ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Питър лежеше в леглото, стиснал ръба на двойния матрак. Беше твърде тясно за двойка, но в началото на брака си Питър и Клара не можеха да си позволят голяма спалня, а и обичаха да лежат близо един до друг.

Толкова близо, че се докосваха. Дори в най-горещите и лепкави юлски нощи. Лежаха голи в леглото, изритали настрана чаршафите, с мокри и хлъзгави от пот тела. И въпреки това се докосваха. Не много. Ръката му — до гърба й. Палецът на ходилото й — до крака му.

Контакт.

Но тази вечер той лежеше вкопчен в своята половина, а тя в нейната, сякаш висяха от двете страни на една и съща стръмна скала. Страхуваха се да не паднат. Но се бояха, че са на косъм да полетят надолу.

Бяха си легнали рано, та мълчанието им да изглежда естествено.

Не се получи.

— Клара? — прошепна.

Тишината увисна във въздуха. Питър познаваше съня на съпругата си и той със сигурност не звучеше така. Спящата Клара се държеше почти по същия начин като будната. Не се мяташе, не се въртеше в леглото, но сумтеше и мърмореше. Понякога даже казваше нещо безумно. Веднъж смотолеви: "Но Кевин Спейси е зарязан на Луната."

Не му повярва, когато на другата сутрин й го каза, но Питър бе сигурен, че го е чул съвсем ясно.

Всъщност не му вярваше и когато й казваше, че сумти, жужи и издава всякакви други звуци. Не шумно. Но Питър бе фино настроен на честотата на жена си. Чуваше я дори когато самата Клара не успяваше.

Ала тази вечер тя мълчеше.

— Клара? — пробва отново. Знаеше, че не спи, сигурен бе, че го чува. — Трябва да поговорим.

Тогава я чу.

Дълго, предълго вдишване. После въздишка.

— Какво има?

Питър се надигна до седнало положение, но не светна лампата. Предпочиташе да не вижда лицето й.

— Съжалявам.

Жена му не помръдна. Виждаше я — тъмна издутина в леглото, изтеглена до самия край на света. Нямаше как да се дръпне по-далеч от него, без да падне от леглото.

— Ти винаги съжаляваш — отвърна приглушено. Говореше, долепила лице към чаршафа, без дори да надигне глава.

Какво би могъл да каже. Права беше. През цялото им съвместно съжителство той непрекъснато казваше или правеше нещо глупаво, а тя му прощаваше. До днес.

Нещо се бе променило. Очаквал бе най-голямата заплаха за брака им да е изложбата на Клара. Успехът й. И неговият провал. Който щеше да изглежда още по-драматичен на фона на нейния триумф.

Но тревогите му се бяха оказали напразни.

— Трябва да изгладим това — настоя. — Трябва да поговорим.

Клара внезапно се надигна и взе да се бори с пухената завивка, за да освободи ръцете си. Най-накрая успя и се обърна към него.

— Защо? За да мога да ти простя отново, както винаги? Затова ли? Смяташ, че не знам какво си правил? Че си се надявал изложбата ми да се провали? Че си се надявал критиците да сметнат моите картини за боклук и да обявят, че истинският художник си ти? Познавам те, Питър. Знам как работи мозъкът ти. Никога не си разбирал стила ми, никога не те е било грижа за него. Смяташ картините ми за детински и простовати. — Сниши глас в имитация на неговия: — Портрети? Колко нелепо.

— Никога не съм го казвал.

— Но си го мислил.

— Не съм.

— По дяволите, Питър, не ме лъжи. Не и сега.

Предупреждението в гласа й бе ясно. И ново. И друг път се бяха карали, но никога така.

И тогава той разбра, че с брака им е свършено — или най-малкото върви към края си. Освен ако не успееше да открие правилната дума. Или действие.

Но какво да измисли, щом "съжалявам" не вършеше работа?

— Сигурно си бил във възторг от рецензията в "Отава Стар". Където ме нарекоха стар и уморен папагал, който подражава на истинските творци. Това достави ли ти удоволствие, Питър?

— Как можа да си го помислиш? — възкликна. Но наистина бе изпитал удоволствие. И облекчение. Първият истински щастлив за него момент от доста време насам. — Важна е рецензията в "Ню Йорк Таймс". Само тя ме интересува.

Клара го прониза с поглед. Студ скова пръстите на ръцете и краката му и ледени тръпки плъзнаха нагоре по тялото. Сякаш сърцето му вече нямаше сили да изпомпва кръвта чак дотам. То едва сега разбираше онова, с което останалата част от него е била наясно през целия му живот. Питър беше слабак.

— Тогава ми цитирай нещо от рецензията в "Ню Йорк Таймс".

— Моля?

— Хайде, давай. Ако ти е направила чак такова впечатление, ако е била толкова важна за теб, все ще си спомниш едно изречение.

Клара зачака.

— Поне една дума? — изрече с леден глас.

Питър отчаяно взе да рови из паметта си в търсене на нещо, каквото и да било, от рецензията в "Ню Йорк Таймс". Нещо, с което да докаже на себе си, дори не толкова на Клара, че поне мъничко го е било грижа.

Ала единственото, което помнеше, единственото, което виждаше, бе знаменитата рецензия от страниците на "Отава Стар".

Изкуството й е приятно, но не е нито революционно, нито дръзко.

Положението беше зле дори когато картините й бяха нелепи. Но щом станаха великолепни, се влоши още повече. Вместо славата й да огрее и него, успехът на жена му просто подчерта неговия провал. Творенията му избледняха покрай блясъка на нейните. Затова той четеше и препрочиташе изречението за папагала и го налагаше върху егото си като антисептично средство. Против септичното изкуство на Клара.

Ала вече знаеше, че не то бе станало септично.

— Така си и мислех — отсече тя. — Нито думичка! Е, нека ти припомня. Картините на Клара Мороу не са просто великолепни, те са блестящи. Четката й, с дръзкия си и щедър замах, преосмисля портретната живопис. Запаметих го. Не защото вярвам, че е истина, а защото имам избор на какво да вярвам. И не съм длъжна да избера най-лошото.

"Представи си само — помисли си Питър, докато ледените тръпки пълзяха към мозъка на костите му — да имаш възможността да избираш нещата, в които да вярваш."

— Да не забравяме и съобщенията — продължи Клара.

Той бавно затвори очи. Като мигване на влечуго.

Съобщенията. От всички, които подкрепяха Клара. От собственици на галерии, от куратори и арт дилъри по цял свят. От семейство и приятели.

Прекарал бе почти цялата сутрин — щом Гамаш и Клара тръгнаха с всички останали (в това число и с тялото на Лилиан) — в приемане на телефонни обаждания.

Звънене, звънене. Звън на камбани. И всеки звън го смаляваше. Отнемаше му мъжеството, достойнството, самоуважението. Записваше добрите пожелания, говореше любезни неща на хората, които управляваха света на изкуството. Титаните. Които го познаваха не по име, а като съпруг на Клара.

Унижението бе пълно.

Накрая остави обажданията на телефонния секретар и се скри в ателието си. Където се криеше цял живот. От чудовището.

Сега усещаше присъствието му в спалнята. Чуваше свистенето на опашката му край тялото си. Долавяше горещия му зловонен дъх.

През целия си живот бе знаел, че ако е достатъчно тих и дребен, чудовището няма да го види. Ако не вдигаше шум и не се обаждаше, то нямаше да го чуе, нямаше да го нарани. Ако не даваше повод за критика и прикриваше жестокостта си с усмивка и добри дела, то нямаше да го погълне.

Ала сега си даде сметка, че е невъзможно да се скрие от него. То винаги щеше да е наоколо, винаги щеше да го намира.

Самият той бе чудовището.

— Ти искаше да видиш как се провалям.

— Никога — изрече Питър.

— Дълбоко в себе си винаги съм вярвала, че се радваш за мен. Но просто имаш нужда от малко време да се адаптираш. Оказва се обаче, че това е истинската ти същност, нали?

Той отново понечи да отрече, на косъм беше. Но спря. Нещо го спря. Нещо се изпречи между думите в главата му и онези на езика му.

Вторачи се в нея и най-накрая — с изпочупени и окървавени от дългогодишното вкопчване нокти — изпусна контрола от ръцете си.

— Портретът "Трите грации". — Думите се търкаляха от устата му. — Видях го… преди да го завършиш. Вмъкнах се тайно в ателието ти и свалих платното от статива. — Замълча в опит да се вземе в ръце. Ала беше твърде късно. Вече пропадаше стремглаво надолу. — Видях… — Питър затърси точната дума. Но накрая осъзна, че не я търси, а се крие от нея. — Великолепие. Видях великолепие, Клара, и такава любов, че ми разби сърцето.

Вторачи се в чаршафите, усукани в ръцете му. И въздъхна.

— Тогава разбрах, че ти си много по-добър художник, отколкото аз бих могъл да бъда. Защото не рисуваш неща. Дори не рисуваш хора.

Отново видя портрета на трите възрастни приятелки, нарисувани от Клара. Трите грации. Емили, Кай и Беатрис. Съседките им в Трите бора. Как се смееха и се подкрепяха. Възрастни, крехки, съвсем близо до смъртта.

С всички основания да се страхуват.

И въпреки това всеки, погледнал картината на Клара, усещаше онова, което изпитваха трите жени.

Радост.

Докато гледаше грациите, Питър мигом разбра, че е прецакан.

Разбра и още нещо. Нещо, което хората, докоснали се до изключителните творения на Клара, може и да не разбираха съзнателно, но усещаха дълбоко в себе си.

Без нито едно разпятие, нафора или библия. Без благословията на духовенството или Църквата. Картините на Клара излъчваха фина, почти неуловима лична вяра. Струеше от миниатюрна ярка точица в око. От стари ръце, уловили други стари ръце. Сякаш животът им зависеше от това.

Клара рисуваше същия този живот.

Докато останалите художници от циничния свят на изкуството рисуваха най-лошото, Клара рисуваше най-доброто.

От години я игнорираха, подиграваха и отлъчваха заради това. Хората от артистичната общност, а в личен план — Питър.

Самият той рисуваше неща. Много добре. Дори бе заявил, че ще нарисува бог и някои арт дилъри му повярваха. Получи се добра история. Но той никога не бе виждал бог, така че как би могъл да го нарисува?

Клара не просто го бе виждала, тя го познаваше. И рисуваше онова, което познаваше.

— Права си. Винаги съм ти завиждал — призна и я погледна право в очите. Вече не се страхуваше. Беше надвил страха. — Завидях ти от първия миг, в който те срещнах. И никога не съм спирал. Опитах, но завистта е винаги там. Дори расте с времето. О, Клара. Обичам те и се мразя, че ти причинявам всичко това.

Клара мълчеше. Не му помагаше. Но и не му пречеше. Питър трябваше да се справи сам.

— Но не завиждах на изкуството ти. Мислех си, че е така, затова не обръщах внимание. Преструвах се, че не разбирам. Но съзнавах отлично какво точно правиш в ателието си. Какво е онова, което се мъчиш да уловиш и да запечаташ върху платното. С течение на годините виждах, че си все по-близо и по-близо до този момент. И това ме убиваше. Господи, Клара. Защо не мога просто да се зарадвам за теб?

Тя мълчеше.

— Щом видях "Трите Грации", веднага разбрах, че си го постигнала. А сетне и другия портрет. На Рут. Божичко. — Клюмна и отпусна рамене. — Кой друг, ако не ти, ще нарисуваш Рут като Дева Мария? Преливаща от презрение, огорчение и разочарование.

Разтвори ръце, после ги отпусна в скута си и въздъхна.

— А после и точицата. Миниатюрното бяло петънце в очите й. Пълни с омраза очи. В контраст с онази точица. В очакване да се случи нещо.

Питър погледна към Клара в другия край на леглото.

— Но не изкуството ти е обект на завистта ми. Никога не е било.

— Лъжеш, Питър.

— Не, не, не лъжа — отвърна с трескав и отчаян глас.

— Ти критикуваше "Трите Грации". А на портрета на Рут се подиграваше — изкрещя Клара. — Искаше да се проваля, да ги унищожа.

— Да, но не ставаше въпрос за картините — кресна в отговор Питър.

— Глупости.

— Не. Не за тях, а за…

— Е? — извика Клара. — да чуем! За кое става въпрос? Виновна е майка ти? Или баща ти? Имал си твърде много пари или твърде малко? В училище учителите те тормозеха, а дядо ти пиеше? Сега какво извинение се мъчиш да измислиш?

— Не, ти не разбираш.

— Напротив, Питър, разбирам. Твърде добре те разбирам. Докато се тътрех край теб в сянката ти, си бяхме добре.

— Не. — Той скочи от леглото и взе да отстъпва, докато опря гръб в стената. — Трябва да ми повярваш.

— Не, вече не съм длъжна. Ти не ме обичаш. Любовта не е способна на това.

— Клара, не.

Внезапно замайването, дезориентацията и стремглавото пропадане най-сетне приключиха. И Питър се свлече на земята.

— Говоря за вярата ти — извика. — За убежденията ти. За надеждата ти. — Гласът му заглъхна до грачене между опитите да си поеме въздух. — Беше много по-зле, отколкото да завиждам за картините ти. Исках да рисувам като теб, но само защото това означаваше да виждам света като теб. Господи, Клара. Единственото, което някога съм искал, е вярата ти.

Той обви ръце около коленете си и рязко ги придърпа към гърдите, за да стане колкото се може по-мъничък. Да се свие на миниатюрно кълбо. И започна да се люлее.

Напред-назад. Напред-назад.

Клара се взираше в него от леглото. Притихнала не от гняв, а от смайване.


Жан Ги грабна купчина мръсно пране и я захвърли в ъгъла.

— Ето — усмихна се и бързо се шмугна в съседната стая, — чувствайте се като у дома си.

Merci — отвърна Гамаш и седна. Коленете му — рязко и неочаквано — подскочиха почти до раменете.

— Внимавайте с дивана! — извика Бовоар от кухнята. — Пружините му май са се прецакали.

— Възможно е — каза началникът, докато се опитваше да се настани удобно. Зачуди се такова ли е усещането да попаднеш в турски затвор. Докато Жан Ги наливаше нещо за пиене, главният инспектор огледа едностайната му квартира, разположена на пъпа на Монреал.

Единствените лични вещи в жилището бяха купчината пране, преместена в ъгъла, и плюшеното животно — лъвче, което едва се забелязваше сред завивките на неоправеното легло. Изглеждаше странно, дори инфантилно. Жан Ги не даваше вид на човек със слабост към плюшени играчки.

Бяха извървели трите пресечки от кафенето до апартамента му, унесени в разговор — обсъждаха записките си на свеж въздух в хладната нощ.

— Повярвахте ли й? — попита Бовоар.

— На Сюзан? Когато каза, че не може да си спомни тайните на Лилиан? — Гамаш се замисли. Разлистените дървета, които опасваха централната улица, тъкмо променяха цвета си от ярко и свежо зелено към по-наситен и тъмен нюанс. — А ти?

— Не, не й повярвах и за миг.

— Нито пък аз — каза главният инспектор. — Въпросът е дали ни излъга умишлено, за да скрие нещо, или просто има нужда от време да си събере мислите?

— Мисля, че беше умишлено.

— Ти винаги смяташ така.

Вярно беше. Инспектор Бовоар винаги подозираше най-лошото. За по-сигурно.

По думите на Сюзан тя имаше няколко довереници и всеки от тях й разказваше всичко за живота си.

— Това е петата стъпка от програмата на анонимните алкохолици — пояснила бе. — Признахме пред бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си. Аз съм това друго човешко същество.

Жената отново се засмя и направи гримаса.

— Не ви ли доставя удоволствие? — поинтересува се Гамаш, изтълкувал гримасата като недоволство.

— Отначало ми харесваше, с първите ми довереници. Честно казано, любопитно ми беше да разбера в какви глупости са се забърквали по време на пиянската си кариера, дали са били като моите. Изпитвах вълнение, че има хора, които ми се доверяват до такава степен. Честно казано, не се случваше често, докато пиех. Трябва да си бил луд, за да ми се довериш по онова време. Но след известно време започва да става досадно. Всички смятат, че техните тайни са ужасни, а в общи линии са едни и същи.

— Например? — попита главният инспектор.

— О, има всякакви истории. Може да си прикрит гей. Да крадеш. Да си мислиш ужасни неща. Да се напиеш и да пропуснеш важно семейно събитие. Да разочароваш близките си. Да нараниш близките си. Да упражниш насилие. Не казвам, че са постъпвали правилно. Категорично не. Но не е нещо нечувано. Те не са сами. Знаете ли коя е най-тежката част от стъпка пет?

Признахме пред себе си! — предположи Гамаш.

Бовоар се смая, че шефът му е запомнил формулировката. На него всичко това му изглеждаше като досадно хленчене. Група алкохолици, които се самосъжаляват и търсят мигновена прошка.

Жан Ги вярваше в прошката, но само след наказание.

Сюзан се усмихна.

— Точно така. Човек би решил, че е лесно да признаем тези неща пред себе си. Нали все пак сме присъствали, като се е случило. Но е трудно да признаем кое в стореното е било толкова лошо. Особено ако години наред сме оправдавали и отричали поведението си.

Гамаш кимна замислено.

— Тайните често ли са толкова лоши като на Брайън?

— Имате предвид да убиеш дете? Понякога.

— Някой от вашите довереници убивал ли е човек?

— Случвало се е да ми признаят, че са отнели човешки живот — призна накрая тя. — Но никога умишлено. Никога преднамерено. Само при нещастен случай. Най-често при шофиране в пияно състояние.

— В това число и Лилиан? — тихо попита старшият детектив.

— Не си спомням.

— Не ви вярвам. — Гамаш бе снишил глас толкова, че едва се чуваше. А може би на Сюзан й бе трудно да чуе точно тези думи. — Никой не е в състояние да забрави подобно признание.

— Вярвайте на каквото желаете, господин главен инспектор.

Той кимна и подаде визитката си на жената.

— Тази нощ ще остана в Монреал, но утре се връщаме в Трите бора. Ще останем там, докато открием кой е убил Лилиан Дайсън. Обадете ми се, като си спомните.

— Трите бора? — попита Сюзан и взе визитката.

— Селото, в което е била убита Лилиан.

Гамаш се изправи, а Бовоар го последва.

— Казахте, че животът на всички ви зависи от истината — каза главният инспектор. — Ще е много неприятно, ако точно сега го забравите.

Петнайсет минути по-късно бяха в новия апартамент на Жан Ги. Докато младият инспектор отваряше и затваряше шкафове и си мърмореше нещо, Гамаш се измъкна от мъчителната хватка на дивана и тръгна да обикаля стаята. Загледа се през прозореца към пицарията отсреща с реклама на "Супер Слайс", после отново се обърна към помещението и се взря в сивите стени и в мебелите от ИКЕА. Отмести поглед към телефона и блокчето за бележки.

— Значи не се храниш само в пицарията — отбеляза.

— Какво имате предвид? — извика Бовоар от кухнята.

— Ресторант "Милос" — прочете Гамаш от блокчето с листчета до телефона. — Много шик.

Жан Ги надникна в стаята — първо към телефона и бележките, после към главния инспектор.

— Мислех си да ви заведа там с мадам Гамаш.

С оскъдната светлина в помещението, която падаше върху лицето му, Бовоар за миг заприлича на Брайън. Не на предизвикателния и наперен млад мъж от началото на разказа. А на младежа с наведената глава. Смирен. Смутен. Злощастен. Човек.

Недоверчив.

— За да ви благодаря за подкрепата — добави Жан Ги. — При раздялата с Инид и другите неща. Бяха доста тежки няколко месеца.

Главният инспектор погледна изумен по-младия си колега. "Милос" бе сред най-добрите рибни ресторанти в Канада. И определено бе сред най-скъпите. Едно от любимите им места с Рен-Мари, макар че го посещаваха само по много специални поводи.

Merci — каза накрая. — Но да знаеш, че ще се радваме не по-малко и на пица.

Жан Ги се усмихна и мушна блокчето с бележки в чекмеджето.

— Е, никакъв "Милос" тогава. Но ще се бръкна за "Супер Слайс" и не приемам възражения по въпроса.

— Госпожа Гамаш ще бъде много доволна — засмя се старшият детектив.

Бовоар отиде до кухнята и се върна с питиета. Носеше бира от микропивоварна за началника и вода за себе си.

— Няма ли бира за теб? — попита главният инспектор и вдигна чашата си.

— Отщя ми се след всички онези приказки за алкохол. Чаша вода ми стига.

Седнаха отново, но този път Гамаш избра един от твърдите столове до малката стъклена маса за хранене. Отпи глътка от бирата си.

— Има ли полза, как мислите? — попита Жан Ги.

На главния инспектор му отне малко време да разбере какво има предвид по-младият му колега.

— От Организацията на анонимните алкохолици?

Бовоар кимна.

— На мен тази работа ми изглежда твърде себелюбива. И как точно споделянето на тайни ще им попречи да посегнат към чашката? Няма ли да е по-добре просто да забравят, вместо да вадят на показ кирливите си ризи? Пък и никой от тези хора не е обучен за това. Онази жена, Сюзан, е доста объркана личност. Не личи да е от особена полза за когото и да било.

Главният инспектор се вгледа в изпитото лице на заместника си.

— Аз мисля, че от организацията има полза, защото никой, без значение колко е добронамерен, не разбира истински това състояние, ако сам не е минал през него — тихо каза Гамаш. Стараеше се да не се навежда, за да не навлиза в пространството на по-младия инспектор. — Като акцията във фабриката. Никой не знае какво е било, освен онези от нас, които са били там. Психотерапевтите също оказват голяма помощ. Но не е същото като да разговаряш с някого от нас. — Погледна към Бовоар. Който сякаш рухваше навътре в себе си. — Често ли си мислиш за случилото се във фабриката?

Сега бе ред на Жан Ги да замълчи за миг.

— Понякога.

— Говори ли ти се по темата?

— И каква полза? Вече съм разказал всичко на разследващите, на психотерапевтите. Вече го преживяхме. И двамата.

Смятам, че е време да спрем да говорим за това и да продължим напред, не мислите ли?

Гамаш килна глава на една страна и внимателно се вгледа в Жан Ги.

— Не, не мисля. Считам, че трябва да продължим да говорим, докато обсъдим всичко, докато не остане нищо скрито-покрито.

— Онова, което се случи в изоставената фабрика, приключи — отсече Бовоар, после се овладя. — Съжалявам. Смятам го за егоистично. Аз просто искам да си продължа напред. Единственото скрито-покрито, единственото, което все още ме гложди, ако наистина ви интересува, е кой пусна в интернет запис от нападението. Как видеото се озова там.

— Вътрешното разследване установи, че е дело на хакер.

— Знам. Четох доклада. Но вие всъщност не го вярвате, нали?

— Нямам друг избор — отвърна Гамаш. — Ти също.

В тона му ясно се долови предупредителна нотка. Предупреждение, което младият инспектор избра да не чува и да не взема под внимание.

— Не е бил хакер — заяви. — Никой не знаеше за съществуването на тези записи, освен другите полицаи от Sûreté. Видеото не е присвоено от хакер.

— Достатъчно, Жан Ги. — Не за пръв път водеха този разговор. След качването в интернет видеозаписът от нападението във фабриката бе станал обект на огромен зрителски интерес. Милиони хора по света бяха гледали редактираното видео.

Видели бяха какво се е случило.

С двамата инспектори. И с останалите полицейски служители. Милиони бяха гледали записа като телевизионно шоу. За забавление.

След месеци разследване управлението на Sûreté бе стигнало до заключението, че виновникът е хакер.

— Защо не го откриха? — упорстваше Бовоар. — Имаме цял отдел, който се занимава единствено с киберпрестъпления. И не успяха да издирят някакъв си жалък негодник, който според собствения им доклад просто е извадил късмет!

— Остави нещата така, Жан Ги — отсече Гамаш.

— Трябва да открием истината, сър — настоя младият мъж и се наведе към шефа си.

— Знаем каква е истината — изрече старшият детектив. — Трябва единствено да се научим да живеем с нея.

— И няма да ровите повече? Просто ще я приемете?

— Просто ще я приема. Ти също. Обещай ми, Жан Ги. Това е чужд проблем. Не наш.

Гледаха се мълчаливо известно време, докато накрая Бовоар приключи въпроса с едно рязко кимване.

Воп — каза Гамаш, допи чашата си и влезе с нея в кухнята. — Време е да тръгвам. Трябва да се върнем в Трите бора рано.

Главният инспектор пожела лека нощ на заместника си и тръгна бавно по нощните улици. За радост, носеше палто, което го пазеше от студа. Бе планирал да хване такси, но неусетно извървя целия път до улица "Лорие".

А докато вървеше, си мислеше за Организацията на анонимните алкохолици, за Лилиан и за Сюзан. За върховния съдия. За художниците и арт дилърите, заспали по леглата си в Трите бора.

Но най-много мислеше за разрушителния ефект на тайните. В това число и неговите собствени.

Беше излъгал Жан Ги. Нищо не бе приключило. И той не можеше да го забрави.

Бовоар изми бирената чаша и се запъти към спалнята си.

"Продължавай напред, просто не спирай — умоляваше се наум. — Само още няколко крачки."

Ала спря, разбира се. Както правеше всяка нощ, откак се бе появил онзи видеозапис.

Веднъж щом нещо попаднеше в мрежата, то никога, абсолютно никога, не можеше да изчезне. Оставаше там завинаги. Забравено, може би, но там, в очакване да бъде преоткрито. И да се появи отново.

Като тайна. Която никога не е напълно скрита. И никога не е съвсем забравена.

А този видеозапис далеч не бе забравен. Все още не.

Жан Ги се стовари на стола и събуди компютъра с мишката. Линкът стоеше в списък "Любими" с умишлено променено заглавие.

Клепачите му тежаха, схванат бе от умора, и все пак кликна с мишката върху линка.

И видеото се появи на екрана.

Бовоар натисна бутона за начало. После още веднъж. И още веднъж.

Гледаше записа отново и отново. Картината бе ясна, звуците също. Експлозиите, стрелбата, крясъците: "Ранен полицай, ранен полицай!"

И гласът на Гамаш — властен, уверен. Началникът издаваше ясни заповеди, крепеше ги заедно, удържаше хаоса, докато екипът му се промъкваше все по-навътре във фабриката, за да обгради стрелците. Много повече въоръжени престъпници, отколкото бяха очаквали.

Жан Ги отново и отново гледаше собственото си раняване с куршум в корема. После отново и отново, и отново ставаше свидетел на нещо още по-лошо. Главен инспектор Гамаш. С разперени ръце и извит гръб. Полита във въздуха, после пада. И остава неподвижен на земята.

А сетне хаосът ги поглъща.

Останал без сили, Бовоар се отдръпна от екрана и се приготви за лягане. Изми си лицето и зъбите. Извади предписаните таблетки и глътна един оксиконтин[75].

После мушна другото шишенце с хапчета под възглавницата си. В случай че му потрябваше през нощта. Там беше на сигурно място. Извън полезрението. Като оръжие. Крайна мярка.

Шишенце перкоцет.

Ако оксиконтинът не беше достатъчен.

Легна си и в тъмното зачака лекарството да подейства. Усети как денят постепенно се оттегля. Ядовете, тревогите, образите започнаха да избледняват. Докато гушкаше плюшеното си лъвче и потъваше в забвение, един образ се носеше заедно с него.

Не как го прострелват в корема. Нито как главният инспектор пада ранен на земята.

Всичко това бе избледняло, погълнато от оксиконтина.

Но една мисъл оставаше. И го следваше докрай.

Ресторант "Милос". Телефонният номер, сега скрит в чекмеджето на бюрото. Всяка седмица през последните три месеца се обаждаше в ресторант "Милос" и правеше резервация. За двама. За събота вечер. Масата в дъното, до варосаната стена.

И всеки път в събота следобед я отменяше. Чудеше се дали след първите няколко пъти те изобщо си правеха труда да му записват името. Може би просто се преструваха. Също като него.

Но утре щеше да е различно, не се и съмняваше.

Тогава със сигурност щеше да й се обади. И тя щеше да приеме. Жан Ги щеше да заведе Ани Гамаш в "Милос", на маса с кристални чаши и бели ленени покривки. Тя щеше да си поръча морски език, той — омар.

Тя щеше да го слуша и да го гледа с онези дълбоки очи. Той щеше да я разпита за деня й, за живота й, за желанията й, за чувствата й. За всичко. Искаше да знае всичко.

Всяка нощ потъваше в сън с една и съща картина пред очите. Ани го гледа от другия край на масата. После той се протяга и слага ръка върху нейната. И тя му го позволява.

Докато се унасяше в сън, Жан Ги положи едната си ръка върху другата. Ето такова щеше да е усещането.

А после оксиконтинът отнесе всичко. И Бовоар вече не чувстваше нищо.

Загрузка...