Изгорени мостове

31.

Когато Пола се върна на Скенфрит Стрийт, в стаята на отдела цареше осезаема възбуда.

— Какво е станало? — попита тя един от детективите, докато вървеше към кабинета на Фийлдинг.

— В „Трафорд Сенгър“ съхраняват записите от камерите в продължение на месец. Пат Коуди открил жертвата на един от тях. А по всичко личи, че и убиецът фигурира на записите.

— Страхотна новина. Ще прати ли записите?

Детективът поклати глава.

— Свалил ги е на флашка. Сега ще дойде тук, носи я със себе си — и той плахо протегна ръка, за да удари длан в дланта й. Пола отвърна на жеста — макар да беше детинска американска щуротия, ако искаше да намери мястото си в новия отдел, се налагаше да гради мостове. Сприятелявай се с по-нисшите чинове, изграждай опори, докато откриеш как можеш да се понравиш на главния инспектор.

Детектив Блак имаше да каже и още нещо.

— В полицията на Девън и Корнуол също са се размърдали. Разпитали са Павел Боклука, но има лоша новина — алибито му за събота, а и за петък, изобщо за уикенда чак до вторник сутринта на настоящата седмица е желязно. Или е бил на работа, или се е търкалял в леглото с една от камериерките. Няма никакъв начин да се е добрал до тук между смените, за да изхвърли трупа на Надя.

Новината не разочарова особено Пола. Тя нито за миг не бе предполагала, че Павел има сили да извърши такова престъпление.

Откри главен инспектор Фийлдинг на бюрото, да се взира съсредоточено в екрана на компютъра. Тя почти не вдигна поглед, когато Пола влезе през отворената врата, след като почука, за да спази формално изискването.

— Някакви новини от лабораторията? — попита Фийлдинг. Пръстите й тракаха равномерно по клавиатурата, пишеше бързо и уверено, като професионалист, който няма нужда да гледа екрана. Прическата й беше позагубила бляскавото си съвършенство; почти беше заприличала на човешко същество, което се бори с усилие с ограниченото време и изискванията на работата.

— Какво ще кажете за петно от кръв на жакета й?

Фийлдинг спря да пише и съсредоточи цялото си внимание върху Пола.

— Разказвайте.

— Забелязах, че на единия маншет има шест копчета, а на другия — само пет — Пола нямаше обичая да изтъква ролята си в разследванията, но беше преценила, че ще мине много време, преди Фийлдинг да осъзнае колко добра е в работата си.

— Пак ли сте се правили на Шерлок Холмс? — тонът на Фийлдинг беше суров, но за първи път тя удостои Пола и с иронична усмивка.

Пола сви рамене.

— Такава съм си аз. Така или иначе, Дейв Майърс огледа по-внимателно жакета и според него копчето е паднало скоро.

— Тоест, това може да е станало, когато е била отвлечена.

— Точно така. На пръв поглед не се виждаше нищо, но резултатите от теста за наличие на кръв бяха положителни. Възможно е да разполагаме с ДНК на убиеца.

— Това е добро начало. Да стискаме палци да се сдобием с неговата ДНК.

— И да открием съответствие в нашата база данни.

— Кога можем да чакаме резултат от доктор Майърс?

— Утре сутринта. Споменах пред него и теорията на Гриша за електрошоков пистолет, затова Дейв ще провери дали има следи от кръвта на Надя по дрехите на съответните места.

— Добре, това ще ни помогне да подготвим представянето на случая пред съдебните заседатели. Той я проследява, приближава се до нея, парализира я с електрошоков пистолет и хоп! — готово. Съдебните заседатели обикновено не са склонни да приемат наличието на отвличане, ако не е имало сериозна съпротива. Но електрошоковият пистолет ще реши за нас този проблем — лаптопът на Фийлдинг зачурулика, тя погледна към екрана и попита, вече разсеяно: — Това ли е всичко?

— Нали знаете за находката в записите от камерите на „Трафорд Сентър“?

Фийлдинг кимна нетърпеливо.

— Да. Повикайте ме, когато дойде Коуди. Добра работа, Макинтайър. Идете да си вземете едно кафе, преди да започнем с прегледа на записите, може да се наложи да работим до късно.

Кафето не беше толкова важно. Сега, когато разполагаше с малко свободно време, Пола искаше да проучи кой работи по изчезването на Бев Макандрю и да разбере докъде е стигнало търсенето. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора, докато открие кому е възложен случаят и да издири човека. Намери полицай Джон Океке в стола. Той тъкмо поглъщаше методично двойна порция закуска, която би трябвало да му стигне за цял ден. Беше едър мъж и явно имаше нужда от такова зареждане. Ако Пола беше на мястото на шефа му, би му възлагала задачи, свързани с контрол над тълпи на обществени места, дори само заради внушителните му размери.

Тя взе две кафета и се разположи срещу него. Той я изгледа учудено, после Пола забеляза, че се е досетил за нещо и започва да съобразява. Той сдъвка залъка, преглътна и каза:

— Вие ли сте сержант Макинтайър?

— Да. А вие сте поели издирването на Бев Макандрю, нали?

Той кимна.

— Не че вие сте ми оставили кой знае колко за вършене. Благодаря за доклада и за претърсването, спестихте ми много време.

— Е, какво е положението?

Пола беше подготвена, събеседникът й да намери някакъв учтив начин да й каже, че случаят не е неин и да бъде така добра да не си пъха носа в него. Но той се оказа учудващо склонен да споделя информация.

— Ако става дума за резултати, не сме напреднали особено. Отидох в онзи „Фрешко“, където според вас тя обикновено е пазарувала, прегледах записите на техните камери за наблюдение за период от един час след момента, когато си е тръгнала от работното си място. Открих я в записите от магазина. Вижда се, че купува мляко, хляб и наденици. После излиза от магазина и на това място я губим — тръгва към паркинга, а обхватът на камерите не стига до там.

— Нямат ли покритие на паркинга?

— Не. Покритието на пространството пред магазина е добро, но извън този регион е доста повърхностно. Има камери на местата, където се връщат количките, но извън това сме прецакани — съжалявам.

Пола въздъхна.

— Да му се не види. Все пак сте направили, каквото сте могли.

Той кимна, приемайки комплимента, и захапа препечената филийка. Задъвка и продължи да говори.

— Срещнах се отново с колегите й. Не е идвала на работа и днес, не е изпращала съобщения, нещо напълно нетипично за такъв съвестен ръководител като нея, а не е имала и някакви тревоги или проблеми, поне никой не е чувал за нещо подобно.

Пола го прекъсна.

— А какво е впечатлението ви за мъжествения Дан?

В погледа на Океке се прокрадна предпазливост.

— Струва ми се, че при него няма нищо нередно. Разтревожен е, малко разстроен, но не забелязах нищо, което да ме накара да стана нащрек. На друго мнение ли сте?

Пола направи гримаса.

— Не, всъщност не. Просто ми се стори, че отговаря малко уклончиво.

Океке погълна половин домат.

— Не бива да забравяте как се държат повечето хора пред представители на полицията — при това от другия пол. Казах си, че между него и Бев Макандрю може да е имало нещо повече от това, което той признава, но ми се стори по-скоро обезпокоен, отколкото гузен — той набоде една гъба на вилицата си. — Знам какво си мислите. „Същото са казвали и за Иън Хънтли19, когато са разследвали убийството в Соъм“. И е възможно журналистите и баламите да са казвали така, но се обзалагам, че не така са говорели полицаите, когато около тях е нямало външни лица. Ние надушваме лошите, не е ли така?

— Невинаги — отвърна Пола, припомняйки си убиеца, който едва не отне и нейния живот. — Но ми се струва, че този път сте прав.

Той кимна доволно.

— Проведох и официален разпит на племенника ви…

— На племенника ми ли? — от изненада гласът на Пола прозвуча неестествено високо.

Океке я изгледа учудено.

— Предполагах, че след като живеете с леля му, приемате Торин и за ваш племенник. Объркал ли съм нещо?

Първата й мисъл беше, че Торин е отракан малък нахалник — лъжеше, за да не попадне в ръцете на социалните служби. А после осъзна, че той е сам и уплашен, и че се е вкопчил в нея и Елинор, защото всъщност си няма никой друг. Тя припряно се опита да заличи ефекта от реакцията си.

— Не, не, съвсем не. Просто никога не приемам себе си като негова леля — имам се по-скоро за нещо като по-голяма сестра — усмивката й беше неубедителна. Океке съхрани сериозното си изражение, но едното ъгълче на устата му потрепна в полуусмивка.

— Тъй или иначе, поговорих с Торин, но той не можа да добави нищо особено към записаното в доклада ви. Ако трябва да бъда честен, този случай ме тревожи.

Това не му попречи да набоде нова хапка на вилицата и да я натъпче в устата си.

— Всички сме разтревожени — Пола отпи глътка от кафето си. — Какво казва шефът ви?

— Ако тя не се появи до утре сутринта, смята, че трябва да я обявим за издирване и в медиите. Разбира се, няма да намесваме Торин. Просто ще пуснем съобщение със снимка и молба който я е виждал, да се обади в полицията.

Пола кимна. Точно същото щеше да предложи и тя.

— А какво е вътрешното ви чувство?

Той избягна да срещне погледа й, вместо това се съсредоточи върху рязането на една наденичка.

— Нямам добри предчувствия. Жена на нейната възраст, без предистория на депресии или конфликтни връзки, с добра работа, приличен дом и никакви следи от сериозни дългове. И с дете — той отпи от кафето си. — Жени като нея по принцип не изчезват току-така. И категорично не напускат дома си, без да си вземат паспорта и шофьорската книжка.

— Не видях шофьорска книжка — каза Пола.

— Беше в чекмеджето на нейното бюро на работното й място.

— Значи мислите, че се е случило нещо лошо.

Сега той вече я погледна открито.

— А вие?

Пола впери поглед в кафето си.

— И аз.

— Съжалявам. Но няма смисъл да си затваряме очите.

Пола избута стола си назад и стана. Не беше дребна жена, но изглеждаше висока, колкото седналия Океке.

— Ще ме държите в течение, нали?

Той попи деликатно устни със салфетката и кимна.

— Ще ви помоля за същото. Ако Торин се сети за нещо…

Пола стоеше до задната врата, сгушена заедно с другите пушачи на завет до стената на сградата. Беше проверила горе, Коуди все още не се беше появил. Една среща с него й беше достатъчна, за да е готова да се обзаложи, че на път към участъка се е отбил в някое от заведенията в мола. Тук, на паркинга, тя щеше да го види веднага, щом пристигнеше. Запали цигара и набра номера на Елинор, очаквайки да й отговори гласовата поща. Но имаше късмет.

— Обажда се жена ти — каза Пола. — Лелята на Торин.

— Аха — отвърна Елинор. — Идеята беше на Торин. Отчаяно се бои да не го приберат социалните работници — дори да е само за една-две нощи. А твоят много очарователен колега явно беше склонен да приеме, че съм полусестра на отсъстващия му баща. Каза ми, че и в неговото семейство отношенията били сложни.

— И ти го наричаш очарователен. Доколкото мога да преценя, си омагьосала полицай Океке така, че е готов да приеме всичко, което му кажеш.

— Познавам слабите места на полицаите — в това отношение имам голям опит. Предполагам, че след като не ме заля с информация от самото начало на разговора, няма никакви новини?

Пола се постара по тона й да не проличи колко е потисната.

— В моята професия липсата на новини е добра новина.

— Лоша работа. Виж, аз наистина нямам нищо против Торин да си остане при нас, но ми се струва, че вече е време да поговорим с баща му, за да дадем някаква официална основа на отношенията си. Да не говорим пък, че той има баба, както и истинска леля. Торин казва, че имало някаква социална мрежа, наречена „АрмиНЕТ“, благодарение на която можел да общува с баща си в реално време, така че ще се възползваме от нея. Съгласна ли си аз да се заема с това?

Пола отново осъзна защо обича Елинор. Какво беше й казал веднъж Тони? „Няма нищо сложно в това да си умен. В отдела за особено тежки престъпления всички са умни. Сложно е да се отнасяш добре с хората.“ А никой не умееше да проявява доброта като Елинор.

— Ще ти бъда задължена. Както винаги.

— Ще се заема с това, когато се прибера. Торин ще отиде у един приятел, ще вечеря там и ще си подготвят заедно домашните. Ще ми изпрати съобщение кога да отида да го взема. Колко различен е техният живот от нашия… — в гласа й звънна смях.

— Ще се видим по-късно. Може да закъснея. Обичам те.

— И аз те обичам. Пази се.

Пола затвори телефона и точно в същия момент догоря и цигарата й. Замисли се дали да не запали втора. Беше се държала прилично цял ден, не искаше да прекалява пред Фийлдинг. А тя вече беше предупредила, че може да работят до късно.

— Майната му — каза Пола, извади нова цигара и щракна със запалката.

Едва си беше дръпнала за първи път, когато телефонът й иззвъня. Разнесе се встъпителната мелодия от „Досиетата Х“, която бе запазила единствено за Тони.

— Тони — каза тя. — Как си?

— Появи ли се Бев Макандрю?

Както винаги, без встъпителни учтивости.

— Не, няма и следа от нея, откакто си е тръгнала от работа.

— Тази вечер излизах на пазар. Реших да отида до онзи „Фрешко“ на Кентън Вейл Роуд. Нали знаеш какво имам предвид.

Пола знаеше. Той обичаше да оглежда обстановката, в която се е разиграло събитието, да се опита да се постави на мястото на жертвата и на престъпника, а докато вървеше по улиците, се вживяваше в тези роли — нещо като физическо упражнение по съпреживяване.

— И какво научи?

— Научих нещо много интересно за автобусите — отвърна той.

— Звучи доста невероятно — отбеляза Пола.

— В далечния край на паркинга на „Фрешко“ има малко камери за наблюдение и покритието е доста ограничено. Но именно там спират автобусите.

— Мислиш, че някой от пътниците в автобусите може да е забелязал Бев?

— Разбира се, че може, но в случая важни са самите автобуси. Те са окичени с камери. А на монитора се вижда не само вътрешността на автобуса, но и това, което се случва около него. И то не съвсем наблизо, а всъщност на доста голямо разстояние от автобуса. Казах си, че може да извадиш късмет и да видиш на някой от тези записи Бев, ако не е паркирала близо до магазина — той млъкна.

— Блестящо! Знаех, че в автобусите има камери, но нямах представа, че имат и външен обхват.

— Аз също. Така става, когато никога не ползваш автобус.

— Мислиш, че трябва да започне активно издирване на Бев?

— Не е моя работа да решавам. Но ти самата каза, че вече работите по убийството на една жена, която като че ли не е имала никакви проблеми в живота си. А ето че изчезна и втора. Успяхте ли да прецените къде убиецът може да е срещнал Надя?

— Не можем да кажем нищо категорично. Предполагаме, че може да я е видял в „Трафорд Сентър“ и да я е проследил до паркинга. Но все още не съм видяла записите.

— А има втора изчезнала жена, която също може да е отвлечена от паркинг. Освен това те като че ли си приличат, Пола.

— Така ли мислиш? Разликата във възрастта им е дванайсет години, пък и като телосложение не си приличат чак толкова много.

— Не искаш да видиш приликата, защото се страхуваш за познатата си, Пола. Но и двете са руси, средни на ръст, нито пълни, нито прекалено слаби. Обличали са се като делови жени, не като празноглави кокошки, които мислят само за тоалети. И двете са ходели на пазар с колите си. Едната е мъртва, а другата изчезнала. Знам, вашият ненагледен началник на полицията навремето ме беше обвинил, че виждам серийни убийци навсякъде, но понякога се оказвам прав, Пола. Понякога съм прав.

— За съжаление най-често си прав. Ще предам мнението ти на колегата, който се занимава с изчезването на Бев. Ще поговоря и с Фийлдинг. Става ли така?

— Мисля, че трябва да поговориш с тях. Готов съм да те подкрепя, ако това ще бъде от полза.

Пола едва не се задави с дима от цигарата.

— Да не си се побъркал? Забрави ли как побесняваше Карол, когато обсъждах с теб поверителни данни по някой случай зад гърба й? Умножи това по десет и си представи как ще реагира Алекс Фийлдинг — тя въздъхна. — Тъгувам за Карол.

— Аз се опитвам да не тъгувам.

И той затвори. Телефонът, бездушна пластмасова буца, натежа в ръката й. Пола видя в другия край на паркинга Пат Коуди и още някакъв мъж да излизат от една кола и да тръгват забързано към входа на сградата.

— Шоуто започва — измърмори тя, хвърли цигарата си в една локва и също понечи да влезе. — Какво намери, Коуди? — попита тя, изравнявайки се с него.

Той я изгледа хитро.

— Аз си знам, а вие се опитайте да откриете.

Гневът припламна внезапно у нея. Ако преглътнеше сега, това щеше да се отрази на отношението на Коуди и останалите към нея.

— Детектив Коуди, няма да е зле да не забравяте кой от нас е сержантът — каза тя рязко. — Аз съм непосредственият ви началник и когато ви задам въпрос по текущо разследване, очаквам да получа отговор.

Лицето на Коуди почервеня, което не го направи по-привлекателен.

— Не съм искал да ви обидя, сержант.

Той се смръщи и гъстите му вежди се сключиха.

— Винаги се шегува така тъпо — намеси се другият детектив в опит да разведри атмосферата.

— А вие сте…?

— Детектив Карпентър, сержант.

— Лично аз си падам по шегите — продължи Пола с непринуден тон. Качваха се по стълбите, вървейки близо един до друг. — Само че трябва да са смешни. Имайте предвид това, Коуди, и няма да възникват проблеми. А сега ми кажете какво сте открили. Спестете си пълното описание за главния инспектор. Кажете ми само основното.

Той изсумтя, но й разказа онова, което тя искаше да чуе.

— Надя излиза от киното и тръгва към паркинга. Колата й е много надалеч, защото е паркирала доста по-рано, когато паркингът е бил претъпкан. Някакъв тип тръгва след нея. Носи нещо като метално куфарче, подобно на куфарчетата, в които се пренасят професионални фотоапарати. Тя отваря багажника, за да остави там покупките си. Той се приближава зад нея. Не може да се види ясно какво става всъщност, но той я блъсва в багажника, поставя куфарчето на капака, привежда се към нея за около минута, после се качва в колата й и потегля.

— Помолихме главния инспектор да прати запитване до Националната база данни на центъра за автоматично разпознаване на регистрационни номера, за да проследим колата — намеси се отново Карпентър. Изглеждаше неестествено ентусиазиран за човек, комуто предстои да се рови из купища информация. — По всички улици около „Трафорд Сентър“ има много камери за наблюдение. Би трябвало да успеем да го проследим без проблеми.

Те влязоха заедно в стаята на отдела. От тук от там се разнесоха възторжени подвиквания. Фийлдинг излезе от кабинета си и плесна с длан дланите на няколко от подчинените си.

— Готови сме, Коуди. Включи флашката в някой компютър, за да видим какво си ни донесъл.

Всички насядаха с лице към бялото интерактивно табло, някой изключи повечето лампи.

— Започваме — обади се Коуди. Описанието му се оказа точно. Надя излезе от киносалона и слезе пеш до долния етаж, където се намираше паркингът. Когато излезе навън, остави на земята торбите с покупките си, за да закопчае сакото си — беше студено. Многото ситни копченца й отнеха доста време. Пола разпозна жакета — беше същият, който бе видяла в лабораторията. За съжаление нямаше как да доближат картината толкова, че да преброят копчетата на маншетите. Надя продължи напред и излезе от кадър. След нея излезе една двойка, мъжът вървеше, прегърнал жената през раменете. Двамата се смееха и разговаряха, не обръщаха внимание на нищо около себе си, и не забелязваха фигурата на трети човек, който вървеше на малко разстояние зад тях, със сведена глава, така че трудно можеше да се различи нещо. Той продължи да се крие зад тях, докато те също излязоха от кадър.

— Следващата камера улавя Надя отстрани. Ето я, долу вдясно — поясни Коуди. Привела глава срещу вятъра, Надя прекосяваше под ъгъл почти празния паркинг. „Колко често съм вървяла така, като нея, без изобщо да се замисля, че може да ме дебне опасност?“ Пола почувства тръпка на страх, когато фигурата на човека, следящ Надя, се появи на екрана.

Сега вече Фийлдинг взе думата.

— Огледайте този човек. Изучете всичко, което забелязвате по него. Вижте и куфарчето, което носи. Запечатайте всичко в паметта си.

Звучеше чудесно, само че нямаше кой знае какво за запечатване. Беше тъмно, осветлението беше предназначено хората да намират колите си, а не да дава възможност на операторите, следящи камерите да се правят на Мартин Скорсезе. За човека, който бе проследил Надя, можеше да се каже само, че е среден на ръст, нито слаб, нито пълен, носеше очила с дебели рамки и яке с качулка, която, смъкната напред, почти напълно скриваше лицето му. Държеше главата си наведена; очевидно беше съвсем наясно с опасността да бъде запечатан в пиксели. Правоъгълната кутия в ръката му изглеждаше доста тежка, но това не подсказваше какво би могло да е съдържанието й. Надя изчезна от горния ляв ъгъл на екрана, последвана от мъжа. „Не е сигурно дори това, че е мъж“, каза си Пола.

Третата камера беше записала стълкновението. Колата на Надя се намираше на самата граница на обхват на камерата, затова и тук не можеше да се види кой знае какво. Тя отключи колата в движение, след като извади ключовете от чантата си. Когато отвори багажника, мъжът зад нея внезапно ускори крачка.

— Вади нещо от джоба си — каза Коуди, повишавайки развълнувано глас.

— Предполагаме, че става дума за електрошоков пистолет — каза Фийлдинг, докато гледаше как Надя слага покупките в багажника на колата си.

— Къде са конфетите20? — попита Хусаин.

— Не всички електрошокови пистолети изхвърлят конфети — обади се Пола. — Обикновено се ползват само от полицията и съответно са регистрирани.

— А тя се превива и като че ли рухва, докато той я наближава отзад — продължи Коуди.

Всичко свърши за мигове. Похитителят вдигна краката на Надя и ги натъпка в багажника. Изправи се, извади нещо от другия си джоб и се приведе навътре в багажника.

— Какво прави? — попита един от детективите.

— Трудно е да се каже — отвърна Коуди. — Гледахме записа няколко пъти и не можахме да си изясним.

— Вади изолирбанд — каза Пола. — Връзва я.

Коуди й хвърли бърз поглед. Тя не можа да разбере дали е впечатлен или раздразнен.

— Възможно е — каза Фийлдинг. — Ще погледнем отново, когато догледаме записа до край.

До края не оставаше много. Той привърши с това, което правеше, затвори багажника, отиде до вратата откъм мястото на шофьора, влезе, запали колата и скоро излезе от кадър. През цялото време не бе допуснал камерата да запечата дори бегла следа от чертите му. Пола си каза, че той сякаш знаеше точно откъде го следи камерата, толкова ловко избягваше обектива.

— Да погледнем отново — каза Фийлдинг. Този път Коуди забави хода на записа от момента, когато мъжът бутна Надя в багажника. Продължаваше да остава неясно какво точно се случва; тялото на мъжа пречеше да се види какво вади от джоба си. Но Фийлдинг се съгласи, че Пола най-вероятно е права. После записа с маркер на таблото всичко, което знаеха за мъжа от записа.

— Нещо друго?

В далечния ъгъл на стаята някой вдигна плахо ръка. Беше жена, която като че ли имаше желанието да се скрие в някой ъгъл.

— Началник, имам чувството, че той накуцва.

— Накуцва, така ли? Защо мислите така, Бътъруърт?

— Не може да се забележи, когато е заснет по диагонал, защото е под ъгъл спрямо обектива. А после почти тича. Но когато заобикаля колата, за да седне на шофьорското място, като че ли куца.

Фийлдинг се намръщи.

— Пусни записа отново, Коуди. Само последната част, само че на забавен каданс.

Коуди се подчини. Докато гледаха, се убедиха, че детектив Бътъруърт бе забелязала нещо, което всички останали бяха пропуснали. Човекът накуцваше. Нямаше как да разберат дали накуцването беше нещо временно или постоянно. Но тази съботна вечер, на паркинга на „Трафорд Сентър“, човекът, който бе отвлякъл Надя Вилкова, имаше някакъв проблем с левия крак.