Изгорени мостове

65.

Ден двайсет и осми

Когато Карол й се обади, Пола не загуби нито миг за обяснения. Извика на Коуди да я последва и затича към колата си, форсира двигателя, докато Коуди се качи до нея. Излетяха от паркинга сред свистене на гуми. За разлика от онова, което се случва в полицейските телевизионни сериали, Пола не остави кризата да се развива в произволна посока, докато тя стигне там. Обади се в централата по радиостанцията и предаде да изпратят най-близката патрулна кола на паркинга на строителния хипермаркет.

Когато патрулната кола пристигна на паркинга, полицаите откриха някакъв обзет от ужас мъж, притиснал към себе си кървящата си китка, който седеше на земята до един „Лендроувър“. Над него се беше надвесила руса жена и размахваше яростно чук, който приличаше по-скоро на играчка, а от джоба й се подаваше електрошоков пистолет. До нея стоеше черно-бяло куче и ръмжеше, оголило зъби. Около тях се бяха подредили в полукръг мъже с ватирани якета и футболни фланелки, някои дъвчеха хамбургери.

— Стрелял по нея с шибан електрошоков пистолет, ето каква е работата — обади се един от зяпачите, без да го питат, когато двамата униформени полицаи приближиха, с ръце на коланите, готови да действат.

Жената се извърна и шофьорът, посивял ветеран от Пътна полиция, рязко си пое дъх.

— Главен инспектор Джордан! — каза той. — Госпожо…

— Вече не съм главен инспектор — каза Карол. — Това е Гарет Тейлър. Струва ми се, че сержант Макинтайър ще иска да го разпита във връзка с две убийства.

— Това е гротескно! — развика се Тейлър. — Тя ме нападна, не аз нея. У кого е пистолетът, за бога?

Никой не му обърна внимание, като изключим кучето, което изръмжа. Карол продължи невъзмутимо:

— Но тъй като той току-що се провини в нападение и опит за отвличане, ви предлагам да му сложите белезници и да го държите в колата си, докато сержант Макинтайър пристигне — тя се усмихна сладко. — Разбира се, не искам да ви уча как да си вършите работата.

Усмивката на полицая беше отражение на нейната.

— Не бих могъл да се изразя по-точно от вас, госпожо — той понечи да изправи Тейлър на крака, но Тейлър започна да се съпротивлява, твърдейки на висок глас, че е невинен. — Може би искате да добавя към списъка с обвинения и съпротива при арест? — изръмжа полицаят и го дръпна за ръцете, без да обръща внимание на болезнения вой, който се изтръгна от него.

Щракна белезници на китките му, без да се старае да избегне кървящата рана от ухапване на едната. После го избута пред себе си към колата на Пътна полиция и го натика на задната седалка, подминавайки с безразличие изредените от Тейлър оплаквания. Карол седна на ръба на отворения багажник, видимо облекчена. Кучето скочи до нея и близна ухото й, като че ли за да я успокои.

Полицаите обикаляха сред насъбралите се мъже, записваха си адреси и нахвърляха някои първоначални показания. После пристигна Пола с Коуди. Тя дотича до Карол.

— Добре ли си?

Карол кимна.

— Добре съм. Виж само тези хора. Постепенно е започнало да им се изяснява, че са свидетели на нещо, благодарение на което ще ги черпят с бира в кръчмите години наред. От сега ги чувам: „Разказвал ли съм ви как участвах в залавянето на сериен убиец?“ А всъщност истинският герой е Флаш. Тя ме спаси — тя разроши козината на кучето. — Можеш да го задържиш най-малкото за нападение и опит за отвличане.

— Чудесно си се справила — каза Пола. — Това ще е достатъчно, за да получим разрешение за обиск на дома, колата и работното му място.

— Дори такъв кон с капаци като Фийлдинг не може да си затвори очите пред това — каза Карол.

Пола поклати глава.

— Освен ако не реши, че той и Тони са съучастници.

— Струва ми се, че това би било прекалено дори за нея.

— На твое място не бих разчитала на това.

— Ще го прибереш ли за разпит?

— Ще изпратя Коуди да го откара в участъка. Аз искам да бъда с хората, които ще претърсват къщата… — телефонът й иззвъня и тя го извади. Докато слушаше, лицето й помръкна. — Разбирам. Съобщете направо на главен инспектор Фийлдинг, аз съм ангажирана с друга линия на разследването. И направете необходимото, за да има на разположение хора за оглед на местопрестъпление — Пола приключи разговора, притвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Нещо лошо ли е станало?

— Този случай става все по-ужасен. Имахме подозрения, че може да е изчезнала и трета жена, затова изпратих патрулна кола до дома й. Полицаите ми се обадиха току-що, за да ми съобщят, че ако съдят по това, което виждат през прозореца на гаража, вътре лежи мъртъв мъж. Като че ли съпругът на Мари Мейдър е пречел на този мръсник да осъществи намеренията си — тя посочи с палец зад гърба си, към патрулната кола. — За мен ще бъде удоволствие да докажа вината му.

Селцето Банъм като че ли беше последното място, където хората биха очаквали да открият сериен убиец. То се намираше на самата граница между Йоркшър и Ланкашър и беше променяло принадлежността си при всички правителствени реорганизации, още откакто тук бе бушувала Войната на Розите. Сиви каменни къщи очертаваха триъгълник около селската морава, в единия връх на триъгълника се издигаше църква от времето на норманите. Отвъд центъра на селото за последните триста години се бяха натрупали като злокачествени образувания скупчени тук и там къщи в миш-маш от стилове, създали по някакъв начин характерния му облик през вековете. Благодарение на дълбоко врязалата се долина, отделяща го от разлива на урбанизацията, селцето все още не беше погълнато от разрастващия се Брадфийлд. Банъм със сигурност беше едно от най-търсените места за живеене в областта, макар да не беше много лесно да живееш там и да работиш в града.

От друга страна, ако човек искаше да държи незабелязано в дома си пленница, това село беше много по-подходящо за тази цел от която и да било част на града. Защото Банъм беше село само по име. Тук нямаше и следа от онази задружност, която свързва обитателите на истинските села. Тук никой не се интересуваше от другия. Никой не знаеше с какво се занимават другите. Никой не знаеше кога съседите му заминават на почивка или пък къде отиват. Селото нямаше естествен център — нямаше кръчма, в която хората да се събират за традиционните викторини, нямаше зала за тържества, нямаше филиал на Женския институт29, клуб на пенсионера или подразделение на скаутската организация за момичета „Браунис“. Самостоятелните вили и къщи бяха изолирани и недостъпни. На такова място избират да живеят хора, които държат да направят впечатление. Освен това тук хората обикновено се задържаха за по няколко години, не повече.

Когато навлезе с колата в селото, Пола си каза, че навремето би я привличала възможността да живее на такова място, където анонимността е гарантирана. Никой да не знае, че тя е ченге, никой да не разпитва за жените, които понякога пристигаха в дома й през уикендите и оставаха да нощуват. Но това беше по времето, когато тя позволяваше на притесненията да ограничават живота й. Отдавна не беше изпитвала такива чувства. И причина за това бяха до голяма степен Карол Джордан и нейният отдел за особено тежки престъпления.

Не беше трудно да се открие къщата на Тейлър. Беше каменна, като повечето къщи в Банъм. Макар че беше строена вероятно само преди трийсетина години, беше солидна и просторна. Гарет Тейлър сигурно бе натоварил сериозно бюджета си, за да си я позволи — освен ако нямаше страничен източник на доходи. Белият микробус на екипа за оглед на местопрестъпления стоеше на входната алея, а едно „БМВ“ с полицейска маркировка беше паркирано на пътя пред къщата. Няколко души в бели защитни гащеризони се щураха по алеята и я чакаха, както ги беше инструктирала. Пола искаше да присъства на всеки етап от търсенето. Дотук разполагаха само с косвени улики срещу Тейлър. Неколкократните появи на колата му в записи на системата за автоматично разпознаване на регистрационни номера беше многозначително.

Но не беше доказателство. Това, че се е движил с електрошоков пистолет и го е използвал срещу Карол Джордан, предизвикваше подозрения, но не беше доказателство, толкова повече, че самата тя бе признала, че го е следила. Това, че работеше във фирмата, в която работеше и Мари Мейдър, също навеждаше на някои мисли, но не беше доказателство. Накуцването му будеше съмнения, но не беше доказателство. Ако Пола трябваше да бъде честна и безпристрастна, и досега доказателствата срещу Тони изглеждаха по-солидни от тези срещу Тейлър. Ако тя беше на мястото на Фийлдинг, нямаше да избърза с освобождаването на Тони.

Пола навлече гащеризона, сложи си и калцуни, после кимна на полицая, който носеше тарана за разбиване на врати. С един умел замах той нанесе мощен удар върху тежката входна врата. Дървото се разцепи и освободи бравата, която падна толкова тежко, че остави следа по паркета. „Меко дърво, маскирано да изглежда качествено и твърдо“, каза си Пола. „Типично за Банъм.“ В антрето не забелязаха нищо нередно. Красива афганска черга беше разположена точно в средата на пода. Върху една конзола на стената имаше купа с ключове и ваза с изкуствени секирчета, толкова добре направени, че изглеждаха истински. На едната стена бяха окачени снимки на искрящи морски вълни и играещи делфини. Пола пристъпваше предпазливо напред. Една врата отдясно водеше към дневна, подредена така, сякаш предстоеше да я снимат за списание за вътрешно обзавеждане. Някои хора биха казали, че е стилно и пестеливо обзаведена за Пола обстановката изглеждаше стерилна. На пръв поглед като че ли и тук нищо не представляваше интерес за тях. Но после щяха да се върнат. Трябваше да търсят под дърво и камък. И все пак някои камъни изглеждаха по-обещаващо от други.

Следващата врата в антрето водеше към трапезария. Отново никакви следи от домашен уют. Единствената лична вещ в стаята беше голяма студийна снимка на Тейлър с двете му деца, окачена точно срещу вратата. Нито едно от децата не изглеждаше особено щастливо от близостта с татко, чиито ръце лежаха тежко върху раменете им. Пола се упрекна, че започва да си съчинява. Действително, не можеше да се направят кой знае какви заключения от една снимка.

В дъното на коридора имаше сводест вход, през който се влизаше в кухнята. Пола рязко си пое дъх. Ръководителят на екипа за огледа, застанал до нея, изруга под нос.

— Очевидно този арогантен мръсник не е и допускал, че може да бъде заловен — каза той. — Само погледнете. Тъпкано е със следи. Кръв, пръстови отпечатъци… На пода до кофата за боклук има кичур коса. Вижте и тези метални халки, завинтени в рамката на вратата и в стената. За първи път виждам кухня, която напомня по-скоро на стая за изтезания.

Пола отстъпи, за да остави хората от екипа да поставят метални плоскости по пода — трябваше да вървят по тях, за да няма опасност от заличаване на следи. Това беше от онези резултати на издирвания, които напомняха на нож с две остриета. Като криминалист тя беше ударила джакпота. Като човек се чувстваше смазана. Сега вече можеше да си представи какво бе претърпяла приятелката й, и тази мисъл беше ужасна. Докато чакаше, изпрати други детективи на горния етаж.

— Огледайте се набързо — каза тя. — Само отваряйте всички врати подред, за да се убедим, че Мари Мейдър не е в къщата.

— Тази врата към гаража ли води? — попита тя, сочейки вратата, в чиято рамка беше завинтена металната халка.

Шефът на екипа надникна през прозореца, за да се ориентира.

— Да, така изглежда. Искате ли да го огледаме?

— Все още не сме открили изчезналата жена, така че да, искам. Когато кажете.

Последните метални плоскости бяха положени и сега вече имаше възможност да се стигне до вратата. Ръководителят на екипа отвори вратата пред нея със замах и Пола прекрачи прага.

На пръв поглед това беше обикновен гараж на къща в предградията. Инструменти и градински сечива висяха, спретнато окачени по местата си. Работен тезгях, наредени един върху друг сгъваеми градински столове. Голям фризер, тип ракла.

А после, при по-внимателен оглед, се виждаха предварително накъсаните парчета изолирбанд, провиснали от един рафт. И следите от кръв, и късчетата от нещо, много напомнящо на кожа, закачили се по грапавините на грубия циментов под. И металните халки, завинтени на три стратегически подбрани места.

— О, по дяволите, фризерът! — каза тихо Пола и тръгна да прекосява гаража.

— Чакайте! — извика специалистът по огледите. — Може да унищожите доказателства!

— В този фризер има жена! — изкрещя през рамо Пола и затича. Кръвта и адреналинът пулсираха в главата й. Тя вдигна капака. Уплътнението поддаде с шум, който отекна като гръм в ушите й. И Пола видя пред себе си Мари, сгушена в зародишна поза, в локва от кръв и урина. Руса, насинена, пребита. Неподвижна като смъртник. Пола посегна към нея, докосна топла плът, долови трепкането на пулс под челюстта й.

— Измъкнете я от тук, по дяволите, жива е още!

— Трябват ни снимки! — изкрещя аналитикът в отговор.

— Тук съм — обади се видеооператорът. — Отстъпи назад за малко, Пола.

Макар че всичките й инстинкти я тласкаха да възрази, Пола се подчини — но само за толкова време, колкото бе необходимо, за да се преброи до пет. После вече им крещеше да доведат помощ, да повикат линейка, да извадят Мари Мейдър от онова, което е трябвало да бъде неин ковчег, за да бъде върната към живота.

В участъка на Скенфрит Стрийт Фийлдинг упорито игнорираше факта, че все още държи Тони Хил в ареста, макар че стрелата на компаса се беше завъртяла неумолимо и вече сочеше в съвсем различна посока. Днес трябваше да бъде нейният голям ден, днес трябваше да се състои пресконференцията, на която тя щеше да съобщи за ареста на известна личност по обвинение в извършването на две убийства. В нейното съзнание това беше моментът, доказващ, че тя е способна да извърви пътя до върха.

Вместо това й се наложи да изслуша жалките опити на Бронуен Скот да отхвърли доказателствата срещу Тони с някаква невероятна история за кървене от носа и сблъсък в коридора на болницата. Историята очевидно беше скърпена и щеше да се разпадне при по-старателна проверка, но проверката щеше да отнеме време, а часовете минаваха. Очевидно това беше тактически ход с цел тя да не може да повдигне обвинение срещу него и да бъде принудена да го пусне с уговорката, че ще бъде на разположение. Което пък щеше да даде възможност на тази кучка Скот да свика своите така наречени експерти, за да хвърлят съмнение върху валидността на пръстовия отпечатък.

А сега и Макинтайър беше хукнала на своя глава по нова следа — заради някаква глупост, чийто смисъл Фийлдинг не можеше да си изясни. От помощника на главния инспектор се изискваше да бъде верен и да не задава въпроси, но Фийлдинг започваше да си мисли, че верността на Макинтайър съвсем не беше насочена към нея. Как иначе бе станало така, че Карол Джордан се появи в участъка заедно с Бронуен Скот посред нощ, без Хил да се е обадил дори веднъж по телефона? Когато тази история приключеше, Макинтайър трябваше да бъде прехвърлена в друг отдел, а Фийлдинг щеше да си намери помощник, който оценяваше привилегиите да бъде толкова близо до самото сърце на разследването.

В този момент самата Макинтайър влетя в стаята на отдела. Фийлдинг отвори вратата на кабинета си точно навреме, за да чуе думите на сержанта:

— Хусаин, Уд — имаме още данни от системата за автоматично разпознаване. Вижте дали можете да засечете Тейлър близо до някое от местата, където бяха изхвърлени труповете, или там, където жените са били отвлечени. Нека един от вас да провери дали междувременно някой не е бил спипан да кара колата на Бев Макандрю. Искам да знам откъде са я откраднали.

Фийлдинг си пое дълбоко дъх.

— Макинтайър? В кабинета ми.

Пола затвора вратата зад гърба си.

— Открихме Мари Мейдър.

Фийлдинг изглеждаше зашеметена.

— Защо никой не ми е казал?

— Идвам от болницата — отвърна Пола. — Сигурно хората от екипа са мислели, че аз ще ви уведомя. И точно това правя сега — тонът й граничеше с безочливост.

— Трябваше да ми се обадите незабавно.

— Стори ми се по-важно да откараме Мари Мейдър в болницата. Тя е още жива. Опасността за живота й е много голяма, но поне вече има някакъв шанс. А ако оцелее, тя ще бъде решаващ свидетел на обвинението.

— Кой екип я е открил? — Фийлдинг вече се вкопчваше в сламки. Нали някои екипи претърсваха дома и офиса на Тони Хил — не хората, които Макинтайър бе повикала в дома на Гарет Тейлър.

— О, не ви ли казах? Открихме Мари Мейдър в един фризер в гаража на Гарет Тейлър.

Настана дълго мълчание. „Сгреши, сгреши, сгреши!“ Думата отекваше като удари на камбана в главата на Фийлдинг.

Пола постави ръка върху дръжката на вратата, готова да излезе.

— Струва ми се, че е редно вече да освободите доктор Хил — каза тя кротко.

— Направете го вие — каза грубо Фийлдинг. — Нали сте толкова добри приятели — пък и положихте големи усилия да го измъкнете.

Сега вече в очите на Пола припламна гняв.

— И добре, че постъпих така, като се вземе предвид, че е невинен.

— Следвахме доказателствата, Макинтайър. Би било безотговорно да го освободя по-рано.

— Следвахме погрешна следа, госпожо. Освен това точно сега съм заета. Налага се да разпитам жертва на сериозно нападение, която е склонна да разговаря единствено с мен. Затова ви предлагам вие да се заемете с освобождаването.