Изгорени мостове

21.

„Трябва да има някакъв алгоритъм, който определя изкривяването в пространствено-времевия континуум, настъпващо при всяка поява на момче-тийнеджър в стаята“, каза си Пола, застанала на прага на собствената си дневна. Момчетата на тази възраст сякаш заемаха пространство в пълно пропорционално несъответствие с действителните им размери. Когато в стаята бяха само те двете с Елинор, тя обикновено изглеждаше просторна. Не създаваше впечатление, че е претъпкана, дори когато имаха гости. Но сега, когато Торин се беше проснал на дивана, протегнал крака напряко на килима, с измъкната от панталона риза и разхлабена вратовръзка, тя сякаш се беше смалила. Трябваше да намери някой фен на „Доктор Кой“ и да го помоли за разяснения по въпроса за изкривяванията на пространството.

Елинор седеше в любимото си кресло, подвила крака под себе си. Плетката беше в скута й. Двамата гледаха „Шон от мъртвите“. Пола не беше убедена, че това е най-подходящият филм за момче, чиято майка е изчезнала, но вероятно Торин и Елинор го бяха избрали.

Когато тя влезе, Торин се изправи на мястото си. Типичното тийнейджърско безразличие бе изчезнало от лицето му, по него се бе изписало откровена, видима за всички тревога.

— Има ли някакви новини за майка ми?

— Съжалявам. Не нося никакви новини.

Когато забеляза как той се оклюма, на Пола й се прииска да имаше какво да му каже. Тя седна на страничната облегалка на дивана.

— Знам, че ще поискаш да ми се разкрещиш, задето те питам, но наистина ли си напълно убеден, че тя не е споменавала нищо за свои планове да се види с някого.

Той я изгледа ядосано.

— Нали ви казах. Не. А дори да е казала, а пък аз да не съм обърнал внимание, щеше да ми прати съобщение, за да ми напомни. Винаги прави така. Казва, че никога не обръщам внимание на това, което говори, затова се подсигурява — долната му устна затрепери и той отвърна очи, покривайки устата си с ръка. — Така или иначе, не е права. Обръщам внимание.

— Сигурна съм, че е така, Торин — каза Елинор. После натисна „пауза“ и спря филма.

— Е, и какво правите вие и колегите ви, за да я намерите? — попита Торин, прикривайки с войнственост страха си. Раменете му се присвиха под тънката риза, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.

— Сведенията, които получих от теб тази сутрин, са били въведени в компютъра и разпространени в цялата страна. Утре ще се заемат с работа, която изисква голямо старание — издирването на нейни приятели, проверяването на движението по сметките й и кредитните й карти.

— Но защо трябваше да чакат толкова време? Защо не го вършат сега?

Гласът му се извиси до възмутен вик.

„Защото това не е приоритет. Защото предпочитат да гледат мач. Защото никой друг не е разтревожен така, както се тревожиш ти.“

— Защото тези неща се вършат по-лесно в обичайното работно време — каза Пола. Повдигнатите вежди на Елинор й подсказаха какво мисли тя за това неубедително оправдание. Притисната от чувство за вина, Пола продължи: — Ще ти кажа какво ще направя аз, ако искаш. Ще отида у вас още тази вечер и ще събера всичко, от което те ще имат нужда, за да започнат незабавно сутринта. Как ти звучи това?

Той задъвка някаква кожичка на единия си палец.

— Предполагам, че е добре.

— Къде държи тя разни неща от рода на банкови извлечения и паспорта си? Знаеш ли?

— Има нещо като килер между спалнята й и банята. Беше всъщност дрешник, но баща ми го обзаведе като кабинет. С вградено бюро и така нататък. Всичките ни документи са в най-долното чекмедже.

— Благодаря. Ще трябва да взема и някои твои дрехи, ако ще останеш при нас. Нали нямаш нищо против да вляза в стаята ти?

По лицето му се изписа съпротива, но той все пак кимна.

— Мисля, че няма проблем.

— Искаш ли да останеш у нас, Торин? Това зависи от теб. Може би имаш предвид приятел, при когото би предпочел да се пренесеш, или някоя друга приятелка на майка ти? Нали знаеш, можеш да ни кажеш какво искаш.

— Не ме искате тук, така ли?

На Пола й идеше да се разплаче.

— Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Стига това да е желанието ти.

— Тук ми е добре — той посочи с глава Елинор. — Тя не се суети постоянно около мен. Освен това, ако ви се пречкам постоянно, това ще ви кара да побързате, да намерите някакви отговори, за да мога да си отида у дома, нали?

— Съгласна съм — тя се опита да скрие колко я изненада неговата проницателност. — Ще ми дадеш ли ключовете си?

— Не бързай толкова — намеси се Елинор. — Не си яла, нали? Оставихме ти пица. Така че, преди да тръгнеш към дома на Бев и Торин, ще седнеш и ще вечеряш.

Пола дори не се опита да възрази. А и ако трябваше да бъде честна, когато отново излезе навън в този късен час, беше доволна, че е отделила време да се нахрани. Не само защото презареди батериите на тялото си, но и защото виждането с Торин й напомни за личната й ангажираност с предстоящата задача. Това беше нещо, на което се бе научила от Карол Джордан. Преди да започне да работи с нея, се беше вслушвала в колегите си, които казваха, че не бива да си позволява емоционален ангажимент по отношение на случаите, с които се занимава, защото това би я довело до психическо изтощение. Работата с Карол я накара да разбере, че ако човек действително го е грижа за това, което върши, има по-добри шансове да постигне търсената справедливост. Да, цената беше висока. Но защо иначе би се заела с тази работа, ако крайният резултат не я вълнуваше?

Стори й се странно да си отваря сама вратата на един дом, в който бе влизала като гостенка. Обикновено, когато претърсваше нечие жилище или разговаряше с някого на негова територия, както стана по-рано този ден с Тони, тя започваше задачата си, необременена от предварителни впечатления. А тук трябваше да отхвърли неприятното усещане, че ще се рови в живота на човек, когото познава и харесва. В интерес на Бев беше да не допусне придирчивостта да й попречи да претърси основно къщата в търсене на нещо, което би й било от полза.

Разбира се, къщата вероятно беше вече претърсена от полицая, комуто бяха предадени първоначалните й записки. Пола подозираше, че са причислили Бев като непринадлежаща към рискова група, което пък я поставяше най-долу в списъка на изчезнали лица по ниво на спешност. Процедурното определение — „няма основание да предполагаме наличие на опасност за лицето или за обществеността“ — даваше възможност на получилия съобщението служител да го пъхне най-долу в купчината, оставяйки го за някой колега от сутрешната смяна. На този етап можеше дори изобщо да не претърсят дома. Ако задачата бе възложена на Пола, тя би я класифицирала като предполагаща средно ниво на риск и не просто защото Бев й беше позната. Според наръчниците рискът се определяше по вероятността търсеното лице да се е озовало в опасна ситуация, а тя мислеше, че Бев влиза в тази категория. Жени като Бев не изчезваха по собствено желание. Тя се опитваше да не мисли за онзи дебело подчертан и изписан с главни букви принцип, който по нейните виждания трябваше да се има предвид още в самото начало на издирването на изчезнало лице — „при всякакви колебания обмислете възможността за убийство“.

Но като професионалист, в едно ъгълче на съзнанието си тя вече мислеше именно за това.

Записа в бележника си часа, в който започваше претърсването, и влезе. Първият етап беше отваряне на всички врати. Бившият й колега Кевин Матюс наричаше това „търсене под надслов Не отхвърляй очевидното!“. Всички помнеха вбесяващи случаи, в които изчезнали деца бяха намирани в трудно откриваеми кътчета на къщи и апартаменти, озовали се там понякога по собствена вина. Но по-често това бе дело на друг. Затова Пола обиколи къщата, проверявайки всяко помещение, всеки шкаф, всяка ниша и затворено пространство, в което би могла да се побере жена с размерите на Бев. Както и предполагаше, не откри нищо.

Надяваше се следващият етап на търсенето да се окаже по-продуктивен. Сега вече щеше да прерови къщата, оглеждайки се за каквото и да било, което би и дало вътрешен поглед върху живота на Бев. Записки, дневници, телефонни номера, снимки, компютри. Торин беше взел таблета си; беше й казал, че Бев никога не го ползвала, както и той не докосвал нейния лаптоп — не и сега, когато имали безжичен принтер, който можел да управлява от таблета. Тя вече бе забелязала лаптопа в миниатюрния кабинет, който Торин й бе описал, но не искаше да обърква работата на специалистите. Беше време да поиска една услуга.

Извади телефона си и провери колко е часа, преди да набере номера. Девет и половина не беше прекалено късен час да потърсиш една жена, която прекарваше свободното си време във виртуалния свят. За нейно учудване Стейси отговори едва след четвъртото позвъняване.

— Ало? Пола, какво става?

Ако Пола не я познаваше толкова добре, би си казала, че гласът й звучи развълнувано. Но това съвсем не беше в неин стил. Пола не беше виждала жената, която преди работеше като компютърен специалист в отдела за особено тежки престъпления, да губи хладнокръвието си дори в напрегнати ситуации. А Пола не мислеше, че обаждането й може да породи някакво напрежение.

— Какво ли не. Започнах днес работа на новото място, в участъка на Скенфрит Стрийт. А какво става с теб?

— Не питай. Върша работа, с която може да се справи някое шестнайсетгодишно хлапе. Това съвсем не е продуктивно приложение на уменията ми.

— Така и предполагах. Затова си казах, че може да се съгласиш да ми направиш една услуга.

Стейси се позасмя с присъщата си въздържаност.

— Мина ми през ума, че може да се обаждаш по такъв повод. От какво имаш нужда?

— Става дума за лице, обявено за изчезнало. Положението е малко сложно. Аз познавам изчезналата жена, затова се заех сама с работата от първоначалния етап. Налага се да предам лаптопа й на нашите анализатори. А те ще се мотаят кой знае колко време, и пак няма да го претърсят така добре, както би го направила ти… — Пола не довърши.

— Искаш от мен да ти направя копие на хард диска и да го анализирам, и то без да оставя следи, на които биха се натъкнали вашите анализатори? — Стейси се беше върнала към обичайния си безразличен тон.

— Да, всъщност е това — и тогава Пола чу на фона някакъв мъжки глас. — Но ти не си сама — да не би да се обаждам в неподходящ момент? — и тогава я озари прозрението. — Боже мили, това да не е Сам?

— Няма проблем — каза Стейси с делови тон. — Ще намеря някакъв външен хард диск и ще дойда. Прати ми адреса. До скоро.

И тя затвори телефона. От всеки друг Пола би приела това като грубост. Но Стейси си беше такава.

Докато чакаше, Пола започна да се рови из кухнята и дневната. Календарът, закачен отстрани на хладилника, разкриваше рутината на един съвсем обикновен живот. Футболни тренировки, шахматен клуб, датите, на които имаше семинари за учители, а учениците бяха свободни, две гостувания с нощувки — това беше за Торин. Час при зъболекар за Бев. Уговорка да отиде на кино, концерт, на който е ходил Торин, ден, в който са били поканени приятели на вечеря. Тя запрелиства календара, връщайки се няколко месеца назад — всичко изглеждаше по същия начин. На черна дъска в дървена рамка, окачена на стената, имаше записки и напомняния. „Спагети, бекон, мляко, индийско орехче“ — това в единия край. „Плащане на училищната екскурзия, билети за фестивала в Лийдс, химическо чистене“ — в другия. В шкафовете и чекмеджетата не откри нищо, чието присъствие би било необичайно в една кухня. И търсенето в дневната не даде резултат. Нямаше дори бележник до телефона. Никой вече не записваше съобщения на хартия. Всички си пращаха есемеси.

Пола се канеше да се върне обратно на втория етаж, когато Стейси пристигна. Дъщеря на китайци от Хонконг, Стейси се бе оказала компютърен гений, успявайки да се ориентира в тънкостите на програмирането с такава лекота, сякаш си имаше работа с детска игра — строител. Беше основала собствена софтуерна компания, още докато беше студентка, и бе създала няколко програми за универсални кодове, които й осигуриха толкова пари, че можеше изобщо да не работи занапред. И тогава удиви всички, когато постъпи на работа в полицията. Никога не бе обяснявала съображенията си, но с годините Пола бе научила достатъчно, за да предполага, че Стейси се наслаждаваше на правото да се рови из компютрите на хората, без да рискува да я арестуват за това. Беше убедена освен това, че Стейси несъмнено страда от някаква гранична форма на аутизъм — дотолкова неумела бе в общуването. Но към края на работата им в отдела за особено тежки престъпления, Пола бе осъзнала, че Стейси харесва много друг техен колега, Сам Еванс.

Откровената амбиция на Сам и неспособността му да работи в екип не даваха възможност на Пола да се сближи с него. Не вярваше, че той би й пазил гърба в случай на провал, а между хора, които работеха в такова тясно сътрудничество, това създаваше проблеми. Независимо от това тя бе окуражавала Стейси да не крие чувствата си. Животът беше прекалено кратък, за да се отказваш от нещата, които имат за теб истинско значение. Разбира се, оттогава Стейси не й беше казвала нищо по този въпрос. Бяха излизали на вечеря няколко пъти, откакто отделът беше разформирован, но Стейси твърдо избягваше да говори за Сам. Независимо от това бе променила прическата си — сегашната я правеше по-привлекателна, а и дрехите й станаха по-впечатляващи в сравнение с обичайната й униформа — скъпи, елегантни делови костюми. Носеше и повече грим, подчертаваше тъмнокафявите си, бадемовидни очи, и слагаше малко цвят на гладката си кожа, удивително свежа, като се има предвид, че почти не я виждаше дневна светлина. За първи път, откакто Пола я познаваше, Стейси изглеждаше като жена, убедена, че има за какво да бъде обичана.

Сега, докато се качваха по стълбите, Пола отново попита:

— Да не би да съм прекъснала нещо? Това, което чух на фона, гласът на Сам ли беше?

Стейси, която вървеше зад нея, въздъхна.

— Той беше у нас на вечеря. Това е всичко. Също както би могла да дойдеш на вечеря и ти.

Пола се усмихна тържествуващо, тъй като знаеше, че Стейси не може да види лицето й.

— Стейси, от колко години се познаваме? А колко пъти съм идвала у вас на вечеря? Отговорът е една голяма, тлъста нула. Когато излизаме, винаги вечеряме в някой ресторант, нали не си забравила?

— Би могла да дойдеш, ако си имала желание.

Застанала на най-горното стъпало на стълбите, Пола се обърна към Стейси и направи гримаса.

— Каква лъжкиня си само. Виж, аз наистина се радвам, че се виждаш с него.

— Беше просто вечеря. Дори не съм готвила — отвърна категорично Стейси. — Поръчах всичко на фирма за кетъринг.

— И това е някакво начало.

Когато се озова на площадката, Стейси се озърна, издула устни, с ръце на кръста.

— Е, къде е компютърът? И коя е тази жена?

Пола посочи към вратата на малкия кабинет и обясни накратко най-важните неща на Стейси. Когато Стейси седна пред лаптопа, тя вече беше приключила с обясненията. Стейси се обърна рязко на стола и се взря смръщено в Пола.

— Взели сте момчето да живее у вас? Вие?

— Моля? Искаш да кажеш „вие, лесбийките“?

— Не — отвърна нетърпеливо Стейси. — Знаеш, че не съм такъв човек. Искам да кажа, че ти не си проявявала никакъв интерес към отглеждане на деца.

Пола потри уморените си очи. Само това й липсваше — обсъждане на майчинските й инстинкти, или на тяхната липса.

— Не отглеждам дете, да му се не види. Просто съм го прибрала, защото няма къде да отиде. За сега. Освен това, човекът, който се занимава с него, е Елинор. Ето, погледни, аз съм тук. Не седя на дивана до Торин. Ясно ли е?

Стейси се обърна към екрана и включи компютъра.

— Така да е. Стига да не забравяш основното правило при издирването на изчезнали лица. „При всякакви колебания…

— … обсъдете възможността за убийство“. Знам. Когато се стигне до там, ще мисля по този въпрос. А сега ще можеш ли да се отместиш малко, за да отворя най-долното чекмедже? Доколкото знам, там са всички документи.

Стейси се подчини, и все пак мястото беше толкова малко, че Пола едва успя да приклекне до нея. Отвори чекмеджето и установи, че то почти прелива от папки, пликове и отделни листове хартия.

— Най-добре ще е да измъкнеш цялото чекмедже и да седнеш с него на площадката — измърмори Стейси. Вниманието й вече беше погълнато от онова, което правеше. — Никога не преставам да се учудвам — как е възможно да не защитиш компютъра си с парола? Особено ако живееш с тийнейджър? Чуваш ли какво казвам, Пола?

— Не, не чувам — Пола най-сетне беше успяла да измъкне чекмеджето и тръгна да излиза заднешком от стаичката. Отнесе го в спалнята на Бев и седна на края на покритото с измачкана пухена завивка легло. За разлика от Надя Вилкова Бев явно не беше маниачка на тема спретнатост, което накара Пола да се почувства малко по-добре, когато правеше сравнение със собствената си разпиляност. Беше се нагледала достатъчно на бъркотията, оставаща след един неочаквано прекъснат живот, за да се е научила да мисли за това, което оставя след себе си, но и то не можа да промени навиците й.

Бев поне беше поддържала старателно документацията си. В най-горната папка бяха актовете за раждане — нейният и на Торин, брачното й свидетелство и бракоразводното решение. След това в един плик бяха поставени осигурителните им номера, номерата на здравните им осигуровки, записани бяха кръвните им групи, там беше и здравният картон на Торин, воден от раждането му. Имаше папка с банкови извлечения и друга с извлечения на кредитни карти. Явно Бев беше от хората, които всеки месец изплащат добросъвестно баланса си.

После дойде ред на паспортите. Където и да беше, Бев явно не беше в чужбина. Не и по някой от традиционните начини за напускане на страната. Имаше завещание, в което оставяше всичко на Торин и го поверяваше на грижите на бившия си съпруг; писма, разменени между адвокати, в които се уточняваха правата на Том да вижда сина си; купчина картички за рожден ден и Коледа, които Торин й бе писал; папка с училищни доклади за оценките и развитието на Торин; и накрая, на самото дъно — изтъркан стар бележник с адреси и телефони.

Стейси застана на вратата с малка сребриста кутийка в ръка.

— Ето го копието от хард диска на Бев. Никой никога няма да разбере, че съм влизала в компютъра. Ще го прегледам набързо тази вечер и ще ти препратя писмата от електронната й поща. Останалото ще ти осигуря веднага, щом мога — тя погледна часовника си, монтиран на тънка златна гривна — Пола предполагаше, че е платила за него сума, равна на заплатата й за няколко месеца. — А сега изчезвам, ще стигна навреме за десерта.

— Успех — Пола натъпка обратно в чекмеджето всичко, с изключение на бележника. — Благодаря, Стейси. Перспективите става все по-мрачни.

— Съжалявам за приятелката ти. Ще ти се обадя — Стейси понечи да си тръгне, после спря. — Между другото, чувала ли си нещо за шефката?

Пола поклати глава.

— Нито дума. Не знам дори къде е и какво прави.

— Очаквах, че ще се върне в Брадфийлдската полиция, когато нещата се уталожат.

— Да бе. Шегуваш ли се? Шефовете не я искат. Край нея бюрократите изглеждат като безполезни нещастници. Не, те бяха във възторг, когато тя подаде оставка, за да се премести в Уест Мърсия. Но така и не се появи там. Напусна, преди да е започнала работа.

— Знам. Именно затова си казах, че ще се върне. Защото тук всичко й е добре познато. И заради Тони, разбира се. Той продължава да работи в „Брадфийлд Мур“, нали?

— О, да. Там изпаднаха във възторг, когато ги уведоми, че в крайна сметка няма да напуска. Сега живее на една речна лодка в пристанището на канала „Минстър“. Но и с него не се е свързвала.

Стейси пъхна хард диска в джоба си.

— Може би трябва да приемеш тъкмо нея за безследно изчезнала.