Измамна светлина

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Клара Мороу, искаше единствено да я оставят на мира. Но вместо това трябваше да седи в кухнята си и да слуша Дени Фортен. Който повече от всякога приличаше на хлапак. Дълбоко разкаян.

— Кафе? — попита художничката, после се зачуди защо изобщо му го предлага. Искаше мъжът да си тръгне възможно по-скоро.

— He, merci — усмихна се той. — Наистина не искам да ви притеснявам.

"Но ти вече ме притесняваш" — помисли си Клара с ясното съзнание, че е грубо. Нали тя бе отворила вратата. Започваше да изпитва антипатия към врати. Без значение дали отворени или затворени.

Ако само преди година някой й бе казал, че ще копнее този прочут собственик на галерия да напусне дома й, нямаше да повярва за нищо на света. Всеки художник, когото познаваше, в това число и Питър, полагаше неимоверни усилия да привлече вниманието на Фортен. Тя самата го правеше доскоро.

А сега си мислеше само как да се отърве от него.

— Подозирам, че знаете защо съм тук — каза галеристът и се ухили. — Всъщност се надявах да разговарям и с Питър. Той вкъщи ли е?

— Не, няма го. Искате ли да дойдете пак, когато е тук?

— Не искам да ви губя времето — заяви мъжът и се изправи. — Давам си сметка, че ни тръгна зле от самото начало. Изцяло по моя вина. Ще ми се да можех да променя това. Бях много, много глупав.

Клара понечи да каже нещо, но Фортен вдигна ръка и се усмихна.

— Не си правете труда, знам какъв задник бях. Ала си взех поука и няма да се повтори. Нито с вас, нито с когото и да било, надявам се. Бих искал да ви кажа нещо и веднага си тръгвам. Ще ви оставя да го обмислите — може би заедно със съпруга си. Ще позволите ли?

Художничката кимна.

Бих искал да представлявам вас и Питър. Млад съм и можем да растем заедно. Имам доста време пред себе си, за да помагам в развитието на кариерите ви. Мисля, че това е важно. Идеята ми е да подготвим самостоятелна изложба за всеки от вас, а после и обща. Да се възползваме от таланта и на двама ви. Ще бъде вълнуващо. Изложбата на годината, на десетилетието. Моля ви да помислите, нищо повече.

Клара отново кимна и изпрати, с поглед Фортен до изхода.

Инспектор Бовоар се присъедини към Гамаш на моста.

— Погледнете това. — Жан Ги му подаде разпечатка.

Началникът прочете заглавието, после бързо продължи надолу. На три четвърти от текста рязко спря, сякаш удари стена. Вдигна очи и срещна погледа на заместника си, който стоеше в очакване. Усмихнат.

Главният инспектор отново наведе глава и се зачете, този път по-бавно. До самия край.

Не искаше да пропусне нищо. Така, както за малко да се случи с детайла, който бе уловил Жан Ги.

— Браво! — изрече и върна листа на Бовоар. — Как го откри?

— Преглеждах докладите от разпитите и осъзнах, че може би. Не сме разговаряли с всички присъстващи на коктейла.

Гамаш го слушаше и кимаше.

— Добре. Отлично. — Погледна към пансиона и протегна ръка. — Е, ще тръгваме ли?

Минути по-късно се скриха от яркото слънце на прохладната веранда. Норман и Полет бяха наблюдавали придвижваш то им през затревения площад. Както и всички останали в Трите бора, подозираше главният инспектор.

Колкото и тихо да изглеждаше на пръв поглед селото, местните живо се интересуваха от всичко.

Художниците вдигнаха поглед при появата на инспекторите.

— Чудех се дали бих могъл да ви помоля за една огромна услуга? — изрече Гамаш с усмивка.

— Разбира се — отвърна Полет.

— Дали ще е възможно да се разходите из селото или да пийнете по нещо в бистрото? За моя сметка?

Погледнаха го недоумяващо, но жената първа схвана намека, прибра книгата и списанието си и кимна.

— Смятам, че една разходка ще ни се отрази чудесно. Нали, Норман?

Художникът имаше вид на човек, който би предпочел да остане на мястото си, в удобната люлка на хладната веранда, със стар брой на "Пари Мач" и лимонада в ръка. Гамаш го разбираше напълно. Но наистина се налагаше да ги отпрати.

Инспекторите изчакаха художниците да се отдалечат достатъчно. После се обърнаха към третия гост на верандата.

Сюзан Коутс седеше на люлеещ се стол и пиеше лимонада. Но в скута й вместо списание лежеше скицник.

— Здравейте — поздрави ги, без да става от мястото си.

— Bonjour — отвърна Бовоар. — Къде е върховният съдия?

— Тръгна към къщата си в Ноултън. Аз си резервирах стая тук.

— Защо? — попита Жан Ги и си дръпна стол. Гамаш се настани на близкия люлеещ се стол и кръстоса крака.

— Планирам да остана, докато откриете убиеца на Лилиан. Така ще ви стимулирам да си свършите бързо работата.

Жената се усмихна, Бовоар също.

— Щяхме да действаме много по-бързо, ако ни бяхте казали истината.

Усмивката й повехна.

— За кое?

Младият детектив й подаде разпечатката. Сюзан я взе, прочете част от текста и му върна листа. Забележителната й енергия сякаш имплодира. Жената отмести поглед от Бовоар към шефа му. Но не успя да извлече допълнителна информация от изражението на началника. Главният инспектор просто я гледаше с интерес.

— Бяхте тук в нощта на убийството, нали така — изрече Бовоар.

Сюзан мълчеше и Гамаш се изуми, че дори на този късен етап, когато нямаше никаква надежда за измъкване, жената все още обмисля да ги излъже.

— Бях — призна най-накрая, като местеше поглед от единия към, другия детектив.

— Защо не ни казахте?

— Вие попитахте дали съм била на вернисажа в музея, а аз не бях. Не сте ме питали за коктейла тук.

— Искате да кажете, че не сте ни излъгали? — попита Бовоар и хвърли поглед към Гамаш, все едно казваше: "Ето, виждате ли? Поредният елен по същата отъпкана пътека. Хората не се променят."

— Вижте — заяви Сюзан и се размърда на стола си. — Ходя на много вернисажи, но като част от обслужващия персонал, както вече ви споменах. Правя го за допълнителни доходи. Не го крия. Е, така де, крия го от канадската агенция по приходите, но на вас ви казах.

Погледна към Гамаш умолително и той кимна.

— Но не ни казахте всичко — настоя Бовоар. — Пропуснахте да споменете, че сте били тук, когато приятелката ви е била убита.

— Не бях от гостите. Работех на коктейла. Даже не като сервитьорка, а в кухнята. Цяла вечер. Не видях Лилиан. Дори не знаех, че е тук. Откъде да разбера? Вижте, този банкет беше планиран много отдавна. Наеха ме преди седмици.

— Споменахте ли го на Лилиан? — поинтересува се Жан Ги.

— Не, разбира се. Не й разказвам за всяко парти, на което работя.

— Знаехте ли за кого е?

— Представа си нямах. Знаех, че е за художник, но това не е нещо ново. Ресторантът, в който работя, осигурява кетъринг предимно за вернисажи. Не съм дошла по свой избор, изпратиха ме на това парти. Нямах представа за кого е, а и не ми пукаше. Интересуваше ме само да няма недоволни и да си получа парите.

— Когато ви казахме, че Лилиан е била убита на коктейла в Трите бора, сигурно сте се сетили — продължи да я притиска Бовоар. — Защо не ни казахте тогава?

— Трябваше — призна художничката. — Не знам защо си замълчах. Всъщност това е една от причините да дойда тук. Знаех, че трябва да ви кажа истината. Просто събирах смелост.

Жан Ги я погледна със смесица от възмущение и възхита.

Колко майсторски изиграна измама! Хвърли поглед към Гамаш, който изглеждаше дълбоко замислен. Но изражението му си оставаше неразгадаемо.

— Защо не ни го казахте снощи? — отново попита Бовоар. — Защо излъгахте?

— Бях в шок. Когато споменахте Трите бора, в първия момент реших, че ми се е счуло. Едва след като тръгнахте, го проумях наистина. Бях тук онази нощ. Точно тук, когато Лилиан е била убита.

— А защо не ни казахте днес, веднага щом пристигнахте? — изрече младият инспектор.

Жената поклати глава.

— Знам. Глупаво е. Но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно съзнавах колко зле изглежда ситуацията. Убедих сама себе си, че няма значение, тъй като цяла вечер не бях излизала от кухнята на бистрото. Не видях нищо онази нощ. Наистина.

— Имате ли жетон на начинаещия? — поинтересува се Гамаш.

— Моля?

— Жетон на начинаещия от Организацията на анонимните алкохолици. Боб ми каза, че всеки си взема един. Вие имате ли?

Сюзан кимна.

— Може ли да го видя?

— Сега се сетих, подарих го.

Мъжете се вторачиха в нея и тя се изчерви.

— На кого? — попита Гамаш.

Художничката се поколеба.

— На кого? — настоя Бовоар и се наведе към нея.

— Не знам, не мога да мисля в момента.

— Всъщност не можете да измислите поредната лъжа. Ние искаме истината. Веднага — отсече младият детектив.

— Къде е вашият жетон на начинаещия? — изрече Гамаш.

— Не знам. Дадох го на свой довереник още преди години. Честа практика е.

Ала главният инспектор смяташе, че жетонът е съвсем наблизо. Подозираше, че е попаднал в торбичка за веществени доказателства, след като е бил заровен в пръстта до мъртвото тяло на Лилиан. Подозираше, че Сюзан Коутс е пристигнала в Трите бора по няколко причини. За да открие изчезналия жетон. За да провери как върви разследването. И за да се опита да го обърка, може би.

Но със сигурност не и за да им каже истината.

Питър крачеше по черния път, когато забеляза семейната им кола, паркирана малко накриво върху затревената крайпътна ивица.

Клара си беше у дома.

Бе седял цял следобед в англиканската църква "Свети Тома" и бе повтарял молитвите от детските си спомени, които общо взето се свеждаха до "Отче наш", вечерната молитва, "Благослови, Отче, тази храна" и "Вечернята", но после се сети, че последната бе на Кристофър Робин, а не на някой от апостолите.

Седя мълчаливо. И се моли. Дори изпя нещо от книгата с химните.

Заболя го задникът и не се почувства нито радостен, нито тържествуващ.

Затова си тръгна. Ако бог се намираше в "Свети Тома", значи се криеше от Питър.

Бог и Клара го избягваха. Според всеобщите стандарти днес не беше добър ден. Макар че, докато вървеше през селото, му хрумна, че Лилиан с радост би разменила мястото си с него. Имаше и по-лоши неща от това да не срещнеш своя създател. Да го срещнеш, например.

Щом приближи дома си, забеляза Дени Фортен, който тъкмо си тръгваше. Махнаха си за поздрав и художникът продължи по алеята.

Откри жена си в кухнята, вторачена в стената, с гръб към него.

— Току-що видях Фортен — каза Питър. — Какво искаше?

Клара се обърна и усмивката му замръзна.

— Какво има? Какво се е случило?

— Направих нещо ужасно — отвърна тя. — Трябва да говоря с Мирна.

Заобиколи го и се запъти към вратата.

— Не, чакай, Клара. Говори с мен. На мен кажи.

— Видяхте ли лицето й? — попита Бовоар, като подтичваше след Гамаш.

Инспекторите крачеха през затревения площад, след като оставиха Сюзан на верандата. В неподвижния люлеещ се стол. С акварела в скута й — пищната градина на Габри, смачкана и съсипана. От собствената й ръка. Разрушена от ръката, която я бе създала.

Но Жан Ги видя и изражението на началника си. Видя как лицето му посърна, а погледът му стана по-твърд.

— Мислите ли, че жетонът е бил неин? — попита, вече в крак с главния инспектор.

Гамаш намали ход. Бяха почти на моста.

— Не знам. — Лицето му застина. — Благодарение на теб вече сме наясно, че е била в Трите бора в нощта на убийството, но ни излъга.

— Твърди, че изобщо не е напускала кухнята — каза Бовоар и плъзна поглед над селото. — Но лесно би могла да се промъкне по уличката зад магазините и да влезе в градината на Клара.

— И там да се срещне с Лилиан — добави Гамаш. Обърна се и погледна към дома на семейство Мороу. В градината на Клара и Питър бяха посадени като параван дървета и люлякови храсти. Дори от моста гостите не биха могли да видят Лилиан. Или Сюзан.

— Навярно Сюзан е казала на приятелката си за коктейла, тъй като е знаела, че Клара е от хората, на които Лилиан е искала да се извини — предположи Жан Ги. — Обзалагам се, че дори я е окуражила да дойде. И е организирала срещата в градината. — Бовоар отново се огледа. — Тази градина е най-близката до бистрото, най-удобната. Това обяснява защо Лилиан е била открита там. Би могла да е на всеки, но просто се е случило да е на Клара.

— Значи е излъгала, че не е казала на Лилиан за коктейла — каза Гамаш, — както и че не е знаела за кого е организирано партито.

— Гарантирам ви, сър. Всичко, което тази жена казва, е лъжа.

Главният инспектор кимна. Наистина започваше да изглежда точно така.

— Лилиан може дори да е дошла със Сюзан… — допусна Бовоар.

— Едва ли — възрази Гамаш. — Тя е разполагала със собствена кола.

— Така е — съгласи се Жан Ги и се замисли, за да разгадае последователността на събитията. — Но може да е следвала Сюзан дотук.

Старшият детектив го обмисли и кимна.

— Това би обяснило как е открила Трите бора. Шофирала е след нея.

— Но никой не е видял Лилиан на коктейла — напомни Бовоар. — А ако е била тук, все някой щеше да я забележи с тази червена рокля.

Гамаш отново се замисли.

— Може би Лилиан не е искала да я видят, преди да се почувства готова.

— За какво?

— Да изкупи вината си към Клара. Може да е седяла в колата до уречения час, в който е трябвало да се види с наставницата си в градината. За да получи последни думи на подкрепа, преди да направи трудната крачка. Навярно е смятала, че Сюзан й прави голяма услуга.

— И то каква услуга. Да я убие.

Гамаш остана замислен за момент, после поклати глава. В общи линии всичко съвпадаше. Но дали имаше смисъл? Защо Сюзан би убила свой довереник? Защо би убила Лилиан? А

изглеждаше толкова добре планирано. И толкова лично. Да посегне към врата на жената и да го счупи?

Кое би я провокирало да го стори?

Дали пък жертвата не се разминаваше с онази Лилиан, която Сюзан бе описала? Нима Бовоар отново бе прав? Може би Лилиан Дайсън не се бе променила и си беше останала същата жестока, презрителна и манипулативна жена, каквато я помнеше Клара. Затова ли Сюзан бе излязла от кожата си?

Може би това бе поредното голямо падане за възрастната жена, но този път бе успяла да се протегне и да дръпне Лилиан със себе си. Да я сграбчи за гърлото.

Убиецът, който и да бе той, бе изпитвал омраза към Лилиан. Това не беше хладнокръвно престъпление. А умишлено и добре обмислено. Също като оръжието. Собствените ръце на убиеца.

— Направих ужасна грешка, Питър.

Гамаш се обърна в посоката, откъдето бяха дошли думите, Бовоар го последва. Гласът бе на Клара и се носеше иззад гъстата преграда от листа и люлякови храсти.

— Кажи ми. Можеш да споделиш с мен — изрече Питър с тих, успокояващ глас, сякаш се мъчеше да придума котка да излезе изпод дивана.

— О, божичко — простена художничката задъхано. — Какво направих?

— Какво направи?

Гамаш и Бовоар си размениха погледи и безмълвно пристъпиха по-близо до каменната стена на моста.

— Отидох да видя родителите на Лилиан.

Никой от служителите на Sûreté не виждаше лицето на Питър, нито на Клара, но можеха да си представят израженията им.

Последва дълга пауза.

— Много… мило — каза художникът, но звучеше неуверено.

— Не беше мило — сряза го Клара. — Трябваше да им видиш лицата. Все едно съм открила двама души почти умрели, а после съм решила да ги обера. О, божичко, Питър, какво направих?

— Сигурна ли си, че не искаш бира?

— Не, не искам бира. Искам Мирна. Искам…

Всеки друг, но не и теб.

Не го каза, но всички го чуха. Мъжът в градината и мъжете на моста. А Бовоар усети как сърцето му се свива за Питър. Горкичкият Питър. Беше толкова объркан.

— Не, чакай, Клара — извика художникът. Ясно беше, че Клара му обръща гръб и тръгва нанякъде. — Просто ми разкажи, моля те. Аз също познавах Лилиан. Знам, че някога бяхте добри приятелки. Сигурно си обичала и родителите й.

— Обичах ги — потвърди Клара и спря. — И още ги обичам. — Гласът й звучеше по-ясно. Беше се обърнала с лице към Питър. И към полицаите, скрити зад дърветата. — Винаги са били мили с мен. А ето какво направих аз.

— Разкажи ми — подкани я Питър.

— Преди да отида, попитах един куп хора дали идеята е добра. И всички ми отговориха еднакво — призна Клара и тръгна в обратна посока. — да не ходя. Защото семейство Дайсън ще се разстроят твърде много, като ме видят. Но въпреки всичко отидох.

— Защо?

— Защото исках да кажа колко много съжалявам. За Лилиан. Но също и за това, че се разделихме. Исках да им дам възможност да говорят за старите времена, за детството на дъщеря си. Надявах се да разменим истории с тези хора, които са я познавали и обичали.

— Но те не пожелаха?

— Беше ужасно. Почуках на вратата и ми отвори госпожа Дайсън. Личеше, че е плакала много дълго. Изглеждаше съсипана. Отне й няколко секунди да ме разпознае, но щом го направи…

Питър чакаше. Всички чакаха. И си представяха възрастната жена на вратата.

— Никога не съм виждала такава омраза. Никога. Ако можеше да ме убие, щеше да го направи на мига. Господин Дайсън се присъедини към нея. Смалил се е, едва диша, едва крета. Помня го огромен. Вдигаше ни и ни носеше на раменете си. А сега е прегърбен и… — Клара замълча, очевидно се опитваше да намери думи. — Дребен. Просто дребен.

Нямаше повече думи. Или почти никакви.

— Ти уби дъщеря ни, изрече. Ти уби дъщеря ни. А после се опита да замахне с бастуна си към мен, но го заклещи в рамката на вратата и просто се разплака от безсилие.

Бовоар и Гамаш си го представиха. Крехкият, опечален и възпитан господин Дайсън, докаран до убийствена ярост.

— Ти си опитала, Клара — каза Питър с ласкав, успокояващ глас. — Опитала си да им помогнеш. Откъде би могла да знаеш?

— Но всички други знаеха. Освен мен. Защо? — изхлипа художничката. Питър отново прояви разум и замълча. — По целия път обратно мислих само за това. И знаеш ли какво осъзнах?

Мъжът отново зачака, а Бовоар, скрит на няколко метра от съпрузите, едва не попита: "Какво?"

— Убедила бях сама себе си, че е някак храбро, дори милосърдно, да отида и да успокоя семейство Дайсън. Но всъщност го направих заради себе си. А виж какво стана. Мисля си, че ако не бяха толкова стари, господин Дайсън щеше да ме убие.

Гамаш и Бовоар чуха приглушено хлипане, докато Питър прегръщаше съпругата си.

Главният инспектор слезе от моста и тръгна в посока към временния щаб, от другата страна на река Бела Бела.

Във временния щаб се разделиха. Бовоар се залови да проследи обещаващите нови нишки в разследването, а Гамаш тръгна към Монреал.

— Ще се върна до вечеря — заяви и се настани във волвото си. — Трябва да поговоря с комисар Брюнел относно картините на Лилиан Дайсън. И тяхната стойност.

— Добра идея.

Бовоар също като началника си бе видял картините по стените в дома на жертвата. Изглеждаха като странни, разкривени изображения на монреалски улици. Обичайни, разпознаваеми, ала там, където в реалността улиците и сградите бяха ъгловати, на картините бяха заоблени, плаващи.

Жан Ги усещаше леко замайване, докато ги гледа. Чудеше се как ли би ги възприела комисар Брюнел.

Същото се питаше и главен инспектор Гамаш.

Пристигна в Монреал късно следобед и се вля в натоварения трафик към апартамента на Терез Брюнел в "Отремон".

Обади се предварително, за да е сигурен, че Терез си е у дома, и още докато качваше стълбите, съпругът й отвори вратата. Жером имаше почти идеална квадратна форма и определено бе идеален домакин.

— Арман! — Мъжът протегна ръка и стисна дланта на главния инспектор. — Терез е в кухнята, подготвя един малък поднос. Да седнем на терасата. Какво да ти налея за пиене?

— Само чаша "Перие", s'il te plaît - отвърна Гамаш и последва домакина през познатата всекидневна, покрай купищата разтворени справочници, загадки и шифровани главоблъсканици. Излязоха на балкона, който гледаше към улицата и зеления парк отсреща. Не бе за вярване, че само зад ъгъла се намираше улица "Лорие", с всичките й бутици, бистра и бирарии.

Гамаш и Рен-Мари живееха само на няколко пресечки разстояние и много пъти бяха навестявали този дом за вечеря или коктейли. А семейство Брюнел много пъти бяха гостували в техния дом.

И макар това да не беше приятелско посещение, Жером и Терез се бяха постарали да направят обстановката уютна. Ако се налагаше да говорят за престъпления, за убийства, защо да не го направят с питие в ръка около плато с маслини, сирене и пикантни наденички?

Арман Гамаш ги подкрепяше напълно.

— Merci, Жером. — Терез подаде подноса с храна на съпруга си и прие чаша бяло вино.

Стояха на балкона, огрян от следобедното слънце, и се наслаждаваха на гледката към парка.

— Прекрасен период от годината, нали? — каза домакинята. — Всичко е толкова свежо.

После насочи вниманието си към госта. А той й отвърна със същото.

Арман Гамаш я познаваше от над десет години. Беше я обучил. Преподавал й бе в академията. Тя изпъкваше сред останалите кадети не само с очебийната си интелигентност, но и защото бе достатъчно възрастна, за да им бъде майка. На практика бе по-възрастна с цяло десетилетие и от самия Гамаш.

Бе започнала работа в Sûreté след забележителна кариера като куратор в Монреалския музей на изящните изкуства. Като виден историк тя бе станала консултант на полицията след появата на мистериозна картина. Не изчезване, забележете, а внезапна поява.

По време на разследването Терез бе открила у себе си страст към загадките. Помогнала бе за разрешаването на още няколко подобни случая, преди да осъзнае, че това е работата, за която е родена, с която иска да се занимава.

Затова бе отишла при един втрещен специалист по подбор на полицейски служители и бе подала молба за постъпване на служба.

Това се бе случило преди дванайсет години. А сега Терез Брюнел бе един от висшите полицейски служители в Sûreté, надминала бе дори собствения си учител и наставник.

Но само защото той бе предпочел така, защото му бе отредено различно поприще, както и двамата знаеха.

— С какво мога да ти помогна, Арман? — попита домакинята и махна към един от столовете на терасата с изящната си слаба ръка.

— Да ви оставя ли насаме? — попита Жером и с мъка се надигна от мястото си.

— Не, не — спря го Гамаш с жест, — моля те, остани, ако желаеш.

Жером винаги желаеше. Като пенсиониран лекар от спешно отделение той имаше слабост към шифрованите главоблъсканици и страхотно се забавляваше от факта, че съпругата му, която редовно го бе вземала на подбив заради хобито му, сега бе затънала до шия в загадки. От по-сериозно естество, разбира се.

Арман Гамаш остави чашата на масата и извади папка от раницата си.

— Бих искал да ги погледнеш и да ми кажеш какво мислиш.

Комисар Брюнел подреди снимките върху масата от ковано желязо и ги затисна с чашите и подноса с храна, за да не се разместват от лекия вятър.

Докато ги изучаваше, мъжете чакаха мълчаливо. Не бързаше. По улицата минаваха коли. Отсреща в парка деца ритаха футболна топка и се люлееха на люлките.

Арман Гамаш отпиваше от газираната вода, разбъркваше парченцето лайм с полепнали по него мехурчета и наблюдаваше как Терез изучава картините от апартамента на Лилиан Дайсън. Като опитен следовател, комуто са връчили елемент от разследване на убийство, лицето й не трепваше. Стрелкаше поглед тук и там, докато оглеждаше картините. Фокусираше се върху едно изображение, после се прехвърляше на следващото. Местеше картините по масата и навеждаше глава на една страна.

Погледът й не омекна нито за миг, за разлика от изражението, когато се изгуби в картините и загадката.

Арман не й бе казал нищо за тях. Нито кой ги е рисувал, нито какво искаше да узнае. Уведоми я само, че са от разследване на убийство.

Искаше Терез да си създаде собствено мнение, неопетнено от неговите въпроси и коментари.

Главният инспектор я бе научил в академията, че едно местопрестъпление не е просто на земята. Намираше се и в главите на хората. В техните спомени и възприятия. В техните чувства. И те не биваше да се замърсяват с насочващи въпроси.

Най-накрая жената се облегна на стола и вдигна поглед — първо към Жером, а сетне и към Гамаш.

— Е, госпожо комисар?

— Е, господин главен инспектор, да започнем с това, че никога досега не съм виждала творби на този художник, непознат ми е. Стилът е необичаен. Неповторим и несравним с нищо. Измамно прост. Не примитивен, но не и маниерен. Красиви са.

— Ценни ли са?

— Интересен въпрос. — Терез отново огледа картините. — Красивото не е на мода. Остро, мрачно, грубо, цинично… ето какво искат галериите и кураторите днес. Очевидно смятат, че такива картини са по-сложни, по-предизвикателни, но аз ще ти кажа, че не са прави. Светлината е точно толкова предизвикателна, колкото и мракът. Много неща можем да открием за нас самите, докато гледаме красивото.

— А тези — Гамаш кимна към картините на масата — какво ти говорят?

— За мен? — попита жената и се усмихна.

— За теб също, но аз си мислех по-скоро за художника.

— Кой е той, Арман?

Главният инспектор се поколеба.

— Ще ти кажа след малко, но първо бих искал да чуя какво мислиш.

— Който и да е нарисувал тези картини, е прекрасен художник. Не мисля, че е млад. Има твърде много отсенки. Както вече казах, те са измамно прости, но при внимателно вглеждане се вижда, че са изградени от мелизми[81]. Като тук например. — Посочи място, където пътят се извиваше покрай сграда като река покрай камък. — Ето тази лека игра на светлината. И тук, в далечината, където небето, сградата и пътят се сливат и е трудно да се разграничат.

Терез гледаше картините почти замечтано.

— Великолепни са. Бих искала да се запозная с художника. — Погледна Гамаш в очите и задържа погледа му малко повече от необходимото. — Но подозирам, че няма да се случи. Мъртъв е, нали? Той е жертвата?

— Кое те навежда на тази мисъл?

— Освен факта, че си началник на отдел "Убийства"? — Терез се усмихна, а до нея Жером тихичко се изкиска. — Щом ми носиш тези, значи художникът е или заподозрян, или жертва, а който и да ги е нарисувал, не би убил.

— Защо?

— Художниците имат склонността да рисуват онова, което познават. Една картина е усещане. Най-добрите творци разкриват себе си в платната си — обясни комисар Брюнел и отново хвърли поглед към снимките. — Авторът на тези творби, който и да е той, е бил удовлетворен мъж. Може би не идеален, но удовлетворен.

— Или жена — вметна главният инспектор. — И да, права си, мъртва е.

Разказа им за Лилиан Дайсън, за живота и за смъртта й.

— Знаеш ли кой я е убил? — попита Жером.

— Все по-близо съм до отговора — отвърна Гамаш, докато прибираше фотографиите. — Какво можеш да ми кажеш за Франсоа Мароа и Андре Кастонге?

Терез повдигна изящно оформените си вежди.

— Арт дилърът и галеристът? Те замесени ли са?

— Да, както и Дени Фортен.

— Ами… — започна Терез и отпи глътка бяло вино. — Кастонге си има собствена галерия, но основната част от доходите му идва от договора с "Кели". Подписал го е преди десетилетия и още не го е изпуснал.

— От теб звучи като нещо несериозно.

— Всъщност съм удивена, че още го държи. През последните години се появиха нови, съвременни галерии и той изгуби голяма част от влиянието си.

— Като тази на Фортен?

— Точно така. Дени Фортен е много агресивен. Сериозно е погнал старите кучета от клуба за джентълмени. Не че го виня. След като му обърнаха гръб, нямаше друг избор, освен да започне да блъска по вратите.

— Фортен не изглежда удовлетворен от блъскане само по вратите — отбеляза Гамаш и си взе тънък резен пушена италианска наденичка и една черна маслина. — Оставам с впечатлението, че иска всичко да се сгромоляса върху ушите на Кастонге. Дени Фортен иска всичко и е твърдо решен да го получи.

— Ухото на Ван Гог — изрече Терез и се усмихна, тъй като главният инспектор застина, преди да сложи наденичката в устата си. — Не говоря за студеното мезе, Арман. В безопасност си. Макар че за произхода на маслините не гарантирам.

Домакинята го погледна лукаво.

— Правилно ли чух? Ухото на Ван Гог ли спомена току-що? Попита Гамаш. — Някой друг спомена същия израз в началния етап на разследването. Вече не се сещам кой. Какво означава!

— Означава да заграбиш всичко от страх да не изпуснеш нещо важно. Както не са разбрали гения на Ван Гог в една друга епоха. Дени Фортен прави точно това. Старае се да докопа всички обещаващи артисти, в случай че някой от тях се окаже новият Ван Гог… или Деймиън Хърст, или Аниш Капур.

— Следващата сензация. Пропуснал е Клара Монроу обаче.

— Със сигурност — съгласи се комисар Брюнел. — Което навярно подхранва отчаяния му стремеж да не допусне отново същата грешка.

— Значи би проявил интерес към този художник? — Инспекторът кимна към вече затворената папка на масата.

Жената кимна.

— Така мисля. Както вече казах, красотата не е на мода, но пък, от друга страна, ако искаш да откриеш следващата сензация, тя няма да е сред хората, които рисуват като всички останали. Трябва да потърсиш творец, който създава свой собствен стил. Като нея.

Терез почука по папката със съвършено лакирания си нокът.

— А Франсоа Мароа? — попита Гамаш. — Той как се вписва?

— А, ето това е добър въпрос. На фона на ожесточената конкуренция той си придава вид на човек с изтънчено безразличие. Сякаш е над шумните разпри. Претендира, че иска да подкрепя само велики произведения на изкуството и техните автори. И несъмнено знае как. Бих казала, че от всички арт дилъри в Канада той има най-голям потенциал да разпознае таланта.

— И после какво?

Терез Брюнел погледна съсредоточено инспектора.

— Ти очевидно си прекарал известно време в компанията му, Арман. Как мислиш?

Гамаш замълча за момент.

— Мисля, че от всички арт дилъри той има най-голям шанс да получи каквото иска.

Домакинята бавно кимна.

— Той е хищник — изрече накрая. — Търпелив, безмилостен. Чаровен до безобразие, както може би си забелязал, докато не забележи желаната плячка. И тогава? Най-добре се скрий някъде, докато касапницата приключи.

— Толкова ли е зле?

— Толкова. Не знам за случай, в който Франсоа Мароа не е получил каквото иска.

— Някога нарушавал ли е закона?

Терез поклати глава.

— Само моралните закони.

Тримата приятели седяха мълчаливо известно време. Накрая Гамаш проговори:

— По време на разследването попаднах на един цитат и се чудя дали сте го срещали. Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди.

Облегна се и зачака реакциите им. Терез, толкова сериозна миг по-рано, леко се усмихна, а съпругът й се изкикоти.

— Знам цитата. От критична статия, доколкото помня. Но много стара — каза домакинята.

— Точно така. От рецензия в "Прес". Написана от мъртвата жена.

— От нея или за нея?

— Цитатът започва с иде му, Терез — изтъкна съпругът й с усмивка.

— Така е, но Арман може да е цитирал погрешно. Всички знаят, че я кара през пръсти — усмихна се тя, а Гамаш се засмя.

— Е, този път по чиста случайност не бъркам — каза инспекторът. — Помниш ли за кого е била написана репликата?

Жената се замисли, после поклати глава.

— Съжалявам, Арман. Както вече казах, това изречение доби широка известност, но човекът, за когото се е отнасяло, едва ли е станал известен художник.

— Толкова ли са важни рецензиите?

— За Капур или Туомбли, не. За някой начинаещ с първа изложба са съдбоносни. Което ме подсеща, че видях прекрасните отзиви за изложбата на Клара. Не успяхме да отидем на вернисажа, но изобщо не съм изненадана. Картините й са гениални. Звъннах й да я поздравя, но не успях да се свържа. Сигурна съм, че е много заета.

— Картините на Клара по-добри ли са от тези? — Гамаш кимна към папката.

— Различни са.

— Oui. Но ако все още беше главен куратор в музея, кой художник би предпочела — Клара Мороу или Лилиан Дайсън?

Терез се замисли за момент.

— Виж, те са различни, но имат една голяма прилика. И двете са доста лъчезарни, всяка посвоему. Колко прекрасно, ако изкуството се е запътило натам.

— Защо?

— Защото това би могло да означава, че натам се е запътил и човешкият дух, че той излиза от мрачен период.

— Би било хубаво — кимна Гамаш и взе папката си. Но преди да се изправи, погледна към Терез и реши да зададе още един въпрос.

— Какво знаеш за върховен съдия Тиери Пино?

— О, божичко, Арман, не ми казвай, че и той е замесен.

— Замесен е.

Комисар Брюнел си пое дълбоко въздух.

— Не го познавам лично, само като юрист. Изглежда много сериозен и почтен. Юридическото му досие е неопетнено. Всеки си има трески за дялане и допуска грешки, но не съм чула нищо срещу него като действащ съдия.

— А извън съдебната зала? — настоя инспекторът.

— Чувала съм, че обичал чашката и имал лошо пиянство. Но не без причина. Изгубил е внук — или може би внучка, заради шофиране в нетрезво състояние. После спрял да пие.

Гамаш се изправи и помогна за разчистването на масата, като отнесе подноса до кухнята. После тръгна към входната врата. Но там спря и се замисли.

Чудеше се дали би могъл да каже всичко на Терез и Жером. Но едва ли щеше да намери по-подходящ момент и по-добри довереници от тези.

Докато стояха на прага, детективът бавно затвори вратата и ги погледна.

— Имам още един въпрос — каза тихо. — Няма нищо общо с разследването. Става дума за друго.

— Oui?

— Видеото от нападението — изрече, без да откъсва поглед от тях. — Според вас кой го качи в интернет?

Жером изглеждаше объркан, за разлика от комисар Брюнел.

Тя изглеждаше гневна.