Грешница

Глава четиридесет и четвърта

През следващите дни те се превърнаха в единствения източник на удоволствия на султана. Останалите жени от харема чезнеха от незадоволена страст, защото техният господар искаше чужденецът да обладава само жената със златистите коси. Какво опияняващо представление, каква изключителна страст! Хамуд щеше да получи тяхното дете! Хамуд бе сигурен, че златокосата красавица ще забременее и той ги наблюдаваше как се любят всяка нощ. Господарят на Тунис бе завладян от маниакалната си идея.

Беше божествено.

Беше ужасно.

Беше чудесно.

Беше някаква лудост, дива агония, опиянение, непресъхваща страст, безумна жажда за живот, безкрайно желание да избягат, да бъдат отново свободни.

Синджън непрекъснато обмисляше планове за бягство, особено сега, когато зрението му започна да се възвръща. Понякога виждаше неясните очертания на предметите и проблясъци светлина. Ала дори и да успееше да се измъкне от апартамента си, коридорите, които водеха до харема бяха добре пазени той едва ли щеше да успее да стигне жив до Челси. По цял ден кръстосваше стаите и се опитваше да си представи разположението на коридорите между неговата стая и стаята, в която всяка нощ двамата с Челси изпълняваха любовното си представление. Броеше пазачите. Бе забелязал, че онези от пленените християни, които се бяха отказали от вярата си и бяха приели исляма, бяха лични телохранители на султана. Дали някои от тях щяха да се съгласят да му помогнат, ако им обещаеше свободата им? Дали щяха да изменят на Хамуд?

Кроеше планове за бягство, но продължаваше да се преструва на напълно сляп. Къде се намираше яхтата му „Аврора“? Дали Сенека и Сахар бяха измислили някакъв план за освобождаването му? Бе уверен, че приятелите му ще се опитат да го освободят. Ала дали беше възможно да проникнат в крепостта на султана? Дали щяха да го открият сред петстотинте стаи на двореца?

Дали след това щяха да успеят да открият Челси…

Когато си мислеше за всички пречки, които го деляха от свободата обземаше го отчаяние. Дори и да успееше по някакъв начин да се измъкне от апартамента си и да открие Челси, как щяха да се оправят из лабиринта от коридори и стълби на замъка?

А и нямаше никакво време за губене. Щом султанът се увереше, че някоя от заложниците му е забременяла, Синджън повече нямаше да му е нужен.

Но Синджън никога не сподели страховете си с Челси.

— Ще се измъкнем оттук — бе й прошепнал той, когато усети соления вкус на сълзите й върху устните си. Откакто зрението му се бе възвърнало и той можеше да различава сянката зад паравана единствено силното му самообладание го възпираше да не задуши Хамуд. Само няколко скока и щеше да се намери върху похотливия арабин. Щеше да стисне увисналата му шия и да прекърши врата му.

Ала любовта му към Челси го възпираше да извърши това безумие. Както и мечтата му един ден двамата да се завърнат отново в Англия.

За пръв път в живота си се молеше на Бога да го дари с търпение и сдържаност, качества, които досега никога не бе притежавал. Беше безстрашен и безгранично смел, но предпазливостта му бе непозната.

Британският консул представи Сенека и Сахар на Вивани, макар че една вечер докато проучваха околностите на двореца на султана приятелите на Синджън, вече се бяха запознали с един от братовчедите. Те бяха решили да проникнат в двореца и да го освободят с оръжие, докато братовчедите Вивани разчитаха на своето изпитано оръжие — щедрите подкупи.

Разбраха се да нападнат двореца следващия петък, в почивен ден за мюсюлманите. Бедуините в много по-малка степен от арабите се съобразяваха с религиозните празници. Те бяха преди всичко воини и религията им бе до известна степен варварска. Много по-важно за успеха на плана им бе фактът, че в петъкът луната навлизаше в нова фаза.

Сенека и бедуините нападнаха след полунощ сред непрогледния мрак на африканската нощ. Бързо се справиха със стражите около външните врати и се прокраднаха в коридора, водещ към стаята на Синджън. Червенокожият предводител на групата спираше само за да забие острия си кинжал в гърлото на някой неочаквано изскочил в тъмнината тунизийски пазач. Без да губят време, нападателите проникнаха в стаята на Синджън и оставиха един бедуин да бди до леко открехнатата врата.

— Западната врата на градските стени ще остане отворена още пет минути — лаконично съобщи Сенека. Нямаше никакво време за прегръдки и приветствия. Италианците от банкерската фамилия Вивани ги очакваха там. Стражите бяха подкупени, но не трябваше да се забравя, че е възможно изневиделица да изскочат пазачите на Хамуд, които патрулираха из двореца през интервали от четвърт час. Вече бяха изминали десет минути.

— Трябва да намерим Челси — прошепна Синджън и хвърли арабското наметало от раменете си. Сахар му подаде извит кинжал. — Пазачите може да ни изненадат всеки момент.

— Значи тя е жива? — гласа на Сенека прозвуча облекчено. — Как най-бързо да я намерим?

— Ако тичаме, ще стигнем за три минути при нея — отвърна Синджън. Хиляди пъти бе изчислявал наум това разстояние. — Ако не срещнем стражи по пътя… — Той сви рамене. — Все още не мога да виждам много добре — каза той и тръгна към вратата.

— Ще вървя до теб — прошепна Сенека и се изравни с него.

— Аз също ще съм до теб — добави Сахар и застана, от другата му страна.

Тримата тръгнаха с бързи стъпки. Бедуините бяха свикнали да разчитат на инстинкта си на воини и следотърсачи, с който бяха закърмени от люлката. Никой от двадесетте бедуини не зададе излишни въпроси. Втурнаха се безшумно по коридорите към харема.

Вратите на харема рязко се разтвориха. Нападателите нахлуха в просторния вътрешен двор, около който се виждаха вратите на наложниците.

— Челси! — изкрещя Синджън. Гласът му отекна като гръм в тишината на тъмния двор.

Стори й се като истинско чудо. Изплашената Челси бързо отхвърли завивките и скочи от леглото.

— Тук съм, тук… идвам… — извика тя, забравила за смъртната опасност. Мислеше само, че отново ще види съпруга си. Той бе извикал силно името й, без да шепне, без да се крие. Мощният му вик отекна от покритите с мозайка стени й заглъхна под арките на мраморните колони, ограждащи вътрешния двор.

След миг той бе пред вратата на стаята й. Очертанията на мускулестото му тяло изпълниха рамката на вратата. Протегна стремително ръка към нея, пръстите й я сграбчиха конвулсивно. Само този допир бе достатъчен, за да й вдъхне смелост.

— Върви след мен. Ще избягаме оттук! Но бъди готова за кръвопролитие. — Искаше му се това предупреждение да се окаже излишно, искаше да й спести грозната гледка при схватката с охраната на двореца. Придърпа я към себе си, за да я защити с тялото си.

Когато излязоха във вътрешния двор се натъкнаха на бягащите евнуси. Изплашените наложници се бяха изпокрили в стаите си, освен една млада гъркиня, която бе пленена миналото лято, след нападение на търговски кораб, пътуващ към Александрия.

— Ще дойда с вас — твърдо заяви тя на френски и се затича след Челси и Синджън по белия мраморен под около басейна.

— Сенека — извърна се Синджън към приятеля си и му посочи девойката. В момента мислеше само за спасението на Челси. Ако младото момиче искаше да дойде с тях, някой трябваше да се погрижи за нея.

— Трябва да тичаш по-бързо от вятъра — извика Сенека. Хвана я за ръката и добави: — Няма да крещиш каквото и да стане.

— Избий ги всичките — жестоко заяви девойката. — Започни от Хамуд. Дай ми един нож и аз ще ти помогна да го убиеш.

Сенека й подаде една кама и гъркинята ловко я стисна в ръката си.

— Върви пред мен, аз ще те следвам…

— Как се казваш? — индианецът попита след миг, когато вече тичаха по коридорите към западната врата, сякаш се бяха срещнали на следобеден чай.

— Кресида — ослепително се усмихна тя. — Аз мога да бягам по-бързо от теб.

Колко странно, помисли си Сенека, че в един от най-опасните мигове в живота си, докато тичаше по тъмните коридори, може би към смъртта, той установи, че за пръв път след смъртта на жена му, отново е привлечен от женска красота. — Ти наистина си очарователна — усмихна се той, — но не си по-бърза от мен. — Флиртуваше с някаква наложница от харема, когато всеки миг можеше да загуби главата си.

Нямаше време за повече разговори. Тръбачите от стените на крепостта засвириха тревога. Само след миг дворецът ще гъмжи от войници. Трябваше да си проправят път с оръжие в ръка към западната врата, да оставят десетки трупове зад себе си, да се сражават на живот и смърт. Когато излязоха във втория двор ги посрещнаха радостните възгласи на хората на Вивани. Бегълците се спуснаха към вратата, зад която ги чакаха конете и конярите на Вивани.

Бедуините за миг се озоваха на седлата. Останалите бързо ги последваха. Мисълта за свободата им даваше криле. Челси си помисли, че това е най-щастливият миг в живота й — да усеща коня под себе си, да препуска на воля в студената нощ. С усмивка се обърна към Синджън, който яздеше огромен черен жребец до нея. Тя знаеше, че може да надбяга всеки мъж и въодушевено извика:

— Колко има до брега?

— Около три километра… ще минем по пътя откъм града. Те не очакват да минем оттам.

Челси весело се засмя. Този участък от пътя бе истинско предизвикателство и за най-добрите ездачи.

— Пазачите в двореца не могат да яздят… поне не толкова добре, колкото бедуините.

Никой, дори и най-професионалните ездачи, освен мъжете на пустинята, не можеха да оцелеят при това бясно препускане по този тесен проход, по калдъръма с безброй завои и сергии от двете страни. Сенека откри още една причина за възхищението си към младата гъркиня. Тя яздеше като вихър.

Когато достигнаха до пристанището видяха „Аврора“, която се полюшваше закотвена до вълнолома. От свободата ги делеше само северния бряг на Фоум ел Куед. Синджън пришпори коня си. Челси го последва, заедно с цялата група. Всички разбираха, че ако мюсюлманите ги настигнат, ги чака бавна и мъчителна смърт.

Гледката на бялата яхта с опънати платна, готова за отплуване им вдъхваше нови сили.

До брега ги чакаха дълги лодки. Конниците приближиха до брега. Чуваше се само плясъкът на морските вълни и свистенето на вятъра. Знойна тишина и непрогледен мрак обгръщаха малкия полуостров, издаден в морето. Набързо се поздравиха с моряците от лодките. Нямаше никакво време. Първо трябваше да качат жените, а конете да оставят на брега. Скоро брега щеше да се изпълни с войниците на султана.

Още не бяха качили жените в първата лодка, когато в далечината се появиха първите мамелюци.5

— Те са на километър и половина зад нас — тревожно процеди Синджън и се обърна към Сенека, който носеше Кресида на ръце.

Сенека хвърли поглед през рамо, изруга и тихо отвърна:

— Не очаквах, че толкова бързо ще ни настигнат.

Синджън стоеше до колене във водата с Челси на ръце и умът му трескаво обмисляше ограничените възможности за спасение. Пулсът му бясно заби. Гледаше застрашително намаляващото разстояние между тях и арабите. Решението му бе взето. Наведе глава и нежно целуна Челси.

— Ти си моят живот… ти си моето щастие — прошепна той, притисна я за миг към гърдите си. Искаше да й каже още много нежни думи, искаше никой да не ги преследва, искаше да й разкрие колко много я бе обичал. — Обичам те с цялото си сърце — рече той и нежно я остави на седалката в лодката.

Думите му я накараха да изтръпне от ужас. Прозвучаха й много заплашително, като сбогуване завинаги.

— Ти също ще дойдеш с нас — изплашено избъбри тя. — Не ми говори така… ела и седни до мен… — Ала гласът й заглъхна, защото видя очите му и разбра, че той няма да отстъпи. — О, Господи!

— Ще те последвам колкото се може по-скоро. — Опита се да говори спокойно, за да не я плаши. Губеше скъпоценни мигове, вместо да я целуне за последен път… устните му толкова дълго бяха копнели за нейните…

Сенека леко го докосна по ръката.

— Сбогом — прошепна Синджън и докосна с пръст долната й устна. Не можеше да понесе мисълта за раздялата с нея.

Най-после се откъсна от Челси и тръгна, без да се обръща назад.

Лунната светлина бе слаба, но шлемовете на арабите проблясваха в мрака. Върховете на копията приличаха на танцуващи точки.

— Отведете жените на яхтата и веднага вдигнете котва — заповяда Синджън на моряците и им помогна да оттласнат лодката от пясъка. — Не ни чакайте. Ще се срещнем в Неапол. — Думите му звучаха рязко и отсечено, придружени от тропота на приближаващите се коне.

— Все още има време, Синджън… да се качим всички! Не го прави! — изкрещя Челси, надигна се от седалката и протегна ръце към него. — Можем да избягаме!

— Хванете я — заповяда Синджън. — А сега, потегляйте! — извика той и се отдалечи от лодката.

— Синджън!… Не! — Болезненият вик на сломената жена се понесе над вълните и премина в безутешни ридания, докато моряците я държаха да не скочи през борда.

— Може би не всички мамелюци ще се бият с тях — обади се Кресида. Тя бе присвила очи и се опитваше да различи приближаващите се конници, докато моряците бясно загребаха към яхтата… — Те няма да се бият за прослава на султана…

— Но са прекалено много — проплака Челси. Сърцето й се бе сковало от ужасяващата мисъл, че може би никога повече няма да види съпруга си, а хората на Синджън са само една шепа.

Синджън машинално опипа ножовете на колана си и хвърли поглед към Сенека и Сахар. Отпъди всякакви разнежващи мисли за любимата си. Трябваше да мисли само как да оцелее. Опита се да преброи преследвачите. Съществуваше голяма вероятност да се спасят от гнева на Хамуд. Измъкна мускета от кобура на седлото и възседна арабския жребец. Измъкна кинжала, стисна дръжката му от бивна на носорог и се обърна с усмивка към Сенека и Сахар.

— Готови ли сте?

Те му кимнаха утвърдително и той препусна напред в лек галоп.

Бедуините ги последваха с ужасяващи бойни викове. Конниците се насочиха право към гъстите редици на преследващата ги стража.

Оставаха петдесет метра между двете групи, когато проехтяха първите изстрели. Бедуините се целеха в предните копиеносци и повечето от тях бяха повалени от мощния залп. Нямаше време да заредят отново мускетите, затова воините на пустинята изтеглиха смъртоносните си кинжали, остри като бръсначи. Безпощадният звън на стоманата даде знак за началото на ръкопашната схватка. Конете цвилеха и се мятаха като бесни. Въздухът се изпълни с ужасяващи предсмъртни викове, от които кръвта се смразяваше. Бедуините се врязаха в гъстите редици на мамелюците.

Битката на морския бряг не се виждаше ясно от борда на яхтата. Челси изпадна в безпомощен гняв, когато „Аврора“ вдигна котва и се понесе с издути платна. Не успя да накара Синджън да тръгне с нея. Бяха разделени отново, тъкмо когато бяха толкова близо до спасението. Сега не й оставаше нищо друго, освен да ридае отчаяно.

Проклет да е! Защо му трябваше да се прави на герой пред нея? Всички можеха да се спасят с лодките. Преследвачите бяха още далеч! Мразеше го, защото я изостави и предпочете да се бие като рицар, докато всеки разумен човек би се качил на лодката и би отплавал под самия нос на мамелюците!

Синджън си позволи да погледне към морето само за миг, между два удара със сабята, и въздъхна с облекчение, когато видя, че „Аврора“ се носи с развети платна. Слава на Бога, Челси бе спасена… от султана, от физическите наказания, от варварските обичаи на тази страна, в която жената се третираше като животно. Бе останал да се бие с арабите заради нейната свобода, за да не завърши живота си като робиня в ориенталски харем на хиляди километра от родината. Докато се биеха на брега, яхтата щеше да отплува на безопасно разстояние.

Рязко извъртя коня си, за да избегне връхлитащия го ятаган. Бе решен, ако Бог се смилеше над него, да се завърне в Англия. Пришпори коня си и се понесе срещу един от мамелюците. Ножът му се заби в сърцето на арабина.

Предсмъртният вик на войника го изпълни с радост. Искаше му се това да бе тлъстото тяло на Хамуд. Ала нямаше време за безплодни мисли за отмъщение. Измъкна острието от агонизиращия си противник. Мамелюците бяха по-добре въоръжени и по-многобройни, при това обучени да се сражават до смърт, защото вярваха, че тези, които загинат в битка с неверниците, ще отидат направо в рая.

Отново се завъртя, вдигна окървавения нож и препусна в галоп към центъра на битката. Кръвта шуртеше от раните му, издутите му мускули лъщяха от пот, черната му дълга коса се развяваше от вятъра. От гърдите му се изтръгна див вик и сякаш самият Сатана връхлетя в най-гъстата сеч.