Иконом за един ден

Шеста глава

За миг настъпи мълчание. Джеф беше прекалено зает с оценяването на многобройните прелести на посетителката, които временно го бяха лишили от дар-слово. В съзнанието му се вихреха несвързани възприятия, а на повърхността като яйчена черупка, попаднала във водовъртеж, непрекъснато изплуваше една-едничка ясна мисъл — че ако всички клиентки на частните детективи са като тази девойка, той отдавна е трябвало да стане колега на Шерлок Холмс.

В интерес на истината трябва да отбележим, че в момента всяка жена, която не прилича на Мъртъл Шусмит, щеше да му се стори привлекателна (а Ан Бенедик беше пълна противоположност на доскорошната му годеница), но нещата не бяха толкова прости. Нещо у непознатата млада жена сякаш докосна най-нежните струни в гърдите му и по ехтящите коридори на душата му се проточиха процесии със запалени факли, а в съзнанието му отекна празничен камбанен звън. Каза си, че може би, когато за пръв път е зърнал Жулиета, Ромео е изпитал подобно, макар и не толкова завладяващо чувство.

Реакцията на Ан не бе така възторжена, но отношението й към младия мъж определено беше благосклонно. След като беше прекосила тъмния вътрешен двор и се бе изкачила по мръсното стълбище на Холси Билдингс, тя очакваше частният детектив да бъде неугледен и зле облечен тип — всъщност представата й почти се покриваше с образа на Чимп Туист, който по една случайност не я посрещна в мрачната кантора. Ето защо беше приятно изненадана, като видя седналия зад бюрото спретнат младеж. Стори й се много симпатичен, освен това имаше усещането, че го е виждала и преди.

— Добър ден — произнесе с мелодичния си глас и Джеф с усилие се взе в ръце. В душата му още бушуваха бурни чувства, но вцепеняващото замайване беше преминало.

— Добър ден — отвърна. — Заповядайте, седнете. — Грабна най-близкия стол и затърка седалката с ръкава си, както би сторил знаменитият му колега по перо сър Уолтър Роли, ако беше на неговото място. Мислено проклинаше чистачката на господин Шерингам Ейдър, която явно смяташе, че бърсането на прах е под достойнството й. — Извинете, бая прах се е насъбрала.

— Наистина е прашничко — отбеляза посетителката.

— Често ми се налага да пътувам във връзка с разследването на важни криминални случаи и по време на отсъствието ми персоналът, отговарящ за почистването, не си дава много труд.

— Може би чистачките са чували колко важно за едно разследване е да не се докосва нищо, за да не се унищожат важни улики — предположи девойката.

— Твърде е вероятно. Все пак ми се струва, че наоколо има прекалено много кексчета. Не виждам причина да се въргалят по пода.

— Според мен придават домашен уют.

— Тъй ли? Хм, май имате право — наистина разкрасяват канцеларията. Готово — добави Джеф и огледа почистения стол. — Вече спокойно можете да седнете.

— Благодаря. Не е зле да избършете още един стол — чичо ми ще се появи всеки момент. Изкачваше се по стълбите след мен, но сигурно вниманието му е било привлечено от някаква миризма. Възрастният господин е много любопитен.

В този момент се дочуха тежки стъпки, които отекваха по каменните стъпала, като че цирков слон, обут със сабо, се изкачваше към третия етаж. Докато Джеф отстраняваше алувиалните наноси върху седалката на втори стол, запъхтеният роднина на красивата млада жена застана на прага.

— Влез, скъпи мой — подкани го тя. — Тъкмо започвахме да се питаме дали не си се загубил. Запознайте се — господин Ейдър, това е чичо ми лорд Уфнам.

Всеки, който чуеше как чичото трополи по стъпалата, би се досетил, че възрастният джентълмен е с внушителни размери. Приличаше на круша — раменете му бяха сравнително тесни, надолу тялото му все повече се разширяваше. Обувките му бяха с размерите на калъфи за цигулки. Над обширните степи на туловището му се мъдреше голямата му яйцевидна глава, а плешивото му теме се издигаше като горд планински връх, в подножието на който стърчаха туфи побеляла коса. Светлосините очи, които надничаха изпод рошавите му вежди, изглеждаха странно неподвижни.

— Здравей, младежо — промърмори той. — Как си? Знаеш ли, мила моя, току-що проведох крайно интересен разговор с един полицай. Направи ми впечатление, че си прилича като две капки вода с оня служител на закона, който в нощта на гребната регата през 1909 година ме тикна в ареста на полицейското управление, намиращо се на Вайн Стрийт, затова го спрях и се поинтересувах как ще обясни необичайната прилика. Представи си — той се оказа син на онзи полицай. На това се казва здрава връзка между поколенията, нали? — Млъкна, за да си поеме дъх, и изцъклените му очи се спряха върху Джеф, при което последният се почувства така, сякаш бе осветен от лъча на прожектор. — А ти, младежо, бил ли си на Вайн Стрийт?

Джеф промърмори, че не му се е случвало.

— Това е най-свестният полицейски участък в Лондон — отбеляза чичото.

След като изрече похвалните слова, той тежко се отпусна на стола и се оттегли във вътрешния си мир. Джеф се обърна към девойката, за да разбере какво я води в кантората на Шерингам Ейдър, и срещна изпитателния й поглед.

— Не мога да се отърва от усещането, че вече сме се срещали, господин Ейдър.

— Така ли? Много интересно. Питам се къде ли може да са се пресекли пътищата ни. Били ли сте… — Той прехапа езика си. Замалко да я попита дали е била в съда, когато се е гледало делото „Пенифадър срещу Тарвин“, но в последния миг осъзна колко глупаво щеше да постъпи. — Били ли сте в Кеймбридж по време на майските празници?

— Не.

— Посещавали ли сте Рим, Неапол, Кан?

— Никога не съм била в Европа. Изглежда, вие сте пътували много повече от мен.

— Професионалните ми задължения го изискват. Обикалям света, разследвайки най-заплетените случаи.

— Завиждам ви. Аз пък съм посещавала само роднини, които живеят в провинцията. Но стига съм ви губила времето с празни приказки — да преминем към целта на посещението ни.

Лорд Уфнам ненадейно излезе от състоянието на летаргия и изявлението му свидетелстваше, че макар тялото му да е било неподвижно, разумът му не е бездействал.

— Хей, младежо — обърна се той към Джеф и отново го прониза със странния си поглед.

— Какво обичате, сър?

— Знаеш ли как се познава температурата навън?

— Ами… като погледнеш термометъра.

— Съществува много по-елементарен начин — в продължение на четиринайсет секунди засичаш колко пъти скакалецът ще потърка криле, после към броя им прибавяш числото четирийсет.

— Така ли? — учтиво попита Джеф и зачака да чуе следващата мъдрост, ала чичото очевидно беше казал последната си дума. С изражението на човек, който затваря вратата на обществена сграда, той стисна устни и се загледа в една точка, а младежът отново насочи вниманието си към Ан:

— Извинете, не чух последните ви думи.

— Възнамерявах да ви разкажа каква е целта на посещението ни, когато негово благородие Уфнам заговори за скакалците. Не му обръщайте внимание, господин Ейдър. Той има навик да излиза от състоянието си на транс и да изтърсва по някоя странна забележка. Погледнете нещата откъм забавната им страна — кажете си, че вече знаете как да определяте температурата навън, и забравете казаното от чичо ми.

— Но защо? Методът изглежда благонадежден, стига да имаш подръка скакалец.

— И да не разполагаш с термометър — добави девойката.

— Което може да се случи, ако се разхождаш из полето. И тъй, какво ви води при мен, госпожице?

— Ще започна с това, че при вас ме изпраща госпожа Уелсли Корк.

— Името ми се струва познато.

— Знаех си, че ще се сетите коя е госпожа Корк.

— Мисля, че въпросната дама се занимава с лов на едър дивеч.

— Именно.

— Ами да, онзи ден видях снимката й във вестника — гледаше на кръв някакъв мъртъв лъв.

— Аз съм нейната секретарка. Казвам се Ан Бенедик. Дамата живее под наем в Шипли Хол — имението на чичо ми в Кент.

— Така ли? Много интересно…

— Тя настоява да наемем детектив, който да живее в имението.

В този момент лорд Уфнам отново излезе от хипнотичното си състояние.

— Откачена дъртачка — заяви, сякаш беше адвокат, изказващ мнението си пред съда, и пак потъна в мълчание.

Джеф окуражително кимна на девойката:

— Госпожата държи в къщата да живее детектив, така ли? Желанието й е, меко казано, необичайно. Защо й е притрябвал детектив?

— За да наблюдава иконома.

— Сигурно си струва да го държи под око. Привлекателен ли е?

— Причината е съвсем друга. Всъщност се озовах тук, защото ви препоръча някоя си госпожа Молой.

— Защо госпожа Корк наема човек да следи нейния иконом?

— Защото го подозира в непочтеност. Гостите се оплакват, че често го заварват да тършува из стаите им.

— Ясно. Защо не го уволни, вместо да търси помощта на детектив?

— Невъзможно е. В договора за отдаване на имението под наем чичо ми е включил клауза, според която наемателката няма право да уволни иконома.

— Нима тя не се е възпротивила, като е подписала договора?

— Изобщо не го прочете. Аз се занимавах с формалностите. Госпожа Корк искаше да наеме къща близо до Лондон, а чичо ми възнамеряваше да даде под наем стария семеен дом, затова всичко се уреди съвсем лесно. Прецених, че онази точка в договора с нищо не заплашва наемателката. Разбирате ли, аз много добре познавам Кейкбред.

— Нищо не разбирам. Кой е този Кейкбред?

— Икономът.

— Наистина ли се казва Кейкбред?

— Защо не?

— Ами… името е прекалено типично. Всеки втори иконом се казва Кейкбред. Сякаш си го е измислил, за да измами доверието на работодателката си. Госпожице, вие сигурна ли сте, че този човек не е мошеник?

— Гарантирам за почтеността му.

— Смятате, че е неопетнен като току-що паднал сняг?

— Той е още по-чист.

— Тогава защо тършува из стаите на гостите?

— Всъщност…

— Да?

— Нямам представа.

Джеф си каза, че трябва да пипа малко по-твърдо, както би сторил Джей Шерингам Ейдър, ако разпитваше посетителката:

— Госпожице Бенедик, четете ли криминални романи?

— Разбира се.

— В такъв случай знаете каква сцена се разиграва във всеки роман без изключение: в определен момент детективът високомерно заявява, че няма да се заеме с разследването, ако не се ползва с пълното доверие на клиента си. „Криете нещо от мен“ — казва и заплашително размахва пръст. Госпожице Бенедик, чувствам, че криете нещо от мен. Какво е то?

Той впери изпитателен поглед в девойката. Ан се замисли и на челото й се появи едва видима бръчица. Връхчето на изящното й носле потреперваше като на заек. Джеф реши, че никога не е виждал толкова привлекателна млада жена.

— Доста мислих по въпроса — обади се лорд Уфнам, след като в продължение на около пет минути изглеждаше като скъп покойник, прекрачил в отвъдния свят, както се казва в църковните химни — и стигнах до заключението, че мога да наблъскам цялото проклето човечество в ров, широк осемстотин метра и също толкова дълбок.

— На ваше място не бих го сторил — промърмори Джеф.

— Смили се над бедните хора! — възкликна Ан. — Помисли си колко зле ще се чувстват онези, които са на дъното.

— Имаш право — съгласи се лорд Уфнам, след като поразмисли. — Да, разбирам какво имаш предвид. Но идеята си я бива.

Пак потъна в мълчание, а Джеф, който учтиво го чакаше да продължи, след миг осъзна, че това е поредната obiter dictum2, подхвърлена от негова светлост ни в клин, ни в ръкав, и внезапно си спомни за героинята на Дикенс, бърбореща за километражните камъни по пътя към Дувър. Почака още малко и отново се обърна към Ан:

— Какво криете от мен, госпожице Бенедик?

— Защо си мислите, че не съм откровена с вас?

— Не забравяйте, че съм детектив и имам усет за тези неща.

— Странен детектив сте.

— Така ли? Какво ми е странното?

— Изобщо не изглеждате като човек, който се занимава с проследяване на престъпници. Мислех, че детективите са безсърдечни и надменни като адвокатите.

— Споделям мнението ви за адвокатите — побърза да се съгласи Джеф. Контактът му с господин Шусмит го бе научил, че правозащитниците са образец на безсърдечност и на надменност. — Но аз не съм като тях. Какво е мнението ви за мен?

— Колкото и да е странно, имам ви доверие. Чувствам, че каквото и да ви кажа, няма надменно да повдигнете вежди.

— О, в никакъв случай! Може да притисна един към друг върховете на пръстите си, но за нищо на света няма надменно да повдигна вежди. Спокойно можете да ми доверите и най-съкровената си тайна. Предчувствах, че криете от мен нещо важно, което ще хвърли светлина по въпроса с иконома. Известни са ви факти, които ще измъкнат от кашата верния стар Кейкбред и ще отстранят петното от репутацията му, нали? Хайде, разкажете ми всичко от игла до конец.

— Питам се дали няма да сгреша, ако ви се доверя…

— Не се разколебавайте!

— Кажи му всичко — избуча лорд Уфнам, който изненадващо отново беше дошъл в съзнание. — Нали затова сме тук, разкажи му всичко от игла до конец. Накара ме да те придружа, за да присъствам на разговора ти с детектива. Да му се не види, какъв е смисълът да биеш толкова път, за да разкажеш нещо на някого, и накрая да не го споделиш с него?

— Не ми се ще да те поставя в неловко положение, скъпи чичо. Страхувам се господинът да не те помисли за побъркан глупак.

— Няма такава опасност. В действията си винаги съм бил ръководен от най-безкористни и разумни мотиви. Сигурен съм, че младият господин е човек с широки възгледи и ще прозре истината.

— Добре, ще те послушам — промълви Ан и се обърна към Джеф: — Смятам, че сте в състояние да ни помогнете. Предполагам, че професията ви се състои в това, да търсите нещо.

— Точно така. Занимавам се с търсене на улики, на рубини на махараджи, на откраднати документи и на какво ли не още.

— Навярно имате свои методи за издирване.

— И то какви!

— Нещо като…

— Специални похвати, госпожице Бенедик.

— Хм… така ли? — промърмори девойката. — Дано похватите ви се окажат подходящи за нашия случай. Засега положението изглежда безнадеждно — все едно да търсиш игла в копа сено.

— Говорите доста загадъчно, престанете с недомлъвките и карайте по същество.

— Не знам откъде да започна. Първо, Кейкбред всъщност не е Кейкбред.

— Аха! Нещата започват да ми се изясняват.

— Той ми е чичо.

Джеф примигна:

— Но нали казахте, че…

— Кейкбред е мой чичо.

— За този ли господин става дума? — Младежът посочи лорд Уфнам, който отново се беше оттеглил във вътрешния си мир и приличаше на статуя.

— Именно. Разбирате ли, двамата с него решихме, че единственото разрешение, ако му се наложи да даде къщата под наем (което волю-неволю трябваше да направи, защото му трябваха пари в брой), е да не я напуска, в случай че си спомни. Нямаше как да остане в имението освен като иконом. Както виждате, обяснението е съвсем елементарно.

— Наистина. Между другото, какво е трябвало да си спомни лордът?

— Къде ги е скрил.

— Ясно. Само че не разбрах какво е скрил.

Ан Бенедик се засмя и в прашната кантора сякаш зазвъняха сребърни камбанки, а Джеф осъзна, че именно в този момент наистина се е влюбил до уши. От мига, в който девойката прекрачи прага и той зърна лицето й, красиво като юнски ден, беше заподозрял, че непознатото чувство, причиняващо му необичайно сърцебиене, е именно любов, но мелодичният й смях, (досега тя само се беше усмихвала) като че му помогна да прозре истината. Смехът на Ан Бенедик извика в съзнанието му представата за уютен дом, за камина, в която през мразовитата зимна вечер гори буен огън. Представи си как седи с кучето на скута и по чехли на удобното кресло и с наслада пуши лулата си.

— Май бърборя доста несвързано! — възкликна тя. — Пропуснах да кажа, че онова, което чичо ми е скрил, е торбичка с диаманти — те са цялото богатство на фамилиите Уфнам и Бенедик. Единственото, в което той е сигурен, е, че скъпоценните камъни са някъде в имението, но не си спомня къде ги е скрил.

Чимп Туист, който се беше притаил в тъмния шкаф и се мъчеше да диша през носа си, за да не издаде присъствието си, неволно тихичко възкликна. Беше разтърсен до дъното на душата си от новината, че диаманти се въргалят из някаква провинциална къща, в която по едно щастливо стечение на обстоятелствата гостуват старите му съюзници господин и госпожа Молой. И това ако не е късмет, здраве му кажи! Толкова беше развълнуван, че не успя да сдържи възклицанието си.

За щастие в същия момент и Джеф реагира доста бурно, поради което приносът на господин Туист остана незабелязан. Само на лорд Уфнам му се стори, че е доловил необичайно ехо, което го накара да се замисли върху проблемите на акустиката.

— Май ви изненадах — промърмори Ан.

— Да, много.

— Аз също бях удивена, когато чичо сподели с мен тайната. Известни са ми оригиналните му хрумвания, но това надмина всичките ми очаквания.

Междувременно Джеф се беше съвзел от изненадата и поднови разпита, опитвайки да се добере до някакво смислено обяснение:

— Да видим дали съм ви разбрал правилно — чичо ви е вложил в диаманти цялото семейно богатство, така ли?

— Да.

— И ги е скрил някъде.

— Точно така.

— А после е забравил къде са.

— Именно.

— Също като куче, което заравя кокал, нали?

— Абсолютно.

— Хм — промърмори Джеф. — Имате право да твърдите, че хрумванията на негово благородие са оригинални. Да, намерили сте най-точната дума, не ви трябва да правите справка в речника.

— Видя ли, скъпи мой? — обърна се Ан към възрастния джентълмен. — Предупредих те, че господин Ейдър ще те помисли за умопобъркан.

Лорд Уфнам подскочи като ужилен… разбира се, доколкото е възможно да подскочи един сто и трийсет килограмов шишко, и високомерно заяви:

— Позволи ми да не се съглася с теб. Няма основателна причина младежът да добие погрешно впечатление за мен. Вече изтъкнах, че мотивите ми бяха безкористни и разумни. Няма спор, че постъпих правилно. Всеизвестно е, че диамантите са най-добрата инвестиция в нашия несигурен свят. След потреса, който изпитах от драстичното падане на акциите на проклетата железопътна компания, които само за минути се превърнаха в безполезни хартийки, дълго мислих и взех най-разумното решение.

— О, значи не си луд, колкото изглеждаш!

— Луд ли? И таз хубава!

— Такъв си е, човек не може да му се сърди — промълви Ан на младежа. Изражението и тонът й бяха като на снизходителен родител, обсъждащ странностите на любимото си дете. — Най-невероятното е, че като заобяснява налудничавите си идеи, откриваш, че кимаш одобрително и вярваш, че е взел единственото правилно решение.

— Диамантите никога не губят стойността си — обади се Джеф, който беше влязъл в ролята на защитник на възрастния джентълмен.

— Безсъмнено… но са без стойност, ако не си спомняш къде си ги скрил.

— Да, хубаво би било да се намерят — замислено отбеляза младежът.

— „В тъмните дълбини на океана навярно се крият безценни камъни блестящи“ — изрецитира Ан, — а междувременно лорд Уфнам и племенницата му са без пукната пара. Също тъй недостъпни са и диамантите, които чичо е скрил… или може би не е скрил в комина в стаята на камериерката.

— Почти съм сигурен, че не са там — обади се лордът след задълбочено обмисляне на предположението.

— Но може и да са.

— Вярно е.

— Нямаш дори бегла представа къде си ги скрил, така ли?

— В момента в съзнанието ми цари пълно затъмнение по този въпрос. От време на време проблесват обнадеждаващи светлинки, но завесата още не се е вдигнала.

Докато го слушаше, на Джеф му хрумна нещо, което не бе убягнало от вниманието и на частен детектив Шерингам Ейдър.

— Но защо не сте предали диамантите на съхранение в банката?

— Нямам доверие на банките.

— Попитайте го защо не си е купил сейф — подсказа девойката.

— Защо не сте си купили сейф? — покорно попита Джеф.

— Нямам… — подхвана лордът.

— … доверие на сейфовете — прекъсна го племенницата му.

— И то с основание — продължи възрастният господин, сякаш не беше чул думите й. — Види ли сейф, крадецът си казва: „Аха, тук има нещо, което си заслужава да отмъкна.“ Сейфът е нещо като писмено уверение за злосторника, че ако си даде малко труд, ще бъде възнаграден за усилията си.

— Възхитен съм от прозорливостта ви, лорд Уфнам — каза Джеф.

— Благодаря, млади момко, известен съм с разсъдливостта си.

— Не ви ли напомня на Белия рицар от „Алиса в огледалния свят“? — подхвърли Ан с откровеността, която си позволяват само племенниците на възрастните господа. — Всеки път, когато изпадне в поредния си транс, си представям, че обмисля как да постъпи по-различно от нас, обикновените хора. Да предаде диамантите на съхранение в банката ли? В никакъв случай — той няма доверие на банките. Сейфовете също са неподходящо място за съхранение на скъпоценности, но кофата за въглища… виж, това е нещо друго.

— Кофата за въглища ли?

— Сподели с мен, че веднъж поставил диамантите на дъното на кофата с въглища в дневната. Всяка вечер измислял ново скривалище.

— Беше ми забавно — намеси се лордът. — Освен това беше проверка на изобретателността ми.

— Може би вече разбирате, че сме в това положение именно поради неговата изобретателност — въздъхна Ан и печално изгледа Джеф. — Паметта му е изиграла лоша шега, а сега бедничкият ми чичо тършува из стаите, воден само от бегли спомени за скривалищата, където временно е пребивавала торбичката със скъпоценните камъни. Странното му поведение предизвика негодуванието на гостите, които подхванаха кампания за уволняване на Кейкбред. Какъвто му е късметът, все го прекъсват, преди да е приключил търсенето. Виждате, господин Ейдър, че чичо ми е планина-човек. Ако влезете в стая, в която той тършува за торбичката с диаманти, няма начин да не го забележите.

— Вярно е — като магнит привлича погледа. Крайно неприятна история… — кимна младежът.

— Точно така.

— Как се докарахте до това състояние, лорд Уфнам? — поинтересува се Джеф.

— Господин Ейдър пита — преведе Ан — как си загубил паметта си. Моля те, разкажи му. Ще ми се да проверя дали историята ще ми се стори смешна като по времето, когато я сподели с мен.

— Преувеличаваш, скъпа моя — кисело промърмори възрастният джентълмен. — Не съм загубил паметта си, само дето засега спомените ми са избледнели след онази ужасна автомобилна катастрофа.

— Драги чичо, този път си много лаконичен. Господин Ейдър, нека аз да ви обясня. Милорд Уфнам е човек, който не се подчинява на общоприетите норми и правила. Има навик да размишлява върху същността им, да ги анализира и ако реши, че са неприемливи, решително въстава против тях. Шофирал в дясната страна на платното, възпротивявайки се на установения в Англия правилник за движението по пътищата, когато иззад завоя се появил камион, управляван от водач-традиционалист. Когато изписаха чичо Джордж от болницата, шевовете на главата му вече бяха позараснали, но паметта му бе заличена. Лекарите заявиха, че никога не са се сблъсквали с толкова интересен случай. Бяха във възторг от състоянието му.

— Предвид особените му възгледи намирам, че е било гениално хрумването ви да се представи за иконом, не за шофьор.

— Именно. Макар че той не е особено доволен от отредената му роля.

— Разбира се, че не съм — категорично заяви лордът. — Мразя да почиствам сребърните прибори. Не ми допада ролята на сервитьор. Вбесява ме необходимостта почти непрекъснато да бъда в обществото на готвачката, която ми проглушава ушите със стомашните си проблеми, и то с най-големи подробности. Но най-неприятно ми е да ме наричат Кейкбред.

— Много време ли ви бе необходимо да измислите това име? — попита Джеф.

— О, не! — възкликна Ан. — Получих внезапен пристъп на вдъхновение.

— Вие сте забележителна млада жена.

— Благодаря. Но и чичо ми не пада по-долу, нали? Е, ще ни помогнете ли?

— Разбира се.

— Ох, камък ми падна от сърцето. Никому няма да направи впечатление, ако частният детектив си пъха носа навсякъде — та нали тъкмо това му е работата. Всеки ден чичо Джордж ще ви посочва помещения, които трябва да претърсите. Сигурна съм, че рано или късно ще открием диамантите.

— Ясно — ще приложим метода на елиминирането.

— Точно така. Но е мой дълг да ви предупредя, че престоят ви в имението няма да е приятен. Жената, която е наела къщата, е отявлена поддръжница на вегетарианството.

— Хм, новината наистина е доста неприятна.

— Госпожа Корк е истинска фанатичка на тази тема. По време на последното си пътешествие из Африка се била натъкнала на племе, наречено угубу, и била поразена от блестящото здравословно състояние и от природосъобразния начин на живот на представителите му, които се хранели само с плодове и зеленчуци. Изключение правели само на Коледа, когато се угощавали с някой мисионер. След завръщането си тя нае Шипли Хол с идеята да основе колония за пропагандиране в Англия на идеите на угубийците. От последователите им се изисква да се отдават на задълбочени размишления, да изпълняват танците на племето и най-вече да не хапват месо. Длъжна бях да ви предупредя, за да знаете какво изпитание ви очаква.

— Не се ли правят изключения за приходящи детективи?

— Не. Естествено вие ще играете ролята на обикновен член на колонията, за да заблудите Кейкбред.

— Ясно. Но нали и вие ще бъдете там?

— Разбира се.

— В такъв случай въпросът е решен — приемам.

— Много се радвам. Пък и ако вегетарианството и танците ви дойдат до гуша, ще се приютите в стаичката на чичо Джордж, а той ще ви почерпи с портвайн.

Джеф изпод око погледна към евентуалния си спасител:

— Наистина ли?

— И още как, младежо. Избата ми е пълна с най-отбрани вина. Всеки ден можеш да се натряскваш до козирката.

— Как ти хрумна? — сгълча го Ан. — Сигурна съм, че господин Ейдър никога не прекалява с пиенето.

— Господин Ейдър никога не е бил подлаган на изпитанията, които според вас го очакват в Шипли Хол — дълбокомислено отбеляза Джеф.

Тя се изправи:

— Остава да уговорим кога ще пристигнете.

— А вие кога искате да бъда в имението?

— Госпожа Корк ми нареди по възможност да ви закарам с колата.

— Прекрасно, устройва ме.

— Но автомобилът е двуместен — помрачи радостта му Ан. — Тя не подозира, че и чичо Джордж пътува с мен. Колко време ще ви отнеме да приготвите багажа си?

— Двайсет минути.

— В такъв случай ще успеете да вземете най-удобния влак за Шипли. Ще се отбиеш ли в клуба си, чичо Джордж?

— Да, непременно.

— Аз ще отскоча да се видя с Лайънел. Ще те взема от клуба след половин час.

Джеф знаеше, че няма право да коментира желанието й да се срещне с някакъв мъж, но за пръв път, откакто я бе видял, изпита леко разочарование. Но тъй като беше младеж с широки възгледи, реши, че не бива да прави от мухата слон. Ан Бенедик беше надарена с необикновена красота и навярно мъжете й се лепяха като мухи на мед. Неговата цел ще бъде да й докаже (разбира се, постепенно, за да не я стресне с буйния плам, типичен за представителите на фамилията Милър), че разните там Лайънеловци и прочие не струват пукната пара в сравнение с някои мъже, с които тя се е запознала съвсем наскоро.

— Довиждане — каза й и стисна ръката й едновременно нежно и почтително.

— Довиждане, господин Ейдър. Благодаря, че се съгласихте да ни помогнете.

— Аз трябва да ви благодаря, задето ми давате възможност да ви помогна.

Девойката излезе, а Джеф, който се обърна да се сбогува с лорда, установи, че шишкото го фиксира със странния си поглед, наподобяващ погледа на умряла риба.

— Хм! — избоботи лордът. — Хм! Какво ще кажеш, а?

Младежът въпросително го изгледа. Чичото посочи с палец вратата:

— Влюбен си в нея, а?

Въпросът бе тъй изненадващ, че Джеф отговори с машиналната откровеност на човек, подложен на хипноза:

— Да.

— Така и предположих — доволно отбеляза чичо Джордж. — Личи си от километър разстояние. С това момиче си приличаме като две капки вода.

— По какво? — смотолеви младежът, който не беше забелязал физическа прилика между двамата.

— Нито една жена не може да ми устои — скромно отбеляза лордът, — а досега не съм виждал мъж, който да устои на красотата на Ан. — Той с мъка провря туловището си през тясната врата, сетне се върна, надникна в кантората и впери в Джеф странните си, немигащи очи. — Желая ти късмет, млади момко — избърбори с гръмливия си глас и отново изчезна, този път окончателно. В продължение на няколко секунди Джеф остана неподвижен и потънал в дълбок размисъл, после бавно слезе по стълбите и се върна в апартамента си.

Няколко минути по-късно, когато се увери, че неочакваните посетители са напуснали кантората му, Чимп Туист изпълзя от шкафа, замислено засука мустаците си, седна зад бюрото и запали цигара.

Умът му работеше на бързи обороти.