Измамна светлина

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Габри и Оливие се върнаха в бистрото по обяд, точно навреме за наплива от клиенти. Салонът бе препълнен, но всички разговори утихнаха и всякаква дейност секна, когато двамата мъже влязоха.

— Е? — разнесе се в пълната тишина гласът на Рут. — Кой е пукнал?

С тези думи сякаш рухна язовирна стена и се отприщи потоп от въпроси:

— Някой, когото познаваме, ли е?

— Чух, че е гост на СПА хотела.

— Жена.

— Сигурно е била от гостите на празненството. Клара позна ли я?

— От селото ли е?

— Убийство ли е? — настоя Рут.

Както бе нарушила тишината, така сега я предизвика. Всички въпроси замряха и клиентите преместиха поглед от възрастната поетеса към собствениците на бистрото.

Габри се обърна към Оливие.

— Какво можем да кажем?

Русокосият мъж сви рамене:

— Гамаш не ни е наредил да си мълчим.

— О, я стига! — сряза ги Рут. — Просто ни разкажете. И ми донесете нещо за пиене. Или най-добре първо ми донесете пиене, а после разказвайте.

Сред посетителите на заведението избухна врява и Оливие вдигна ръце:

— Добре, добре. Ще ви кажем всичко, което знаем.

Така и сториха.

Жертвата била жена на име Лилиан Дайсън. Новината предизвика първо мълчание, а след това глъчка, докато селяните? Обсъждаха чутото. Но не се разнесоха писъци, нямаше внезапно припаднали, нито разкъсани ризи.

Името не говореше нищо на никого.

Оливие потвърди, че са намерили жената в градината на семейство Мороу.

Убита.

След тази дума настъпи дълга пауза.

— Сигурно има нещо във водата — промърмори Рут, която не уважаваше с мълчание нито живота, нито смъртта. — Как е умряла?

— Счупен врат — отговори Оливие.

— Коя е тази Лилиан? — обади се някой от дъното на препълнения салон.

— Клара май я познава — изрече светлокосият собственик на бистрото. — Но никога не ми е споменавала нищо за нея.

Погледна Габри, който поклати глава.

Докато се извръщаше към партньора си, забеляза, че някой се е промъкнал в бистрото след тях и сега стоеше тихо край вратата.

Полицай Изабел Лакост бе станала свидетел на случилото се в заведението до момента. Главен инспектор Гамаш я бе изпратил, сигурен, че двамата мъже ще разкажат всичко, което знаят. Искаше да разбере дали някой от клиентите на бистрото ще се издаде, когато чуе историята.

— Разкажете ми — подкани Гамаш.

Седеше приведен на стола, опрял лакти в коленете си. С едната си ръка леко придържаше другата. Жестът бе нов за него, но необходим.

Инспектор Бовоар седеше наблизо, приготвил бележник и химикалка.

Клара отпусна гръб на облегалката и стисна с ръце широките топли подлакътници на дървения стол, сякаш събираше сили. Но вместо да се хвърли напред, потъваше все по-дълбоко в стола.

И във времето. Пътуваше десетилетия назад, отвъд вратата на дома си, отвъд Трите бора. Върна се в Монреал. В колежа по изкуствата, към лекциите и студентските изложби. Профуча през висшето образование на заден ход и стигна до средното училище, а после до основното. И началното.

Накрая се спря пред момиченцето с ярки рижи коси, което живееше в съседство.

Лилиан Дайсън.

— Лилиан беше най-добрата ми приятелка от детството — започна Клара. — Беше ми съседка, само два месеца по-голяма от мен. Бяхме неразделни. Но всъщност напълно противоположни като характери. Тя растеше бързо, аз изоставах. Беше умна и се справяше блестящо с ученето. Аз някак се влачех подир нея. По някои предмети бях добра, но в класната стая нещо ми ставаше и блокирах. Притеснявах се. Другите деца ми се подиграваха, но Лилиан винаги ме защитаваше. Никой не се закачаше с нея. Беше смело момиче.

Клара се усмихна на спомена — искрящата червенокоска Лилиан, която се взираше презрително в група момичета, посмели да подразнят приятелката й. Предизвикваше ги. А Клара се криеше зад гърба й. Искаше й се да застане редом с нея, но не й достигаше кураж. Още не.

Лилиан бе скъпа на родителите си, единствена дъщеря.

Скъпа приятелка.

Лилиан бе хубавицата, а Клара — особнячката.

Бяха по-близки от сестри. Сродни души — така се наричаха в тайни бележки, които украсяваха с цветчета и си подаваха скришно под чиновете. Приятелки до гроб. Измисляха си кодови думи и тайни езици. Веднъж дори си убодоха пръстите и тържествено скрепиха приятелството си с кръв. Ето, вече бяха положили клетва. Като сестри.

Влюбваха се в едни и същи филмови герои, целуваха плакати със снимките им и плакаха заедно, когато "Бей Сити Ролърс"[24] се разпаднаха, а телевизионният сериал "Братята Харди"[25] бе свален от екран.

Клара разказа всичко това на Гамаш и Бовоар.

— Но какво се случи? — попита главният инспектор тихо.

— Откъде знаете, че се е случило нещо?

— Не я разпознахте.

Художничката поклати глава. Какво се бе случило? Как да го обясни?

— Лилиан беше най-добрата ми приятелка — повтори, сякаш й бе необходимо да го чуе още веднъж. — Спаси детството ми… Ако не беше тя, щях да съм много нещастна като малка. Все още не мога да си отговоря защо ме избра за своя приятелка. Можеше да дружи с всеки друг. Всички искаха да бъдат нейни приятели. Поне по онова време.

Инспекторите чакаха. Обедното слънце прежуряше и им ставаше все по-горещо. Но те продължаваха да чакат.

— Приятелството с Лилиан си имаше цена — изрече Клара най-накрая. — Живееше в прекрасен свят, забавен и безопасен. Но в него можеше само тя да е права. И трябваше винаги да е първа. Това бе цената. Отначало ми се струваше справедливо. Тя създаваше правилата, а аз ги спазвах. И без това бях доста, жалка, така че не ми пречеше. Никога не е било проблем за мен.

Художничката си пое дълбоко въздух. Сетне издиша шумно.

— Но после стана проблем. В средното училище нещата започнаха да се променят. Отначало не ми направи впечатление, но се случваше да се обадя на Лилиан в събота вечер и да я поканя да излезем заедно, например на кино. Тя ми казваше, че ще си помисли и ще ми звънне, но не го правеше. Обаждах й се отново, а родителите й ми казваха, че е излязла.

Клара погледна тримата мъже. Виждаше, че чуват думите й, но не бе сигурна дали разбират емоциите, които бе преживяла.

Как се бе почувствала. Особено онзи първи път. Когато бе изоставена.

Звучеше като дреболия. Но това бе първата миниатюрна пукнатина.

Тогава не бе осъзнала какво се случва. Помислила си бе, че Лилиан е забравила. Освен това имаше право да излиза с други приятели.

Но един уикенд самата Клара си бе направила среща с нова приятелка.

А Лилиан бе побесняла.

— Месеци наред ми беше сърдита.

Вгледа се в изражението на Жан Ги и съзря там отвращение. Дали към отношението на Лилиан, или към собствената й реакция? Как можеше да му обясни? Как би го обяснила на самата себе си?

По онова време й се бе сторило нормално. Обичаше Лилиан. И Лилиан я обичаше. Беше я спасила от тормоза на другите деца. Никога не би й навредила. Не и нарочно.

Причината за враждата трябваше да е у Клара.

Докато един ден нещата се промениха. Всичко бе забравено. Лилиан и Клара отново се сближиха. Клара получи разрешение да се върне под закрилата на своята приятелка.

— Кога започнахте да подозирате? — попита Гамаш.

— Какво да подозирам?

— Че Лилиан не ви е била приятелка.

Художничката за първи път чуваше тези думи, произнесени на глас. Изречени толкова ясно, толкова просто. Отношенията с Лилиан винаги й се бяха стрували сложни. Клара бе имала по-голяма потребност от близост, но бе тромава. Изпускаше приятелството им, чупеше го. Лилиан бе силната, самостоятелната в тази връзка. Прощаваше й. Събираше и поправяше разбитото на парчета.

Докато дойде денят, в който…

— Бяхме в последния клас на средното училище. Повечето момичета се бяха изпокарали заради момчета, заради различни компании или просто заради недоразумения. Наранени чувства. Учителите и родителите си мислят, че в класните стаи и в коридорите е пълно с ученици, но грешат. Пълно е с чувства. Блъскат се едно в друго. Нараняват се. Ужасно е.

Клара дръпна ръце от подлакътниците на дървения стол. Слънцето припичаше неумолимо върху тях, затова тя ги отпусна върху корема си.

— Нещата между мен и Лилиан вървяха добре. Сякаш вече ги нямаше шеметните върхове и спадове. Докато веднъж в час по рисуване любимият ни учител похвали една от моите картини. Това беше единственият предмет, по който се справях повече от прилично; единственият, за който ми пукаше, въпреки че бях добра и по английски, и по история. Но изобразителното! Изкуство беше моята страст. Както и на Лилиан. Споделяхме творческите си идеи. Сега, като се замисля, сме били музи една за друга, макар по онова време да не знаех тази дума. Дори си спомням картината, която учителят хареса. Нарисувала бях стол, на който бе кацнала птичка.

Клара се бе обърнала към Лилиан, изпълнена с щастие. Нямаше търпение да срещне погледа на приятелката си. Похвалата бе дребна. Триумфът — незначителен. Но искаше да го сподели с единствения човек, който би я разбрал.

И тя наистина я бе разбрала. Но… Но… В онзи миг, преди усмивката да се появи на лицето на Лилиан, Клара бе доловила нещо друго. Недоверие.

Сетне бе дошла щастливата усмивка, израз на подкрепа. Толкова бързо, че Клара веднага бе отдала видяното на своето въображение и неувереност.

За пореден път бе решила, че причината е у нея.

Но сега, когато си припомняше миналото, осъзна, че пукнатината се бе разширила. Някои пролуки позволяват на светлината да навлезе, но други пускат тъмнината навън.

За миг бе зърнала онова, което се криеше в Лилиан. И то не бе никак красиво.

— Записахме се заедно в колежа по изкуствата и си наехме обща квартира. Но тогава вече се бях научила да омаловажавам всички комплименти за картините ми. Затова пък се стараех често да повтарям на Лилиан колко страхотни са нейните. И те наистина бяха. Разбира се, и при двете ни стилът търпеше развитие. Експериментирахме. Поне аз. Някак си реших, че това е целта на колежа. Не да сме перфектни, а да опитаме различни възможности. Да се развихрим.

Замълча за момент и сведе поглед към сплетените си пръсти.

— На Лилиан не й харесваше. Творбите ми й се струваха твърде откачени. Мислеше си, че вредят на репутацията й. Казваше, че хората я смятат за моя муза и свързват картините ми с нея. И ако те били прекалено странни, това означавало, че и тя е странна. — Художничката се поколеба. — Помоли ме да спра.

За първи път забеляза реакция от Гамаш. Детективът съвсем леко присви очи. След това изражението и поведението му отново се върнаха към обичайното. Неутрални. Без какъвто и да е признак на оценка.

Поне видимо.

Главният инспектор не каза нищо. Просто продължи да слуша.

— И аз спрях — добави Клара тихо. Клюмнала, сякаш говореше на скута си.

Пое си въздух на пресекулки и издиша, а тялото й сякаш се смали.

И тогава се бе почувствала по същия начин. Като че ли бе спукана и изпускаше въздух.

— Много пъти й обяснявах, че за част от картините ме е вдъхновила тя, а други съм нарисувала в чест на нашето приятелство, но нито една не изобразява самата нея. Лилиан обаче настояваше, че това няма значение. Ако хората си мислеха, че на картините е тя, само това я интересуваше. И ако ме бе грижа за нея, ако й бях истинска приятелка, трябваше да спра да създавам толкова странно изкуство. Да направя творбите си по-привлекателни… Така и стана. Унищожих всичко и започнах да рисувам само неща, които хората харесват.

Клара продължи да разказва, но не смееше да погледне мъжете, които я слушаха.

— Всъщност вече дори получавах по-добри оценки. Казах си, че съм постъпила правилно. Че не е редно да жертвам приятелството в името на кариерата си.

В този момент художничката вдигна поглед и го насочи прано към Гамаш. За пореден път забеляза дълбокия белег над слепоочието му. И твърдия, замислен взор.

— Жертвата ми се струваше незначителна. Тогава дойде време за изложбата на випуска. Аз участвах с няколко творби, но Лилиан — не. Вместо това реши да представи своя рецензия в часа по критика на изобразителното изкуство. Написа статия за студентския вестник. В нея се бе изказала ласкаво за произведенията на други студенти, но моите картини бе направила на пух и прах. Били безсъдържателни, лишени от чувства. Нямало и помен от риск в тях.

Клара все още усещаше разтърсващата, кипяща, вулканична ярост.

В онзи момент приятелството им се бе пръснало на миниатюрни парченца. Толкова малки, че дори не можеха да се съберат. Нямаше връщане назад.

Но от купчината отломки бе възкръснала дълбока омраза. Ненавист. Която явно беше взаимна.

Клара млъкна и усети, че дори в този момент трепери. Питър се пресегна, разплете здраво вкопчените й една в друга ръце, пое дланта й в своята и я погали.

Слънцето продължаваше да прежуря безмилостно. Гамаш се изправи и даде знак да преместят столовете на сянка. Клара се надигна, усмихна се бегло на Питър и дръпна ръката си. Всеки хвана своя стол и го пренесе до брега на реката, където беше по-прохладно и сенчесто.

— Мисля, че е добре да си починем малко — предложи главният инспектор. — Искате ли да пийнете нещо?

Клара кимна, но все още нямаше сили да продължи разказа си.

— Bon[26] — отвърна Гамаш и погледна към криминалистите. — Сигурен съм, че и те не биха отказали да се освежат. Поръчай сандвичи от бистрото, ако не те затруднява — обърна се към Бовоар — ние с Питър ще приготвим питиетата.

Художникът поведе детектива към къщата, а Жан Ги се насочи към заведението. Клара предпочете да се разходи по речния бряг, за да остане насаме с мислите си.

— Вие познавахте ли Лилиан? — попита Гамаш, когато с Питър влязоха в кухнята.

— Да. — Домакинът извади две големи кани и няколко чаши, а инспекторът взе яркорозова лимонада от фризера и изсипа замразения концентрат в каните. — Всички се запознахме в колежа.

— Какво бе мнението ви за нея?

Питър присви устни замислено.

— Беше много привлекателна. Мисля, че по-точната дума е жизнена. С изключително силен характер.

— Изпитвахте ли привличане?

Мъжете стояха един до друг пред кухненския плот и се взираха през прозореца. Вдясно се виждаше как криминалистите работят на местопрестъплението, а право напред бе Клара, която мяташе камъчета в река Бела Бела.

— Има нещо, за което съпругата ми не знае — призна Питър. Извърна поглед от художничката и го впери в детектива.

Главният инспектор зачака. Долавяше вътрешната борба на събеседника си, затова остави мълчанието да се проточи. По-добре да изчака няколко минути, за да чуе цялата истина, отколкото да прибърза и да получи само част от нея.

Накрая художникът сведе очи към мивката и се залови да пълни каните с вода. Изломоти нещо, но шумът от шуртящата течност заглуши думите му.

— Моля? — изрече Гамаш със спокоен и равен тон.

— Аз казах на Лилиан, че творбите на Клара са тъпи — заяви Питър, вече с вдигната глава и ясен глас. Беше ядосан на себе си заради глупавата постъпка и на детектива, задето го бе принудил да си признае. — Нарекох работата на Клара банална и повърхностна. Рецензията на Лилиан бе толкова сурова по моя вина.

Арман Гамаш бе изненадан. Дори може да се каже, че бе смаян. Когато художникът спомена, че имало нещо, за което съпругата му не знае, главният инспектор си бе помислил за любовна афера. За краткотрайна студентска свалка между Питър и Лилиан.

Не бе очаквал подобно нещо.

— Отидох на изложбата на випуска и видях картините на Клара — заразказва домакинът. — Стоях близо до Лилиан и още няколко човека и ги чух как се кикотят. Забелязаха ме и ме попитаха какво е мнението ми. С Клара вече излизахме и като че ли още тогава знаех, че е истински творец. Не просто се преструваше на художничка, а наистина беше такава. Имаше творчески дух. Все още го има.

Питър замлъкна. Не му се случваше често да използва дум като "дух". Но когато си мислеше за Клара, точно това му идваше на ум. Душа.

— Не знам какво ме прихвана. Понякога, когато е много тихо, ми иде да крещя. Когато държа нещо много крехко, ми се иск да го изпусна. Не знам защо.

Погледна към едрия мълчалив мъж до себе си. Но Гамаш, стоеше безмълвен. Слушаше.

Художникът вдиша плитко няколко пъти и продължи:

— Сигурно съм искал да ги впечатля, а е по-лесно да се направиш на остроумен, когато критикуваш някого. Така че казах няколко не особено ласкави думи за картините на Клара, а скоро след това те се появиха в рецензията на Лилиан.

— И Клара не знае за станалото?

Питър поклати глава.

— След като излезе студентският вестник със статията за изложбата, спря да си говори с Лилиан, а с мен се сближи още повече. Дори успях да изтрия спомена за случката, или поне си внуших, че не е от значение. Даже си повярвах, че съм направил услуга на Клара, като съм я скарал с Лилиан и съм я освободил да твори без ограничения. Да бъде себе си. Да пробва каквото поиска. Наистина да се развихри в експериментите. И вижте докъде стигна в крайна сметка. Има самостоятелна изложба в Музея на съвременното изкуство.

— Смятате, че заслугата е ваша?

— Подкрепях я и я издържах през всичките тези години — отвърна Питър и в тона му се прокрадна отбранителна нотка. — Къде щеше да е сега, ако не беше това?

— Ако не бяхте вие? — Гамаш погледна ядосания мъж право в очите. — Нямам представа. А вие?

Домакинът сви ръце в юмруци.

— Какво се случи с Лилиан след колежа? — попита главният инспектор.

— Не беше кой знае колко добра художничка, но се справяше доста добре като критик. Започна работа в един от седмичните вестници в Монреал и продължи да се издига, докато стигна до позиция в "Прес".

Арман Гамаш повдигна вежди учудено:

— "Прес"? Чета рецензиите им. Не си спомням автор с името Лилиан Дайсън. Да не би да е писала под пот de plume[27]?

— Не — отговори Питър. — Работеше във вестника преди години, когато всички бяхме в началото на кариерата си. Навярно са минали поне две десетилетия оттогава, ако не и повече.

— Какво стана с нея после?

— Не сме поддържали контакт — отвърна художникът. — Срещали сме се само на няколко изложби, но с Клара я избягвахме. Държахме се учтиво, когато нямахме друг избор, но предпочитахме да страним от нея.

— Все пак знаете ли как се е развил животът й нататък? Казахте, че е спряла да работи за "Прес" преди двайсет години. С какво се е занимавала след това?

— Чух, че се е преместила в Ню Йорк. Сигурно е осъзнала, че климатът тук не й понася.

— Твърде студено?

Питър се усмихна.

— Не. По-скоро зловонно. Под климат имах предвид артистичните среди. Тъй като беше критик, Лилиан не успя да завърже много приятелства.

— Е, вероятно това е цената, която плащат хората с нейната професия.

— Вероятно.

Но художникът не звучеше много убеден.

— И все пак? — настоя главният инспектор.

— Критиците са много и повечето са уважавани в общността, където се подвизават. Защото са справедливи и критиката им е конструктивна. Много малка част от тях са подли.

— А Лилиан Дайсън?

— Тя беше подла. Рецензиите й обикновено бяха ясни, разумни, конструктивни и дори блестящи. От време на време обаче си позволяваше да пусне някоя злобна забележка. В началото бе забавно, но постепенно атаките й ставаха все по-очевидни, язвителни и безразборни. Като нападките към Клара например. Напълно несправедливи.

Гамаш забеляза как събеседникът му неусетно бе забравил собствената си роля в тази история.

— Писала ли е рецензия за ваша изложба?

Питър кимна и се изчерви.

— Да, но явно й бе харесала. Винаги съм подозирал, че е написала толкова позитивен отзив, за да вбеси Клара. Надявала се е да ни раздели. Навярно е предполагала, че щом самата тя е толкова дребнава и завистлива, Клара също е такава.

— Не е ли?

— Клара? Не ме разбирайте погрешно, понякога ме побърква. Съпругата ми е дразнеща, нетърпелива, често неуверена, но изпитва истинско щастие само когато другите са щастливи. Винаги се е радвала на моите постижения.

— А вие радвате ли се на нейните?

— Разбира се. Заслужава успеха, който пожъна.

Последното бе лъжа. Не че Клара не бе заслужила успехите си. Гамаш знаеше, че е работила здраво, за да ги постигне. И Питър го знаеше. Но и двамата мъже бяха наясно, че художникът не се радва за съпругата си.

Инспекторът бе задал въпроса само за да види дали Питър ще каже истината.

Е, излъга го. А щом бе способен да излъже за това, какво ли още криеше?

Гамаш, Бовоар и съпрузите Мороу обядваха в градината. Криминалистите, насядали оттатък цветните лехи, пиеха лимонада и хапваха сандвичи от бистрото, но Оливие бе подбрал нещо по-специално за инспекторите и художниците. Менюто им включваше добре охладена супа от краставици с мента и пъпеш, салата от домати на колелца с босилек и балсамов оцет и студена поширана сьомга.

Идиличната обстановка само от време на време нарушаваха служители от отдел "Убийства", които минаваха наблизо или изникваха от съседна леха.

Гамаш се бе погрижил Питър и Клара да седнат с гръб към кипящата в двора дейност. Само детективите виждаха какво правят колегите им, но главният инспектор знаеше, че се самозалъгва. Художниците прекрасно разбираха, че със спокойния пейзаж пред очите им — реката, късните пролетни цветя, тихата гора — далеч не се изчерпва цялата картина.

А дори да бяха забравили, разговорът щеше да им припомни.

— Кога за последен път бяхте в контакт с Лилиан? — попита Гамаш, набоде на вилицата си парченце розова сьомга и я потопи в майонеза. Тонът му бе спокоен, погледът — замислен. На лицето му имаше благо изражение.

Но не можеше да заблуди Клара. Колкото и любезен и благ да бе, главният инспектор си изкарваше хляба, като търсеше убийци. Нямаше да ги намира, ако бе просто добродушен.

— Преди години — отговори художничката.

Сръбна от студената освежаваща супа. Зачуди се дали е нормално да е толкова гладна. Странно, но бе изгубила апетита си, когато намериха трупа на непозната жена в градината. След като разбра, че жертвата е Лилиан обаче, я обзе вълчи глад.

Взе си парче франзела, разчупи го и намаза малко масло отгоре.

— Според вас нарочно ли е? — попита.

— Кое? — обади се Бовоар. Младият инспектор побутваше храната си с вилица. Не се чувстваше особено гладен. Преди да седнат за обяд, се бе усамотил в банята, за да си вземе, болкоуспокояващото. Не искаше началникът му да види, че пие от таблетките. Не искаше Гамаш да разбира, че заместникът му продължава да страда физически толкова месеци след престрелката.

Сега, докато седеше на прохладната сянка, усети как болката отслабва и напрежението започва да напуска тялото му.

— Вие как мислите? — обърна се Гамаш към Клара.

— Не ми се вярва да е съвпадение, че Лилиан е била убита тук — изрече художничката. Извърна се, както седеше на стола, и забеляза движение сред тъмнозелените листа. Полицаи се опитваха да свържат фактите, за да разберат какво се е случило.

Лилиан бе дошла. В нощта на празненството. И бе намерила смъртта си.

В това нямаше съмнение.

Бовоар наблюдаваше художничката. Съгласен бе с нея. Беше странно.

Единствената вероятна версия бе, че самата Клара е убила жената. Намесени бяха нейният дом, нейното празненство и нейната бивша приятелка. Имаше мотив и възможност. Не, Жан Ги не можеше да си представи колко хапчета трябва да погълне, за да повярва, че Клара е извършила убийство. Знаеше, че повечето хора са способни на такова деяние. За разлика от Гамаш, който вярваше в доброто у всеки, Бовоар смяташе, че то е временно състояние. Докато слънцето грее и в чиниите има поширана сьомга, всеки може да е добър.

Но ако му ги отнемеш, какво ще се случи? Ако го лишиш от храната, от столовете, от цветята и от дома му? От приятелите, от подкрепата на партньора, от доходите… какво ще се случи!

Началникът вярваше, че ако човек успее да прозре отвъд злото, ще намери дълбоко заровено добро. Вярваше, че злото си има граници. Но Бовоар бе на друго мнение. Според него отвъд доброто се криеше зло. Без граници, без спирачки, без предели.

И всеки ден се плашеше от неспособността на Гамаш да осъзнае това. От решението му да остане сляп за злото. Защото когато човек си затваря очите за нещо, се случват най-големите ужаси.

Някой бе отнел човешки живот на пет метра от мястото, където четирима души сега се угощаваха сладко. Убийството бе умишлено и извършено с голи ръце. И със сигурност нямаше нищо случайно във факта, че Лилиан Дайсън бе издъхнала точно тук. В съвършената градина на Клара Мороу.

— Можете ли да ни дадете списък с гостите на вернисажа и барбекюто? — попита Гамаш.

— Можем да ви кажем кого сме поканили ние на коктейла, на пълния списък трябва да поискате от музея — отвърна Питър. — Колкото до снощното празненство в Трите бора…

Художникът погледна Клара, а тя се усмихна широко и призна:

— Нямаме представа кой е дошъл. Поканихме цялото село и повечето съседи от околността. Казахме на хората, че могат да идват и да си отиват, когато си поискат.

— Но споменахте, че част от присъствалите на вернисажа са дошли и тук — припомни главният инспектор.

— Вярно е — потвърди Клара. — Мога да ви кажа кого поканихме. Ще направя списък.

— Не всички гости от коктейла са знаели за празненството в Трите бора, така ли? — попита Гамаш. Макар да не бяха отишли, той самият, съпругата му Рен-Мари и Бовоар бяха сред поканените. Предположил бе, че поканата е отправена към всички. Но явно бе грешал.

— Не. На вернисажите се работи, създават се контакти, клюкарства се — обясни художничката. — Искахме партито в селото да е с по-неформална атмосфера. Да празнуваме.

— Да, но… — започна Питър.

— Какво? — обърна се към него Клара.

— Андре Кастонге?

— А, той ли?

— Собственикът на галерията? — попита Гамаш. — Бил е на коктейла?

— Както и тук — потвърди Питър.

Клара кимна. Не бе признала на съпруга си, че само заради него бе поканила Кастонге и още неколцина арт дилъри на барбекюто. Надявала се бе да му дадат шанс.

— Наистина поканих няколко важни клечки — рече. — И художници. Беше много забавно.

Всъщност си бе прекарала чудесно. Приятно й бе да гледа как Мирна си бъбри с Франсоа Мароа, а Рут си разменя обиди с пияни художници, докато Били Уилямс и местните фермери весело си общуват с елегантни собственици на арт галерии.

Когато удари полунощ, всички вече танцуваха.

Освен Лилиан, която лежеше в градината.

"Бим-бам — помисли си Клара. — Вещицата е мъртва."