Гадна работа на улица „Гансън“

30 Бетингър срещу съня

— Събуди се!

Бетингър отвори очи. Спалнята му се бе превърнала в студена бяла кошара и по някаква причина, която не можеше да разбере, Алиса се бе преобразила в мършав сипаничав азиатец с късо подстригана сребристочерна коса. Действителността преподреди уморените си мисли и детективът мрачно се сети за две неща: седнал зад бюрото си, се бе облегнал на стола. Не беше минало много време и дебнещият хищник, известен като сън, бе уловил плячката си.

Хуан помогна на Бетингър да стъпи на краката си.

— Хавайско е — обясни Пери, докато подаваше термоса с кафе на детектива.

Бетингър кимна в знак на благодарност и взе съдината.

— Хуан има там чичо, който му го праща за празниците — поясни рижият. — Земята им е много по-хубава, отколкото това лайно на материка.

— Удивително място да те погребат — добави сипаничавият азиатец.

— Ако истински се съсредоточиш, ще доловиш следи от аромата на канела и бадеми.

— Вероятно и на бикини.

Бетингър изсипа малко от напитката в устата си. Макар и в състоянието си на човек лишен от сън, осъзна, че кафето е изключително постижение.

— Това е…

— Имаш две минути! — изрева Зволински иззад писалището си.

— Ще те оставим пред „Сънфлауър“ — каза Пери, докато с другите двама детективи крачеха към входната врата. — Щом се събудиш, колата ти ще бъде на хотелския паркинг. Ние ще оправим сметката и ще ти пъхнем ключовете под вратата.

Бетингър нямаше намерение да благодари на рижия за услугата. Задоволи се с едно:

— Чудесно.

— Не се тревожи — Доминик няма да избяга от предизвикателството ти.

— Не бих и позволил.

Пери и партньорът му се спогледаха, после огледаха кандидат-съперника.

— Някога да си се бил със слон, направен от разгневени горили?

— Не и откакто бях дете.

— Тогава трябва да се подготвиш.

— Зволински се е справил с него.

— Зволински е гигант, а и се боксира по научному. Освен това, макар че си на ринга и с ръкавици, не можеш да свиеш мръсен номер на шефа си. Ти обаче ще получиш пълния арсенал номера.

— Готов съм.

— Искаш ли го изписано на надгробния ти камък: „Той беше готов“?

— Сложете многоточие — предложи Бетингър.

— Той беше готов…

Хуан обмисли промяната.

— Ето сега стана произведение на изкуството.

— Погрижете се да е курсив — добави детективът от Аризона.

Усмихнат, червенокосият потупа колегата си по гърба и го побутна напред.

— Ще го направя.

Бетингър мина през вратата и пресече района на приемната, където опечалената рецепционистка не откъсна нито веднъж очи от големия бял телефон. Сякаш очакваше пряко позвъняване от небесата.

Нещо почука по дясното рамо на Бетингър и го събуди. Парещите му очи установиха, че е на задната седалка на паркирала лимузина. Хуан седеше зад волана, а до него Пери, прегърбен на пътническата седалка, похапваше десертно блокче. Пурпурен сумрак оцветяваше лицата на детективите, предното стъкло и фасадата на мотел „Сънфлауър“, който се издигаше на шест метра от мястото, където бяха спрели.

— Покажи им значката — напъти го рижавият — и ще платиш само половината.

— Разбрано.

Бетингър се пресегна към вратата.

— Почакай!

— Да?

Рижият дояде блокчето, стрелна поглед към своя партньор и отново насочи вниманието си към задната седалка.

— Можеше да наклепаш Доминик за онова, което стори завчера на жената, дето малтретираше детето си. Можеше да кажеш на шефа и какво се случи с колата ти, но не го направи. Просто продължавай да бачкаш и да даваш идеи.

— Добри идеи. — Хуан вдигна сгънат лист хартия.

— Нашите данни — обясни Пери. — Мобилни телефони, лични имейли.

Бетингър взе листа с информацията.

— Вкарай ги в телефона си, после скъсай листа и дръпни водата.

— Ще бъде направено. Имате ли моите данни, момчета?

— Да — потвърди рижавият. — Ако измислиш нещо или нещо се случи… звънни.

Сипаничавият азиатец кимна.

— По което и да е време.

— Благодаря.

Бетингър знаеше, че Доминик е грубиян, а Такли зъл, обаче Хуан и Пери изглеждаха доста свестни, особено ако се вземе предвид обстановката, в която работят.

Рижият кимна към мотела.

— Поискай стая на втория етаж откъм задната част — далеч от улицата и останалите гости. Сложи резето и веригата. Блокирай вратата с дивана. Дръпни пердетата и свали матрака на пода, така че ако някой стреля през прозореца, да не те улучи.

— Случвало ли се е?

— Типовете в кафявия товарен микробус току-що стреляха по Нанси Блокман. Тя е добре, но те са още на свобода.

— Ще внимавам — каза детективът, разстроен от новината.

Хуан запали цигара и издуха дима.

— Приятни сънища.

Бетингър слезе от колата, затвори вратата и повлече удължената си сянка във фоайето, където получи комплект ключове от плешивия мъж зад рецепцията.

— Приятен престой.

— Аха.

Детективът излезе отново на студа със замаяни очи, заобиколи жълтия мотел и се качи в стаята си на втория етаж, която гледаше към задния паркинг. Ослушвайки се за шумове, той отвори вратата и направи бърз оглед на добре отоплената жълто-зелена вътрешност, несигурен дали подобна предпазливост не е близо до параноята. Бързото, но щателно претърсване не установи присъствието на скрити врагове.

Следвайки съвета на Пери, Бетингър заключи вратата, сложи резето и веригата, избута пред нея дивана, дръпна пердетата и свали двойния матрак от подматрачната рамка на пода. Последното усилие разкри два презерватива, изветряла цигара с трева и омачкано мексиканско порнографско списание.

Детективът никога не беше приемал урина с еротични или каквито и да е други цели, но се съмняваше, че в такъв случай вкусът в устата му щеше да е по-гаден, отколкото в момента. Макар да бе готов да плати двайсет и пет долара за четка и паста за зъби, беше прекалено уморен, за да си ги набави от рецепцията или да се върне в потискащия студ навън, за да ги купи от някоя дрогерия.

Той си направи гаргара с гореща вода, изплю я, повтори операцията и си изплакна устата. Върна се в стаята, извади телефона и набра номера на жена си. Това щеше да е последното му действие, преди да освободи съзнанието си.

— Здрасти — каза Алиса. — Как си?

Бетингър долови добре скритата нотка на безпокойство в нейния глас.

— Значи си чула?

— Познаваше ли ги?

— Запознах се с единия. — Той седна на ръба на подматрачната рамка.

— По това ли работиш?

— Цялото управление работи… макар че в момента се готвя да поспя.

— Къде си?

— Мотел „Сънфлауър“ в центъра на Виктъри. — Детективът свали ботушите.

— Значи тази вечер няма да се прибереш.

— Няма. Утре ще започна много рано. Тук ще си купя бельо и чиста риза, но ще гледам да се прибера за вечеря.

— Би било чудесно.

Коланът падна на пода.

— Как мина разговорът ти с Рубинщайн?

— Много добре. Когато се видим, ще ти разкажа.

— Добре. Как са децата?

Настъпи пауза, която Бетингър веднага възприе като многозначителна.

— Какво се е случило?

— Мисля, че няма нужда допълнително да те…

— Алиса… какво се е случило? Гордън…

— Карън. Онези момчета отново са я дразнили. Дрънкали са расистки гадости и разни сексуални неща. Тя си тръгнала, но те я последвали. Казала им да спрат, а те започнали да хвърлят разни неща по нея.

Ярост изпълни Бетингър, но когато попита, гласът му беше спокоен:

— Какво са хвърляли?

— В началото чипс. След това кутийки от мляко и месо от такос.

— Месо от такос. — Той си представи малкото си красиво момиче опръскано с говежда кайма. Сърцето му заблъска в гърдите, а периферното му зрение изчезна.

— Какво са правили възрастните, докато това се е случвало? Загрявали са катрана? Събирали са пера?

— Затова не исках сега да ти казвам.

Поемайки си дълбоко дъх, Бетингър се успокои.

— Скъпа… това, което се случва тук във Виктъри, е сериозно, много сериозно. Обаче това е моята работа. Харесва ми да съм детектив, да затварям идиоти, да разрешавам загадки и да помагам на хората. Това е най-удовлетворяващото нещо, което бих могъл да правя — но това е моята работа. А ти и Карън сте моят живот. Ако нещо лошо се случи на някоя от вас, искам да науча независимо от всичко. Разбра ли?

— Забрави Гордън.

— Не съм. Сигурен съм, че ще се върне сред групата на най-обичаните от мен, когато започне да следва. Обаче точно в момента не е сред тях.

Старецът, който живееше в гърдите на Алиса, се изкиска дрезгаво.

— Няма да му кажа това.

— Той го знае. — Бетингър хвърли сакото си на близкия стол, където то остана за малко, преди да се плъзне на килима.

— Мога ли да говоря с Карън?

— Спи. Да я събудя ли?

— Не, остави я да спи. Какво стана с грубияните?

— Загазили са. Главатарят им, Брайън Калахан, ще бъде отстранен от училище.

— Можеш ли да се свържеш с неговите родители?

След като известно време обмисля въпроса, Алиса попита:

— Това добра идея ли е?

— Не мисля, че расизмът се проявява по естествен път у дванайсетгодишни момчета, така че искам да говоря с източника.

— И какво ще им кажеш? Че детето им е лайно?

— Просто искам госпожа и господин Калахан да знаят, че един неприятен и много черен полицай ще бъде пряко намесен във всичко, което се случва с Карън Бетингър.

— Ще вземеш ли допълнително оръжия, когато се срещнете?

— Най-малко осем.

— Добре, ще намеря телефона им. — Старецът пак се изкиска. — Хайде, лягай да поспиш.

— Ще поспя, а ти гледай да си вкъщи за вечеря.

— Добре. Обади се следобед и бъди внимателен.

— Ще се обадя и ще внимавам.

— Обичам те — казаха съпругата и съпругът едновременно.

— Хубави сънища — добави Алиса.

— Доскоро.

Бетингър натисна червеното копче за прекратяване на връзката и остави телефона на нощното шкафче. Прозявайки се с пукот на челюстите, се съблече, пусна таванния вентилатор и се стовари върху матрака.

Най-накрая сънят спечели продължителната битка.

От дълбините на полубудното подсъзнание на детектива с бълбукане се издигаха кошмари, но дори най-ужасните от тях се оказаха безобидни в сравнение с онова, което скоро щеше да види.