Грешница

Глава тридесет и осма

След дълго обмисляне Челси реши да му направи едно благоразумно предложение, толкова недвусмислено, че той да не може да избегне категоричния отговор. Защото имаше само два отговора — да или не.

Искаше от него само да й посвети две седмици от своето време. И ако след тези последни две седмици Синджън продължи бракът им да настоява да бъде разтрогнат, тя ще го напусне завинаги, при това без никакви усложнения за него.

Нима ще й откаже тези две седмици?

Нали нищо нямаше да изгуби?

Тя беше тази, която залагаше на карта щастието си, но повече не можеше да издържа. Да продължават живота в този стил за нея означаваше страданията й да бъдат винаги повече от радостите. През всичките седмици, прекарани в Лондон, Челси навсякъде бе придружавана от съпруга си. След тази нечувана демонстрация на семейна вярност вестниците пространно коментираха промяната в поведението на Синджън Сейнт Джон. Но той нито веднъж не прекрачи границите на приятелската любезност. Живееха като брат и сестра, толкова нехайно и фамилиарно се държеше той с нея.

А Челси не можеше да живее без мъж до нея в широкото, но празно и студено легло. Освен това повече не можеше да се преструва, че е щастлива. Затова реши да рискува и да заложи всичко на карта.

На сутринта, докато яздеха в Хайд Парк, Синджън съобщи на Челси и на Бо, че следващия ден той заминава за Тунис.

Бе взел това решение в онази сутрин, когато пред пресушена бутилка бренди в Брукс дочака изгрева. Измъчван от главоболие не само заради изпития алкохол, но и заради негодуванието, че не бе съумял да изтръгне от сърцето си страстното желание към нея.

Ако отиде в Тунис, огромното разстояние, което ще ги разделя, може би щеше да му помогне да разбере какво го привлича към нея, да си обясни дали страстта, която изпитва към Челси е достатъчна, за да останат завинаги заедно. Надяваше се, че тази раздяла ще му помогне да възстанови душевното си спокойствие. Агентът му в Тунис го заинтригува със слуховете за някаква нова порода коне с изключителни качества, развъждани от не много известно пустинно племе южно от Тозер. Защо да не опита да успокои страстите, бушуващи в душата му, и в същото време да се сдобие с нови арабски коне за разплод?

Яхтата му вече беше готова за отплуване. Утре сутринта ще вдигнат платната.

Не можеше да говори в присъствието на Бо, затова Челси се ограничи с нищо незначещи благовъзпитани забележки, докато слушаше обяснението на Синджън за внезапната промяна в плановете му. Опасяваше се, че всеки миг нетърпимата душевна болка ще изтрие учтивата усмивка от лицето й и сълзите ще рукнат от очите й.

— Нямам нищо против да останеш в Сет Хаус — продължаваше той, докато Тън и Мамелюк яздеха един до друг по чакълестата пътека, — и дори да се забавляваш до края на сезона… или да заминеш за Кингсуей, Оукъм или за някое друго от именията ми. Свободна си сама да решаваш как ще прекарваш времето си.

Сега от него бе останала само обичайната му вежливост, зад която се спотайваха недоизказаните думи, че когато пожелае, тя можеше да напусне живота му и никой нямаше да се опита да я спре.

— Заведи ме на яхтата, папа — намеси се Бо, а лицето му светеше от радостна възбуда. — Искам да дойда с теб утре. Нали ще отиваш при търговците на пристанището за провизии за нашето морско пътешествие. — Момчето знаеше за плановете на Синджън да отплуват към Тунис и с радост помагаше на баща си в приготовленията. — А освен това ми обеща при това пътешествие да ми купиш черен арабски жребец. Моля те, папа, не искам да забравиш за обещанието си.

— Ще го имаш, Бо, стига да открием такъв кон в пустинята. Можеш да разчиташ на мен, след като съм ти го обещал. Ако ми помогнеш днес да напазаруваме, утре ще помоля д-р Бекет да те освободи от уроците.

— Уха! Ще работя като докер, папа! Много по-приятно е да работя с теб, отколкото да се потя заради спреженията на проклетите латински глаголи.

Останалата част от сутрешната езда премина в оживено обсъждане на всичко необходимо за пътуването до Тунис. Когато се върнаха в Сет Хаус, Синджън помогна на Челси да слезе от седлото, но веднага след това се извини и добави, че няма да присъства на закуската, защото оставали броени часове до отплуването му.

— Ако имаш нужда от нещо, моят иконом ще бъде на твое разположение — обясни Синджън. Бо го чакаше на няколко метра встрани. — Не се стеснявай да търсиш услугите му… — И махна с ръка, след което бързо тръгна към външната врата.

Челси не очакваше мистър Бъкторн, иконома на херцог Сет, да успее да намери лек за измъчената й душа. Заля я вълна от самосъжаление. Колко малко й трябваше, за да го убеди да изгладят всички противоречия в техния доста объркан семеен живот. Но ето че отново го губеше… Втурна се в къщата, обляна в сълзи. Изтича нагоре по стъпалата и се скри в спалнята си, за да не види никой как плаче горчиво за изгубената си любов.

Всъщност Синджън й бе казал: „Прави каквото желаеш, върви, където искаш, живей както намериш за добре“. Не се интересуваше от нея и не й обещаваше нищо за бъдещето им. Защото си беше заминал, но този път окончателно.

А преди това се бе постарал тя да разбере намеренията му.

Тази вечер Челси не успя дори да направи опит да се усмихне. Извини се пред Деймиън и Мария, когато я поканиха да посети с тях премиерното представление в операта. Сърцето й беше разбито. Не желаеше да дава поводи на светските клюкари да злорадстват с нещастието й. Дамите от висшето общество винаги криеха чувствата си, дори умееха да се смеят, когато сърцата им се обливаха в кръв. В стремежа си да завладее вниманието на Синджън тя се бе заела да играе роля на бляскава красавица. По цели вечери танцуваше, шегуваше се и флиртуваше с елегантни, но безлични кавалери, неизменни посетители на най-посещаваните лондонски салони. Но никой, освен съпруга й не вълнуваше въображението й. Толкова много банални и кухи фрази бе разменяла през последните няколко месеца с десетки дами и джентълмени, че вече се съмняваше, дали още може да разсъждава като нормална и здравомислеща личност.

След безбройните обеди, вечери и приеми Челси се чувстваше отегчена и изтощена. Предварително знаеше какво ще види и чуе на следващото събиране, кого ще срещне, в чия компания, дори как ще бъде облечен. С изненада установи, че никак не я вълнуваха интимните преживелици на останалите. Може би подсъзнателно избягваше да дава ухо на слуховете, за да не чуе името на съпруга си, замесено в някаква скандална история. Не по-малко скучни бяха за Челси безкрайното женско бръщолевене за шивачки и тоалети, суетното изтъкване на пищните фризури, безплодните опити на мъжете да се изявяват като доморасли политици. Ако добрият тон изискваше да се говори по-малко и повече да се консумират пресни ягоди или зелен грах или разбити белтъци с лимонов крем, Челси със сигурност можеше да претендира, че е станала член на висшето общество. Посещаваше по десет пъти седмично трите си шивачки, използваше за всичко модния епитет „страхотно“ и се тъпчеше с безвкусната шунка в ресторантите в Уоксхол.

Опита се да прилича във всичко на изисканите лондонски дами, но не успя да го задържи до себе си. Може би Синджън трябваше да замине. Може би решението му да замине не е заради отвращението, което изпитва към нея и няма нищо общо с подозренията й, че повече не иска да живее с нея. Кой знае, още утре може да намери повод отново да се усмихва на събеседниците си и да се радва на живота, такъв, какъвто е. Ще чака изгрева, ще язди Тън, ще разгледа изложението на коне, за което писаха във вестниците…

През целия ден Синджън не се прибра в Сет Хаус, а камериерът му опаковаше багажа на господаря си. Челси чуваше през стената тропота от ботушите на носачите и ударите по капаците на сандъците. Поръча да й сервират вечерята в спалнята, защото не искаше да изпусне момента, когато Синджън ще се върне. Поне можеха да си кажат няколко думи на раздяла като разумни и зрели мъж и жена. При тази мисъл Челси се усмихна. Като благовъзпитана дама би трябвало да го целуне и да му пожелае успешно плаване. Може би той няма да се върне тази вечер в Сет Хаус? Няма ли да е по-добре да легне в неговото легло, та поне да си фантазира, че отново лежи до него… Макар и със стиснати зъби, можеше да понесе мисълта, че бракът им не се оказа от най-успешните, но съвсем друго бе да се примири с края на тяхната огнена любов. Всички съображения на разума са безсилни пред мъчителния копнеж по изгубеното щастие.

Нищо лошо нямаше да се случи, ако остане да спи в леглото му. Това няма да означава, че ще настоява да го задържи при себе си. В най-лошия случай Синджън ще и заповяда да се премести в нейната спалня. Следователно няма да бъде по-самотна отколкото сега. Но ако не се върне до сутринта, ще може за последен път да се наслаждава на спомените си за техните нощи, да си представя, че в този миг той я обгръща със силните си ръце, ще вдъхне аромата на парфюма му, пропит във възглавниците, ще бъде заобиколена от вещите му, ботушите, камшиците за езда, скиците на предишните му коне, портрета на Бо, безпорядъчно нахвърляните му книги и бутилки, с една дума — хаотичната и до болка позната атмосфера на неговия живот.

А след като Синджън отплува с яхтата си, тя веднага ще напусне шумния и суетен Лондон. Сред хаоса от мисли и чувства Челси не можа да си изгради ясен план за бъдещето си. Едно поне бе ясно — ще се върне у дома, в имението в Еършир, за да продължи да живее така, както бе живяла, преди да го срещне в онази фатална нощ.

Запъти се към леглото му не с хитри помисли и тайни намерения да го съблазни, да го приласкае, да го умолява да не я напуска… Но дори и това да бе истина, какво би могла да постигне, след като Синджън твърдо бе решил да напусне Англия на следващата сутрин?

Искаше само едно: поне през тази последна нощ да не бъде сама в широкото си прохладно легло. Търсеше само малко утеха, малко нежност и съчувствие след десетките самотни нощи, разделени от стената между спалните им.

Внезапно си припомни, че цял Лондон би се залял от смях, ако узнае, че се опитва да накара съпруга си да се влюби наново в нея. Светските правила препоръчваха на изисканите дами да се отнасят към всичко, дори и към най-съкровените чувства, колкото е възможно с по-подчертано безразличие. Отчаяната жена се опита да се вживее в ролята на безчувствена лейди; но любовта към съпруга й не се предаваше, не се подчиняваше на никакви канони, въпреки категоричното решение на Синджън да я изтръгне от живота си, като досаден плевел.

Не можеше така рязко, от утре, да спре да го обича, само защото той бе пожелал така, защото за него бе много по-удобно да избегне сърцераздирателната раздяла с упреци, с обяснения и обвинения, с клетви и сълзи. Само непресъхващата тъга по изгубената й младост я спираше да му устрои шумно изпращане, достойно за буйния й шотландски темперамент.

Но болката в сърцето й бе тъй силна, че не й оставяше сили да се гневи, да негодува, да жадува за отплата. А нима бе забравила как започна техния роман? И ако някой е виновен за това, че сега е самотна и нещастна в тази огромна, но чужда лондонска къща, това не е той, нали? Усмихна се натъжено при спомена за първата им среща в Нюмаркет, когато умореният Синджън отвори вратичката на каретата си и я завари на седалката. Макар че се отказваше от нея, все пак през всичките тези месеци нещичко й бе дарил. Никога нямаше да забрави страстните му прегръдки и ласки.

Здрачът отстъпи пред вечерния мрак. Челси седеше в креслото пред прозореца и разсеяно гледаше към градината. Мислите й се въртяха само около скандалната слава на съпруга й. Виждаше очарователната му усмивка, бавното повдигане на устните му, обещаващи безумни наслади, игривия блясък в очите му, особено изкушаващ в полумрака, омайващите му сини очи, като ключ към душата му, криеща вихрени страсти, острата възбуда на сетивата й, която той постигаше само с един небрежен поглед, стройното му тяло и великолепно очертаните му мускули; стоманените му ръце, с които я притискаше до гърдите си тъй стремително, че не можеше да си поеме дъх… божествената наслада, когато я любеше, когато я изкачваше до висините на екстаза…

Не, лъжа е, че ще го очаква покорна, унила, помирила се със загубата! Не е възможно да я напусне, без да се сбогуват, мислеше си Челси, потопена в съня на техните спомени. Искаше да бъде обичана, да му се отдаде за последен път, като венец на тяхната всепоглъщаща страст. Колкото и да бе съкрушена и неутешима и въпреки волята на всички богове искаше да го има, макар и за последен път! Не искаше той да я жадува, нито да й се обяснява в любов, да й се кълне във всичко свято, че за него няма по-скъпо създание на този сват… не, не понасяше вече баналните фрази… искаше само да я притисне без думи към гърдите си… защото тя бе толкова неопитна в любовта… Никога не бе имала друг мъж, освен него и никога няма да има… А сега той я изоставяше… завинаги.

Ще броди из онези диви краища, в които моретата гъмжат от пирати, а пътищата от разбойници. Сигурно няма да се размине без рисковани премеждия. А колко още опасности криеха размирните арабски султанати в Северна Африка, управлявани от войнствени династии! Властите в Тунис надали ще погледнат благосклонно на експедицията на Синджън за купуване на расови арабски коне. Не се ли носеха слухове, че султанът на Тунис е забранил да се продават коне на неверниците?

Нощта бе спуснала крилете си над огромния град и сенките в градината неусетно посивяха. В полумрачната стая неясният копнеж на Челси придоби конкретни очертания. Приличаше на комарджията, който отчаяно улавя за последния шанс и хвърля заровете или на удавника, който се хваща за сламката. Бе обхваната от същата възбуда, която по време на състезанията, я изпълваше с буйна енергия.

Как да постъпи, когато Синджън се върне? Как да извлече вниманието му? Усмихна се и се отправи към тоалетната стая.

Навярно нямаше да бъде трудно да съблазни един мъж, известен с любовта си към жените. За краткия си престой в Лондон бе научила женските методи за покоряване на мъжа. Отиде в банята и пусна водата. Изкъпа се в розова вода, изми косата си с ароматен френски сапун, напудри тялото си, за да стане кожата й мека като атлаз и се напарфюмира със скъп парфюм. Стройното й гъвкаво тяло ухаеше на лилия и обещаваше сладки наслади.

И ако не можеше да го съблазни с класическите женски средства, помисли си тя по-късно, докато се разхождаше в стаята на Синджън напарфюмирана, напудрена и гола като скъпо платена куртизанка, ще прибегне до по-малко съблазнителното, но по-ефикасно средство — ще разтвори малко кантаридин4 в гарафата с коняка.

Челси бе забелязала малката бутилка върху лавицата, на която Синджън държеше няколко антични статуетки. Взе я и се замисли дали е разумно да се използват възбуждащи средства, но си припомни фразата: „В любовта и във войната всички средства са позволени“. Погледна запечатаната с восък запушалка. Очевидно нейният съпруг не се нуждаеше от кантаридин за възбуждане на сексуалните си желания. Това я раздразни и тя изсипа част от праха в коняка.

Тази нощ бе последната й възможност да съблазни Синджън, преди да замине за Тунис. Повдигна бутилката с коняк към светлината, разклати я и след кратък размисъл добави още малко от праха.

Остави гарафата на масичката до леглото, сложи една чаша до нея, постави и последното издание на книгата за чистокръвните коне, отдръпна се назад, за да огледа ефекта и кимна доволно. Всичко изглеждаше на мястото си. Отиде в спалнята си, за да избере подходяща рокля, с която да възбуди желанията на съпруга си. Мнозина от дамите във висшето общество биха казали, че едва ли съществува такава рокля, но младата жена не мислеше така и усърдно затърси из гардероба си.

Избра неглижето, което Синджън й бе купил от ателието на мадам Дюбей. Леката дантелена материя се плъзна по тялото й и то потръпна от удоволствие при допира на фината бяла коприна. Никой не можеше да отрече, че мадам Дюбей притежава непогрешима дарба при избора на бельо и интимни допълнения към дамските тоалети, реши Челси, оглеждайки се в овалното огледало. Великолепната, ръчно изработена дантелена дреха бе изящна като паяжина. Отпред се закопчаваше само с два сребърни клипса, които много лесно се сваляха. Две тънки презрамки, вързани на панделки, крепяха дрехата за раменете й. Може би Синджън също имаше принос в създаването на този модел.

В гардероба й имаше още няколко подобни неглижета, но досега не ги бе слагала, защото нито веднъж не влезе в спалнята й. Може би е казал на мадам Дюбей да изпълни обичайната поръчка и модистката бе прибавила тези ненужни дрехи към гардероба на Челси.

Дали да вдигне косата си или да я остави свободно разпусната? Изправи се пред високото огледало. Меката светлина на свещите озари златистите й коси. Тя я повдигна с ръце, наклони глава наляво, после надясно и реши, че вдигната прическа ще отива на обеците на Венера — изящни, подобни на капки черни и бели перли, копия на обеците от прочутия портрет на Венера от венецианския художник Тициан.

Може би през тази последна нощ обеците щяха да й вдъхнат силата на богинята на любовта? За да победи безразличието на съпруга си се нуждаеше от всички средства на женската съблазън. Погледна към многобройните ковчежета със скъпоценности и разрови блестящите камъни.

Бижутата представляваха малка част от семейните накити на херцозите Сет, които Синджън небрежно й бе дал след пристигането й в Лондон.

— Ето, вземи този ключ — й бе казал на другата сутрин след пристигането и й беше дал ключа от трезора. — Избери си няколко бижута. Ще са ти необходими, когато се явяваш пред обществото.

Извади няколко скъпоценности от кадифените кутии, разпръсна ги върху бюрото на Синджън и замислено ги огледа. Чувстваше се като актриса в гримьорната, която се подготвя за най-важната си роля. Накрая реши все пак да си сложи обеците на Венера. Дано богинята й донесе късмет.

Излегна се удобно в леглото на Синджън, облегната на възглавниците, нагласена и парфюмирана, тя с плаха надежда зачака завръщането на съпруга си.

През това време Синджън бе направил последната си обиколка по лондонските клубове. Бе се сбогувал с приятелите си и сега седеше в будоара на Хариет и замислено съзерцаваше дъното на чашата си с коняк.

— Откакто си се върнал в Лондон, ти не си погледнал друга жена, Синджън. Тя вероятно означава нещо за теб. — Хариет се бе изтегнала в един шезлонг срещу него с чаша шампанско в ръка. Вдигна високата чаша към него и попита: — Защо не се върнеш у дома, за да целунеш съпругата си за сбогуване?

Сините му очи, зачервени от алкохола, погледнаха червенокосата красавица, която от много години бе негова приятелка и любовница.

— Помниш ли кога за пръв път дойдох тук? — тихо попита той, без да отговори на въпроса й.

— Когато навърши шестнадесет години, скъпи. Много добре си спомням деня, в който баща ти те запозна с мен. Ти бе най-красивият младеж, когото някого бях виждала — каза с усмивка тя. — И много по-опитен, отколкото предполагаше баща ти. — Седмият херцог Сет бе довел младия си наследник в луксозния публичен дом на мадам Хариет, за да го научат на всички тайни на любовта. Хариет лично се бе заела с тази задача, пленена, както и сега, от чувствената му красота. Тогава тя бе на двадесет и три години и от шест години управляваше процъфтяващото заведение. Тя го бе открила благодарение на щедростта на стария маркиз Ходингтън. Много малко мъже дотогава бяха успели да събудят интереса й, така както Синджън. Двамата веднага се сприятелиха.

— Променял ли съм привичките си през всичките тези години… освен заради Катерин? — Един мускул заигра на лицето му.

— Не, скъпи — промърмори Хариет, която знаеше за нещастието на Синджън, — но може би твоята красива млада съпруга е започнала да те променя?

— Може би аз не искам да се променям?

— А може би нямаш друг избор? — Гласът й бе мек и нежен като копринената рокля, с която бе облечена, а зелените й очи, изпълнени със съчувствие. През последните две седмици бе наблюдавала внимателно приятеля си и бе забелязала, че той избягваше всички млади жени, които го преследваха. Това не бе типично за Синджън, известен с любовните си авантюри, а още по-странно бе, че не бе посетил леглото на нито една от светските дами. Това не беше същият мъж, който през март бе заминал в Нюмаркет за конните състезания.

— Човек винаги има избор — рязко отвърна херцогът.

— Но на каква цена? Очевидно напоследък си изгубил доброто си настроение.

— Не исках да се женя — промърмори той и се облегна назад с недоволна въздишка.

— Бракът едва ли е пречка за теб… както постъпват много от твоите приятели. — Приятелската й усмивка му напомни за многобройните изневери сред висшето общество.

Синджън я изгледа втренчено за миг и сините му очи помръкнаха.

— Открих, че не бих могъл да се примиря с обичайните отношения в светските бракове.

— Тя означава нещо за теб… в противен случай нямаше да говориш така — изтъкна Хариет. И въпреки че вече може би го бе изгубила като любовник, като негова приятелка тя искаше той да бъде щастлив. Никоя друга жена, освен Катерин, не бе успяла да завладее сърцето му.

Синджън напълни отново чашата си. Думите на Хариет засегнаха болното му място.

— По дяволите — тихо изруга той, отпи голяма глътка бренди и отново се облегна удобно назад. — Можеш да бъдеш чудесна изповедничка…

— Две седмици — прекъсна го тя. — Това е изключително голям период за човек като теб, скъпи Синджън. — Усмивката й беше мила и съчувствена, израз на привързаността й към младежа, който бе израсъл и се бе превърнал в буен млад мъж… близък приятел. — Върни се у дома, преди да заминеш за Тунис.

— Не одобряваш ли бягството ми? — усмихна се той и й напомни за шестнадесетгодишния младеж с обезоръжаваща чистосърдечност.

Тя сви рамене.

— Може би не одобрявам, причините, заради които бягаш. Спомените за нещастния брак на родителите ти, егоизма ти, страха ти да делиш Бо с още някой, чувството ти за вина, че изневеряваш на паметта на Катерин… Бягаш, вместо да останеш тук, поради най-важната причина, защото… ти обичаш съпругата си.

Тази тирада предизвика широка усмивка на лицето му.

— Май доста си мислила и си се тревожила за мен през последните две седмици? — промърмори той и в сините му очи проблесна дяволито пламъче. — Може би трябва да ми изпратиш сметка, заради тази дълбока загриженост за спасението на душата ми.

Очевидно той не бе настроен за задълбочени размисли, а и може би тя му бе казала прекалено много неща. Трябваше да му ги каже, защото на сутринта щеше да отпътува. Искаше да го накара да се замисли над чувствата си и най-после да разбере истината.

— През всичките тези години си бил много щедър към мен, скъпи, и аз съм доста богата жена — каза и топло се усмихна червенокосата красавица. — А и аз нямам нищо против да се погрижа за духовното ти спасение.

— Хм — промърмори Синджън, припомняйки си любовните умения на Хариет. — Може би ще се запазиш само за мен докато се върна — усмихна се той. — Дотогава сигурно ще съм прогонил демоните от душата си.

— С удоволствие, скъпи мой — отвърна тя и макар да се засмя думите й прозвучаха напълно сериозно. Синджън бе един от малкото мъже, които я интересуваха, а тя винаги бе подбирала много грижливо любовниците си. — Но искам да те помоля за една услуга. Иди и се сбогувай с жена си. Никога няма да забравя как Шоу си отиде, без да ми каже дори едно сбогом. — Шоу Пентърст беше първият й любовник и един ден изчезна от живота й, без да й остави дори писмо. Беше се засрамил да й признае, че семейството му настоява да се ожени за една богата наследница. Хариет го обичаше така, както само една шестнадесетгодишна девойка може да обича един красив младеж, който е бил първият мъж в живота й. И до ден-днешен болката от този спомен не бе заглъхнала напълно в душата й.

— Трябва ли да отида? — Синджън се шегуваше, макар да знаеше, че Шоу бе голямата любов на Хариет. Шоу се бе оженил за богатата наследница с остър нос, която му бе родила осем деца. Живееше в една каменна грамада, която наричаше дом и удавяше дните си в алкохол, за да забрави нещастието си.

— Нима искам нещо толкова трудно от теб? Само да кажеш довиждане на жена си. Не я напускай, без да се сбогуваш с нея.

Той знаеше, че доброто възпитание изисква да се види с жена си, преди да замине, но не можеше да събере смелост. Искаше просто да избяга от нея.

— В такъв случай — рече той и погледна към часовника над камината — ще се отбия у дома, преди да отплувам за Тунис.

— Целуни я от мен — усмихна се Хариет.

— Кой е казвал нещо за целувки? В края на краищата тя ми е съпруга — весело отвърна Синджън и се надигна от креслото. — Чувала ли си някой да целува жена си?