Изгорени мостове

45.

Тони седеше на тясната издатина в стената, която минаваше за легло в ареста на Скенфрит Стрийт, опрял лакти на коленете си, сключил пръсти. Беше се озовавал в килии и преди, но само по работа. Необходимостта да разговаря с психически неуравновесени, душевноболни и съзнателно демонизирани хора го бе водила на такива места — но тогава вратата беше винаги отворена за него. Често се бе опитвал да се постави на мястото на арестувания, да си представи как ли се чувства, когато вратата хлопне и той остане сам. Но той винаги бе тръгвал от тази позиция в опитите си да постигне емпатия — как ли се чувстват те. За разлика от него самия.

Изпитваше най-вече дискомфорт. Това, че беше сам в тясно пространство, не го смущаваше. За човек, навикнал да живее на лодка, това не беше кой знае какъв проблем. Долитащите отвън шумове също не го безпокояха. Работата в клиника за душевноболни престъпници го беше имунизирала срещу всякакви неочаквани и необясними звуци, издавани от хора. Засега не беше нито гладен, нито жаден, така че и това не създаваше проблем. Но не можеше да се преструва, че не чувства неудобствата. Леглото беше твърдо. В единия му край имаше тънко парче облицован дунапрен, което явно трябваше да бъде възглавницата. То беше странно разкривено и цялото на буци. Да положиш главата си на него бе все едно да я облегнеш на торба, пълна с желирани бонбони. Физическият дискомфорт затрудняваше мисленето, а мисленето сега беше основната му задача.

Когато сержантът затвори вратата зад гърба си, Тони почти очакваше той да я отвори отново и да извика: „Изненада!“ — дотолкова трудно му беше да възприеме случилото се. По време на целия този странен диалог с Пола и Алекс Фийлдинг част от него отказваше да възприеме сериозно думите им. Не можеше да се отърве от мисълта, че става дума или за някакъв номер, и ли за ужасна грешка, която той ще съумее веднага да поправи. После започна да осъзнава, че Фийлдинг е напълно сериозна. Сериозна, както би могъл да бъде само човек, който не го познава. Сериозна като криминалист, воден от амбициите си.

Пола разбираше. Пола знаеше, че каквито и да са веществените доказателства, не бе възможно да си представи Тони като убиец. Но Пола не вземаше решенията в онази стая за разпити. Пола също беше подложена на изпитания, трябваше да доказва лоялността към новия си шеф. Дали щеше да тръгне сляпо натам, накъдето сочеха уликите? Или верността й към стария режим щеше да подкопае твърдото решение на Фийлдинг да разреши случая бързо и сензационно? Докато вървяха надолу към килиите, Пола бе показала, че е на негова страна. Но тя трябваше да внимава — и в негов, и в неин интерес беше да не бъде отстранена от разследването. А ако държеше на предпазливостта, нямаше да може да свърши кой знае какво.

Фийлдинг го плашеше. Тази прибързаност при отсъждането, тази непреклонна вяра в принципа, че веществените доказателства решават всичко, нежеланието й да завърти кубчето на Рубик и да погледне на нещата под друг ъгъл — всичко това го смущаваше, защото не оставяше място за дискусия. Нямаше да е достатъчно той да успее да обясни защо веществените доказателства говорят против него. Налагаше се той да намери начин да насочи убийствените й ловджийски инстинкти така, че да я отведат към истинския убиец.

Тони се понамести на неудобното легло. Ако не беше разочаровал Карол толкова тежко, никога не би се озовал в такова положение. Тя просто не би допуснала да се случи такова нещо. Независимо от подреждането на картите в негов ущърб, тя би била на негова страна, защото знаеше на какво бе способен и на какво — не.

Той си позволи да се усмихне кисело. Никой не познаваше границите на възможностите му по-добре от Карол. Винаги си беше казвал, че тя би се чувствала по-добре без него, че сигурно има други мъже, които в сравнение с него биха могли да й дадат повече от онова, от което се нуждаеше. Но тя или не търсеше, или просто не успяваше да срещне подходящи мъже. До смъртта на брат й беше приемала тяхната непълна и неясна връзка за напълно задоволителна. А после двамата се натъкнаха на нещо, което отвори между тях такава дълбока пропаст, че нищо не би могло да я затвори. Нито общото минало, нито взаимното разбиране. Нито дори любовта.

Обзет от раздразнение, Тони скочи на крака. Ако седенето и лежането бяха тормоз, тогава щеше да крачи. Шест крачки в едната посока, обръщане на деветдесет градуса, осем крачки в другата посока. Шест, осем. Шест, осем. Трябваше да престане да се терзае за Карол. Тя си отиде. Нямаше да се появи, за да го измъкне от кашата, в която се бе забъркал този път. Всичко свърши. Той беше сам. Можеше евентуално да разчита на малко приятелска помощ. Шест, осем.

И така, трябваше да се намери обяснение на петното кръв. Други щяха да търсят потвърждение на неговата версия, след като веднъж успееше да проникне дълбоко в съзнанието си, за да открие истината. Същото важеше и за отпечатъка. И той не му подсказваше нищо.

— Знам, че през по-голямата част от времето живея в мислите си, но човек би предположил, че ще си спомня кога съм вземал в ръце чужд телефон — възкликна той гласно от яд.

Спря да крачи и опря чело на хладната бетонна стена. Затвори очи и отпусна рамене. Съзнателно започна да отпуска мускулите си от главата към врата и ръцете.

— Мисли за кръв. За твоята кръв. Кървене. Кървене, достатъчно, за да останат следи от него по някой друг — каза той гласно. Например коляното. Онзи път, когато изпаднал и пристъп на безумие пациент беше се развилнял с брадвата от противопожарния комплект и Тони се бе опитал да го успокои. Но това беше преди години, дълго преди Надя Вилкова изобщо да дойде в Брадфийлд. Два пъти се беше порязвал в кухнята, непривикнал към внезапните полюшвания на лодката. Но в тези случаи край него нямаше никой, пък и не беше текла много кръв. Трябваше да е нещо, случило се, докато е бил на работа. В „Брадфийлд Мур“. Призова в спомените си болницата, сякаш се канеше да прави из нея обиколка с посетител, за да му я представи. Регистратурата. Заключените врати, безличните коридори. Кабинетът му, стаите за терапевтични сеанси.

И тогава си спомни. Внезапно картината се изправи пред очите му, кристално ясна до последния детайл, като заснета в „Техниколор“. Той вдигна ръце и извика:

— Алилуя, дявол да го вземе!

Обяснението за пръстовия отпечатък можеше да почака. ДНК-пробата беше решаващото доказателство, а той вече знаеше как кръвта се е озовала там.

Тони се ухили, Пола щеше да бъде доволна. Сега оставаше само да се сети за нещо, което би ги насочило към истинския убиец на жени, приличащи на Карол Джордан.