухата ще задигне плик с трева. Стършелът подхвърля доказателства, притиска хората за пари и застрелва онези, които не харесва.

— Точно така. — Зволински се почеса по сребристата четина. — Май не си задник.

— Дай ми време.

— Не му позволявай да минава между капките. Дори с номерата на мухите.

— Ще бъда взискателен.

— Прегледай ги. — Инспекторът посочи купчина папки, висока десетина сантиметра. — Започни със случая най-отгоре — убийство, което премина в няколко случая на некрофилия.

Детективът се наведе и взе документите от бюрото.

— Който и да го е направил, няма да се върне при жена си за два пъти седмично мисионерската.

— Точно така — съгласи се Зволински и махна към залата. — Залавяй се за работа.