Грешница

Глава двадесет и трета

Касандра изпрати да повикат Сенека веднага след като шотландците напуснаха дома й, обаче тримата Фергюсън имаха значителна преднина и вече не можеха да бъдат застигнати.

Разтревожената херцогиня Бюкън посрещна Сенека в предверието. Вмъкна го в библиотеката, най-близката стая до входната врата, и му разказа задъхано ужасяващите събития преди още червенокожия приятел на херцог Сет да успее да седне на креслото.

— Значи са го отвлекли онези негодници от клана Фергюсън? — запита Сенека. — Сигурна ли си, че бяха те?

— Познавам Дънкан от години и не мога да се припозная — избухна Касандра и нервно закрачи из библиотеката. Не можеше да се успокои след шестчасовия домашен арест в будоара си под надзора на вежливия, но грамаден и неразговорлив братовчед на граф Фергюсън. А за една светска дама няма по-голямо мъчение от принудително мълчание в продължение на почти цял ден.

— Според думите им са потеглили на север, така ли?

Макар да изглеждаше разсеян, Сенека винаги задаваше кратки и ясни въпроси. В момента за него най-важното бе да разбере посоката, която са поели тримата шотландци и херцог Сет. Нямаше никакво време за губене. Трябваше да тръгне по следите им най-късно до един час.

— Граф Фергюсън спомена, че заминават на север, затова предполагам, че ще се укрият в имението му в Еършир.

— Такава многочислена група не може да остане незабелязана. Лесно ще открием следите им.

— Излязоха оттук преди повече от шест часа…

— Скоро ще потеглим й ние. Сахар вече събира мъжете.

— Няколко коняри и слуги няма да се справят с армията на Дъмфрийс. Той е решил да ожени Синджън за дъщеря си. И то колкото се може по-скоро.

— Тогава ще повикам бедуините — спокойно отвърна Сенека. — Те ще се справят с шотландските бойци. — Усмихна се самоуверено и продължи: — А и навярно едва ли ще се венчаят веднага щом пристигнат в имението Еършир.

— Ако вземеш онези арабски главорези, ще успеете да освободите Синджън, ала се страхувам, че няма да стигнете навреме. А и Дъмфрийс сигурно се е подготвил за „тържеството“ и сигурно церемонията ще стане веднага.

Сенека сви рамене. Знаеше за непреклонното отношение на приятеля си към брака.

— Е, тогава предполагам, че винаги могат да се разведат.

— Ако дъщерята на Фергюсън е девственица, която Синджън е съблазнил, кралят и Парламентът няма да дадат съгласието си за развод. Ако тя е била неопетнена девица, херцогът няма никакви шансове да се измъкне… Дерби изгуби делото за развод, защото го заловиха в изневяра?

Касандра раздразнено тропна с крак.

— Синджън се е забъркал с неподходяща жена.

— Аз го предупреждавах, но проклетият глупак не ме послуша — въздъхна Сенека.

Херцогинята рязко се извърна към него.

— Толкова ли е красива?

Индианецът се поколеба, доловил завистливата нотка в гласа й. Касандра бе една от най-красивите жени в Лондон. Екзотична и тайнствена брюнетка с фатално привличане.

— Тя е различна — уклончиво отвърна Сенека.

— Трябва да е доста различна, за да плени мъж като Синджън.

— Момичето обича конете — обясни той, като си припомни думите на херцога.

— И какво от това? — Черните й вежди удивено се извиха. — Какво общо има това с любовното му приключение с онази шотландка?

Сенека поклати глава и се усмихна.

— Не знам. По-добре попитай него.

— Непременно ще го сторя, когато се върне в Лондон с новата си съпруга — кисело се засмя Касандра.

Сенека, Сахар и малка трупа коняри потеглиха по следите на Синджън. Надяваха се да освободят херцога, без да влизат в открит бой с шотландците. Освен това херцог Сет не поддържаше многобройна армия и те нямаха възможност да съберат повече хора. Ала бедуинските войни бяха отлично обучени още от люлката да преследват врага.

Шотландските кланове се поддържаха и уважавания граф Дъмфрийс бе събрал внушителна армия.

Многобройната група потегли към имението на Фергюсън, като воините не се опитваха да прикрият следите си. Макар Сенека и Сахар да яздеха най-бързите коне от конюшнята на Синджън, те все пак бяха изостанали с няколко часа.

Сенека знаеше, че граф Дъмфрийс също разполага със свежи коне и нямаше да е лесно да го настигне. Нито една от двете групи не спря да почине или нощува. Шотландците смениха конете си едва когато навлязоха в северните графства. Арабските коне на Сенека и Сахар бяха изключително издръжливи и не се нуждаеха от смяна. Тази пустинна порода арабски жребци бяха по-бързи и от вятъра и изминаваха по четиристотин километра на денонощие.

Хората на Синджън, калени в пустините на Арабия или в прериите на Северна Америка, не жалеха сили, за да спасят приятеля си. Бяха отлично въоръжени и предвидливо се бяха запасили с храна за себе си и конете и не се налагаше да спират.

Препускаха бясно на север с развети черни наметала върху запотените чистокръвни коне. Дългокосият червенокож индианец с кожен жакет, украсен с ресни и мъниста и Сахар, който мълчаливо яздеше най-отпред, предизвикваха оживени коментари в селата и градовете, през които префучаваха.

Междувременно Синджън, обкръжен от мъжете от клана Фергюсън, с ръце, вързани на кръста, неотклонно се отдалечаваше на север, като отдъхваше само през кратките престои за смяна на конете. Подозрителните шотландци не се доверяваха на съдържателите на странноприемниците и сменяха конете само извън селата.

Синджън беше отлично охраняван и никой не би се осмелил да му помогне, дори и да извикаше за помощ. Херцогът непрекъснато обмисляше начините за бягство. Нямаше намерение да се остави да го оженят насила. Касандра беше в безопасност и сега трябваше да се погрижи за себе си.

Постоянно беше нащрек. Оглеждаше местата, през които минаваха, за да открие възможност за бягство. Когато се стъмни стигнаха до един тесен мост, по който можеха да минават само по двама конника, а на отсрещния бряг се виждаше гъста гора. Синджън си каза, че това е неговият шанс за спасение. Нетърпеливо се надигна от седлото и видя, че пред него яздеха само шестима шотландци. Огледа местността, за да потърси надеждно прикритие. Най-после дойде неговият ред за преминаване на моста и той потегли, придружаван само от един боец. Пресметна наум колко конски стъпки са необходими, за да се прекоси моста, избра най-удобния момент, пришпори коня си към дърветата на отсрещния бряг. Стигна до храстите и навлезе в сенчестата гора. Зад гърба му се разнесоха виковете на преследвачите.

— Спрете го! — изкрещя граф Дъмфрийс от другия бряг на реката, измъкна пистолета от седлото и се прицели в Синджън.

Херцогът започна да се провира през гъстите храсти и се опита да пришпори коня си. Клоните го шибаха по лицето, но той не спря нито за миг.

Зад гърба му се разнасяха изстрели, но нито един не го улучи, тъй като той се бе отдалечил на тридесетина метра от преследвачите, а храстите го предпазваха.

Над главата му просветна късче небе и той въздъхна облекчено. Скоро щеше да излезе на открито и конят щеше да препусне с пълна сила. Храстите свършиха и пред погледа му се откри река и видя върха не селска църква.

Зави към селото, заби шпори в хълбоците на коня. Мислено благодари на Фергюсън за отличните коне — жребецът се понесе като вихър. Ако успееше да достигне селото преди преследвачите си, можеше да поиска убежище от свещеника или да се скрие в близката странноприемница.

Зад гърба му се разнесоха яростните викове на шотландците, които се показаха иззад дърветата. След няколко мига се разнесоха изстрели. В откритата местност той представляваше отлична мишена. Приведе се ниско над врата на коня. До селото оставаха най-много четиристотин метра. Все още имаше надежда да се спаси. Може би щеше да успее да открие местния шериф. В цивилизования свят едва ли щяха да приемат варварските методи на тези побеснели шотландци, които искаха насила да го оженят.

Беше съвсем близо…

Оставаха само двеста метра…

Вече навлизаше в селото, когато един куршум го улучи.

„Нима хората на Фергюсън са успели да презаредят пистолетите си“ — светкавична мисъл прониза мозъка му в мига, когато мощен тласък го изхвърли от седлото. Не можа да разбере къде са го улучили. Конвулсивно се сгърчи на две, сякаш взрив разтърси тялото му.

Помисли си с насмешка, че те все пак го бяха улучили. Дали годеникът на Челси ще стигне до олтара жив? Силите му отслабваха, чувстваше, че не може да се задържи на коня и в следния миг сякаш земята връхлетя отгоре му.

От гърдите му се изтръгна агонизиращ вик и го прониза ужасна болка. Стори му се, че едната му ръка се откъсва от тялото.

Простена още веднъж и сетне пред очите му се спусна непрогледен мрак.

Раната в рамото не представляваше опасност за живота му.

Всички от рода Фергюсън бяха отлични стрелци.

Челси Еймити Фергюсън нямаше да остане без съпруг.

Мъжете отнесоха безжизненото окървавено тяло при аптекаря на селото.

— Злополука по време на лов — обясни граф Фергюсън с тон, който подсказваше, че всички въпроси са нежелателни. Трябваше да почистят раната и да я превържат, защото ги чакаше още път.

Аптекарят започна да промива раната, доволен, че пациентът му е в безсъзнание, защото куршумът бе раздробил костта и изваждането му беше много болезнено.

— Тази нощ не трябва да пътува — каза аптекарят. — От друсането по пътя раната може да загнои.

— Утре ще почива — рязко отвърна граф Фергюсън.

— Събудете го.

Аптекарят поднесе към ноздрите му шишенце с амонячна сол. Синджън се размърда и бавно отвори очи. В първия миг помисли, че се намира в колониите, ала пронизващата болка в рамото го накара да си припомни, че не е в Саратога, а жертва на бъдещия си тъст.

Нощното препускане бе истински ад за ранения херцог, който изтръпваше от болка при всяко полюшване на седлото. Синджън бе уверен, че мъките му доставят огромна радост на граф Фергюсън. Стисна зъби, за да не извика. За щастие аптекарят му, бе дал щедра доза лауданум, която до известна степен облекчаваше страданията му. Един ден щеше да отмъсти на този мъж, който бе разрушил живота му.

Херцог Сет не бе отмъстителен по природа, но през тази безкрайна нощ откри, че е способен да замисля злоради планове за отмъщение и в гърдите му се разгоря яростна омраза към целия род Фергюсън.

Пристигнаха в Холибоу, графство Еършир, рано вечерта на следващия ден. Без излишно суетене заведоха пленника в спалнята на първия етаж. За негова изненада го очакваше вана с гореща вода и чисти дрехи.

До леглото остана само възрастният камериер. Очевидно шотландците го смятаха за безпомощен и не очакваха да събере достатъчно сили, за да стисне остарелия прислужник за гърлото. След като се изкъпа, мълчаливият прислужник сръчно смени превръзката му, помогна му да се преоблече и накрая му донесе подноса с вечерята. На вратата се показа Нейл, с насинено око от точния удар на Синджън по време на вчерашната схватка в будоара на Касандра.

— Ще те оставим само за пет минути насаме със сестра ми, за да изясните отношенията си.

Вратата се затвори зад Нейл. Прещракването на ключа му напомни, че е затворник. Нищо не му оставаше, освен да изчака следващата сцена в трагедията, изместила безгрижния му досегашен живот.

Мозъкът му пламтеше от ярост. Само знатен благородник, приказно богат и любимец на всички знатни дами в столицата, би могъл да разбере страданието на безпомощния херцог Сет. Сега бе само жалък и безправен пленник, като избягал роб, окован във вериги. Немислима участ за аристократ от неговия ранг, непоносим жребий за мъж като Синджън, който не пречупваше гордостта си дори пред най-ужасните заплахи, не отстъпваше от решението си да живее волен и необвързан, въпреки непрестанните натяквания на баща си за моралните задължения на наследника на гордата фамилия Сет. Преди години, след ужасния разрив със стария херцог, синът му бе предпочел риска да изгуби всичко — и титла, и богатство, и почести — но да не се подчини на бащината воля.

А ето докъде стигна сега. Тежко ранен, безправен пленник, който още утре ще поведат като жертвен агнец към олтара.

И всичко това заради една златокоса кучка.