Измамна светлина

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

Питър седеше в ателието на Клара.

След вечерята, протекла в почти пълно мълчание, тя веднага бе отишла да поговори с Мирна. В крайна сметка излизаше, че разговорите с него не й стигаха. Клара го подлагаше на изпитание, усещаше го. И недостатъците му лъсваха.

Цял живот все нещо не му достигаше. Доскоро не беше наясно какво точно му липсва, затова се домогваше до всичко.

Сега поне знаеше.

Седеше в ателието на Клара и чакаше. Бог живееше и тук, знаеше го. Не само в "Свети Тома" на хълма. Но и тук, в тясното пространство с изсъхналите огризки от ябълка и тенекиените кутии, пълни с втвърдени от бои четки. С картините.

С огромните ходила от фибростъкло и враждебните утроби.

От другата страна на коридора художникът бе освободил пространство за вдъхновение в безупречното си ателие. Всичко блестеше от чистота. Но вдъхновението бе сгрешило адреса и се беше озовало тук, при Клара.

Но той не търсеше само вдъхновение. Търсеше нещо повече.

В това бе проблемът. Цял живот бъркаше едното с другото. Мислеше си, че вдъхновението е достатъчно. Бъркаше създаденото със Създателя.

Носеше и библия в ателието на Клара, в случай че му потрябва. В случай че бог се нуждаеше от доказателство за искреността му. Разлисти я и потърси апостолите.

Тома. Като тяхната църква. Тома Неверни.

Колко странно, че храмът в Трите бора бе кръстен на неверник.

А собственото му име? Петър. Той бе камъкът.

За да убие време, докато бог го намери, художникът взе да разлиства библията и да търси името си.

Откри много отпратки и остана доволен.

Камъкът Петър, апостолът Петър, светецът Петър. Мъченик дори.

Ала имаше и нещо друго. Нещо, което Исус казал на Петър, когато апостолът видял насреща си истинско чудо: човек, който ходи по вода. Но макар самият той да ходел по вода, Петър не повярвал.

Не повярвал на никакви факти, на никакви доказателства.

"Много малка ви е вярата."[82]

Това пишеше за Петър.

Художникът затвори книгата.

Вече се смрачаваше, когато Изабел Лакост паркира колата и влезе във временния щаб. Беше звъннала предварително и там вече я чакаха Гамаш и Бовоар.

Прочете им рецензията по телефона, но въпреки това и двамата инспектори нямаха търпение да я видят с очите си.

Подаде на всеки по едно копие и зачака.

— Мили боже — каза Бовоар, щом я прегледа набързо. С Лакост се обърнаха към Гамаш, който бе сложил очилата си за четене, но не бързаше. Накрая остави вестника и свали очилата.

— Много добре — кимна мрачно на полицайката. Откритието й бе много повече от изненадващо.

— Е, това обяснява всичко, не мислите ли? — обади се Жан Ги. — Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди — цитира по памет. — Но как е възможно толкова много хора да са го запомнили погрешно?

— С времето нещата постепенно се изкривяват — заяви Гамаш. — Всички сме се убедили в това от разпити на свидетели. Хората помнят нещата различно. А частите, които не помнят, си доизмислят.

— Е, сега какво? — попита Бовоар, макар да бе наясно какво е нужно да се направи.

Гамаш се замисли за момент, после се обърна към Лакост:

— Ще влезеш ли в ролята на домакин? Инспекторе, може би ще е по-добре да я придружиш.

Полицайката се засмя.

— Нима очаквате неприятности?

И веднага съжали, че го е казала.

Главният инспектор обаче се усмихна.

— Аз винаги очаквам неприятности.

— Аз също — додаде Бовоар и с Лакост провериха оръжията си. После излязоха навън в нощта, а Арман Гамаш седна и зачака.

По традиция в понеделник вечер нямаше много работа и половината бистро беше празно.

Лакост влезе и внимателно огледа помещението. Не приемаше нищо на доверие. Да, мястото бе познато и удобно, но не непременно безопасно. Повечето злополуки се случваха близо до дома, а повечето убийства — у дома.

Не, сега не му беше нито времето, нито мястото да приспива бдителността си.

На масата до венецианския прозорец седяха Мирна, Доминик и Клара и тихичко си говореха на чай и десерт.

В далечния ъгъл, до камината, полицайката видя художниците Норман и Полет. А масата срещу тях бяха заели Сюзан и приятелите й — върховен съдия Тиери Пино и Брайън, облечен в разнищени джинси и износено кожено яке.

Дени Фортен и Франсоа Мароа седяха на една маса, галеристът разказваше анекдот и се усмихваше. Арт дилърът изглеждаше любезен и леко отегчен. Нямаше и следа от Андре Кастонге.

— Apres toi[83] — прошепна Бовоар на Лакост, докато пристъпваха навътре в бистрото. Повечето клиенти вече бяха забелязали полицаите от Sûreté. Поглеждаха ги, част от тях се усмихваха, после подновяваха разговора си, но само в първия момент.

Малко след това някои отново вдигаха поглед, усетили нещо различно.

Мирна, Клара и Доминик млъкнаха и се обърнаха след полицаите, които си проправяха път покрай масите и оставяха след себе си пълна тишина.

Покрай трите жени.

Покрай арт дилърите.

При масата на Норман и Полет спряха. И се обърнаха.

— Може ли да поговорим? — попита Лакост.

— Тук? Сега?

— Не. Може би на някое по-усамотено място. — Полицайката безмълвно постави копие от рецензията върху кръглата дървена маса.

Тогава тази маса също потъна в мълчание.

Единствено Сюзан въздъхна тежко:

— О, не.

Щом влязоха, главен инспектор Гамаш се изправи и ги поздрави, сякаш посрещаше уважавани гости в собствения си дом.

Никой обаче не се заблуждаваше. Беше проява на вежливост, нищо повече.

— Моля, заповядайте — махна към заседателната маса старшият детектив.

— За какво става въпрос? — попита Тиери Пино.

— Мадам — каза Гамаш на Сюзан и посочи към един стол. Едва тогава насочи вниманието си към Тиери и Брайън: — Господа.

Върховният съдия и неговият татуиран, надупчен с обеци приятел с бръсната глава се настаниха на столовете срещу Арман Гамаш. Бовоар и Лакост седнаха от двете страни на главния инспектор.

— Бихте ли обяснили това, моля? — с лежерен тон попита! Старшият детектив и посочи старата статия от "Прес", поставена в центъра на масата като остров между две враждебни територии.

— По какъв начин? — попита Сюзан.

— По какъвто си изберете — отвърна Гамаш. Седеше кротко, положил едната си длан върху другата.

— Това разпит ли е, мосю? — попита върховният съдия.

— Ако беше, никой от двама ви нямаше да седи тук с нас. — Гамаш местеше поглед от Тиери към Брайън. — Това е разговор, мосю. Опит да изясним едно недоразумение.

— Има предвид лъжа — уточни Бовоар.

— Отидохте твърде далеч. — Пино се обърна към Сюзан: — Съветвам те да не отговаряш на въпроси.

— Вие неин адвокат ли сте? — попита младият детектив.

— Адвокат съм — отсече Пино. — И слава богу. Наричайте го както щете, но благият тон и милите думи не могат да скрият онова, което се опитвате да направите.

— И какво е то? — настоя Бовоар със същия спокоен тон като на главния инспектор.

— Да я вкарате в клопка. Да я объркате.

— Можехме да изчакаме да остане сама и тогава да я разпитаме — изтъкна Жан Ги. — Трябва да сте доволен, че изобщо сте допуснат тук.

— Добре — намеси се Гамаш и вдигна ръка, макар че все още звучеше благоразумно. Двамата мъже млъкнаха, отворили уста и готови за атака. — Достатъчно. Бих искал да говоря с вас, господин съдия. Мисля, че инспекторът е прав.

Но преди да говори с Пино, Гамаш отведе Бовоар настрана, погледна го право в очите и прошепна:

— Сдържай се. Никакви такива повече.

— Слушам, сър.

Жан Ги Бовоар се запъти към тоалетната и отново се затвори в една от кабинките. Да поседи в мълчание. Да се вземе в ръце. После изми лицето и ръцете си, взе половин хапче и се вгледа в отражението си.

— Ани и Дейвид се отчуждават — прошепна и усети спокойствие. — Ани и Дейвид се отчуждават. — Болката в корема започна да утихва.

Отвън, във временния щаб, главен инспектор Гамаш и върховен съдия Пино се бяха отдалечили от другите и стояха прави до големия червен пожарен камион.

— Вашият човек почти прекрачи границата, инспекторе.

— Но е прав. Трябва да вземете решение. Дали сте тук като адвокат на Сюзан Коутс, или като неин… — поколеба се за думата — приятел от Организацията на анонимните алкохолици.

— Мога да съм и двете.

— Не можете, и го знаете. Вие сте върховният съдия. Вземете решение, сър. Сега.

Арман Гамаш стоеше лице в лице със съдия Пино и чакаше отговор. Мъжът изглеждаше слисан от неочакваното предизвикателство.

— Тук съм като неин приятел. Като Тиери П.

Отговорът изненада Гамаш. И му пролича.

— Нима смятате, че това е по-леката роля, господин главен инспектор?

Детективът си замълча, но очевидно смяташе точно така.

Тиери се усмихна бегло, после стана напълно сериозен.

— Всеки може да се увери дали правата й са нарушени. Дори вие. Но не можете да опазите нейната трезвеност. Само с помощта на друг алкохолик би могла да остане трезва по време на подобно изпитание. Ако изгуби трезвеността си, губи всичко.

— Толкова ли е крехка? — попита Гамаш.

— Да, трезвеността е крехка, но по-големият проблем е, че пристрастяването към алкохола е твърде лукаво. Тук съм да я пазя от чашката. Вие можете да пазите правата й.

— Гласувате ми доверие за това?

— На вас, да. Но колкото до вашия инспектор… — Върховният съдия кимна към Бовоар, който тъкмо излизаше от тоалетните. — Трябва да го държите под око.

— Той е старши полицай в отдел "Убийства" — изрече хладно Гамаш. — Няма нужда от наблюдение.

— Всяко човешко същество трябва да бъде наблюдавано.

Арман Гамаш усети как го побиват тръпки. Изпълни се със съмнения към този човек, който разполагаше с такава голяма власт. Който имаше толкова много дарби и толкова много недостатъци. Зачуди се за пореден път кой ли бе наставникът на върховен съдия Пино. И какво ли шепнеше в това могъщо ухо.

— Мосю Пино избра да помага на мадам Коутс в ролята си на неин приятел от Организацията на анонимните алкохолици — съобщи главният инспектор, когато отново заеха местата си.

Лакост и Бовоар изглеждаха изненадани, но не казаха нищо. Това улесняваше работата им.

— Вие ни излъгахте — изрече Бовоар и вдигна рецензията пред лицето на Сюзан. — Всички цитираха грешно, нали? Запомнили са го така, сякаш е било написано за мъж. Но не е било за мъж, а за жена. За вас.

— Сюзан — предупреди Тиери, после погледна към Гамаш. — Съжалявам. Не мога просто да спра да бъда юрист.

— Ще се наложи да се постараете малко повече, мосю — заяви старшият детектив.

— Освен това — обади се Сюзан — вече е малко късно за предупреждения, не мислиш ли? — Отново се обърна към полицаите от Sûreté: — Имаме върховен съдия и главен инспектор, а излиза, че аз съм станала главният заподозрян.

— Пак стана навалица от началници, а? — подхвърли Гамаш с печална усмивка.

— Идват ми твърде много — призна жената. Махна към листа с разпечатката и изсумтя. — Проклетата рецензия. Сякаш не стига да те обидят така, ами и да го цитират грешно. Можеха поне обидата да запомнят правилно.

Изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото гневна.

— Това ни препъна — призна главният инспектор и се облакъти на масата. — Всички го цитираха като иде му отвътре, а всъщност в рецензията пише иде й отвътре…

— Как се сетихте в крайна сметка? — попита Сюзан.

— Имаше полза от четенето на "Голяма книга на анонимните алкохолици" — каза Гамаш и кимна към томчето, което лежеше на бюрото му. — Там за алкохолика се говори в мъжки род, макар да е ясно, че много от тях са жени. Хората го правеха по време на цялото разследване. Където полът бе под въпрос, се приемаше, че става въпрос за него, а не за нея. Дадох си сметка, че става автоматично. Тъй като хората не можеха да си спомнят за кого е написана рецензията, просто казваха иде му отвътре, а всъщност Лилиан я е написала за вас. Накрая полицай Лакост най-после успя да я открие в архива на вестника.

Всички насочиха поглед към копието на статията. Нещо, измъкнато от моргата на вестникарските изрезки. Заровено в папките, но все още живо.

Там имаше снимка на Сюзан — по-млада с двайсет и пет години, но напълно разпознаваема. Широко усмихната пред една от картините си. Горда. Развълнувана. На прага да сбъдне мечтите си. Изкуството й най-сетне бе забелязано — нали на изложбата бе дошъл критик от "Прес"!

На снимката усмивката на Сюзан бе вечна, но на живо бе избледняла, заменена от нещо друго. От леко насмешливо изражение.

— Помня онзи момент. Помня как фотографът ме накара да застана до една от картините си и да се усмихна. Усмивката не беше проблем. Щеше да е трудно, ако ме бе помолил да позирам със сериозно изражение. Вернисажът бе в местно кафене. Дойдоха много хора. После се появи Лилиан и се представи. Бях я виждала и на други изложби, но винаги я избягвах. Изглеждаше толкова кисела. Този път обаче се държа много мило. Зададе ми няколко въпроса и каза, че ще напише рецензия в "Прес". Тази снимка — махна към листа на масата — бе направена трийсетина секунди след като го изрече.

Всички отново погледнаха към статията.

Към младата Сюзан, чиято усмивка грееше от старата фотография и озаряваше помещението дори сега. Жената на снимката все още не съзнаваше, че земята под краката й току-що се е разклатила. Все още не схващаше, че е била запратена във въздуха. Насред нищото. От симпатичната дама до нея, която си води записки. И също се усмихва.

Смразяващо кръвта изображение. Все едно да видиш човек в мига, когато към него се приближава камион. Милисекунди преди злополуката.

— Иде й отвътре — каза Сюзан, без да гледа рецензията — да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди. — Вдигна поглед от масата и се усмихна. — Никога повече не организирах самостоятелна изложба. Преживях твърде голямо унижение. Дори галеристите да бяха забравили, аз помнех. Не можех да преживея още една подобна рецензия.

Погледна към главен инспектор Гамаш.

— Всички коне и царедворци — тихо изрече той. А жената кимна.

— Паднах много лошо.

— Излъгахте ни — напомни главният инспектор.

— Така е. — Тя го погледна право в очите.

— Сюзан. — Върховният съдия положи длан върху ръката й.

— Всичко е наред — изрече художничката. — Щях да им кажа истината, и вие го знаете. Жалко, че ме потърсиха първи и ме лишиха от възможността да го направя по свое желание.

— Имахте куп възможности — изтъкна Бовоар.

Пино подскочи да се хвърли в нейна защита, но се въздържа.

— Прав сте — каза Сюзан.

— Тя казва истината — обади се Брайън.

Всички се обърнаха към него, изненадани от думите, но и от гласа му. Бе стряскащо младежки и им припомни, че под мастилото и надупчената кожа се крие едно момче.

— Сюзан помоли мен и Тиери да я придружим за вечеря. Да поговорим — продължи. — Разказа ни всичко за това. — Махна с татуираната си ръка към копието на статията. — Каза, че първата й работа утре сутрин е да говори с вас.

Стряскащо беше и друго — че това татуирано и отрупано с обеци хлапе наричаше върховния съдия с малкото му име. Гамаш погледна към Пино, но не успя да реши дали му се възхищава, задето помага на толкова повреден младеж, или смята, че си е изгубил ума.

Какви ли други грешки в преценката допускаше този виден юрист?

Главният инспектор насочи опитния си поглед към Брайън. Младежът изглеждаше отпуснат и напълно спокоен. Някак откъснат от ситуацията. Дали беше дрогиран? Не се забавляваше, не беше и разтревожен. Сякаш се рееше в пространството.

— А вие какво я посъветвахте? — попита Бовоар, като държеше под око момчето. Не за пръв път си имаше работа с подобни хулигани, а с тях нещата рядко завършваха добре.

— Разкъсвах се — призна Пино. — Като юрист смятах, че Сюзан трябва да си вземе адвокат и да си държи езика зад зъбите. Да не предоставя информация. А като анонимен алкохолик — че незабавно трябва да каже истината.

— И кой победи? — попита младият инспектор.

— Дойдохте, преди да успея да изкажа мнение.

— Със сигурност сте знаели обаче, че е неуместно — обади се Гамаш.

— Кое, върховният съдия да съветва заподозрян за убийство? — попита Тиери. — Знаех, че е неуместно, разбира се, може би дори неетично. Но ако вашият син или дъщеря са заподозрени в убийство и дойдат при вас, вие бихте ли ги изпратили да търсят съвет другаде?

— Не, разбира се. Но нали не твърдите, че имате кръвна връзка със Сюзан.

— Твърдя, че я познавам по-добре от всеки, а и тя познава мен. По-добре от всеки родител, брат, сестра, дете. Точно както познаваме Брайън, а той — нас.

— Оценявам, че разбирате взаимното си пристрастяване към алкохола — заяви главният инспектор. — Но не можете да твърдите, че знаете какво чувства другият. Не може да сте сигурен, че Сюзан е невинна, само защото е трезва и членува в Организацията на анонимните алкохолици. Невъзможно е да знаете дали и сега казва истината. Невъзможно е да знаете дали е извършила убийство.

Тиери се наежи. Двамата властни мъже се гледаха право в очите.

— Дължим живота си един на друг — обади се Брайън.

Гамаш се наведе към младежа и заби острия си поглед в него.

— И един от вас е мъртъв.

Без да откъсва поглед от момчето, посочи към стената зад себе си. Осеяна със снимки на Лилиан, просната насред градината на семейство Мороу. Главният инспектор нарочно бе настанил и тримата с лице към стената. С лице към снимките. Така че никой от тях да не забравя защо е тук.

— Вие не разбирате — повиши тон Сюзан, в гласа й вече се долавяше нотка на отчаяние. — Когато Лилиан ми причини това посочи към статията, — ние бяхме различни. Две пияници. Аз приближавах края на своето пиене, тя тъкмо започваше. И да, мразех я за стореното. По онова време бях твърде крехка, а тя ме бутна право в пропастта. След това по цял ден се наливах и се дрогирах. Проституирах за следващото си питие. Беше отвратително. Аз бях отвратителна. Накрая ударих дъното и влязох в Организацията на анонимните алкохолици. И започнах да си подреждам живота.

— А когато двайсет години по-късно Лилиан прекрачи прага на същата тази организация? — попита Гамаш.

— Изненадах се, че все още тая такава ненавист към нея…

— Сюзан! — отново я предупреди върховният съдия.

— Виж, Тиери, ако не възнамерявах да разкажа всичко, нямаше смисъл да започвам изобщо. Не е ли така?

Мъжът не изглеждаше доволен, но се съгласи.

— Тогава тя ме помоли да стана неин наставник — продължи Сюзан и отново се обърна към следователите — и се случи нещо странно.

— Какво? — попита Бовоар.

— Простих й.

Всички посрещнаха думите й с мълчание. Накрая Жан Ги попита:

— Просто така?

— Не съвсем, инспекторе. Първо трябваше да се съглася. Има нещо освобождаващо в това да помогнеш на врага си.

— Лилиан извини ли се за рецензията изобщо? — попита старшият детектив.

— Извини се. Преди около месец.

— Искрена ли беше, как смятате? — намеси се Изабел Лакост.

Сюзан се замисли, после кимна.

— Не бих приела извинението, ако се съмнявах в искреността й. Наистина вярвам, че съжаляваше за онова, което ми бе сторила.

— А на останалите? — поинтересува се полицайката.

— И на тях — кимна Сюзан.

— Тоест, ако е говорила с вас за тази рецензия — Гамаш кимна към листа на масата, — бихме могли да приемем, че е обикаляла да се извинява и на други хора, за които е писала критични отзиви.

— Мисля, че да. Но не го е споделяла с мен. Доскоро смятах, че ми поиска прошка само защото бяхме наставник и довереник. Но сега, като се замисля, считам, че сте прав. Едва ли съм единственият човек, на когото се е извинила.

— И не сте единственият художник, чиято кариера е провалила? — попита главният инспектор.

— Вероятно. Не всичките й рецензии бяха така зрелищно жестоки като моята. Изпитвам известна гордост от този факт. Но и останалите бяха не по-малко въздействащи.

Сюзан се усмихна, но острата нотка в гласа й, когато изричаше думите "зрелищно жестоки", не убягна на полицаите.

"Не е простила" — помисли си Гамаш. Или поне не напълно.

Щом Сюзан и останалите си тръгнаха, тримата полицаи се настаниха около заседателната маса.

— Разполагаме ли с достатъчно основателна причина за арест? — попита Лакост. — Тя признава за дълго таена омраза към жертвата, освен това е била тук. Имала е мотив и възможност.

— Но нямаме доказателство — изтъкна Гамаш и се облегна в стола си. Мъчеше го безсилие. Бяха толкова близо до повдигане на обвинение на Сюзан Коутс, не им стигаше съвсем мъничко. — Дотук имаме само предположения. Нищо повече. — Взе листа с рецензията и се загледа в него, после отново го остави и погледна към полицайката.

— Трябва да се върнеш в "Прес".

Изражението на Изабел Лакост помръкна.

— Всичко друго, само не и това, шефе. Не може ли просто да ме застреляте?

— Съжалявам. — Главният инспектор се усмихна уморено. — Мисля, че в онази морга за вестникарски изрезки има още трупове.

— Как така? — попита Бовоар.

— Другите художници, чиято кариера е убила Лилиан.

— Другите хора, на които се е извинила — вметна примирено Лакост и стана от стола си. — Може да е дошла на коктейла в Трите бора, за да се извини не на Клара, а на друг от присъстващите.

— Мислите ли, че Сюзан Коутс е убила Лилиан? — поинтересува се Жан Ги.

— Не знам — призна началникът. — Но подозирам, че ако е искала да я убие, щеше да го направи по-рано. И все пак… — Гамаш замълча. — Забелязахте ли реакцията й, когато говореше за рецензията?

— Все още изпитва гняв — каза Лакост.

Главният инспектор кимна.

— Прекарала е двайсет и три години в Организацията на анонимните алкохолици, а все още е гневна и не е преодоляла обидата. Ами онези, които дори не се опитват да се справят с тези чувства? Представяте ли си техният гняв какъв е?

Бовоар взе статията и се загледа в жизнерадостната млада жена на снимката.

Какво се случваше, когато се разбият не само надеждите на един човек, но и мечтите, и кариерата му? Целият му живот? Но, разбира се, Жан Ги знаеше отговора. Всички го знаеха.

Беше забоден на стената зад тях.

Жан Ги Бовоар наплиска лицето си с вода и усети наболата брада под пръстите си. Беше два и половина сутринта, а не можеше да заспи. Събудил се бе от болка и бе останал да лежи в леглото с надеждата, че ще отмине. Но тя, естествено, не отмина.

Затова се надигна и се запъти към банята.

Сега обръщаше лице наляво и надясно. Взираше се в отражението си. От огледалото го гледаше изпит човек. С бръчки. Дълбоки линии, но не от смях. Около очите и устата. Между веждите. На челото. Вдигна ръка и разтри бузите си в опит да изглади бръчките. Но те не изчезваха.

Наведе се по-близо. Наболата брада сивееше на ярката светлина в банята.

Обърна глава на една страна. Имаше сиво и по слепоочията. Цялата му глава сивееше. Кога се бе случило това?

"Божичко — помисли си. — Това ли вижда Ани? Един старец? Грохнал и побелял? Господи!"

"Ани и Дейвид се отчуждават" — напомни си. Но твърде късно.

Бовоар се върна в спалнята, седна на ръба на леглото и се втренчи в празното пространство. После бръкна под възглавницата, свали капачката на шишенцето и изтръска една таблетка в дланта си. Погледна я — виждаше леко размазано, и я стисна в юмрук. После бързо разтвори ръка, метна хапчето в устата си и го преглътна с вода от чашата върху нощното шкафче. Сетне зачака. Познатото усещане. Болката бавно започна да изчезва. Но другата болка, онази дълбоко в него, си остана.

Жан Ги Бовоар се облече, тихо излезе от пансиона и потъна в нощта.

Защо не го бе видял преди?

Бовоар се наведе по-близо до екрана, втрещен от видяното. Беше гледал видеото стотици пъти. Отново и отново. Беше видял всичко, всеки проклет кадър, заснет от камерите върху каските.

Как тогава е могъл да пропусне това?

Натисна бутона за повторение и отново го изгледа. После пак и пак.

Ето го и самия него на екрана. С извадено оръжие, насочено към един от стрелците. Внезапно някой го блъсна назад. Краката му се огънаха. И докато гледаше записа, Жан Ги видя как се свлича на колене. После падна по лице на пода. Това си го спомняше.

Все още виждаше как мръсният циментов под се надига към него. Все още виждаше мръсотията, в която се размаза лицето му.

И после усети болка. Неописуема. Притискаше корема си с ръце, но болката му бе недосегаема.

От екрана се чу вик: "Жан Ги!", сетне Гамаш с автоматично оръжие в ръка се втурна към него през откритото пространство на фабриката. Сграбчи го за гърба на бронежилетката и го издърпа зад една стена.

Последваха близки кадри. Как Бовоар изпада в несвяст и отново се връща в съзнание. Как главният инспектор му говори, нарежда му да остане буден. Превързва го и притиска ръката му към раната.

Видя кръвта по ръцете на главния инспектор. Толкова много кръв.

Гамаш се наведе. И направи нещо, което не бе предназначено за чужди очи. Целуна Жан Ги по челото толкова грижовно, че беше по-стряскащо от престрелката наоколо.

После си тръгна.

Но не целувката смая Жан Ги. А онова, което се случваше след нея. Защо не го бе видял досега? Видял го беше, разбира се, но едва сега осъзнаваше видяното.

Гамаш го бе оставил.

Сам.

Да умре.

Зарязал го бе да умре сам на мръсния циментов под във фабриката.

Бовоар превъртя сцената. Изгледа я отново и отново, и отново. И всеки път се случваше едно и също, разбира се.

Мирна грешеше. Той не страдаше, задето не бе успял да спаси главния инспектор. Беше гневен, защото Гамаш не бе успял да спаси него.

И тогава земята под краката на Жан Ги Бовоар пропадна.

Арман Гамаш изпъшка и погледна часовника.

Три и дванайсет.

Леглото му в пансиона беше удобно, завивката приятно го топлете, докато хладният нощен въздух нахлуваше през отворения прозорец и носеше със себе си далечния крясък на сова.

Лежеше в леглото си и се преструваше, че всеки момент ще заспи.

Три и осемнайсет.

Вече не се будеше толкова често посред нощ, но все още се случваше.

Три и двайсет и две.

Три и двайсет и седем.

Гамаш се предаде. Стана, облече някакви дрехи и с тихи стъпки слезе на долния етаж. Нахлузи якето, сложи каскета си и излезе от пансиона. Въздухът бе свеж и хладен, не се чуваше дори совата.

Нищо не помръдваше. С изключение на детектива от отдел "Убийства".

Крачеше бавно около затревения площад обратно на часовниковата стрелка. Къщите тънеха в тишина и мрак. Хората вътре спяха.

Трите високи бора леко се поклащаха на вятъра.

Главен инспектор Гамаш обикаляше с премерени крачки, сключил ръце на гърба. Прочистваше съзнанието си. Не мислеше за случая, всъщност се опитваше да не мисли за нищо. Стараеше се единствено да вдишва свежия нощен въздух, наситен с тишина и спокойствие.

Спря на няколко крачки от къщата на семейство Мороу и погледна отвъд моста, към временния щаб. Стори му се, че вътре свети. Не ярка светлина, а едва забележима.

Дори не можеше да го нарече светлина, просто прозорецът не беше съвсем тъмен.

Може би Лакост бе открила следа и се беше върнала? Едва ли, тя със сигурност би изчакала до сутринта.

Детективът прекоси моста и тръгна към старата железопътна гара.

Надникна през прозореца и видя, че един от компютрите работи. Някой седеше в мрака пред монитора.

Не се виждаше добре кой е. Приличаше на мъж, но беше твърде далеч и сенките го прикриваха.

Гамаш никога не носеше оръжие. Освен ако не се налагаше. На излизане от пансиона автоматично бе грабнал очилата си за четене от нощното шкафче. Не ходеше никъде, без да ги мушне в джоба си. Смяташе, че са много по-полезни и мощни от което и да било оръжие. Макар че сега изобщо не му се струваха толкова полезни. Хрумна му да се върне и да вземе за подкрепление Бовоар, но се разубеди. Който и да бе нощният им гост, можеше да си е тръгнал дотогава.

Главният инспектор пробва да отвори вратата. Беше отключена. Бавно, съвсем бавно я отвори. Разнесе се скърцане и той затаи дъх, но силуетът пред екрана не помръдна. Изглеждаше като вкаменен.

Детективът най-сетне успя да отвори вратата достатъчно, за да влезе. Прекрачи прага, спря и внимателно огледа всичко. Сам ли беше натрапникът, или имаше и други?

Огледа тъмните ъгли, но не забеляза движение.

Направи още няколко крачки навътре във временния щаб и се подготви за сблъсък с човека пред монитора.

После съзря екрана. И трепкащите изображения в мрака. Въоръжени служители от Sûreté сновяха из фабрика. Гамаш продължи да гледа и видя Бовоар. Прострелян. Как пада по лице. После видя себе си — как тича към Жан Ги през просторното помещение.

Човекът пред компютъра — който и да беше — гледаше изтеклото в интернет видео. От мястото си детективът установи, че натрапникът е слаб и с къса коса. Само толкова успяваше да различи.

Още трепкащи изображения. Главният инспектор видя себе си — как се навежда над Бовоар. Как го превързва.

Бе непоносимо за гледане. Но мъжът пред монитора стоеше като хипнотизиран. Без да мърда. До този момент. Точно когато Гамаш от видеото остави Бовоар, натрапникът помръдна дясната си ръка и картината прескочи.

Обратно до началото.

И нападението започна отново.

Гамаш пристъпи по-близо. С всяка стъпка виждаше все по-ясно, а подозренията му се засилваха. Накрая го позна. И му призля.

— Жан Ги?

Бовоар едва не падна от стола. Сграбчи мишката и започна да щрака като обезумял. В опит да спре видеото, да сложи пауза, да го затвори. Но беше късно. Твърде късно.

— Какво правиш? — попита началникът и пристъпи по-близо.

— Нищо.

— Гледаш видеото — каза главният инспектор.

— Не.

— Гледаш го, разбира се.

Гамаш тръгна към бюрото си и включи лампата. Жан Ги Бовоар седеше на своя компютър и се взираше в главния инспектор със зачервени очи.

— Защо си тук? — попита старшият детектив.

Заместникът му се изправи.

— Просто исках да го видя още веднъж. Заради вчерашния ни разговор за вътрешното разследване.

Бовоар със задоволство съзря в погледа на Гамаш болка и загриженост.

Но вече знаеше, че те са лъжливи. Преструвка. Мъжът, който стоеше срещу него и изглеждаше толкова загрижен, всъщност не беше. Ни най-малко. Преструваше се. Ако го беше грижа, никога нямаше да го зареже. Да умре. Сам.

Никой от инспекторите не гледаше видеото в този момент, но то продължаваше зад тях. Отвъд момента, в който Бовоар връщаше записа. Арман Гамаш — в бронежилетка и с автоматично оръжие в ръка — тичаше нагоре по стълбището след стрелеца.

— Трябва да го оставиш в миналото, Жан Ги — каза главният инспектор.

— И да забравя? — изрече рязко Бовоар. — Това искате, нали?

— Какво значи това?

— Искате да забравя, искате всички да забравим какво се случи.

— Добре ли си? — Гамаш се приближи към него, но Жан Ги отстъпи назад. — Какво има?

— Не ви е грижа дори кой разпространи видеото. А може би сте искали да стане така. Може би сте искали всички да видят какъв герой сте. Но и двамата знаем каква е истината.

Зад тях на екрана се боричкаха неясни силуети.

— Вие вербувахте всеки един от нас — повиши тон Бовоар. — Вие обучихте всеки един от нас, а после решихте да ни изпратите във фабриката. Ние ви последвахме, доверихме ви се и какво стана? Те загинаха. А сега не искате и пръста си да мръднете, за да откриете кой е пуснал записа с последните мигове от живота им. — Жан Ги вече крещеше, гласът му се извисяваше почти до писък. — И вие като мен не вярвате, че това е работа на тъпо хакерче. Същият сте като човека, разпространил видеото. Не ви пука за нас, за никого от нас.

Гамаш се взираше в него, стиснал челюсти толкова здраво, че младият инспектор виждаше изопнатите му мускули. Началникът присви очи, дишането му се учести.

На екрана главният инспектор с окървавено лице влачеше отпуснатото тяло на закопчания с белезници стрелец надолу по стълбите. Бутна го да падне на колене. После с оръжие в ръка огледа помещението под пукота на престрелката.

— Не го казвай никога повече — процеди през зъби Арман Гамаш.

— Същият сте като хакера — повтори Бовоар в лицето на началника, като произнесе отчетливо всяка дума. Чувстваше се дързък, могъщ, неуязвим. Искаше да нарани. Искаше да го блъсне, да го избута. Надалеч. Искаше да стисне ръце в тежки като гюлета юмруци и да ги стовари върху гърдите на Гамаш/ да го удари. Да го нарани. Да го накаже.

— Отиде твърде далеч — изрече главният инспектор ниско, предупредително. Бовоар видя как шефът му стисна юмруци, за да укроти треперещите си от гняв ръце.

— А вие не сте стигнали достатъчно далеч. Сър.

На екрана главният инспектор се обърна бързо, но твърде късно. Главата му се отметна назад, ръцете му се разпериха широко. Оръжието му изхвърча встрани. Гърбът му се изви като дъга и той политна във въздуха.

После се стовари на пода. Сериозно, тежко ранен.

Арман Гамаш се стовари на стола си. С омекнали крака и треперещи ръце.

Бовоар си бе тръгнал, звукът от затръшнатата врата все още отекваше из временния щаб.

Старшият детектив чуваше звука на видеото от компютъра на заместника си, но не виждаше картина. Чуваше как хората му си подвикват. Чуваше как Лакост вика лекар. Чуваше крясъци и изстрели.

Нямаше нужда да гледа. Познаваше всеки един от младите полицаи. Знаеше кога и как са загинали в онази фабрика, попаднали там заради него.

Главният инспектор се взираше пред себе си. Дишаше дълбоко. Чуваше изстрелите зад гърба си. Чуваше виковете за помощ.

Чуваше как умират.

През последните шест месеца се опитваше да го преодолее. Знаеше, че трябва да пусне мъртвите да си отидат. Стараеше се. И се получаваше, макар и бавно. Но сега за пръв път си даваше сметка колко време отнема да погребеш четирима млади и здрави мъже и жени.

Зад него изстрелите и виковете продължаваха. Разпознаваше гласовете на хора, които вече не бяха сред живите.

Тази нощ бе на косъм да удари Жан Ги, беше толкова близо, че се уплаши.

Гневът и друг път го бе спохождал. Със сигурност се бе случвало да го дразнят и да изпитват търпението му. Жълти журналисти, заподозрени, адвокати на защитата, дори колеги. Но рядко се случваше да е толкова близо до физически сблъсък.

Успя да се овладее. Но с такова голямо усилие, че остана изтощен и задъхан. Наранен.

Знаеше го. Знаеше, че никой заподозрян или колега не го бе вбесявал и довеждал толкова близо до физическата агресия, тъй като не можеше да го нарани дълбоко.

Но близък човек можеше. И го стори.

Същият сте като хакера.

Вярно ли беше?

Не, разбира се, помисли си Гамаш. Бовоар просто изразяваше негодуванието си.

Което не значеше, че греши.

Отново въздъхна и се почувства така, сякаш не му достига въздух.

Може би трябваше да признае на Жан Ги, че всъщност разследва случая с изтеклия видеозапис. Трябваше да му се довери. Но проблемът не беше в доверието. А в желанието да го предпази. Не би подложил младия си заместник на това. Вярно, случвало се бе да се изкуши, ала събитията от последния четвърт час заличиха и последните му колебания. Бовоар бе все още твърде уязвим и наскърбен, неукрепнал здравословно. Човекът, разпространил видеозаписа, беше могъщ и отмъстителен. И в сегашното си състояние Жан Ги бе твърде слаб, за да му се противопостави.

Не, това бе задача за хора, които са заменими. В кариерата и във всичко останало.

Главният инспектор се изправи и отиде да изключи компютъра. Видеото бе започнало отначало и преди да го спре, Гамаш видя отново как Бовоар посреща куршума. Олюлява се. И пада тежко върху бетонния под.

Едва сега осъзна, че Жан Ги всъщност така и не се изправя.