Измамна светлина

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Клара слезе за закуска. Къщата ухаеше на кафе и препечени английски мъфини.

Когато се събуди — изненадана, че изобщо е успяла да заспи, леглото бе празно. Отне й малко време да се сети за случилото се през нощта.

За караницата с Питър.

На косъм бе да се облече и да го напусне. Да вземе колата, да кара до Монреал. Да се настани в евтин хотел.

А после?

После… нещо. Остатъкът от живота й, навярно. Тогава не я интересуваше какво следва.

Но накрая Питър най-сетне й каза истината.

Говориха до късно през нощта, после заспаха. Без да се докосват, все още не. Бяха твърде наранени за това. Сякаш взаимно се бяха одрали и разчленили. Обезкостили. Извадили вътрешностите си, за да ги огледат. И открили, че са прогнили.

Тяхното не беше брак, а пародия на партньорство.

Но откриха също, че може би — може би — биха могли да сглобят отново връзката си.

Щеше да е различно. Но дали щеше да стане по-добре?

Клара не знаеше.

— Добро утро — каза Питър, когато тя се появи в кухнята с щръкнала от едната страна коса и с отпечатък от съня върху лицето си.

— Добро утро — отвърна.

Той й наля чаша кафе.

През нощта, веднага щом Клара заспа, Питър изчака да чуе тежкото дишане на жена си и поне едно сумтене и отиде във всекидневната. Намери вестника. Намери и лъскавия каталог за изложбата й.

И седя там цяла нощ. Многократно препрочита рецензията в "Ню Йорк Таймс". Както и тази в лондонския "Таймс". Докато ги научи наизуст.

За да може и той да има избор на какво да вярва.

После дълго разглежда репродукциите на картините й в каталога.

Бяха великолепни. Но той вече го знаеше. В миналото обаче, докато гледаше портретите й, забелязваше грешки. Истински и въображаеми. Леко кривване на четката. Ръце, които биха могли да бъдат и по-добри. Умишлено се вторачваше в дреболиите, за да не му се налага да вижда цялото.

Сега гледаше цялостната картина.

Щеше да излъже, ако каже, че е щастлив от видяното, а Питър Мороу бе твърдо решен да не лъже повече. Нито себе си. Нито Клара.

Истината бе, че все още го болеше от сблъсъка с такъв талант. Но за пръв път, откакто познаваше Клара, не търсеше недостатъци.

Само че още нещо го бе измъчвало цяла нощ.

Каза й всичко. Всяко свое противно деяние или мисъл. За да е наясно с цялата истина. За да няма нищо скрито-покрито, което да изненада и двамата.

С изключение на едно.

Лилиан. И какво й беше казал на студентската изложба преди толкова много години. Думите, които бе изрекъл тогава, се брояха на пръстите му. Но всяка от тях бе куршум. И всеки куршум бе улучил целта си. Клара.

— Благодаря — каза художничката и взе чашата с ароматно, силно кафе. — Ухае хубаво.

Тя също бе твърдо решена да не лъже, да не се преструва, че всичко е наред, с надеждата, че измислицата може да се превърне в реалност. Но кафето наистина ухаеше добре. Това поне можеше да каже без угризения.

Питър седна, събрал смелост да признае за стореното преди години. Пое си въздух, затвори очи за миг и отвори уста, готов да говори.

— Рано се върнаха. — Клара кимна към улицата, загледана през прозореца.

Художникът проследи с поглед волвото, което намали и паркира. Главен инспектор Гамаш и Жан Ги Бовоар излязоха от колата и тръгнаха към бистрото.

Питър затвори уста и реши, че в крайна сметка моментът не е подходящ.

Клара се усмихна, докато наблюдаваше двамата инспектори през прозореца. Стори й се забавно, че Бовоар не заключи колата. Когато за пръв път дойдоха в Трите бора, за да разследват убийството на Джейн, полицаите не пропускаха да заключат автомобила. А сега, няколко години по-късно, изобщо не си правеха труда.

Явно знаеха, че в Трите бора се случваше да отнемеш човешки живот, но не и кола.

Художничката погледна към кухненския часовник. Беше почти осем.

— Навярно са тръгнали от Монреал малко след шест.

— Аха — каза Питър и се загледа в Гамаш и Бовоар, които потънаха в бистрото. После погледна към ръцете на Клара. С едната, художничката държеше чашата, но другата бе отпуснала в хлабав юмрук върху старата чамова маса.

Имаше ли смелост да рискува?

Протегна ръка и много бавно, за да не я сепне или уплаши, положи едрата си длан върху юмрука й. Обви пръсти около него. Прибра го на сигурно място в малкия дом, който направи с ръка.

И тя му го позволи.

Това стигаше, каза си Питър.

Нямаше нужда да й казва останалото. Нямаше нужда да я разстройва.

— За мен… — изрече бавно Бовоар, загледан в менюто. Нямаше никакъв апетит, но знаеше, че трябва да си поръча нещо. В менюто имаше палачинки с боровинки, тънки френски палачинки, яйца "Бенедикт", бекон с наденички и прясно изпечени кроасани.

Бе на крак от пет. Взе главния инспектор в шест без петнайсет. А сега бе почти седем и половина. Очакваше всеки момент да огладнее.

Арман Гамаш затвори менюто и погледна към сервитьора.

— Докато той се колебае, аз ще поръчам наденички, чаша cafe au lait и палачинки с боровинки.

— Merci — каза мъжът, взе менюто на Гамаш и се обърна към Бовоар: — А за вас, мосю?

— Всичко изглежда толкова хубаво — отвърна младият детектив. — Ще взема същото като главния инспектор, благодаря.

— Очаквах да си поръчаш яйца "Бенедикт" — усмихна се началникът, когато сервитьорът ги остави сами. — Мислех, че са ти любими.

— Тъкмо вчера си ги приготвих вкъщи — отвърна Бовоар, а Гамаш се засмя. И двамата знаеха, че е по-вероятно да е ял "Супер Слайс" за закуска. Всъщност Жан Ги съвсем отскоро започваше деня си само с кафе или с кафе и геврече.

През прозореца виждаха Трите бора на ранната утринна светлина. Малцина бяха излезлите навън ранобудници. Няколко души разхождаха кучета. Други седяха на верандата си, пиеха кафе и четяха сутрешния вестник. Но повечето все още спяха.

— Как се справя полицай Лакост според теб? — попита главният инспектор, щом им донесоха кафето.

— Съвсем прилично. Говорихте ли с нея снощи? Помолих я да съгласува някои неща с вас.

Мъжете отпиваха от кафето и сверяваха записките си.

Закуската им пристигна и Бовоар погледна часовника си.

— Помолих я да дойде тук в осем. — Беше без десет и щом вдигна поглед, забеляза Лакост да крачи през затревения площад с папка в ръка.

— Харесва ми да съм наставник — заяви.

— Добре се справяш в тази роля — каза Гамаш. — Но и учителят ти си го биваше, разбира се. Великодушен, справедлив. И в същото време строг.

Жан Ги погледна към главния инспектор с пресилено изумление.

— Вие? Искате да кажете, че сте ме наставлявали през всичките тези години? Е, това обяснява нуждата ми от психотерапия.

Гамаш сведе поглед към храната си и се усмихна.

Полицай Лакост се присъедини към тях и си поръча капучино.

— И кроасан, s'il vous plait[76] — извика след сервитьора. После остави папката върху масата. — Снощи прочетох доклада ви за сбирката, инспекторе, и направих някои проучвания.

— Вече? — попита Бовоар.

— Ами… станах рано и, честно казано, не ми се мотаеше из пансиона с онези художници.

— Защо? — попита Гамаш.

— Боя се, че ги намирам за досадни. Снощи вечерях с Норман и Полет, за да се пробвам да измъкна от тях още нещо за Лилиан Дайсън, но те сякаш са изгубили интерес.

— За какво си говорихте? — поинтересува се младият инспектор.

— Почти през цялото време се смяха на рецензията в "Отава Стар" за изложбата на Клара. Казаха, че щяла да сложи край на кариерата й.

— Че на кого му дреме какво мислят от "Отава Стар"? — подхвърли Бовоар.

— Преди десет години на никого, обаче сега благодарение на интернет рецензията може да се прочете от всяка точка на света — отвърна Лакост. — Незначителните мнения внезапно добиват тежест. Както каза Норман, хората помнят само лошите рецензии.

— Чудно ми е дали е вярно — изрече Гамаш.

— Някакъв напредък с издирването на онази рецензия, написана от Лилиан Дайсън?

— Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди — цитира Лакост. Щеше й се тези думи да бяха написани за Норман или Полет. Макар че, хрумна й внезапно, може и така да беше. Може би онова "му" в рецензията се отнасяше за Норман. Това би обяснило язвителността му, както и насладата, когато някой друг получеше лоша рецензия.

Полицайката поклати глава.

— Ударих на камък с тази статия. Било е толкова отдавна, преди повече от двайсет години. Изпратих полицай до архива на "Прес". Налага се да прегледаме целия микрофиш на смени.

— Воп. — Инспектор Бовоар кимна одобрително.

Лакост разчупи топлия си хрупкав кроасан на две.

— Проучих наставницата на Лилиан Дайсън, както ми поръчахте, инспекторе — заяви и отхапа от кроасана, сетне го остави в чинията и взе папката. — Сюзан Коутс, шейсет и две годишна. Сервитьорка е в "Никс" на Грийн Авеню. Знаете ли го?

Бовоар поклати глава, но Гамаш кимна.

— Заведението е с култов статут в Уестмаунт. Същинска институция.

— Също като Сюзан, очевидно. Звъннах им тази сутрин, преди да дойда тук. Разговарях с една от другите сервитьорки. Някоя си Лорейн. Потвърди, че Сюзан работи там от двайсет години. Но поохладня, щом я попитах за смените й. Накрая обаче призна, че всички взаимно си покриват смените, когато изкарват допълнително пари от частни партита. Сюзан е трябвало да вземе обедната смяна, но не се е появила в събота. Вчера е работила както обикновено. Смяната й започва в единайсет.

— Под частни партита нали нямаш предвид…? — започна Бовоар.

— Проституция? — попита Лакост. — Жената е на шейсет и две. Макар че преди години е практикувала професията. Два ареста за проституция и един за влизане с взлом. Говорим за началото на осемдесетте. Има и присъда за грабеж.

Инспекторите вдигнаха вежди едновременно. И все пак тези провинения бяха твърде стари, а и далеч не можеха да се сравняват по тежест с убийство.

— Открих и данъчното й досие. Миналата година декларираните й доходи са били двайсет и три хиляди долара. Но е затънала в дългове. Кредитни карти. Три броя. Всичките с изчерпан кредит. Очевидно приема кредитния лимит не за таван, а за цел. Като повечето задлъжнели хора успява да заблуди кредиторите си, но много скоро всичко ще се срути.

— Дали го съзнава обаче? — попита Гамаш.

— Трудно би било да е иначе, освен ако не е напълно луда.

— Още не си я виждала — каза Бовоар. — Лудостта е едно от добрите й качества.

Андре Кастонге усети ухание на кафе.

Лежеше в леглото, на удобния матрак, под завивката с гъши пух и чаршафите с шестстотин нишки на квадратен сантиметър. И му се искаше да е мъртъв.

Чувстваше се, сякаш го бяха пуснали от много голяма височина. И в резултат той някак си бе оцелял, но беше целият сплескан и в синини. Протегна треперещата си ръка към чашата с вода и жадно изгълта остатъка. Почувства се по-добре.

Бавно се надигна в седнало положение, като си даваше време да се приспособи към всяка нова поза. Накрая се изправи и загърна отпуснатото си тяло с халата за баня. Никога повече, каза си, когато се затътри до банята и се вгледа в отражението си. Никога повече.

Но беше казал същото и вчера. И предишната сутрин. И по-предишната.

Екипът от Sûreté прекара сутринта в сградата на старата държавна железница, пригодена за временен полицейски щаб. Ниската тухлена стогодишна постройка се намираше срещу Трите бора, от другата страна на река Бела Бела. Изоставена бе преди десетилетия, след като влаковете просто спрели да спират там. Без обяснение.

Известно време треновете продължавали да пухтят покрай селото, да криволичат през долината и между планинските възвишения. Докато изчезнат зад завоя.

Но един ден дори те спрели. Нямало го вече експреса в дванайсет. Нямало го и влака за мляко от Вермонт в три следобед.

Не останало нищичко, с което жителите на малкото селище да си сверяват часовниците.

И така заедно с влаковете в Трите бора спряло и времето.

Железопътната гара си стояла празна, докато един ден на Рут Зардо й хрумнала мисъл, която не включвала маслини и кубчета лед. Доброволната противопожарна команда на Трите бора щяла да завземе мястото. С Рут начело доброволците обсадили старата тухлена сграда и се разположили в нея като у дома си.

Точно като екипа от отдел "Убийства". В едната половина на просторното помещение се намираше противопожарното оборудване — брадви, маркучи, каски. Камион. В другата половина имаше бюра, компютри, принтери, скенери. По стените висяха плакати с правила за пожарна безопасност, подробни карти на региона, снимки на носители на наградата за поезия на генерал-губернатора (в това число и Рут) и няколко големи табла със заглавни надписи като: заподозрени, улики, жертва и въпроси.

Въпроси имаше много и екипът прекара цялата сутрин в търсене на отговори. Пристигна подробният доклад от аутопсията и с него — както и с данните от съдебната експертиза — се зае инспектор Бовоар. Той разследваше как бе умряла жертвата, докато полицай Лакост се опитваше да открие как бе живяла. Издирваше всичко за нюйоркския й период, за брака й, за приятели и колеги. Интересуваха я делата й, мислите й. Мнението на другите за нея.

А главен инспектор Гамаш обединяваше всичко и всички.

Започна от бюрото си с чаша кафе, прочете всички доклади, изготвени от онази първа сутрин насам.

После взе голямата синя книга от бюрото си и излезе да се разходи. По навик тръгна към селото, но спря на сводестия каменен мост на реката.

Рут седеше на пейка на затревения площад. На пръв поглед не правеше нищо особено, но главният инспектор знаеше, че не е така. Старата поетеса правеше най-трудното нещо на света.

Чакаше и се надяваше.

Докато Гамаш я наблюдаваше, Рут отметна прошарената си глава назад и притвори очи към небесата. Ослуша се. За далечен звук като от влак. За нечие завръщане у дома. После отново клюмна.

Колко ли дълго щеше да чака, запита се инспекторът. Вече бе почти средата на юни. Колко други майки и бащи бяха седели на нейното място и бяха чакали, изпълнени с надежда? Ослушвали се бяха за приближаващ влак. Чудили се бяха дали ще спре, дали от него ще слезе скъп на сърцето им младеж, завърнал се от място с красиво име като Вайми Ридж или Фландърс Фийлдс, или Пашендейл. Диеп или Арнем[77].

Колко дълго живееше надеждата?

Рут вдигна поглед към небето и за пореден път се ослуша за звук от далечен крясък. После отново наведе глава.

Цяла вечност, помисли си Гамаш.

А ако надеждата траеше цяла вечност, колко ли продължаваше омразата?

Инспекторът се обърна, не искаше да смущава възрастната жена. И не желаеше да смущават него самия. Имаше нужда от тишина, за да почете и да помисли на спокойствие. Затова тръгна обратно, покрай старата железопътна гара и надолу по черния път. Много пъти се бе разхождал из покрайнините на Трите бора, но точно по този маршрут — никога.

От двете страни на пътя се нижеха гигантски кленове, чиито клони се преплитаха над главата на инспектора. Листата почти скриваха слънцето. Но не съвсем. Лъчите се процеждаха помежду им и обсипваха пътя, Гамаш и книгата в ръката му с късчета мека светлина.

Детективът откри голям сив камък край пътя. Настани се удобно върху него, сложи си очилата за четене, кръстоса крака и отвори книгата.

Час по-късно я затвори и се загледа пред себе си. После стана и повървя още малко през тунела от шарена сянка. Навътре, между дърветата, виждаше сухи листа и клонки папрат, чуваше суетнята на катерици и птици. Долавяше всички околни шумове, ала съзнанието му бе другаде.

Накрая спря и тръгна обратно с бавни, но целеустремени стъпки.