Измамна светлина

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Гамаш реши да остане във временния щаб и си направи кана кафе.

Нямаше смисъл да се мъчи да заспива отново. Погледна часовника на бюрото си. Четири и четиридесет и три. Така или иначе не му оставаше много време за сън. Наистина.

Остави чашата си върху купчина листове и чукна по клавиатурата. Изчака информацията да се появи, после отново затрака по клавишите. Кликаше с мишката и плъзгаше надолу. Четеше. Още и още.

В крайна сметка очилата свършиха добра работа. Почуди се какво ли можеше да направи, ако бе взел оръжието си. Мисълта бе непоносима.

Главният инспектор раздвижи мишката и продължи да чете. Четеше, без да спира.

Оказа се лесно да открие кратка биография на върховен съдия Тиери Пино. Канадците харесваха отворените общества. Възхваляваха ги. Душа даваха да са образец на прозрачност, а важните решения да се вземат при отворени врата. Властимащите и обществените личности носеха отговорност за делата си и животът им се гледаше като под лупа.

Суета.

И както в повечето отворени общества, малцина си правеха труда да тестват границите, да видят къде и кога отвореното става затворено. Но граница винаги имаше. Главен инспектор Гамаш я откри минути по-късно.

Проучи публичните сведения за професионалния живот на върховен съдия Пино. Издигането му като прокурор, преподавателската дейност като професор по право в университета "Лавал". Изкачването му до съдийската скамейка. А после и до поста върховен съдия.

Вдовец с три деца и четирима внуци. Трима от тях — живи. Четвъртият — не.

Гамаш знаеше историята. Комисар Брюнел му бе разказала как детето било убито от пиян шофьор. Инспекторът искаше да разбере кой е бил извършителят и подозираше самия Пино.

Какво друго би могло да разтърси до такава степен човек, ударил дъното? Спирането на алкохола бе преобърнало живота му. Дали мъртвото внуче бе дало на Тиери Пино втори шанс за живот?

Това би могло да обясни и странната връзка между върховния съдия и младия Брайън. И двамата знаеха какво е усещането да чуеш глухия звук от удара. Да почувстваш разклащането на колата.

И да разбереш причината.

Арман Гамаш седна на бюрото си и се опита да си представи какво е усещането. Опита се да си представи, че самият той е на волана на автомобила и току-що е осъзнал какво е станало. Представи си как излиза.

Но въображението му спря дотам. Някои неща излизаха отвъд представите.

За да прочисти съзнанието си, инспекторът отново посегна към клавиатурата и поднови търсенето на информация за злополуката. Ала такава липсваше.

Вратата към отвореното общество бавно се бе затворила. И заключила.

Но в тихия временен щаб, малко преди раждането на новия ден, главен инспектор Гамаш се плъзна под повърхността на публичния квебекски образ. Публичния образ на върховния съдия. Зарови се там, където се криеха тайните. Където се съхраняваше поверителната информация. Личните архиви на публичните личности.

Там откри информация за пиенето на Тиери Пино, за непредсказуемото му на моменти поведение, за сблъсъците му със силите на реда. И после пауза. Тримесечен отпуск.

До завръщането му.

Личното досие на съдията разкриваше още, че през последните две години Тиери Пино системно бе издавал всичките си присъди от съдийската скамейка. И че поне едно дело бе официално преразгледано. И анулирано.

Имаше и друго дело. Не на Върховния съд, не дело, на което Пино бе присъствал — или поне не като съдия. Но дело, към което той се бе връщал отново и отново, и отново. В досието се описваше като дело без усложнения за дете, убито от пиян шофьор.

Но повече информация нямаше. Файлът се съхраняваше на място, до което дори Гамаш нямаше достъп.

Детективът се облегна на стола, свали очилата си и започна ритмично да почуква с тях по коляното си.

Полицай Изабел Лакост се чудеше дали някъде някога е имало случай на човек, умрял от скука, или тя щеше да е първата.

Вече знаеше много повече, отколкото й се искаше, за квебекското арт общество. Художниците, кураторите, изложбите. Критичните отзиви. Темите, теориите, историята.

Известни квебекски художници като Риопел, Лемьо и Молинари. И още куп други, за които никога не бе чувала и нямаше да чуе отново. Художници, изпратени в забвение от рецензиите на Лилиан Дайсън.

Разтърка очи. След всяка нова рецензия трябваше да си припомня защо е в архива. Трябваше да си представи Лилиан Дайсън, просната върху меката зелена трева в двора на Клара и Питър. Жена, която нямаше да остарее повече от това. Жена, застинала завинаги точно там. В красивата и спокойна градина. Защото някой бе решил да отнеме живота й.

Макар че, след като прочете всички тези отвратителни рецензии, Лакост се изкуши лично да й удари една полицейска палка. Чувстваше се мръсна, все едно някой я бе залял с купчина merde[84].

Ала без значение дали Лилиан Дайсън е била добър човек, или не, полицайката бе твърдо решена да открие убиеца й. Колкото повече четеше, толкова повече се засилваше убеждението й, че някой се крие тук. Във вестникарската морга. В микрофиша. Началото на това убийство бе поставено тъй отдавна, че съществуваше единствено върху лента с файлове, видими през прашния обектив на прожекционния апарат. Остаряла технология, съхраняваща запис на убийство. Или поне раждането на една смърт. Началото на един край. Старо събитие, все още прясно и живо в нечие съзнание.

Не, не прясно. Гнило. Старо и толкова гнило, че плътта му се разкапваше.

А полицай Лакост знаеше, че ако търси достатъчно дълго и достатъчно упорито, ще открие убиеца.

Следващия един час, докато слънцето се издигаше над хоризонта и хората се надигаха от леглата си, главен инспектор Гамаш прекара в работа. Когато се измори, свали очилата си за четене, разтърка лице с длани, облегна се на стола и погледна към листовете, забодени по стените на старата железопътна гара.

Листове с отговори на въпросите им, изписани с удебелен червен маркер, като следи от кръв, водещи към убиец.

Погледна и снимките. По-точно две от тях. Едната му бяха дали господин и госпожа Дайсън, на нея Лилиан бе жива. Усмихната.

Другата бе заснета от съдебния фотограф. На нея бе мъртвата Лилиан.

Арман Гамаш се замисли за двата образа. Живата и мъртвата Лилиан. Но не само. За щастливата и трезва Лилиан. Онази, която Сюзан твърдеше, че познава. Коренно различна от озлобената жена, която Клара си спомняше.

Хората променяха ли се?

Главен инспектор Гамаш се отдръпна от компютъра. Времето за събиране на информация бе приключило. Сега бе време да се сглоби събраното.

Полицай Изабел Лакост се взираше в екрана. Четеше и препрочиташе. Имаше дори снимка към статията. Нещо, което Лилиан Дайсън като че ли пазеше за най-злобните си атаки. На снимката Лилиан и един много млад художник стояха от двете страни на картина. Младежът се усмихваше. Грееше. Сочеше към творбата като към ловен трофей. Като към нещо изключително.

А Лилиан?

Лакост завъртя копче и увеличи изображението.

Жената също се усмихваше. Самодоволно. Сякаш канеше читателя да се присъедини към смешката.

Ами рецензията?

Изабел Лакост я прочете и настръхна. Все едно гледаше порнографски филм, в който един от участниците умира. Защото това бе целта на рецензията. Да убие един успех в зародиш. Да убие твореца у човека.

Натисна бутона и принтерът взе да ръмжи, сякаш имаше лош дъх в устата, преди да изплюе копията.