Изгорени мостове

51.

Бронуен Скот се наслади за миг на ситуацията, после бутна стола си назад.

— Трябва да разменя няколко думи с дежурния сержант — каза тя. — Пет минути, Карол, ако станат повече, сержантът ще започне да нервничи.

Тони и Карол се взираха един в друг с каменни изражения. Чакаха я да излезе. Вратата се затвори и те останаха насаме, за първи път от месеци насам. Сцена, която и двамата си бяха представяли, но и двамата не бяха вярвали, че ще се състои в действителност. Тони се покашля.

— Как си напоследък?

— Това всъщност изобщо не те засяга — суровото й изражение не омекна ни най-малко. Беше я виждал да гледа по същия начин колеги, които намираше за безнадеждни, и престъпници, които презираше.

— Струва ми се, че ме засяга. Ти обвини мен за това, което се случи с Майкъл и Луси — повечето хора биха пропуснали едва забележимото трепване на погледа й, когато чу имената им, но той го видя. Въпреки това продължи. — Вероятно все още ме обвиняваш. Това ми вменява отговорност за станалото, а ми се струва, че сме близки толкова отдавна, че си длъжна да ми дадеш възможност да се оправдая.

Тя поклати глава.

— Дори да можех да преведа думите ти от „езика на Тони“, за да станат разбираеми за нормален човек, пак биха се оказали празни приказки. Не ти дължа нищо. Никакви усукани логически ходове не могат да променят това.

— Защо тогава си тук?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Казах вече. Пола изпитва нужда да те спаси, а няма как да се намеси пряко.

Той се принуди да допусне, че тя може и да казва истината.

Не искаше да й повярва, но трябваше да признае, че би било по-смислено да приеме думите й за истина.

— Но си съгласна с нея, че съм невинен?

— Мога да си представя ситуации, в които би извършил убийство. Но не вярвам, че можеш да бъдеш убиец от този тип. Освен това мисля, че ако съм те докарала дотам, че да искаш да ме убиеш, щеше да извършиш точно това, вместо да си играеш със заместители — устата й се изкриви в мрачно подобие на усмивка.

— Мислиш ли, че някой наистина убива жени заради приликата им с теб? — това действително интересуваше Тони. Мислеше, че я познава достатъчно добре, за да предскаже отговора, но искаше да го чуе от нея.

Тя повдигна едното си рамо.

— Някои хора мислят, че е така. Някои от тях са криминалисти с висок чин и дългогодишен опит.

— А ти? — настоя той. — Какво мислиш ти?

— Мисля, че те не приличат чак толкова на мен.

— Има някои общи черти. Същите руси коси и сини очи. Същата прическа. Подобно телосложение. Все работещи жени, които ходят на работа с костюми. Хрумвало ли ти е, че може би не те приличат на теб, а ти на тях?

Карол се смръщи. Открай време разговорите им се развиваха по този начин. Той казваше нещо на пръв поглед неразбираемо, тя не устояваше на желанието да си го изясни и захапваше кукичката. Така си вървеше още от първия случай, по който работиха заедно, преди толкова много години. И ето че той отново правеше същото. Искаше й се да стане и да излезе, но повече от всичко искаше да разбере за какво намеква Тони.

— Какво искаш да кажеш с това, че аз приличам на тях?

— И това не е съвсем точно — той говореше разсеяно, като че ли мислеше на глас. — По-скоро всички вие приличате на нея.

— На кого? — тя едва не извика от раздразнение.

— На онази, която той е искал да убие.

— Искаш да кажеш, която иска да убие?

Тони прокара пръсти през косата си.

— Не. Той е умен, организиран и съобразителен. Ако имаше някаква възможност да я убие, щеше да я убие и с това всичко да приключи — той разпери широко ръце, сякаш я подканваше и тя да прегърне идеята му. — Мисля, че тя вече е мъртва. Струва ми се, че той е имал намерение да я убие, подготвял се е за това. Но по някакъв начин тя е провалила плановете му.

— Самоубила ли се е? — сега вече Карол беше заинтригувана против волята си. Приведе се напред, опирайки лакти на масата. Той забеляза промените в ръцете й — драскотини, следи от удари, счупени нокти. Какво, за бога, бе вършила тя — тази жена, за която той знаеше, че едва се справя с елементарно сглобяване на модулни мебели?

— Или се е самоубила, или просто е умряла — каза той, отклонил се за миг към по-лични разсъждения.

— И с какво ни помага това?

— Намерете нея, и ще намерите и него — той сви рамене. — Очевидно е, че се налага да намерите нея.

Преди Карол да успее да отговори, вратата се отвори и Скот надникна в стаята.

— Време е да тръгваме, Карол. Ще се видим утре, Тони. Горе главата. Тя никога няма да успее да повдигне обвинение срещу теб.

— И какво следва сега? — обърна се Карол към Скот веднага след като излязоха от участъка на Скенфрит Стрийт.

— Прибирам се да дремна преди утрешния сблъсък с главен инспектор Фийлдинг — отвърна адвокатката. — Препоръчвам ви да не присъствате на този разговор. Само ще усложните нещата. Освен това има много други неща, с които би трябвало да се занимавате. Ще минат векове, преди Фийлдинг да ни даде полагащия ни се по закон достъп до работния график на Надя Вилкова. Ще се наложи да използвате връзките си и да установите кога се е случил този предполагаем инцидент в „Брадфийлд Мур“ и дали Надя е била наистина в сградата през този ден, за да се блъсне и шампиона по несръчност.

— Искате да се свържа с Пола?

Скот, която крачеше бързо, спря и изгледа невярващо Карол.

— Ами естествено. Искам да направите всичко необходимо, за да се доберем до информацията, необходима за оневиняване на клиента ми. Винаги сте успявали да се доберете до това, което ви трябва, когато работехте от другата страна на бариерата.

Карол се изсмя горчиво.

— Тогава имах някой и друг източник на разположение.

— Все още имате — разполагате с човешки ресурс. Имате приятели. Той също. Възползвайте се от тях.

Карол потисна въздишката си. След реакцията на Шинийд при срещата им вече не знаеше доколко може да разчита на старите си контакти. Колко потискащо щеше да е за нея да се надява, че името на Тони ще й отвори някои врати! Тони, който бе по неумел и от нея в установяването на приятелски отношения.

— Ще видя какво мога да направя — каза тя уморено.

— А аз ще изровя някой, който да подкопае стойността на пръстовия отпечатък като доказателство. Тя няма да има на какво да се опре.

Двете влязоха в потъналия във влага паркинг и се насочиха към колите си. Преди да се разделят, Скот постави ръка над лакътя на Карол.

— Той каза ли нещо, което може да ни свърши работа, когато ви оставих насаме?

Карол не знаеше от къде да започне, за да обясни на външен човек начина, по който функционираше съзнанието на Тони.

— Не — каза тя. — Разговорът ни беше личен.

Думите излязоха от устата й, преди да успее да ги обмисли. Тя продължи към колата си, разсъждавайки колко е трудно да се победи веднъж вкоренилото се недоверие.

Качи се в „Лендроувър“-а и извади телефона си, без да откъсва очи от Скот. Двигателят на нейната кола бе замъркал незабавно, щом адвокатката се разположи зад волана. Карол я изчака да напусне паркинга, а през това време обмисляше възможностите, с които разполагаше. Беше късно и тя бе уморена, но за Тони времето напредваше неумолимо. Имаше строго определени ограничения на времето, за което полицията имаше право да го задържи след арестуването. Ако защитникът му не успееше да омаловажи уличаващите го доказателства, след изтичане на този срок Фийлдинг щеше да повдигне обвинение срещу него — а може би дори и по-рано, ако успееше да събере достатъчно убедителен материал — и тогава всичко щеше да стане много по-трудно. Полицията щеше да престане да търси друг заподозрян. А и името му щеше да си остане опетнено от съмнението, дори после да бъдеше освободен.

Карол осъзна, че не й е все едно дали името му ще бъде опетнено или не. Опита се да се убеди, че това се дължи просто на силно развитото й чувство за справедливост. Не беше готова да признае, че общото минало, свързващо нея и Тони, би могло да бъде основа и за общо бъдеще. Каза си, че просто реагира така, както би реагирала винаги на арестуването на невинен човек, за да бъде съден за престъпление, което никога не би извършил. Това беше всичко. И то беше достатъчно оправдание за всякакви неразумни постъпки.

Но така ли беше наистина?