Грешница

Глава тридесета

Синджън влезе в спалнята на съпругата си. Застана до вратата, приковал гневен поглед в Челси, като че ли само присъствието му би било достатъчно, за да я укроти. На светлината на свещите проблясваха перлените копчета на жилетката му. В полумрака панталоните му от мека еленова кожа изглеждаха като велурени, а снежнобялата му риза великолепно контрастираше със смолисточерната му коса. Краката му, обути в ботуши за езда, здраво бяха стъпили върху дебелия килим, подарявайки правото му да стои там и мълчаливо да я наблюдава.

За да си отмъсти за обидното му безразличие, тя захвърли към него последната вещ, която бе останала здрава в опустошената спалня.

Малката порцеланова статуетка се разби във вратата само на сантиметри от целта и се разлетя на късчета, посипвайки килима със стъклени отломки.

Херцогът дори не трепна, макар че едно парче се бе забило в бузата му, откъдето потече тънка струя кръв. Без да отделя очи от нея извади парченцето китайски порцелан и го захвърли на пода.

— О, по дяволите, извинявай — промълви Челси. Тя всъщност не бе избухлива по природа, но сега имаше сериозни причини да се държи тъй необуздано.

— Да, най-добре ще бъде да се извиниш за всичко — тихо отвърна Синджън и огледа пораженията. В спалнята, не бе останала нито една здрава вещ. Нищо не бе избягнало от погледа й. Беше се опитала да изкърти дори металните пръчки от таблата на леглото.

— Не знаех как иначе да привлека вниманието ти — простодушно си призна Челси, макар че й бяха хрумнали няколко по-малко опустошителни варианта за тази цел. Включително и да му напише бележка или да я изпрати по някой от слугите. — Но дори и така ти се забави доста, преди да ме удостоиш с посещението си. Вероятно вече си доста обръгнал от опитите на разни жени да ти се натрапят.

Наистина това бе вярно, обаче херцогът не бе толкова глупав, за да го признае. Честно казано една нейна бележка не би го принудила да наруши спокойствието си. Не искаше да говори с нея при никакви обстоятелства, защото не бе сигурен дали в нейно присъствие ще сдържи гнева си. Освен това Синджън не бе уверен дали трябва сурово да я накаже за неочакваните промени, които внесе в живота му. По-сигурен се чувстваше, когато я избягваше. Дори и сега трябваше да събере цялата си воля, за да се сдържи и не я удари.

— Е, сега поне се увери, че успя да привлечеш вниманието ми. — Още веднъж огледа разхвърлената стая и тъжно се усмихна. — Ще трябва да ти удържа сумата за възстановяване на щетите от парите за личните разходи.

— Та нима аз разполагам с пари за лични разходи? — попита деликатно Челси.

Синджън внезапно осъзна, че те двамата са вече едно семейство. Дори само намеците за насилствената им сватба дразнеха самочувствието му.

— Говориш като баща си — рязко отвърна херцогът. Споменът за брачната им церемония в шотландския замък импулсивно се свързваше с мъчителните затворнически дни и нощи в Ретрей Хед.

— Може ли поне веднъж да поговорим като зрели и разумни хора за тази… ситуация?

— Исках да кажеш, за нашето семейство, така ли? — Думата „семейство“ Синджън произнесе с едва прикрито отвращение.

— Да. — Челси също говореше с леден тон.

Той прецени разстоянието, което го делеше от тази жена с нежно и крехко тяло, облечена обаче в мъжки костюм за езда. Никога не бе вдигал ръка срещу жена, колкото и да е разгневен. Въздъхна тежко. Много по-лесно би било да се нахвърли срещу баща й, за да отмъсти за униженията и страданията си, отколкото срещу нея.

— За какво би желала да си говорим? — тихо запита Синджън и се огледа за стол. За съжаление в спалнята не бяха останали непотрошени мебели, затова остана изправен до вратата.

— Най-много ме вълнува това колко време възнамеряваш да ме държиш под ключ, като че ли съм извършила някакво престъпление!

— Не съм решил още… но вероятно докато не възстановя силите си и повикам на дуел баща ти и братята ти.

— Всичките ли?

— Това ще зависи от изхода на дуела с баща ти.

— Какво искаш от него? Мога ли да помогна с нещо за изясняване на претенциите ти?

— Искам да живея свободно, без да съм обвързан с теб. Струва ми се, че и ти искаш да се отървеш от мен.

Тя си каза, че и този път херцогът отгатна мислите й.

— Значи дотогава ще трябва да остана в замъка ти в ролята на заложник.

— Нещо подобно.

Не пожела да й напомни, че ако бъдещото й дете не прилича на него, може да използва този факт, за да анулира брака ми. Беше толкова богат, че можеше да подкупи дори и секретарите на папата във Ватикана; за да си издейства развод.

Челси внезапно се почувства уморена, защото бременността й бе изострила сетивата й и вече се изтощаваше от всяко по-силно преживяване. Освен това мисълта за неопределено дългия престой в замъка на херцог Сет, заключена и зорко охранявана, я изпълни с отчаяние.

— Да не би да ти прилоша? — Синджън не бе забравил страхотно бледото й лице, когато я видя след отвличането му от дома на Касандра.

— Само ми се зави свят — прошепна Челси и се отпусна на перваза на прозореца. Краката й се подкосиха. Хладният нощен въздух й помогна да се съвземе от шока. Усмихна се пресилено. — Не ми се искаше да опустошавам тази стая, но си въобразявах, че само така мога ти докажа колко ми е противно да ме държат под ключ, като някоя крадла или убийца — продължи тя, след като й премина.

— Съжалявам, но не мога да те пусна. Ти си единствената ми гаранция, че баща ти няма да се опита да ми отмъсти, като прати убийци да приключат с мен от засада. Може би няма да се наложи да чакаш дълго деня, когато отново ще бъдеш свободна.

— Няма да издържа цели шест месеца в тази стая, превърната в затворническа килия! — промълви тя и го погледна смутено. Синджън стоеше невъзмутим, облегнат на рамката на вратата. — Нима нито за миг не допускаш, че това дете може да е и твое?

За секунда херцогът се замисли, за да прецени как да изрази мнението си, без отново да накърни достойнството и честта й.

— Положението ми налага да изисквам пълна гаранция, че не съм жертва на хитро скроена измама. Това дете може да се окаже един ден наследник на титлата и богатството ми.

— Нима? — Челси познаваше законите не по-зле от него.

— Ако е мое дете.

— А в противен случай?

Трябва да бъде честен с нея, каза си той.

— В такъв случай ще се разведа с теб.

Тя също бе мислила за развод, но безразличният начин, по който го каза, я нарани. В края на краищата детето бе и негово.

Обикновено мъжете не се интересуваха от последиците на любовните им приключения. Някои го правеха, ако бяха влюбени в любовниците си, ала дори и тогава рядко се стигаше до предложение за женитба.

Много малко жени се осмеляваха да поискат сметка от любовниците си и то само в случай, че жената може да предложи нещо в замяна — богата зестра или красота.

В тези случаи мъжът или се нуждаеше отчаяно от пари или бе запленен от красотата на партньорката си.

Нито едно от тези изисквания не се отнасяше до Синджън.

Ако не беше грубата намеса на граф Дъмфрийс, той никога нямаше да се ожени за дъщеря му. Богатството и положението му в обществото го правеха недосегаем.

— Няма да можеш да се разведеш с мен — рече Челси, само за да му се противопостави, уязвена от презрителните му думи.

Херцогът разбираше какво иска да каже. Независимо от това дали бе искрена или разиграваше някаква роля, Челси бе много убедителна.

— Ще видим.

— Това отново ни връща в началото. Ще бъда ли свободна след раждането на детето?

— Разбира се.

— Дори и ако то е наследник на титлата ти? — Синджън не беше споменал, че вече има син, помисли си тя. Вероятно предполагаше, че Челси знае, тъй като официално бе признал детето преди много години.

— Разбира се.

— А какво ще стане с детето?

Тя вече му бе задала този въпрос, но той не желаеше да мисли за отговора. В момента имаше много по-важни неща.

— Не знам — честно отвърна херцог Сет и за негова изненада Челси избухна в сълзи.

— Прости ми… — изхлипа тя. — Май много… лесно… плача.

Очакваше такъв отговор, но въпреки това думите му я разстроиха. Струваше й се, че напоследък нещастията я преследват едно след друго.

— Зле ли ти е? — внезапно гласът му прозвуча загрижено.

— Вече… ми… мина — преглътна Челси и се опита да потисне сълзите, напиращи в очите й.

В този миг изглеждаше трогателно безпомощна и уязвима, като наранено дете. Краката й висяха от перваза на прозореца, а нещастното й лице бе обляно в сълзи. Нейната невинност го трогна.

— Често ли плачеш?

— Страхувам се, че напоследък плача почти непрекъснато.

Синджън не можа да сдържи усмивката си.

— Не искам да плача толкова лесно, не търся съчувствие.

— Аз съм последният човек на този свят, който ще ти съчувства — отвърна херцогът, но студенината в очите му бе започнала да се топи. Заговори по-бързо, за да изпревари прилива от жалост, надигащ се в сърцето му. — Не можеш да спиш тук.

Думите изненадаха и самия него. Настъпи неловка пауза. Внезапно една мисъл осени съзнанието му.

Тя можеше да спи с него.

Защо не? Нали беше негова съпруга?

Защо не? Вече и без това беше бременна.

Защо не, наистина? Беше самотен и лишен от всякакви удоволствия.

Защо не, наистина?

— Трябва да ти намеря някоя чиста стая, където да прекараш нощта — промърмори той.

— Ще разчистя леглото. Мога да спя навсякъде, дори и на пода.

Синджън бе забравил колко искрена и непретенциозна бе Челси. Тръгна към нея, обзет от внезапно вълнение.

— Още ли ми се сърдиш? — Погледна го тя изплашено.

— За този хаос ли?

Челси кимна и гърлото й пресъхна от напрежение.

Той поклати глава и се усмихна.

— Твоят темперамент ще забавлява слугите няколко дни. Искаш ли да се погрижиш сама за възстановяването на стаята?

— Защо си толкова любезен с мен?

Синджън сви рамена, сам не можеше да обясни чувствата си. Вече бе пред нея. Тя бе вдигнала лице и го гледаше с огромните си, влажни от сълзи очи. Дали детето й ще има същите кадифени, тъмновиолетови очи, запита се той, сякаш за пръв път осъзнал, че в нея расте един нов живот.

— Как се чувстваш? — тихо попита младият мъж.

— Уморена съм — тъжно се усмихна тя. — Както обикновено… — Може би ако бе дошъл при нея, без да е принуждаван от буйната й покана, тя нямаше да се държи с него така рязко. Чувстваше се изтощена, не само физически, но и емоционално от събитията през последните седмици, от непрекъснатото напрежение и преследване. Щом сега й предлага примирие тя бе готова да го приеме.

— Ще ти намеря по-подходяща стая, където да прекараш нощта — рече той и предпазливо докосна рамото и, сякаш се боеше да не я изплаши. Пъхна ръка под коленете й и въпреки леката болка в рамото си я вдигна на ръце. Не посмя да я притисне до гърдите си. — Струва ми се, че не си напълняла.

Думите му й напомниха за онези безгрижни дни, когато бяха толкова щастливи заедно.

— Не съм наддала много. Само ми се спи през цялото време… съжалявам… за всичко това… — Челси посочи безпорядъка в стаята. — Ще ти платя за щетите.

Като негова съпруга, макар и само по име, тя би трябвало да притежава средства за лични разходи, помисли си Синджън. Не бе подписвал брачен договор и тя вероятно нямаше никакви пари.

— Няма за какво да се извиняваш. Аз не биваше да се държа така заповеднически. Имаш ли нужда от нещо?

— Само от четката си.

Херцогът я отнесе на ръце до скрина, на който се виждаха само четка за коса и огледало.

— Да не би да си суеверна?

Челси го погледна и унило се усмихна.

Той се огледа и забеляза, че нито едно огледало в стаята не бе счупено. Когато отново се обърна към нея, очите му бяха топли, както ги помнеше.

— Утре ще решим какво да правим — рече Синджън.

— Горските духове навярно са чули молбите ми — леко се усмихна тя. — Почти успях да избягам.

Не искаше да я разочарова и затова се съгласи с нея.

— Да, почти успя.

Докато я носеше на ръце по коридора към спалнята си, той изпита странно задоволство, че опитът й за бягство не бе успял.

Не знаеше какво ще прави с нея в спалнята си. Чувствата му бяха объркани. Занесе я до малкото канапе край камината и седна на него.

— Предполагам, че не ти тежа прекалено много — прошепна Челси.

Дали му тежи прекалено много. Искреното съжаление, изписано на лицето й го забавляваше, макар тя да бе преобърнала живота му.

— Все още не си много тежка — шеговито отвърна той и я залюля в скута си.

Двамата внезапно замлъкнаха. Имаше толкова много неща, които ги разделяха.

Помисли си, че е истински негодник, след като продължава да я желае, въпреки всичко, което се случи между тях.

А Челси си мислеше колко спокойна и защитена се чувства в скута му, обгърната от силните му ръце.

Те продължаваха да мълчат, сякаш всеки от тях се страхуваше да не разруши обаянието на този миг.

— Изморена съм.

— Наистина ли?

Заговориха като участници в пиеса. Млъкнаха, спогледаха се и се засмяха.

— А освен това съм гладна — добави Челси, — ако нямаш нищо против.

Той едва не попита „За какво?“, защото в този миг мислеше само за нея и нежното й тяло, отпуснало се в ръцете му. Ала успя да спре думите си навреме и вместо това каза:

— Разбира се, че нямам нищо против. Сега ще позвъня на иконома.

Двамата се настаниха на леглото му и с апетит се заеха с вечерята. Този импровизиран пикник сякаш възвърна част от предишното им приятелство.

Челси с удоволствие хапна от фаршированите яйца, студения пудинг и топлите кифлички със стафиди. Изпи една чаша студена медовина. След това се справи с внушителна порция бифтек и накрая похвали главния готвач за пухкавия сладкиш с пълнеж от сметана и шоколад. Завърши с два пресни мандарина под смаяния поглед на Синджън.

— Това дете ще тежи цял тон, скъпа моя съпруго, ако продължаваш да се храниш с този апетит.

— Не е ли ужасно? — отвърна Челси, поласкана от обръщението му. — Не мога да се спра. Непрекъснато съм гладна. Но предполагам, че един мъж не може да го разбере.

— Може би би могъл — промълви той със странно притихнал глас и тя изненадано го погледна.

— Не ми ли се сърдиш вече? Не ме ли мразиш? — Докато го питаше, осъзна, че не биваше да му задава тези въпроси. От малка бе разбрала, че мъжете не обичат да ги разпитват за чувствата им. — Да махна ли подноса? — попита тя и с това побърза да смени темата като се усмихна колебливо.

— Чудесно.

Беше права. Той не искаше да отговори на въпросите й. Резкият му отговор бе достатъчно доказателство.

Синджън се облегна на таблата на леглото, почеса се по брадичката и въздъхна.

— Не знам какво чувствам към теб, но се радвам, че вече не плачеш, дори ми е приятно да съм с теб.

— Аз пък се радвам, че ръката ти оздравява. А сега, след като си разменихме съответните любезности, имаш ли нещо против, ако изтрия кръвта от брадичката ти? Разкървавил си порязаното от онзи порцелан.

— Нямам нищо против. Много си внимателна.

— Учудва ли те това?

— Много.

— Може би трябва да се постарая винаги да бъда по-внимателна.

— А ще можеш ли?

— Бих искала да го направя, но се страхувам, че няма да успея, след като толкова много години съм живяла само сред мъже и коне.

— Може би тъкмо това ме привлича в теб, не мислиш ли?

— Не знам. И ти не знаеш, милорд, ако ми позволиш да бъда откровена. Ти не знаеш какво харесваш у мен, защото цял живот си харесвал само едно нещо у жените.

Синджън се замисли за миг. Тя бе удивително умна за своите седемнадесет години и половина.

— В такова семейство съм израсла, Ваша Светлост… само мъже. Научих се да ги разбирам.

— Казвай ми Синджън.

— Не знам дали бих се осмелила.

— Осмели се.

Това беше последното нещо, което трябваше да каже на това младо момиче, което бе негова съпруга. А може би бе най-правилното, ако искаше да се подчини на обзелото го желание.

Челси откри най-съблазнителния начин да изтрие кръвта от брадичката му. Приближи се към него, наведе се над лицето му и с устни избърса кръвта.

Излишно е да се споменава, че никой от тях не спа през тази нощ и в Хетън настъпиха щастливи дни.