Измамна светлина

ГЛАВА ОСМА

Габри сервира лимонада на Бовоар и студен чай на главния инспектор. По ръба на двете чаши имаше резени лимон за украса и охладеното стъкло блещукаше от ситни капчици влага в горещия следобед.

— Искате ли да резервирате стаи в пансиона? — попита едрият! Готвач. — Имаме доста свободни, ако ви трябват.

— Ще го обсъдим. Merci, patron[54] — отвърна Жан Ги с пестелива усмивка. Все още му бе некомфортно да се сприятелява със заподозрени, но като че ли не можеше да го избегне. Лазеха му по нервите, това бе ясно. Лошото беше, че успяваха и да му влязат под кожата.

Габри се отдалечи, а следователите останаха да отпиват мълчаливо от питиетата си за няколко мига.

Бовоар бе пристигнал пръв в бистрото и бе отишъл направо в тоалетната. Там бе наплискал лицето си със студена вода. Приискало му се бе да вземе едно хапче, но си бе обещал да. Изчака и да го направи, преди да си легне, за да заспи по-лесно.

Когато се върна на масата, шефът му вече бе там.

— Как мина? — попита младият инспектор.

— И двамата признаха, че са познавали Лилиан Дайсън, но само бегло.

— Вярвате ли им?

Винаги се сблъскваха с този въпрос. На кого да вярват? И как преценяват?

Гамаш помисли малко, сетне поклати глава.

— Не знам. Смятах, че съм запознат с арт средите, но всъщност съм виждал само онова, което са искали да покажат — на мен и на света. Изкуството. Галериите. Но зад тях стои още толкова много. — Наведе се към Бовоар. — Андре Кастонге например притежава престижна галерия. Излага творбите на различни художници. Представлява творци. А Франсоа Мароа? Какво притежава той?

Жан Ги мълчеше и наблюдаваше началника си — забеляза блясъка в очите му и. Ентусиазма, с който разказваше какво е открил. Не природен пейзаж, а емоционален. Интелектуален.

Много хора биха казали, че главният инспектор е ловец. Работата му бе да преследва убийци. Но Жан Ги Бовоар знаеше, че не е такъв. Главен инспектор Гамаш беше откривател по природа. Най-щастлив се чувстваше, когато пресичаше граници и изследваше вътрешните пейзажи. Пространства, които повечето хора не изследваха. Никога не бяха проучвали. Може би защото беше твърде страшно.

Гамаш отиваше там. Накрая на познатия свят и отвъд него. На тъмни, потайни места. Поглеждаше в бездните, където се криеха най-големите ужаси.

А Бовоар го следваше.

— Мароа притежава самите художници — продължи главният инспектор, докато гледаше колегата си в очите. — Нещо повече, той притежава информация. Познава подходящите хора. Купувачите, творците. Знае как да намери своя път в този сложен лабиринт от пари, честолюбие и представи. Мароа трупа информация. И според мен я споделя само когато това му помага да постигне целите си. Или когато няма друг избор.

— Или когато го хванат в лъжа — предположи Бовоар, — както вие направихте днес.

— Колко ли още знае, но премълчава? — попита Гамаш, без да очаква отговор от Жан Ги и без да получи такъв.

Младият инспектор разсеяно погледна менюто.

— Избрахте ли? — появи се Габри, готов да запише поръчката.

Бовоар затвори менюто и го подаде на готвача.

— Благодаря, за мен нищо.

— И за мен нищо, merci, patron. — Главният инспектор върна своето меню и проследи с поглед как Клара стана от пейката до Рут и се насочи към книжарницата на Мирна.

Клара прегърна Мирна и се сгуши в меката пищна плът, която усещаше под яркожълтия й кафтан.

След известно време се разделиха и тъмнокожата книжарка изгледа приятелката си:

— Това пък какво беше?

— Преди малко говорих с Рут…

— О, боже! — възкликна Мирна и отново прегърна Клара. Колко пъти съм ти казвала да не разговаряш насаме с нея?! Твърде опасно е. Нямаш работа да се разхождаш из онзи болен мозък самичка.

Художничката се разсмя.

— Не е за вярване, но всъщност Рут ми помогна.

Книжарката кимна.

— Как мислиш, да направим ли един ритуал? За спасение.

— На градината? — Стори й се малко късно да спасяват Лилиан, а и Клара се съмняваше, че би искала да я съживи, ако имаше възможност.

— На твоята градина. И на всичко друго, което има нужда от лечебна енергия. — Мирна отправи мелодраматичен поглед към приятелката си.

— Аз? Смяташ, че съм сломена заради откриването на труп в двора ми?

— Надявам се — отвърна книжарката. — Можем да направим един ритуал с прикадяване, за да изгоним лошата енергия й! Помисли, които може още да се навъртат из градината ти.

Художничката съзнаваше, че изказана с такава увереност, идеята звучи глупаво. Сякаш опушването на някое място, където е станало убийство, можеше да има някакъв ефект. Но бяха правили подобни ритуали и преди. Действаха много успокояващо, утешително. А в момента Клара имаше нужда тъкмо от покой и утеха.

— Чудесно — рече, — ще се обадя на Доминик…

— А аз ще приготвя всичко необходимо.

Докато Клара приключи телефонния разговор, Мирна прескочи до апартамента си над книжарницата. Върна се с чепат стар клон, няколко цветни ленти и огромна пура. Или нещо такова.

— Ех, колко е голям — посочи Клара към предмета с форма на пура. — Направо завиждам.

— Ето — подаде й Мирна клона, — вземи това.

— Какво е? Пръчка?

— Не просто пръчка. А молитвена пръчка.

— Значи не ми я даваш, за да пребия с нея критика на "Отава Стар" — разочаровано отбеляза художничката и последва приятелката си навън.

— По-скоро не. Не пребивай и себе си.

— Какво е необходимо, за да стане една пръчка молитвена?

— Такава е, защото аз казвам, че е — заяви Мирна.

Доминик се зададе по улица "Мулен", двете жени й помахаха и тя им отвърна със същото.

— Изчакай ме една секунда. — Клара се отклони към пейката на селския площад, където все още седеше Рут, и попита старицата: — Искаш ли да дойдеш с нас? Отиваме в двора ми.

Поетесата погледна пръчката в ръката на по-младата жена, а после се взря и в Мирна, която държеше сноп сушена салвия и бизонска трева.

— Да не сте тръгнали да правите онзи скверен вещерски ритуал?

— Точно — обади се книжарката иззад Клара.

— Бройте и мен.

Рут се изправи с усилие на крака.

Полицаите си бяха тръгнали. Градината бе пуста. Дори нямаше човек на пост при мястото, където е бил отнет живот. Жълтата лента с надпис "местопрестъпление" потрепваше на вятъра и опасваше част от тревата и една от цветните лехи.

— Винаги съм смятала тази градина за престъпление — заяви Рут.

— Трябва да признаеш, че става все по-добре, откакто Мирна започна да ми помага — оправда се Клара.

Поетесата се обърна към тъмнокожата книжарка:

— Ето коя си била. Чудех се. Ти си градинарката.

— Бих засадила нещо и в теб — рече Мирна, — ако не беше район за изхвърляне на токсични отпадъци.

Рут се разсмя:

— Touche[55].

— Там ли намериха трупа? — попита Доминик и посочи мястото, оградено с полицейска лента.

— Не, лентата е част от озеленителната концепция за двора на Клара — заяде се Рут.

— Кучка — сопна й се Мирна.

— Вещица — не й остана длъжна поетесата.

Започваха да се харесват и това не убегна на Клара.

— Според вас можем ли да минаваме през нея? — попита книжарката. Не бе очаквала да намери ограждение.

— Не — отвърна Рут, смъкна жълтата лента с бастуна си и я прекрачи. Обърна се към другите: — Хайде, влизайте, водата е приятна.

— Само дето е горещичка — рече Клара на Доминик.

— И в нея плува акула — добави мадам Жилбер.

Трите жени последваха Рут. Никой не можеше да замърси едно място така, както бе способна поетесата, а и то със сигурност вече бе понесло щети. Тяхното намерение бе да го прочистят.

— Какво се прави сега? — поинтересува се Доминик, докато Клара заравяше единия край на молитвената пръчка в цветна леха близо до мястото, където бе открит трупът на Лилиан.

— Ще извършим ритуал — обясни Мирна, — който се нарича прикадяване. Ще запалим това — посочи сушените билки — и ще обикаляме двора с него.

Рут се втренчи в "пурата" от ароматни растения:

— Фройд вероятно би казал нещичко за твоя ритуал.

— Понякога молитвената пръчка си е просто пръчка — възрази Клара.

— Защо го правим? — попита Доминик. Не се бе сблъсквала с това амплоа на съседките си досега и то определено не ги издигаше в очите й.

— За да прогоним злите духове — разясни книжарката. Изречени така директно, думите й прозвучаха някак нелепо. Но Мирна вярваше в тях с цялото си огромно сърце.

Мадам Жилбер се обърна към Рут:

— Е, предполагам, че ти е спукана работата.

След кратко мълчание поетесата избухна в смях. Когато я чу, Клара се запита дали щеше да е чак толкова зле, ако действително се превърне в копие на Рут Зардо на стари години.

— Първо заставаме в кръг — нареди Мирна. Жените послушаха указанията й. Тъмнокожата книжарка запали снопа от салвия и бизонска трева и мина поред покрай Клара, Доминик и Рут, като размахваше билките над главите им, за да ги обвие в ароматен пушек. За защита и за мир.

Художничката затвори очи за миг и вдиша лекия дим, който се къдреше около нея. Както бе казала Мирна, той попиваше негативната енергия. Поглъщаше лошите духове извън хората и вътре в тях. И отваряше пространство за изцеление.

След това жените обиколиха градината — не само ужасното място, където бе загинала Лилиан, а целия двор. Редуваха се да поемат снопа с билки и да изпращат кълба дим към дърветата, над бълбукащата река Бела Бела, към розите, божурите и ирисите с черна сърцевина.

Накрая се върнаха в началото. При жълтата лента. Дупката в градината, където бе потънал и се бе изгубил един живот.

— Ето нещо добро — зарецитира Рут едно от стихотворенията си, вперила поглед във фаталното място.

Мирна извади пъстроцветните панделки от джоба си и раздаде по една на всяка жена, като заръча:

— Завържете лентата си за молитвената пръчка и изпратете; положителни мисли.

Всички погледнаха към старата поетеса в очакване на циничен коментар. Но такъв не последва. Доминик започна първа, като закрепи своята розовата панделка около чепатия клон.

След нея пристъпи напред книжарката, завърза лилавата си панделка и затвори очи, за да отправи мислено позитивно пожелание.

— Няма да ми е за първи път да връзвам — призна Рут с усмивка и омота червена лента около пръчката. После опря възлестата си длан на молитвената пръчка, сякаш бе бастун, и се вгледа в небето.

Заслуша се.

Но се чуваше само жуженето на пчелите. Непохватно, тромаво.

Клара последна завърза своята зелена панделка. Знаеше, че е редно да изпрати някоя добра мисъл към Лилиан. Нещо, нещо. Търсеше в себе си, надничаше в тъмни ъгълчета, отваряше врати, затворени от години. Опитваше се да намери едно-едничко хубаво нещо, което да каже за нея.

Другите жени чакаха, минутите отлитаха.

Художничката затвори очи и мислено се върна толкова много години назад, към времената, когато познаваше Лилиан. Покрай нея префучаха най-ранните щастливи спомени и веднага ги заместиха ужасните случки, съсипали приятелството им след това.

"Спри!" — заповяда на ума си Клара. Това бе пътят към пейката в парка. Със самун корав хляб в ръка.

Не. Случвали се бяха и хубави неща, просто трябваше да си ги спомни. Поне за да излекува собствената си душа, ако не: тази на Лилиан.

На кого точно е трябвало

през всички тез години да простиш?

— Често беше добра с мен. И ми беше вярна приятелка. Някога.

Ярките блестящи панделки — четирите женски панделки — трептяха от порива на вятъра и се преплитаха една в друга.

Мирна се приведе, за да потупа пръстта в основата на молитвената пръчка и да я закрепи по-стабилно.

— Какво е това?

Когато се изправи, книжарката държеше в ръка малък предмет, оцапан с кал. Почисти го, преди да го покаже на останалите. Беше монета с размера на сребърен долар от Дивия Запад.

— Мое е — заяви Рут и посегна да я вземе.

— Не бързай толкова, мис Кити[56]. Сигурна ли си? — попита Мирна.

Доминик и Клара огледаха монетата една по една. Не беше сребърен долар. Всъщност бе боядисана в сребърно, но изглеждаше пластмасова. И върху нея бе изписано нещо.

— Какво е това? — зачуди се хотелиерката и върна монетата на Мирна.

— Мисля, че знам. И съм доста сигурна, че не е твоя — рече тъмнокожата жена на Рут.

Полицай Изабел Лакост се присъедини към главен инспектор Гамаш и инспектор Бовоар на терасата на бистрото. Поръча си диетична кола и разказа на колегите си докъде е стигнала.

Временният щаб беше подреден и вече функционираше в старата железопътна гара. Инсталирани бяха компютри, телефонни линии и сателитни връзки. Подсигурени бяха бюра, въртящи се столове, шкафове за папки и всякакво друго оборудване. Цялата работа бе свършена бързо и професионално. Служителите от отдел "Убийства" на Sûreté бяха свикнали да организират дейността си в отдалечени райони, където ги изпращаха да разследват престъпления. Подобно на Строителни войски, и те разбираха значението на бързината и прецизността.

— Проучих семейството на Лилиан Дайсън. — Лакост придърпа напред стола и отвори бележника си. — Разведена е. Няма деца. И двамата й родители са живи. Обитават апартамент на Харвард Авеню в монреалския квартал "Нотр Дам дьо Грас".

— На каква възраст са? — попита Гамаш.

— Мъжът е на осемдесет и три, жената на осемдесет и две. Лилиан е била единственото им дете.

Главният инспектор кимна. Това бе най-неприятната част от всяко разследване. Да съобщят на живите за смъртта.

— Знаят ли?

— Още не — отвърна Лакост. — Питах се дали вие…

— Ще отида до Монреал днес следобед и ще разговарям с тях. — Когато бе възможно, Гамаш лично носеше вестта на семейството. — Трябва да обискираме и апартамента на мадам Дайсън. — Детективът извади списъка на гостите от джоба на сакото си. — Можеш ли да изпратиш полицаи, които да разпитат всички? Тук са имената на хората, които са били на снощното празненство в Трите бора, на вернисажа или на двете места. Отбелязал съм онези, с които вече съм разговарял.

Бовоар протегна ръка, за да вземе списъка.

Знаеше се, че е негово задължение да координира разпитите, да събира улики и да дава задачи на полицаите от екипа.

Главният инспектор задържа листа за момент и след малко го връчи на Лакост. С това на практика предаде разследването в нейни ръце. И двамата му подчинени изглеждаха изненадани.

— Искам да дойдеш с мен в Монреал — обърна се Гамаш към Бовоар.

— Разбира се — съгласи се Жан Ги, видимо объркан.

Всеки в отдел "Убийства" имаше ясно определени задължения. Главният инспектор винаги бе настоявал на това, за да няма объркване и пропуски. И никакви застъпвания. Всички знаеха какво се очаква от тях и какво изисква работата им. Действаха като екип. Без съперничество. Без вътрешни конфликти.

Главен инспектор Гамаш бе неоспоримият началник на отдел "Убийства".

Инспектор Жан Ги Бовоар бе неговият заместник.

Полицай Лакост, на която предстоеше повишение, бе най-старшият служител. Под тях тримата имаше още над сто полицаи и следователи. И няколкостотин човека поддържащ персонал.

Началникът бе заявил ясно: объркването и разцеплението водеха до опасност. Не просто до вътрешни боричкания и политика, а до реална заплаха. Ако не действаха ясно и последователно, ако не работеха като екип, можеше да оставят на свобода извършител на тежко престъпление. Или още по-лошо. Да допуснат той отново да отнеме нечий живот.

Убийците се криеха в най-тесните пукнатини. А главен инспектор Гамаш нямаше да позволи неговият екип да остави такава пролука.

Но сега старшият детектив бе нарушил едно от основните си правила. Предал бе разследването и оперативната работа в ръцете на полицай Изабел Лакост вместо на Бовоар.

Лакост взе списъка, огледа го и кимна:

— Заемам се веднага, шефе.

Инспекторите изпратиха колежката си с поглед. Жан Ги се приведе към началника си и прошепна:

— Добре, patron. Какво беше това?

Но преди Гамаш да отговори, забелязаха, че към тях се приближават четири жени. Водеше ги Мирна, а след нея вървяха Клара, Доминик и Рут.

Главният инспектор се изправи и се поклони леко на дамите:

— Заповядайте при нас, ако желаете.

— Не можем да останем дълго, но искахме да ви покажем нещо. Намерихме това в цветната леха, близо до мястото, където е била убита жертвата — заяви Мирна и протегна ръка, за да му подаде монета.

— Така ли? — изненада се Гамаш. Погледна покрития с пръст предмет в дланта си. Хората му бяха претърсили старателно цялата градина, цялото село. Как бе възможно да са пропуснали нещо?

На монетата бе изобразена камила, която едва се различава ще под мръсотията.

— Кой я е докосвал? — попита Бовоар.

— Всички я пипахме — гордо заяви Рут.

— Не знаете ли какво се прави с веществените доказателства открити в района на местопрестъпление?

— А вие не знаете ли как да събирате веществени доказателства? — контрира поетесата. — Ако знаехте, нямаше да я намерим ние.

— Просто си е била на земята в градината, така ли? — попит; Гамаш. С върха на пръста си обърна монетата от другата страна, като внимаваше да не я докосва повече от необходимото.

— Не — обясни Мирна, — беше заровена.

— Тогава как сте я намерили?

— С молитвената пръчка — обади се Рут.

— Какво е молитвена пръчка? — попита Бовоар, но се страхуваше от отговора.

— Можем да ви покажем — предложи Доминик. — Забихме я в земята на цветната леха, където е била убита жената.

— Извършвахме ритуално пречистване… — понечи да разкаже Клара, но Мирна я сряза.

— Пссст — прошепна книжарката. — Пи-не-пи-им-пи-каз-пи вай!

Младият инспектор се втренчи в жените. Не стига, че бяха англоговорящи и имаха молитвена пръчка, а сега си говорех и на някакъв идиотски шифрован език. Нищо чудно, че в това, село се случваха толкова убийства. Единствената загадка бе как въобще успяваха да ги разплетат при такава "помощ".

— Наведох се да натрупам пръст в основата на молитвената пръчка и това нещо изникна — обясни Мирна, сякаш бе направила нещо съвсем нормално, и то в района на местопрестъпление.

— Не видяхте ли полицейската лента? — попита ядосано Бовоар.

— Не виждате ли монетата? — възрази Рут.

Гамаш вдигна ръка и двамата спряха да се заяждат.

Отстрани на монетата сега личеше надпис. Нещо, което приличаше на стих.

Главният инспектор сложи полукръглите си очила за четене и смръщи вежди в опит да разчете буквите под калта.

Не, не бяха стихове.

А молитва.