Изгорени мостове

32.

Ден двайсет и шести

Слънцето очертаваше със златна линия далечния хоризонт на пустите хълмисти земи. За първи път от повече от седмица утринното небе беше ясно, тъмносиният цвят изсветляваше с пукването на зората. Светлината пълзеше бавно по склона, вдъхвайки живот на цветовете, отразяваше се по развълнуваната повърхност на реката Уайт Едж и водата засияваше, а камъните проблясваха. Докато се изкачваше с колата по тесния, виещ се път към паркинга, стопанисван от Националния тръст21, Пол Ийдис си мислеше, че трудно би могъл да си представи по-хубава утринна разходка с кучетата. Двете му ловни кучета, затворени зад решетката, отделяща купето от багажното отделение на комбито му, бяха неспокойни, сякаш и те реагираха на промяната във времето.

Той премина с колата по последния завой. Както обикновено, по това време на сутринта паркингът при Уайт Едж беше пуст, горе се виждаха единствено очертанията на каменния контейнер за боклук и струпаните на куп камъни, имитиращи мегалитен монумент, в чиято кухина се очакваше паркиращите тук туристи да оставят по един паунд. Пол никога не плащаше, за да паркира — това беше изискване към туристите, а той се възприемаше като местен човек. В продължение на пет години той управляваше мандрата на Джордж Никълъс. Беше свършил повече работа в полза на местната икономика, отколкото повечето хора тук успяваха да свършат за цял живот.

Той отби от пътя и паркира на първото му попаднало място. Пол обичаше да твърди, че не допуска да става жертва на навици, а всъщност фетишизираше разнообразието в дреболиите, за да се самозаблуждава, че не е прекалено обвързан с важните неща. Това бе едно от нещата, които му помагаха да организира ефективно работата си.

Тананикайки си под нос, той излезе от колата и пусна кучетата от багажника. Те хукнаха незабавно, с обичайния си възторг. Зает със затварянето на задната врата и заключването на колата, Пол пропусна да забележи как се заковаха, прекъсвайки устремното си втурване към ливадите. Когато се обърна, очаквайки да види кучетата като далечни движещи се петна, той видя с учудване, че са спрели край контейнера за боклук и душат нещо, което се намираше зад него.

— Някаква проклета умряла овца — измърмори той, измъкна каишките от джоба си и тръгна към кучетата.

Но не беше овца.

Някакъв непознат шум събуди Карол, която скочи стреснато от леглото и вече беше на половин път до вратата, докато осъзнае какво бе чула всъщност. Беше подраскване по вратата, съпроводено от тихо скимтене. После драскането стана по-настоятелно. Проклетото куче, ето какво беше. Карол въздъхна облекчено и почувства как мускулите й се отпускат заедно с отлива на адреналин в кръвта й.

— Да, Флаш, идвам — подвикна тя през вратата и започна припряно да навлича джинсите, тениската и пуловера. Отвори вратата към основното помещение и тутакси едно черно-бяло кълбо връхлетя върху й, започна да описва осмици около краката й, като през цялото време лаеше, изразявайки възторга си от появата на новото човешко същество в живота му.

Възторженото посрещане накара Карол да залитне и да се разсмее, колкото и да беше кисела, че трябва да се съобрази с чужд график на събуждане. Тя разроши козината на кучето, и каза: „Седни“, опитвайки се да постигне възможно най-повелителен тон. Флаш се подчини, но продължи да поглежда през рамо към вратата, която водеше към външния свят, и от муцуната й се изтръгна ново тихо изскимтяване.

— Ясно, трябва да излезеш — каза Карол. Прекоси боса стаята, като внимаваше да не настъпи някоя треска или остро камъче, после отвори вратата и пред нея се разкри прекрасна, слънчева утрин. Резливият хлад във въздуха действаше ободряващо и мамеше навън. Флаш изтича на двора, насочвайки се към тревата по края на настланото с каменни плочи място за паркиране. Карол не изпусна кучето от поглед, докато то се облекчаваше, притеснена, че може после да хукне към предишния си дом отвъд хълма. Но Флаш кротко дотича обратно в къщата, когато си свърши работата, и се отърка в краката на Карол, когато влезе.

— Добро куче — каза Карол и влезе обратно в стаята си; трябваше да обуе чорапите и обувките си, за да излязат на разходка. — Само да ме чуе някой — измърмори тя после. — Вече ти говоря така, като че ли очаквам отговор — кучето затупа с опашка по пода.

— Знаеш ли, мина почти месец, преди да започна да говоря с котарака си така. Явно се превръщам в откачена стара отшелница.

Тя взе промазаното си яке и каишката, която Никълъс й беше оставил, и тръгна към хълма. Кучето вървя редом с нея, докато не минаха през вратичката в оградата, която отделяше общинските земи от пасбището, после затича напред-назад, душейки земята и въздуха, но постоянно проверяваше дали човешкото същество е наблизо. Това, че кучето се привърза толкова бързо към нея, удивляваше Карол. Когато Никълъс си тръгваше, Флаш го проследи с поглед, но с видимо безразличие. Не скимтя, не се лута наоколо да го търси, по нищо не личеше да тъгува. Вместо това ходеше навсякъде подир Карол, а когато тя започваше да работи, кучето лягаше някъде с муцуна между лапите. Следобед бяха излезли да се поразходят по пътя. Флаш вървеше покорно на повод, подръпна само веднъж-два пъти в желанието си да потича по ливадите.

Вечерта Флаш бе седяла кротко, докато Карол готвеше и се хранеше, а после легна в краката й, докато Карол пиеше вино и преглеждаше новините на своя iPad. Когато дойде време за лягане, Карол я избута в общото помещение, показа й леглото, постлано с одеялото й — беше поставено близо до вратата на стаята, в която спеше новата стопанка на Флаш. Нямаше намерение да споделя леглото — или дори спалнята си — с куче. Нелсън беше относително ненатрапчив в леглото, но Карол се съмняваше, че Флаш познава понятието „ненатрапчив“.

Поучуди се, че Флаш не протестираше, когато я остави сама. Според Никълъс, Флаш била навикнала да спи в един килер с майка си и другите кучета от кучилото. Карол се беше притеснила, че кучето може да се почувства самотно. Но то изглеждаше съвсем доволно от съдбата си, и по нищо не личеше, че иска да избяга от новия си живот.

— Не ми трябваше много време да си падна по теб, нали? — отбеляза Карол, докато се катереше нагоре по хълма след щастливото куче. Настроението й беше значително по-добро в сравнение с предния ден. Може би причината беше във времето. А може би жизнерадостта на кучето беше така заразителна, че нямаше как да не й повлияе.

— Какво ли е разказвал Майкъл на Джордж Никълъс за мен, та той е решил, че имам нужда от куче? Защото, дявол да го вземе, може и да се окаже прав.

Стигнаха доста бързо до дърветата на върха на хълма. Кучето изглеждаше също толкова бодро, както и когато потеглиха. Карол си спомни намека на Никълъс за нуждата от движение.

— Хайде тогава, да минем под дърветата и да повървим по хребета — каза тя и тръгна напряко през брезите и елшите, които се бореха с постоянните ветрове, брулещи хълбоците на хълма.

След десет минути Карол вече беше прекосила горичката и пред нея се разкри спираща дъха гледка към обширната хълмиста пустош и долината в подножието на възвишението. Но тази сутрин гледката, която бе навикнала да вижда, съдържаше различни елементи. Елементи, добре познати на Карол, като изключим това, че тя бе свикнала да ги вижда в съвсем различен ракурс.

На изток, може би на миля от мястото, на което стоеше тя, на осветения от току-що изгрялото слънце път край паркинга при Уайт Едж се бяха наредили много превозни средства — но самият паркинг си оставаше пуст. Тя разпозна половин дузина полицейски коли и лендроувъри. По идентификационните номера, изписани с едри цифри на покривите, тя прецени, че колите принадлежат на полицията на Западен Йоркшър. По маркировката на едната личеше, че превозва служебни кучета, останалите бяха стандартни, от онези, с които полицията се отзовава на повикване. Имаше и четири коли без маркировка, както и линейка. Паркингът беше отцепен с трепкащи на вятъра ленти, вероятно от онези, с които полицията огражда мястото на произшествието, няколко фигури се бяха струпали около нещо, което Карол не бе в състояние да различи. Нещо с височина половин човешки ръст и като че ли каменно.

Това беше местопрестъпление — при това явно ставаше дума за тежко престъпление. Единствените престъпления, които биха предизвикали такова струпване на полиция толкова рано сутринта, бяха убийство, опит за убийство или тежко сексуално престъпление, извършено с особена жестокост. Именно тези престъпления изпълваха нейния живот, осигуряваха поминъка и жизнените й стимули в продължение на години. Разкриването на такива случаи бе й помогнало да изгради кариерата си. Престъпления, които едновременно стимулираха стремежа й към справедливост и й даваха възможност да преследва тази своя постоянна цел.

Стори й се странно да наблюдава отдалеч първия етап на едно разследване. Толкова дълго тя бе играла ръководната роля в такива случаи. Тя вземаше решенията. Тя разпределяше задачите на персонала. Тя подтикваше всички да не пестят усилията си — в името на мъртвите и на живите. А сега беше просто един от зяпачите, които се събираха на такива места.

— Ела, Флаш — каза тя и щракна с пръсти към кучето, което сновеше насам-натам по хълма на стотина ярда от нея. Флаш бързо дотича, сниши се и се отпусна до нея, изплезила език. Карол приклекна и зарови пръсти в гъстата козина на врата й. Не й се искаше да тръгва от тук; спомените за миналото й пречеха да се откъсне от гледката. Но и не искаше някой, който оглежда пейзажа отдолу, да я забележи.

Докато тя гледаше, още една кола се появи по пътя. Движеше се с висока скорост, а на мястото на тринайсетицата, която означаваше „Западен Йоркшър“, на покрива бе изписано 51 — следователно колата принадлежеше на полицията в Брадфийлд. Какво ли водеше полицаи от Брадфийлд на местопрестъпление в територията на Западен Йоркшър? От собствен опит знаеше, че детективите от двата криминални отдела не можеха да се понасят. Трябваше да има много сериозна причина за появата на ченгета от Брадфийлд в самото начало на едно тукашно разследване.

Колата на Брадфийлдската полиция спря до входа на паркинга, пред друга паркирала кола, и от нея слязоха двама души. Дори от това разстояние се виждаше, че са жени. Карол не можеше да разчита на очите си, за да ги идентифицира, но логиката й подсказваше, че дребната, тъмнокоса фигура, която бе седяла отпред до шофьора, можеше да е единствено главен инспектор Алекс Фийлдинг. Беше й равна по чин и пълна нейна противоположност в много други отношения. Фийлдинг беше авторитарна и държеше на протокола, докато Карол бе далеч по-непринудена и склонна да работи в екип. Фийлдинг държеше единствено на фактите и не се интересуваше от историята, която се криеше зад тях; Карол обичаше да работи с Тони, защото той й помагаше да разбере първопричината на престъплението. Фийлдинг беше омъжена и имаше син — емоционалните отношения й създаваха опора, която Карол така и не бе успяла да си осигури. А сега по всичко личеше, че тя има и нов помощник. Предишният беше един върлинест, кокалест сержант от Ълстър, който постоянно повтаряше, че иска да се прибере у дома. Където и да бе отишъл той, фигурата на жената, която бе дошла на негово място, беше много позната на Карол. Не можеше да се закълне, но бе много склонна да се обзаложи, че новата служителка в отдела на Фийлдинг е Пола Макинтайър.

Осъзнаването на този факт породи у Карол смесени чувства — обзе я възмущение, че уменията на Пола са поставени в услуга на такъв лишен от въображение ръководител като Фийлдинг; усети лекото пробождане на съжаление, че не тя е там долу, в центъра на събитията; изпита и примирение, че тази част от живота й е вече зад нея, и пожела всичко добро на Пола, която все още успяваше да върши това, което тя самата не можеше.

Карол се изправи и тръгна обратно, скривайки се сред дърветата. Тук нямаше място за нея. Беше обърнала гръб на всичко подобно на онова, което се случваше в подножието на хълма, и благодарение на това бе започнала да се възстановява, макар и бавно. Помагаха й тежката физическа работа, всички книги и филми, за които не бе имала време през изминалите години, а сега вече и кучето й правеше компания. Сред всичко това някога можеше да дойде и моментът, в който тя най-сетне щеше да успее да прости на себе си.

Нека други се грижат за правата на мъртвите.

Когато се обърна, за да си тръгне, се стресна така, че спазъм преряза гърдите й, дъхът й секна и сърцето й се сви. Само на няколко метра от нея стоеше някакъв мъж и я гледаше. Как беше възможно да е дошъл толкова близо до нея, без тя да забележи? И защо кучето не бе реагирало? Карол едва не хукна да бяга, но мозъкът й заработи и тя осъзна какво вижда. Флаш не бе издала звук по простата причина, че мъжът в сянката на дърветата, беше Джордж Никълъс. Застанала до него, Джес спокойно ближеше дъщеря си по главата.

Той вдигна ръце в опит да се извини.

— Съжалявам, не съм искал да ви стресна. Толкова бяхте погълната от онова, което става там долу… — и той посочи с глава колите и полицаите в долината под тях.

— Какво правите тук? — Карол съзнаваше, че думите й звучат грубо, но не я беше грижа. Беше объркана, но не дотам, че да се откаже от инстинктите си, изострени през годините, когато разследваше тежки престъпления.

— Същото като вас. Разхождах кучето си. Кълна ви се, не съм имал някакви по-зловещи цели.

Той изглеждаше напълно безобиден с дългото си промазано яке и каскета от туид, наскоро избръснатото му лице бе порозовяло от студения есенен въздух. Но Карол отлично познаваше злината и вероломството, които можеха да се крият зад подобен безобиден външен вид.

— Доколкото си спомням, тя е овчарско куче? Това не й ли осигурява движението, от което има нужда?

Никълъс се усмихна.

— Това, от което се нуждае и това, което иска, са две различни неща. Най-много от всичко на света Джес обича да тича. А това, че угаждам на капризите й, ме поддържа във форма. Ако не я водех на разходка, щях да си седя у дома и да затлъстея. Но тази сутрин тук е оживено като на Белуедър Скуеър. Какво ли става там долу, знаете ли?

Карол поклати глава.

— Сигурно е нещо сериозно. Убийство или тежко сексуално престъпление, като се има предвид колко много полицаи има, а и това, че са дошли детективи от две регионални полиции.

— Две полиции? Как разбрахте?

Тя посочи колите долу.

— Имат различни идентификационни кодове. За Западен Йоркшър и Брадфийлд.

— Някогашните ви колеги. Сигурно се чувствате странно.

Карол умишлено мина пред него, нямаше желание да издава чувствата си.

— Това е точно такъв случай, за какъвто биха изпратили мен, ако още работех в криминалната полиция — каза тя. — Усещането, че си само наблюдател, е… необичайно.

— Никъде не можеш да бъдеш в безопасност в наши дни — каза Никълъс. — Жена ми, брат ви и Луси, а ето, сега и това. Светът става по-малък, Карол. И това означава, че неприятните страни на живота нахлуват и по такива места, места, до които навремето най-ужасните крайности в човешкото поведение нямаха достъп.

— Грешите. Това не е някаква заразна болест, разпространила се до тук от големия град. Злото винаги е присъствало и тук, скрито зад красотата. Където и да се озовете, винаги ще откриете някой, който причинява нещо ужасно на друго човешко същество. Просто има среда, в която е по-лесно това да ти се размине. Можете да си затваряте очите, колкото искате, но зад вашата селска идилия злото къкри тайно и се просмуква във всички посоки.

Никълъс отметна глава и се разсмя.

— Господи, Карол, ще ме накарате да си помисля, че съм се озовал в „Сламеният човек“22. Вижте какво, не искате ли да слезем заедно и да закусим у дома? За да се убедите, че голямата къща не е някакъв мрачен и тайнствен замък отвъд хълма? Хайде, елате. Ще има пресни яйца и… — той измъкна от дълбокия си страничен джоб една хартиена торба и я размаха пред нея — пресни гъби. Набрах ги сега, докато се качвах по хълма. А също и прясно изпечен хляб от „Бентлис“, хлебарницата в селото — той изглеждаше оживен, поканата му видимо бе искрена. Ако пък имаше нещо съмнително в появата му на върха на хълма — било то свързано с нея или с идването на полицията, по-близкият контакт с него щеше да й даде възможност да измъкне нещо.

— Добре — каза тя с такъв тон, като че ли се съгласяваше да й направят колоноскопия. Лицето на Никълъс грейна като на малко момче, което има рожден ден. — Хайде, Флаш — кучето не изчака втора подкана. На Карол почти й се искаше и тя самата да може да реагира така спонтанно. Но тези дни бяха отдавна отминали за нея. Тя хвърли един последен поглед през рамо и тръгна надолу по хълма.

Нека други се грижат за правата на мъртвите.