Изгорени мостове

5.

Роб Морисън отново погледна часовника си, после извади и телефона си, за да се убеди, че не е сгрешил. 6 часа и 58 минути. На новата шефка й оставаше много малко време да направи добро впечатление през първия ден на новото работно място. Но той още не бе успял да се наслади на самодоволството си, когато потракването на токчета по плочите на пода го накара да застане нащрек — някой идваше от входа към улицата, а не откъм подземния паркинг. Той се обърна рязко и я видя — по шлифера й блестяха дъждовни капки, обувките й бяха опръскани с кал. Мари Мейдър, която щеше да заема занапред ръководен пост, равен на неговия в служебната йерархия — той беше оперативен директор, а тя — директор по маркетинга.

— Добро утро, Роб — тя прехвърли чантата с лаптопа си на същото рамо, на което носеше и дамската си чанта, за да може да се ръкува с него. — Благодаря, че отдели време да ми помогнеш да се ориентирам.

— Реших, че ще е по-добре да започнем без усложнения — той успя да изцеди една полуусмивка, която пропъди киселото му изражение. — Нали ни предстои да работим като два коня в един впряг, влачейки след себе си внушителната колесница, наречена „Телит Комюникейшънс“.

Проблясъкът на изненада, която екстравагантното сравнение в забележката му породи у нея, го изпълни със задоволство.

Приятно му беше да разбива традиционното предположение, че културата е чужда на човек, комуто е поверено оперативното ръководство на компания за мобилни комуникации.

— Пеш ли дойде?

Тя отръска блестящите дъждовни капки от гъстата си, руса, късо подстригана коса и посочи с глава към улицата отвън.

— Живея само на пет минути от началната спирка на трамвая, затова винаги успявам да си намеря къде да седна. По-приятно ми е да започвам деня така, вместо да се боря с движението в най-натоварения утринен час — когато се усмихнеше, носът й се набръчкваше, като че ли долавяше някаква съблазнителна миризма. Роб реши, че от естетическа гледна точка беше решително за предпочитане в сравнение с предшественика си, Джаред Камал. — И така, какво следва?

— Ще ти осигурим карти за достъп. След това ще те заведа на основния етаж — и ще направим обиколка, в която аз ще съм екскурзовод.

Докато говореше, Роб я поведе към работния пулт на охраната, поставил ръка на лакътя й, и долови пикантния цветен аромат, който тя излъчваше въпреки пътуването в трамвая и брадфийлдския дъжд. Ако се справяше и с работата си толкова добре, колкото с освежаването на атмосферата около себе си, Роб можеше да очаква значително подобрение на деловия си живот.

След няколко минути двамата излязоха от асансьора и се озоваха директно на етажа, където работеха специалистите по продажбите. По това време на деня осветлението тук беше слабо.

— Хората от персонала сами задействат осветлението на работните си места. Това им създава илюзия за контрол, а на нас дава възможността бързо и лесно да преценяваме кой работи в действителност — Роб я поведе напряко през помещението.

— Някой е подранил — Мари кимна към един кръг от по-силна светлина в далечния ъгъл.

Роб потърка с ръка брадичката си.

— Това е Гарет Тейлър — лицето му придоби стандартно натъжен израз. — Наскоро загуби семейството си.

Лично той вече бе свикнал с мисълта за скръбта, сполетяла Гарет. Време беше той да продължи напред, да приеме новия си живот. Но Роб съзнаваше, че малцина са на неговото мнение, затова си мълчеше, когато се събираше с колеги край автомата за вода, и се задоволяваше да изсумти нещо в знак на съгласие, когато останалите изпадаха в поредния си пристъп на тема „горкият Гарет“.

Изражението на Мари омекна.

— Горкият човек. Какво се е случило?

— Автомобилна катастрофа. Жена му и двете му деца загинали на място — Роб продължаваше напред, без да хвърли дори поглед към опечаления си колега.

Мари спря за секунда, после го догони.

— И той е тук толкова рано сутринта?

Роб сви рамене.

— Казва, че предпочита да бъде тук, вместо да се взира в стените на дома си. Нямам никакви възражения. Искам да кажа, оттогава минаха три-четири месеца — той се извърна и й отправи мрачна усмивка. — Ако обаче му хрумне да поиска допълнителен отпуск за изработени часове в извънработно време, добре ще ни прекара.

В отговор Мари издаде някакъв неясен звук и влезе след него в едно сравнително просторно оградено помещение в дъното на общата зала. Вътре имаше бюро и два стола. Две бели дъски за писане и кош за хартиени отпадъци. Роб се поклони иронично.

— Дом, мил дом.

— Поне размерите му са прилични — Мари постави лаптопа си на бюрото, пъхна чантата в едно от чекмеджетата и окачи палтото си на куката, поставена от вътрешната страна на вратата. — Да започнем поред. От къде може да се вземе кафе и каква е тук системата, по която го купувате?

Роб се усмихна.

— Ела с мен — той я поведе обратно в общото помещение. — Купуваш жетони от Чарин на рецепцията. Пет жетона струват един паунд — доближаваха се до работното място на Гарет Тейлър и в светлината забелязаха една врата, полускрита в ниша. Тя водеше към малко помещение, в което имаше два автомата за кафе. Роб посочи редица кутии, в които имаше пластмасови чаши, подредени в опаковките си като в шушулки. — Избираш си отровата, пъхваш чашата в автомата и плащаш с жетон — той порови в джоба на спортния си панталон и извади едно червено кръгче. — Позволи ми да те почерпя с първото — той й връчи жетона с такъв жест, сякаш я удостояваше с особено отличие. — Ще те оставя да привикваш с обстановката — той погледна часовника си. — Има едно-две неща, които трябва да свърша, преди да нахлуят ордите. Свиках събрание на всички служители, заемащи ключови позиции, в осем и половина в малката конферентна зала. Когото и да попиташ, ще ти покаже как да стигнеш дотам.

И толкова. Той си тръгна, оставяйки Мари да си избира напитка. Тя предпочете капучино и остана приятно изненадана от резултата. Върна се в общата зала, където вече бяха включени светлините на още три-четири работни места. Реши да започне да се запознава с подчинените си и се насочи към Гарет Тейлър, като се постара на лицето й да се изпише сърдечна усмивка.

Той вдигна малко стъписано очи, когато забеляза, че тя идва към него. Пръстите му се плъзнаха бързо по клавиатурата и когато тя заобиколи преградата, отделяща работното му място, й се стори, че той току-що е отворил нова страница. Като че ли и в „Телит“ нещата стояха не по-различно, отколкото в другите фирми, където бе работила Мари — служителите обичаха да създават впечатление, че се стараят, докато всъщност вършеха своя лична работа в работно време и с ресурси на фирмата. Хората бяха еднакви навсякъде. Тази тенденция не смущаваше Мари, стига нивото на продуктивността да не спадаше и никой да не се чувстваше засегнат.

— Здравейте. Аз съм Мари Мейдър, новият директор на отдел „Маркетинг“ — тя му протегна ръка.

Гарет се ръкува с нея без особен ентусиазъм. Ръката му беше хладна и суха, ръкостискането — здраво, но не и агресивно.

— Така и предположих. Аз съм Гарет Тейлър, един от редниците, които отговарят на телефоните.

— Предпочитам да ви приемам като отговорници за директен контакт с клиентите.

Гарет повдигна вежди.

— Което не променя реалното положение.

— Подранили сте.

Той поклати глава и въздъхна.

— Вижте, знам, че Роб вече ви е дал основните указания. В момента това, че ходя на работа, е единственото стабилно нещо в живота ми. Нямам нужда от съчувствие. Не съм като него, с неговия номер „съжалете ме, жена ми ме напусна“. Просто искам да бъда оставен на спокойствие, за да се справя с нещата, може ли?

От раздразнение гласът му звучеше напрегнато. Тя можеше само да се опита да си представи колко му е тежко да търпи добронамерената намеса на външни хора след такава опустошаваща загуба.

Мари се приведе напред и погледна монитора му.

— Разбрах какво искате да кажете, прието. Върху какво работите в момента?

Надяваше се той поне да се усмихне. Вместо това човекът се намръщи.

— Не бихте могли да разберете нищо, преди да сте се ориентирали в работата. Усъвършенствам стратегия за преориентиране на случайни клиенти към сключване на дългосрочни договори. Освен това мисля, че вършим тази работа не както трябва, и вие бихте могли да дойдете да поговорим отново по въпроса, когато сте си изяснили всичко.

Съществуваха два начина, по които Мари можеше да реагира на резкия му отговор. Засега реши да избягва конфронтации.

— Очаквам с нетърпение този разговор — тя отпи от капучиното си. — Винаги изслушвам с радост предложенията на екипа си.

Довечера, когато си почиваше с чаша бяло вино, докато Марко приготвяше вечерята, тя щеше да се позабавлява, разказвайки му за този разговор. Както обикновено, сигурно и сега щяха да разменят весели предположения за бъдещите й отношения с новите й колеги. Дали щеше да успее да спечели Гарет или той щеше да упорства в отчуждението си? Дали очевидното желание на Роб да флиртува щеше да премине границите на допустимото, достигайки до момент, в който тя щеше да се види принудена да поговори с отдел „Човешки ресурси“? Двамата с Марко обичаха тази игра на предположения, понякога ползваха въображаемия образ на работното място, за да придадат допълнителна пикантност на забавленията си в леглото.

Съвсем невинно забавление, казваше си Мари. Напълно безобидно.