Грешница

Глава двадесет и четвърта

Синджън стоеше в средата на стаята, с очи, приковани към вратата. Гневът напираше неудържимо в гърдите му. Трябваше да стиска безпомощно ръце, за да не строши масата пред себе си. Или да стовари юмрука си върху някоя друга цел. Най-много би желал това да бъде лицето на тринадесетия граф Фергюсън.

Когато се появи на прага тя изглеждаше сломена и бледа. Беше облечена в карирана шотландска рокля, в синьо и зелено, скрепена на рамото й с брошка, символизираща герба на клана Фергюсън и странно контрастираща с пребледнялото й лице. Синджън се вцепени. В първия миг в гърдите му се надигна чувство на симпатия към виновницата за страданията му през последните два дни. Толкова трагичен му се стори израза на теменужките й очи. Обаче съчувствието се стопи без остатък щом чу как пазачът в коридора превъртя ключа след влизането й. Зловещият звук му напомни, че след броени часове трябва да се омъжи за тази проклета шотландка.

— Ти, кучко… — изхриптя херцогът, задавен от безсилна ярост. — Това ли преследваше още от първата ни среща? Очевидно петдесет хиляди гвинеи не ти стигнаха! Сигурно тази камара пари не можа да напълни гушите на алчните шотландски мародери. Затова сега посягаш и към титлата ми.

Бузите й пламнаха от бруталното му посрещане. Ако не бе тъй нещастна, щеше да намери сили да отвърне достойно на обидата. Но в този миг и тя се чувстваше пленница, също като него.

— Съжалявам за всичко, което е трябвало да понесеш, за раната ти и за… гнева на баща ми. И независимо от всичко, което в този момент си мислиш за мен — тихо промълви Челси, — длъжна съм да ти заявя, че никой не е искал моето съгласие за тази авантюра. Разбирам гнева ти — продължи тя и облегна ръце на вратата зад гърба си, като опора срещу презрителния, изгарящ поглед на пленника срещу нея. — Разбирам те много добре, защото аз съм не по-малко от теб обидена от жестокото решение на баща ми. Обаче не можеш да отречеш, че и ти имаш свой дял в тази трагедия… и ти си отговорен… Защото това дете е твое.

— Може би — мрачно процеди озлобеният херцог. Очите му напомняха късчета лед. — Доколкото мога да си спомня, в Оукъм ти напомних да използваш гръцки тампони.

— Тогава трябва да е станало преди Оукъм, макар че — язвително рече тя, възмутена от подозрението му — в Оукъм се случваше понякога да изгубиш търпение и да се нахвърлиш отгоре ми, преди да успея да си поставя един от гръцките тампони.

Челси полагаше неимоверни усилия да сдържа чувствата си и да говори разумно. Ако не бе пленник в имението на баща й и ако не го заплашваше насилствена венчавка, може би той щеше да се съгласи с думите й.

— Може да си съблазнила някого по време на пътуването си от Нюмаркет до Оукъм… Или след като се разделихме — нагло я упрекна херцог Сет. — Никак не ми харесва идеята ти да ме провъзгласиш за баща на детето ти.

— Въпреки знатния си произход ти се оказа само един долен негодник! — Челси видимо се стараеше да избягва крясъците и ругатните, обаче тъмновиолетовите й очи го жигосваха като нагорещено желязо. — И никой няма право да бяга от своята отговорност. Но ти явно не си свикнал да ти се говори така. — Внезапно тя въздъхна примирено. — Слушай — продължи с по-тих тон, — нямам сили да споря кой е по-виновен от двама ни. Аз изцяло поемам моята част от вината за зачеването на това създание, от сега обречено да бъде нещастно. И сега нямаше да съм тук и да се опитвам да разговарям с теб, ако не бях жертва, както и ти, Синджън, на жестокостта на баща ми и братята ми. Ако можех, щях да се скрия някъде вдън земя и да го родя. Без теб, без дори да научиш за това, че повторно си станал баща. Без да ти поискам дори един грош. Когато се срещнахме, аз не се интересувах от теб, а мислех единствено как да се спася от домогванията на епископ Хетфийлд. И сега нищо не искам от теб, обаче моето семейство не дава и дума да се издума за друг изход, а аз съм безпомощна срещу трима мъже. — Вирна леко глава и го огледа с критичен поглед, какъвто той за пръв път виждаше у нея. — Обаче другите мъже поемат отговорността за децата си… макар че твоите изискани лондонски дами и джентълмени да са на твоя страна.

Синджън я изгледа с презрително присвити очи. Болката в рамото му се усилваше при всяка, нейна по-остра дума.

— Явно намекваш за лорд Девъншир, който настани любовницата си под един покрив със съпругата си, плюс четирите си деца. Или за принцовете с кралска кръв, които имат деца от доста жени, но никой от тях не пожела да се ожени. — Гласът му бе студен като лед. — Или може би говориш за Туфъм Болингбрук, който направи две деца на съпругата на лорд Честър. Или пък за Левизън-Гор. Да, той се ожени за най-малката дъщеря на херцог Лейчестър, след като Дайана Фаулър за трети път забременя от него. Затова не ми дръж лекция на тема мъжката отговорност като някой проповедник, от методистката църква — озъби се той. — Аз съм херцог Сет и не попадам в твоите категории за мъжка отговорност.

Разбира се, той имаше право. Никога знатен благородник не е бил заставян да се омъжи от такива чисто морални съображения. И той не би го сторил, ако тя се бе оттеглила в някое тихо и далечно убежище.

— Ако можех, щях да избягам — прошепна Челси, до смърт измъчена от безкрайните спорове с баща си. Никога не бе мечтала за съпруг. Сегашната безизходна ситуация се дължеше само на отчаяния и опит да се спаси от натрапения й брак с човек, когото тя не обичаше и никога не би могла да обикне. — Аз не искам да бъдеш мой съпруг така, както и ти не ме искаш за твоя съпруга — напълно сломена, Челси едва говореше. Отпусна се на стола до врата и стисна главата си с две ръце, изплашена, че ще се пръсне от болка.

Синджън остана мълчалив, но изпълнен с подозрения, защото много отдавна бе запознат с богатия арсенал на женската хитрост. Карираният шал на Челси се свлече от врата й на пода. За него тази част от традиционна шотландска носия бе признак, че още се намират в средновековието. В изтънчения лондонски свят, в който бе отрасъл херцог Сет, винаги се стремяха да избягват скандалите и публичността. Не се изискваше от един мъж и една жена непременно да се оженят при внезапно забременяване на жената. Често се случваше децата в благородните фамилии да са всъщност незаконородени. Но доста благородни дами при нежелана бременност заминаваха в чужбина, за да родят и се връщаха от „пътешествието“ с дете на някоя тяхна „братовчедка“, което после без излишен шум изпращаха в някой изискан пансион. Всички разбираха, че се налагат компромиси, но никой не говореше за безизходни ситуации. Браковете се сключваха най-вече по династични съображения, за придобиване на наследници, за сключване на изгодни съюзи, понякога дори по любов, но никога само заради някоя неочаквана бременност.

Разтревожен от пребледняването й, Синджън си зададе въпроса дали все пак не трябва да й се притече на помощ, когато Челси изохка:

— Прилошава ми! — и затисна устата си с ръце. Той се втурна в ъгъла на стаята, грабна първия леген, който му попадна пред очите и се затича към нея. Поднесе го под устата й тъкмо навреме преди тя да повърне. Челси изглеждаше напълно отпаднала, толкова нещастна, че херцогът веднага забрави за спора им.

— Често ли ти прилошава? — смутено попита той и извади носната си кърпа.

Тя кимна. Не можеше да говори, защото продължаваше да й се повдига.

Синджън отнесе настрани легена, приклекна до нея и нежно избърса очите и устните й, а после седна на пода край треперещата девойка.

— Студено ли ти е?

По природа не беше коравосърдечен и страданието й го трогна до такава степен, че всичко друго остана на заден план. Гласът му отново звучеше с познатата й мекота и топлина, прочувствен и нежен, без следа от омраза и студенина.

Челси поклати глава, ала нов спазъм разтърси корема й.

— Лоша работа — промърмори той. Стана и отиде до леглото, грабна завивката и я наметна върху раменете й.

Усмихна се стеснително и за втори път приклекна до нея, за да бъдат очите им на едно ниво. Първата му усмивка, откакто влязох в стаята, машинално си каза Челси.

— Нима отсега нататък трябва да се превърна в твоя бавачка?

— Не, ние никога няма да бъдем заедно — промълви Челси.

Изненаданото му лице й подсказа, че херцогът не знаеше за намерението на баща й.

— Те ще те замъкнат още по на север, в ловната хижа на клана Фергюсън.

— Но защо?

— Защото се опасяват да не се опиташ да си излееш яда върху мен.

В очите му за миг проблесна искра. Струваше му се, че всичко е сън, защото бе невъзможно да е истина. Този стоманен блясък, неземно суров и ужасяващ, я накара да си помисли, че навярно баща и е прав да взима предпазни мерки. Херцог Сет отново си възвърна самообладанието.

— За колко време? — заговори той с доста по-спокоен тон.

— Докато се роди бебето.

— Невъзможно! — избухна Синджън и яростно скочи. За миг се обърна и я изгледа сърдито, после гневно се обърна и отиде до прозореца.

Бързо пресметна срока. Цели шест месеца! Не, седем! Проклета шега си бе изиграла с него съдбата. Нима тези шотландски простаци не знаят в кой век живеят? Впи пръсти, побелели от гняв, в завесата до прозореца.

Обърна се рязко и впери недоумяващ поглед в лицето й.

— А какво ще стане, ако откажа?

— Няма значение какво ще решиш. Папа събра много бойци от нашия клан и вече е подготвил ескорта, който ще те отведе на север. Не е възможно да се отскубнеш от свитата на тридесет мъже от рода Фергюсън.

— Така съжалявам, че те срещнах — бавно изрече Синджън с леден, безмилостен глас.

Тя потръпна, ужасена от тази дива омраза в думите и очите му, безсилна да се съпротивлява. Повече от две седмици се бе сражавала с разгневените мъже от своето семейство, без да постигне успех. Сега бе на прага на силите си.

— И аз съжалявам — промълви Челси. Клепачите й натежаха от умора. — По-добре никога да не бях чула името ти.

Той не се считаше за виновен. За него само тя бе виновна, виновен бе нейният чар, лекомислието, с което се запозна с него. Като че ли нетърпеливото му преследване и мъжкото му обаяние нямаха нищо общо с бременността й.

— Колко им е лесно на мъжете — въздъхна Челси. — Винаги могат да се измъкнат.

— Колко им е лесно на жените — изръмжа херцогът. — Винаги могат да заложат своя капан.

След няколко минути двамата имаха възможност да заявят отново, че не желаят да се обвързват в брачен съюз. В стаята се появи намръщеният граф Фергюсън. Нямаше милост. Те трябваше да се оженят. И графът мълчаливо зачака последното им решение.

— Колко далеч ще ме отведете? — сърдито запита Синджън, твърдо решен да не прекланя глава пред бъдещия си тъст.

— Защо въобще питаш за моето мнение, татко, когато съм принудена да изпълнявам твоята воля като безправна робиня? По-добре ме вържи и така ме отведи в църквата — обади се Челси. Думите й отекнаха с нескрита горчивина в неловката тишина, надвиснала в малката стая.

— Много добре — изръмжа баща й, изгубил последните капки от търпението си през последните две кошмарни и за него седмици. Щом твърдоглавата му дъщеря не желае сама да се погрижи за спасението на честта си, няма защо да се съобразява с желанията й. Той бе шотландски благородник, който задължително спазва завета на своите прадеди да брани семейната чест. Ако дъщеря му е решила да играе ролята на мъченица, нямаше да възразява.

Махна с ръка и слугите му поведоха Синджън и Челси към параклиса в имението. Графът кимна мълчаливо на свещеника, който от години венчаваше или опяваше хората от техния род. Церемонията започна. Като свидетели бяха призовани петдесет въоръжени мъже от клана Фергюсън, чиито оръжия блестяха на светлината на свещите.

Облечен в живописна сватбена носия, традиционна за воините от клана Фергюсън, с прекалено широк жакет, за да вмъкне в ръкава му превързаното си рамо, Синджън стоеше вцепенен, с неразбиращо изражение. Думите на свещеника прелитаха край ушите му, без да проникнат в съзнанието му. Погледът му се рееше към иконите, окачени високо горе по стените на параклиса. Не настоя да се отдаде дължимата почит към славното име на херцозите Сет. Същевременно остана поразен от строгата официалност, с която шотландците бяха организирали церемонията на бракосъчетанието, въпреки че не се подчиняваше на правилата на англиканската църква. До него стоеше, неподвижна като статуя, бъдещата херцогиня Сет, втората съпруга на Сейнт Джон, свързваща съдбата си с потомък на славен нормански род. Корените му можеха да се проследят чак до нашествието на норманите в Англия през 1066 г. Предните му се бяха сражавали рамо до рамо с Уилям Завоевателя, бяха участвали във всички походи на английските крале от династията на Плантагенетите. Синът или може и детето, което сега Челси носеше в утробата си, щеше да наследи титлата. Доста тъжна перспектива за мъж, който винаги се бе отнасял несериозно към женитбата.

Погледна крадешком към младоженката, доведена пред олтара с вързани ръце като патица, преди да я метнат във фурната. За пръв път от мига, в който го отвлякоха, изпита желание да се изсмее подигравателно, каквито и да бяха разликите между нея и него, а те не бяха малко, не можеше да се твърди, че Челси Еймити Фергюсън ще ражда малодушни и страхливи потомци на рода Сейнт Джон. Очевидно тя бе усетила погледа му, защото за миг се извърна към него и като видя едва сдържания присмех в очите му, веднага смръщи красивите си вежди.

— Как може да ти е до смях в миг като този? — просъска тя и от възмущението й потрепериха дори цветята, втъкани в косите й.

— Намирам, че опитите ти за неподчинение са проява на невъзпитание, скъпа моя херцогиньо.

Роклята й от бяло моаре драматично контрастираше с грубите въжета, омотани около ръцете й зад гърба.

— Все още не съм ти никаква херцогиня — прошепна Челси, без да обръща внимание на намръщените лица на свещеника и баща й.

— Съгласна ли сте, лейди Челси Еймити Фергюсън, потомка на графовете Дъмфрийс — монотонно изрече свещеникът към края на брачната церемония, — да вземеш този мъж за свой законен съпруг пред Бога и пред хората?

— Не! — отсече тя.

— Тя каза „да“ — невъзмутимо се намеси баща й. — Продължавайте, отче.

Ниският свещеник предпазливо огледа лицата на младоженците и на графа, но при застрашителния вид на петдесет въоръжени до зъби мъже нямаше друг избор, освен да довърши сватбения обред.

— Съгласен ли сте, Синджън Сейнт Джон, херцог Сет, да вземете тази жена за своя законна съпруга пред Бога и пред хората?

Синджън сведе поглед, към миловидното лице на Челси, огледа за миг настръхналите воини зад гърба си и реши, че няма да се остави граф Фергюсън да отговори вместо него.

— Да! — отчетливо произнесе той.

Свали пръстена от безименния пръст на лявата си ръка и се намръщи от болката в рамото, след което го постави на същия пръст на нейната лява ръка. Този старинен пръстен прадедите му носеха още от царуването на крал Ричард I Лъвското сърце след завръщането му от кръстоносния поход. Накрая нежно сви пръстите й.

— Сега е твой, херцогиньо моя — прошепна Синджън и си помисли за всичките младоженки, които бяха получавали този старинен пръстен в деня, когато се бяха венчавали за някой от мъжете от рода Сейнт Джон.

Всичко свърши, помисли си той в мига, когато свещеника затвори Библията. Бяха изминали два месеца откакто за пръв път видя сестрата на Дънкан в каретата си пред хиподрума в Нюмаркет.

Той вече бе неин съпруг.

Всичко свърши, помисли си Челси, Пръстенът на Синджън, още запазил топлината от ръката му, сега беше на пръста й, а в утробата си носеше неговото дете. Две неща, които мразеше повече от всичко на този свят.

Тя вече бе негова съпруга.

Веднага след церемонията Синджън бе натоварен в затворена карета, охранявана от двама добре въоръжени конници от клана Фергюсън. Останалите родственици на графа яздеха пред или след каретата. Той и синовете му също придружаваха херцог Сет в пътешествието му към шотландските планини, скрити далеч на север зад хоризонта.

Развързаха ръцете на Челси и я изпратиха в спалнята й, след което заключиха вратата отвън. Пред нея застана един пазач. В Холибоу бяха останали единствено слугите.

Бащата на Челси бе преценил, че приятелите на херцога ще се опитат да освободят него, а не дъщеря му, затова остави само един войн от клана да пази новата херцогиня Сет.

Брачната нощ се оказа безсънна за младоженеца и младоженката, но разбира се, не поради обичайните романтични причини.

И двамата трескаво обмисляха планове за бягство.