Измамна светлина

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Главен инспектор Гамаш стоеше на улица "Шербрук" в центъра на Монреал и се взираше в огромната червена църква отсреща. Фасадата бе изградена не от тухли, а от огромни правоъгълни тъмночервени камъни. Стотици пъти я бе подминавал, без да й обърне внимание.

Сега обаче го стори.

Църквата беше мрачна, грозна и отблъскваща. Не крещеше обещания за спасение. Дори не ги нашепваше. Ала щедро обещаваше покаяние и изкупление. Грях и наказание.

Изглеждаше като затвор за грешници. Малцина биха прекрачили прага й с лека стъпка и чисто сърце.

Връхлетя го друго видение. Същата църква — ярка, не точно в пламъци, но като нажежена. И улицата, на която стоеше — река, а минувачите — тръстики.

Това бе църквата от статива на Лилиан Дайсън. Недовършена картина, но безспорно работа на гений. Щом видя истинската постройка с очите си, съмненията му — и да ги беше имал — мигом се разсеяха. Жената бе избрала една толкова мрачна сграда и я беше превърнала в нещо живо и динамично. И страшно красиво.

Докато Гамаш наблюдаваше, колите се превърнаха в река от автомобили. А хората, които влизаха в църквата — в тръстики. Течението ги носеше навътре. Засмукваше ги.

И него също.

— Здравейте, добре дошли на срещата.

Едва пристъпил прага на църквата, главен инспектор Гамаш се озова насред шпалир от поздравления. Хората от двете му страни протягаха ръце към него и се усмихваха. Опита се да не мисли, че се хилят маниакално, но един-двама от тях направо прекаляваха.

— Здравейте, добре дошли на сбирката — обади се млада жена и го поведе към вратата и надолу по стълбите към занемарен, мъждиво осветен сутерен. Миришеше на застояло, на стар тютюнев дим и лошо кафе, на вкиснато мляко и пот.

Таванът бе нисък и всичко изглеждаше като покрито със слой мръсотия. В това число и повечето присъстващи.

— Благодаря — отвърна детективът и стисна протегнатата за поздрав ръка.

— За пръв път ли идвате? — попита жената и го погледна изпитателно.

— Да. Но не съм сигурен дали съм попаднал на точното място.

— Отначало и аз се чувствах така. Все пак пробвайте. Нека ви запозная с някого. Боб! — изрева тя. Появи се възстар мъж с неравна брада и зле съчетани дрехи. Разбъркваше кафето си с пръст.

— Оставям ви с него — каза младата жена. — Мъжете трябва да се лепят за мъже.

И остави главния инспектор да продължи да се чуди в какво се е забъркал.

— Здрасти. Аз съм Боб.

— Арман.

Двамата се здрависаха. Боб му се стори лепкав. И действително лепнеше.

— Е, значи си нов, а? — попита старецът.

Гамаш се наведе към него и прошепна:

— Това сбирка на анонимните алкохолици ли е?

Боб се засмя. Дъхът му миришеше на кафе и тютюн. Инспекторът изпъна гръб.

— Ама, разбира се. На точното място си.

— Аз всъщност не съм алкохолик.

Мъжът се подсмихна.

— Естествено, че не си. Можем да си вземем по едно кафе и да поговорим. Сбирката ще започне след няколко минути.

Боб взе кафе за Гамаш. Половин чашка. За всеки случай — каза.

— Какъв случай?

— На ДТ[69]. — Старецът му хвърли критичен поглед и забеляза лекото треперене на ръката, с която детективът държеше чашата с кафе. — И аз го имах. Не е забавно. Откога не си пил?

— От днес следобед. Пих една бира.

— Само една?

— Аз не съм алкохолик.

Боб отново се усмихна. Зъбите му — поне няколкото останали — лъснаха, осеяни с тъмни петна.

— Значи си трезвен от няколко часа. Браво.

Гамаш установи, че е много доволен от себе си, и се поздрави за решението да не изпие онази чаша вино с вечерята.

— Здрасти, Джим — извика Боб към сивокос мъж с яркосини очи в другия край на залата. — Имаме още един нов в групата.

Инспекторът погледна нататък и видя, че Джим оживено разговаря с не особено отзивчив мъж.

Мъжът беше Бовоар.

Старшият детектив се усмихна и потърси погледа му. Жан Ги се надигна, но Джим го накара да седне обратно на стола си.

— Ела с мен — каза Боб и поведе Гамаш към дълга маса, отрупана с книги, брошури и жетони.

Главният инспектор взе един.

— Жетон на начинаещия — изрече и го огледа. Беше абсолютно същият като намерения в градината на Клара.

— Нали каза, че не си алкохолик?

— Не съм — потвърди Гамаш.

— В такъв случай доста добре се справяш с налучкването — каза Боб през смях.

— Много хора ли имат такъв? — попита инспекторът.

— Естествено. — Боб извади лъскав жетон от джоба си и щом го погледна, изражението му омекна. — Взех го на първата ни сбирка. Нося го винаги със себе си. Този жетон е като модел Арман.

После протегна ръка, положи го върху дланта на Гамаш и сгъна пръстите му в юмрук.

— Не, сър — запротестира детективът. — Наистина не мога да го взема.

— Но трябва, Арман. Аз го давам на теб, а някой ден ти може да го дадеш на другиго. На човек, който има нужда от него. Моля те.

И преди Гамаш да отвърне, Боб отново се обърна към дългата маса.

— Ще ти трябва и това. — Вдигна дебела синя книга.

— Вече я имам. — Инспекторът отвори раницата си и му показа своето копие.

Боб вдигна вежди.

— Не е лошо да имаш и една от тези. — Подаде на Гамаш брошура със заглавие "Живот в трезвеност".

Гамаш извади книжката с графика на сбирките, открита в дома на Лилиан, и получи от новия си приятел реакцията, която вече изобщо не го изненадваше. Усмивка.

— Все още ли твърдиш, че не си алкохолик? Малко са трезвениците, които разнасят със себе си "Голяма книга на анонимните алкохолици", жетон на начинаещия и график на сбирките. — Боб плъзна поглед по списъка. — Виждам, че вече си отметнал доста. В това число и няколко женски сбирки. Не, честно, Арман…

— Списъкът не е мой.

— Ясно. Да не би да е на някой приятел? — попита Боб с безкрайно търпение.

Инспекторът почти се усмихна.

— Не точно. Младата жена, която ни представи, каза, че мъжете трябва да се лепят за мъже. Какво имаше предвид?

— Явно трябва да ти се обясни. — Възрастният мъж размаха графика със сбирките под носа на Гамаш. — Това не е място за свалки. Някои мъже флиртуват. Някои жени искат да си намерят приятел. Мислят си, че това ще ги спаси. Няма. Всъщност е точно обратното. Да се опазиш трезвен е достатъчно трудно и без такова разсейване. Затова мъжете говорят основно с мъже. А жените — с жени. Така можем да се съсредоточим върху важните неща.

Боб погледна детектива сурово. Проницателно.

— Тук сме дружелюбни, Арман, но напълно сериозни. Животът на всички ни е в опасност. Твоят живот е в опасност. Алкохолът ще ни убие, ако му позволим. Но нека ти кажа, щом дърто пиянде като мен може да изтрезнее, значи и ти ще успееш. Ако имаш нужда от помощ, насреща съм.

И Арман Гамаш му повярва. Този лепкав, раздърпан дребосък щеше да му спаси живота, ако можеше.

— Merci — изрече, при това съвсем искрено.

Някъде зад него чукче и дърво се сблъскаха с няколко енергични удара. Детективът се обърна и видя изискан възрастен мъж в компанията на възрастна жена, които седяха на дълга маса в предната част на залата.

— Сбирката започва — прошепна Боб.

Гамаш отново се обърна и забеляза, че Бовоар се опитва да привлече вниманието му и маха с ръка към празния стол до себе си. Явно се бе освободил от Джим, който вече седеше с различен събеседник в другия край на залата. Навярно беше отписал младия инспектор като безнадежден случай, помисли си началникът с усмивка и си запробива път между хората към свободния стол.

Боб, все така лепнат за Гамаш, се настани от другата му страна.

— Който високо лети, от високо пада — прошепна главният инспектор в ухото на Бовоар. — Снощи беше арт критик за "Монд", а днес — обикновено пиянде.

— В добра компания съм — отвърна Жан Ги. — Виждам, че си имате нов приятел.

Бовоар и Боб се усмихнаха един на друг и си кимнаха от двете страни на Гамаш.

— Трябва да говоря с вас, сър — прошепна младият инспектор.

— След сбирката — отвърна старшият детектив.

— Налага се да останем, така ли? — унило попита Жан Ги.

— Ти не — каза Гамаш. — Но аз смятам да остана.

— Аз също — въздъхна Бовоар.

Главният инспектор кимна и подаде жетона на начинаещия на младия мъж, който го разгледа внимателно и вдигна вежди.

Гамаш усети лек натиск, обърна се и видя Боб, който се усмихваше, поставил ръка на лакътя му.

— Радвам се, че реши да останеш — прошепна старецът. — Дори убеди младежа да остане. Че и жетона си му даде. Браво, така те искам. Ще те направим въздържател, охо, и още как.

— Колко мило — изрече детективът.

Председателят на Организацията на анонимните алкохолици приветства присъстващите и помоли за тишина, за да започнат с Молитвата на смирението.

— Господи — изрекоха всички в един глас, — дай ми смирението…

- Това е същата молитва — прошепна Бовоар. — Онази от жетона.

— Така е — потвърди Гамаш.

— Какво е това? Секта някаква?

— Не е казано, че щом хората се молят, членуват в секта — прошепна главният инспектор.

— Вие какво, прозрение ли получихте от всички онези странни усмивки и здрависвания? На тези хора очевидно им промиват мозъците, не можете да го отречете.

— Щастието не е присъщо единствено на сектантите — прошепна Гамаш, но Бовоар не изглеждаше убеден и се огледа подозрително.

Залата беше претъпкана с мъже и жени на всякаква възраст. Някои от време на време надаваха възгласи в дъното. Тук-там избухваха спорове, но бързо замираха. Останалите присъстващи се усмихваха и слушаха председателя.

В очите на Жан Ги всички изглеждаха побъркани.

Кой изобщо би могъл да прекара по свое желание неделната вечер в отвратително църковно мазе и да се чувства щастлив? Освен ако не е пиян, надрусан или побъркан?

— Този човек изглежда ли ви познат? — Бовоар кимна към председателя на организацията, един от малцината, които изглеждаха с ума си.

Главният инспектор тъкмо се чудеше за същото. Привлекателен мъж, гладко избръснат. Прехвърлил шейсет. Прошарената му коса бе късо подстригана, очилата му изглеждаха едновременно модни и класически, носеше лек — навярно кашмирен — пуловер.

Небрежен стил, но скъп.

— Лекар, не мислите ли? — попита Жан Ги.

Гамаш се замисли. Може би лекар, наистина. Най-вероятно психотерапевт. Специалист по лечение на зависимости, организирал тази сбирка на алкохолици. Главният инспектор възнамеряваше да си поговори с него след края на събитието.

Председателят тъкмо бе представил секретарката си, която не спираше да чете съобщения — повечето неактуални — и се опитваше да открие очевидно изгубени документи.

— Господи — прошепна Бовоар. — Нищо чудно, че хората пият. Това е точно толкова забавно, колкото да се удавиш.

— Шшшт — обади се Боб и хвърли предупредителен поглед към Гамаш.

Председателят обяви лектора за деня, като спомена нещо за "наставник". Жан Ги изпъшка и си погледна часовника. Не го свърташе на едно място.

Някакъв младеж затътри крака към предната част на залата. По обръснатия му череп се виждаха татуировки. Едната изобразяваше ръка с вдигнат среден пръст, а на челото му с едри букви пишеше "Шибай се".

Цялото му лице беше надупчено с обеци. Нос, вежди, устни, език, уши. Главният инспектор не можеше да прецени дали това е мода или самоосакатяване.

Хвърли поглед към Боб, който кротко седеше до него и все едно виждаше дядо си да излиза отпред в ролята на лектор.

Никакви признаци на тревога.

Може би имаше оток на мозъка, помисли си Гамаш. Навярно бе омекнал в главата от твърде много пиене и бе изгубил всякаква способност за преценка. Всякаква способност да разпознае опасността. Защото ако някой тук изглеждаше заплашителен, то това бе младият мъж отпред.

Главният инспектор погледна към председателя, който седеше на почетната маса и внимателно наблюдаваше младия мъж. Той поне изглеждаше нащрек, сякаш имаше какво да губи.

И навярно щеше да загуби, помисли си Гамаш, ако беше наставник на този младеж, който изглеждаше способен на всичко.

— Казвам се Брайън и съм алкохолик и наркоман.

— Здравей, Брайън — отвърнаха всички. С изключение на Гамаш и Бовоар.

Брайън говори в продължение на трийсет минути. Разказа им за детството си в Грифинтаун, оттатък железопътната линия в Монреал. Роден в семейство на майка, пристрастена към крек[70], и баба, пристрастена към мет[71]. Баща нямал. Уличните банди му станали и баща, и братя, и учители.

Речта му преливаше от псувни.

Разказа им как обирал аптеки и домове, как една вечер влязъл с взлом дори в собствения си дом. И го обрал.

Залата избухна в смях. Хората действително се смееха по време на целия разказ. Когато Брайън обясни как в психиатричното отделение лекарят го попитал колко пие, а той му отвърнал "една бира дневно", всички изпаднаха в истерия от смях.

Гамаш и Бовоар се спогледаха. Дори председателят се усмихваше.

Брайън претърпял шокова терапия, нощувал на пейки в парка, една сутрин се събудил и установил, че се намира в Денвър. За последното все още нямал обяснение.

Още веселба в залата.

Брайън прегазил дете с открадната кола.

И избягал от местопрестъплението.

Брайън бил на четиринайсет. Детето умряло. Умря и смехът в залата.

— Дори тогава не спрях да пия и да се друсам — призна младежът. — Виновно бе детето. Виновна бе майката. Но не и аз.

Залата потъна в мълчание.

— Но в крайна сметка и всичката дрога на света не бе достатъчна, за да забравя какво съм направил — изрече.

Гробна тишина.

Брайън погледна към председателя, който задържа втренчения взор на младежа и леко кимна.

— И знаете ли кое ме събори в крайна сметка? — обърна се лекторът към присъстващите.

Никой не отговори.

— Ще ми се да кажа, че е съвестта или вината, но ще излъжа. Събори ме самотата.

Старецът до Гамаш кимаше. Хората отпред също кимаха бавно. Сякаш скланяха глава под огромна тежест. А после отново я надигаха.

— Бях дяволски самотен. Цял живот.

Младият мъж наведе глава и на темето му лъсна татуирана огромна черна свастика.

После отново я вдигна и огледа събралото се множество. Прониза с поглед Гамаш, после го отмести нататък.

Очите му бяха тъжни. Но там имаше и друго. Проблясък. "На лудост?" — запита се главният инспектор.

— Но вече не е така — заяви Брайън. — Цял живот търсих семейство. Кой да се сети, че това ще сте вие, шибаняци?

Залата избухна в гръмогласен смях. Смееха се всички, освен Гамаш и Бовоар. После Брайън се успокои и погледна към групата.

— Тук се чувствам у дома си. — Говореше тихо. — В това мизерно като кенеф църковно мазе. С вас.

Поклони се леко, непохватно и за момент заприлича на момчето, което всъщност беше, или би могъл да бъде. Млад, едва двайсетгодишен. Свенлив, симпатичен. Въпреки страховитите татуировки и пиърсинги, въпреки самотата.

Последваха аплодисменти. Накрая председателят се изправи и взе един жетон от масата. Вдигна го и започна да говори:

— Това е жетон на начинаещия. От едната страна има камила, защото щом тя може да издържи двайсет и четири часа, без да пие, ще издържите и вие. Можем да ви научим как да спрете да пиете ден за ден. Има ли новодошли, които биха искали да си вземат жетон?

Вдигна го във въздуха, сякаш държеше нафора — свещения залък.

И погледна право към Арман Гамаш.

В този миг детективът се сети кой бе мъжът, който ръководеше сбирката, и защо му изглеждаше толкова познат. Човекът не беше лекар, нито психотерапевт. Той бе Тиери Пино, председателят на Върховния съд в Квебек.

И съдия Пино очевидно го бе разпознал.

Накрая председателят остави жетона на масата и сбирката приключи.

— Кафе? — обърна се Боб към Гамаш. — Няколко души от групата се събираме в "Тим Хортънс"[72] след срещата. Можеш да се присъединиш, ако желаеш.

— Може да се видим направо там — каза детективът. — Благодаря. Искам само да поговоря с него. — Посочи към председателя и се здрависа с Боб за довиждане.

Щом инспекторите приближиха до дългата маса, председателят вдигна поглед от книжата си.

— Арман. — Изправи се и погледна Гамаш в очите. — Добре дошли.

— Merci, Monsieur le Juge,[73]

Върховният съдия се усмихна и се наведе към инспектора.

— Тук всички сме анонимни, Арман. Може и да е стигнало до ушите ви.

— И за вас ли важи? Но вие председателствате сбирките на алкохолиците. Те би трябвало да знаят кой сте.

Съдия Пино се засмя и заобиколи масата.

— Казвам се Тиери и съм алкохолик.

Гамаш вдигна вежди.

— Мислех си, че…

— Че съм начело на всичко това? Трезвеникът, който води пияндетата в правия път?

— Е, онзи, който е отговорен за сбирката… — каза детективът.

— Всички сме отговорни — отвърна Тиери.

Главният инспектор хвърли поглед към мъж, който спореше със стола си.

— В различна степен — призна съдията. — Редуваме се да водим сбирките. Няколко души тук са наясно с какво си изкарвам прехраната, но повечето ме знаят просто като стария Тиери П.

Но Гамаш познаваше съдията и знаеше, че при него нищо не е нито просто, нито старо.

Тиери насочи вниманието си към Бовоар.

— И вас съм ви виждал в съда.

— Жан Ги Бовоар — представи се по-младият мъж. — Инспектор съм в отдел "Убийства".

— Разбира се. Трябваше да се досетя. Просто не очаквах да ви видя тук. От друга страна, вие също не сте очаквали да ме видите. Какво ви води насам?

Мъжът премести поглед от Бовоар към Гамаш.

— Един случай — призна главният инспектор. — Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се. Елате с мен.

Съдията ги поведе към задната врата, а оттам през поредица от коридори, всеки от които бе по-мрачен от предишния. Накрая се озоваха на задното стълбище. Пино посочи към едно стъпало, сякаш ги канеше в оперна ложа, избра едно за себе си и седна.

— Тук ли? — попита Бовоар.

— Опасявам се, че по-усамотено място от това няма да намерим. Е, за какво става въпрос?

— Разследваме убийство на жена — заяви Гамаш и се настани на мръсното стъпало до върховния съдия. — Извършено е в Източните провинции. В едно селце, наречено Трите бора.

— Знам го — отбеляза Тиери. — Бистрото и книжарницата там са разкошни.

— Така е. — Главният инспектор остана леко изненадан. — Откъде знаете за Трите бора?

— Имам вила наблизо. В Ноултън.

— Е, нашата жертва е живеела в Монреал, но е гостувала в селото. Открихме този предмет до тялото й. — Гамаш му подаде жетона на начинаещия. — А това намерихме в апартамента й заедно с няколко брошури. — Показа графика със сбирките. — Днешната среща беше отбелязана с кръгче.

— Коя е жената? — попита съдията, загледан в списъка и жетона.

— Лилиан Дайсън.

Тиери вдигна глава и се вгледа в дълбоките кафяви очи на Гамаш.

— Не се шегувате, нали?

— Познавали сте я.

Мъжът кимна.

— Чудех се защо я няма тази вечер. Обикновено е тук.

— Откога я познавате?

— О, нека помисля. Поне от няколко месеца. Не повече от година. — Тиери изгледа проницателно Гамаш. — Била е убита, предполагам.

Главният инспектор кимна.

— Вратът й е бил счупен.

— Не е падане? Нещастен случай?

— Категорично не — отвърна детективът и си даде сметка, че добрият стар Тиери П. Е изчезнал. Мъжът, който седеше на мръсните стълби до него сега, бе председателят на Върховния съд на Квебек.

— Някакви заподозрени?

— Около двеста души. Празнували са откриване на изложба.

Тиери кимна:

— Лилиан беше художник, както сигурно знаете.

— Знам. А вие откъде сте наясно?

Гамаш застана нащрек. Освен че беше върховен съдия, този мъж познаваше както жертвата, така и селцето, където бе намерила смъртта си.

— Говорила е за това.

— Но нали тук всички са анонимни? — обади се Бовоар.

Съдията се усмихна.

— Е, някои хора са по-приказливи от други. Лилиан и наставницата й са художници. Често ги чувах да си говорят на чаша кафе. С времето опознаваш хората като личности. Не просто като дялове.

— Дялове ли? — попита Жан Ги. — От какво?

— Прощавайте. Вътрешна терминология на организацията. Дял е онова, което чухте от Брайън тази вечер. Всъщност е монолог, но ние не обичаме да използваме тази дума. Звучи като сценично представление. Затова го наричаме дял — нещо, което споделяме.

Върховният съдия засече изражението на Бовоар с умните си очи.

— Намирате го за смешно?

— Не, сър — припряно отвърна младият инспектор. Но и тримата знаеха, че лъже. Бовоар го намираше не само за смешно, но и за покъртително.

— И за мен беше абсурдно — призна Тиери, — преди да се присъединя към Организацията на анонимните алкохолици. Думи като споделяне ми се струваха смешни. Патерица за глупци. Но грешах. Това е едно от най-трудните неща, които някога съм правил. В нашите дялове трябва да сме напълно, брутално откровени. Много е болезнено. Като това, което стори Брайън тази вечер.

— Защо го правите, щом е толкова болезнено? — попита Бовоар.

— Защото освен това е освобождаващо. Никой не може да ни нарани, ако решим да признаем грешките си, тайните си. Могъщо усещане.

— Разказвате на хората тайните си? — попита Гамаш.

Тиери кимна.

— Не на всички. Не пускаме обява в "Газет". Но споделяме с хората от организацията.

— И това превръща човек в трезвеник? — попита Жан Ги.

— Помага.

— Но някои неща са много тежки — изтъкна Бовоар. — Онзи Брайън е убил дете. Можехме да го арестуваме.

— Можехте, но той вече е бил арестуван. Всъщност се е предал сам. Излежал е пет години. Излязъл е преди около три. Изправил се е лице в лице с демоните си. Което не значи, че не го навестяват периодично. — Тиери Пино се обърна към главния инспектор: — Сигурно знаете как е. — Гамаш мълчаливо издържа на погледа му. — Но когато са на светло, демоните губят огромна част от силата си. За това става въпрос, инспекторе. Да извадим всички ужасни неща от скривалищата им.

— Само защото виждаш нещо, не означава, че е изчезнало — отбеляза Жан Ги.

— Така е, но докато не го видиш, нямаш и капка надежда.

— Лилиан споделяла ли е скоро? — попита Гамаш.

— Никога, доколкото ми е известно.

— Значи никой не е знаел тайните й? — настоя главният инспектор.

— Само наставницата й.

— Също като вас и Брайън? — попита старшият детектив и Тиери кимна.

— Избираме си един човек от организацията и той приема ролята на наш ментор, водач. Наричаме го наставник. Аз имам, Лилиан имаше. Всички имаме.

— И на наставника си казвате всичко? — поинтересува се Гамаш.

— Всичко.

— Кой беше наставник на Лилиан?

— Една жена на име Сюзан.

Следователите зачакаха да чуят още нещо. Фамилно име, например. Но Тиери просто ги гледаше и чакаше следващия въпрос.

— А дали ще е възможно да споделите нещо по-конкретно? — попита главният инспектор. — Сюзан от Монреал едва ли ще ни е от полза.

Съдията се усмихна.

— Мисля, че не. Не бих могъл да ви кажа фамилно име, но мога да предложа нещо по-добро. Направо ще ви запозная с нея.

— Parfait[74] — каза Гамаш и се изправи. Опита се да не обръща внимание на факта, че когато се надигна, панталонът му беше леко залепнал за стъпалото.

— Но трябва да побързаме — заяви Тиери и ги поведе с широки и бързи крачки, почти подтичване. — Може вече да си е тръгнала.

Мъжете крачеха бързо обратно по коридорите. После нахълтаха в голямата зала, където се бе провела сбирката. Но там нямаше никого. Не само хората, но и столовете, масите, книгите и кафето — всичко беше изчезнало.

— По дяволите — изруга водачът им. — Изпуснахме я.

Някакъв мъж прибираше чаши в шкафа и Тиери размени няколко думи с него, после се върна.

— Каза, че Сюзан е в "Тим Хортънс".

— Нещо против? — Гамаш махна с ръка към вратата и съдията отново ги поведе. Този път към кафенето. Докато чакаха пролука в автомобилната колона, за да прекосят улица "Шербрук", главният инспектор попита: — Що за човек беше Лилиан?

Тиери се обърна и го изгледа. Детективът познаваше този му поглед. Мъжът го отправяше от съдийската скамейка. Докато съдеше другите. А той бе добър съдия.

После съдията отново се обърна, за да следи автомобилното движение, и започна да говори:

— Беше голям ентусиаст, винаги готова да помогне. Често се включваше като доброволец да прави кафе или да подрежда масите и столовете. Сериозна задача е подготвянето на сбирка, както и разчистването след нея. Не всички искат да помагат, но Лилиан винаги участваше.

Мъжете едновременно забелязаха пролуката между колите, заедно хукнаха през четирите ленти на улицата и стигнаха невредими до отсрещния тротоар.

Тиери спря и се обърна към Гамаш.

— Много тъжна история. Тъкмо започваше да си подрежда живота. Всички я харесваха. Аз я харесвах.

— Тази жена? — попита Бовоар и с неприкрито изумление извади снимката от джоба си. — Лилиан Дайсън?

Съдията я погледна и кимна.

— Да, това е Лилиан. Трагедия.

— И твърдите, че всички са я харесвали? — настоя Жан Ги.

— Да — потвърди Тиери. — Защо?

— Ами — започна Гамаш, — вашето описание не съвпада с онова, което разправят другите.

— Така ли? И какво разправят другите?

— Че е била безсърдечна, манипулативна, дори склонна към насилие.

Вместо да отговори, съдията се обърна и тръгна по мрачна странична уличка. На следващата пресечка в дъното се виждаше познатата табела на "Тим Хортънс".

— Ето я — каза Тиери на влизане в кафенето. — Сюзан — извика и помаха с ръка.

Жена с късо подстригана черна коса вдигна поглед към него. Гамаш предположи, че е прехвърлила шейсет. Носеше куп лъскави бижута, тясна риза с лек шал около врата и пола, която бе с няколко сантиметра по-къса от приемливото за фигурата й с форма на буре. На масата имаше още шест жени на различна възраст.

— Тиери! — Сюзан скочи на крака и се хвърли да го прегърне, сякаш не се бяха разделили току-що. После обърна сияещия си любопитен поглед към Гамаш и Бовоар. — Свежа кръв?

Жан Ги се наежи. Не харесваше тази безсрамна жена с цинично поведение. Вдигаше твърде много шум. А и очевидно смяташе, че той е един от тях.

— Видях ви на днешната сбирка. Всичко е наред, миличък — засмя се Сюзан, щом видя изражението на Бовоар. — Не е нужно да ни харесваш. Целта е просто да зарежеш пиенето.

— Аз не съм алкохолик. — Дори в собствените му уши думата прозвуча така, сякаш бе умряла буболечка или парче суха кал, която той нямаше търпение да изплюе. Но жената не се обиди.

За разлика от Гамаш, който хвърли предупредителен поглед към колегата си и протегна ръка към Сюзан.

— Казвам се Арман Гамаш.

— Неговият баща? — Жената кимна към Бовоар.

Главният инспектор се усмихна.

— Не, за щастие. Не сме тук заради проблеми с алкохола.

Мрачното му излъчване очевидно подейства на Сюзан и усмивката й помръкна. Погледът й обаче запази блясъка си.

Бдителна е, осъзна Бовоар. Онова, което в началото бе приел за идиотска еуфория, се оказа нещо коренно различно. Жената беше нащрек. Зад смеха и грейналия поглед се криеше мозък, който работеше. С бясна скорост.

— А заради какво?

— Дали не бихме могли да поговорим насаме?

Тиери ги остави и се присъедини към Боб, Джим и още четирима мъже в другия край на заведението.

— Желаете ли кафе? — попита Сюзан, щом откриха усамотена маса в близост до тоалетните.

— Non, merci — отказа Гамаш. — Боб бе така добър да ми налее една чаша, макар и само до половината.

Сюзан се засмя. Бовоар си отбеляза наум, че тази жена се разсмива доста често. Зачуди се какво ли се крие зад това. От опит знаеше, че на никого не му беше чак толкова весело.

— Делириум тременс? — попита тя, а когато главният инспектор кимна, отправи към Боб изпълнен с умиление поглед. — Вижте, той живее в "Армията на спасението". Посещава седем сбирки седмично. И приема за даденост, че всеки тук е алкохолик.

— Човек може да приеме за даденост и по-лоши неща — отбеляза Гамаш.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм от Sûreté du Québec — каза старшият детектив. — Отдел "Убийства".

— Главен инспектор Гамаш?

— Да.

— Какво мога да направя за вас? — поинтересува се жената.

За радост на Бовоар, вече не й беше толкова смешно.

— Става въпрос за Лилиан Дайсън.

Сюзан отвори широко очи и прошепна:

— Лилиан?

Гамаш кимна.

— Боя се, че снощи е била убита.

— Божичко. — Жената притисна длан към устата си. — При обир ли? Някой е влязъл с взлом в апартамента й?

— Не. Не прилича на неволна грешка. Случило се е на парти. Открита е мъртва в градината. Със счупен врат.

Сюзан издиша шумно и затвори очи.

— Съжалявам. Това е огромен шок за мен. Вчера говорихме по телефона.

— За какво?

— О, дежурно обаждане. Звънеше ми през няколко дни. Нищо важно.

— Спомена ли за партито?

— Не, изобщо.

— Очевидно добре я познавате — изрече старшият детектив.

— Така е. — Жената се загледа през прозореца към минувачите. Потънала в собствените си мисли, в собствения си свят. Но светът на Сюзан току-що се бе променил. В новия й свят вече имаше убийство. А Лилиан Дайсън я нямаше.

— Разполагали ли сте с наставник някога, господин главен инспектор?

— Да. И все още имам.

— В такъв случай сте наясно с близостта, която се изгражда при подобна връзка. — Хвърли бегъл поглед към Бовоар и леко се усмихна, а изражението й омекна.

— Наясно съм — кимна главният инспектор.

— Освен това виждам, че сте женен. — Сюзан посочи към голия си безименен пръст.

— Така е — потвърди Гамаш, без да сваля от нея зоркия си поглед.

— Сега си представете как тези два типа връзки се сливат и задълбочават. Нищо на този свят не може да се сравни с отношенията между наставника и неговия довереник.

Двамата мъже се вторачиха в нея.

— Как така? — най-сетне попита Гамаш.

— Връзката между тях е интимна, но не сексуална. Изпълнена с доверие, но без да е приятелство. Аз не искам нищо от моите довереници. Нищо. Единствено честност. Всичко, което искам да постигнат, е да зарежат алкохола. Аз не съм им съпруг или съпруга, не съм им най-близък приятел или началник. Те не са ми подчинени и не са отговорни пред мен за нищо. Аз просто ги напътствам и изслушвам.

— И какво получавате в замяна? — попита Бовоар.

— Собствената си трезвеност. Едно пиянде помага на друго. Можем да залъгваме много хора, инспекторе, и често го правим. Но е невъзможно да се лъжем взаимно. Познаваме се. Доста сме смахнати впрочем — каза Сюзан и се засмя.

Нищо ново за младия инспектор.

— Лилиан беше ли смахната, когато се запознахте? — попита Гамаш.

— О, до известна степен. Възприятията й за света бяха напълно сбъркани. Толкова пъти бе правила погрешен избор в живота си, че вече не знаеше как се вземат добри решения.

— Предполагам, че Лилиан е споделяла тайните си с вас — каза старшият детектив.

— Така е.

— И какви бяха тайните на Лилиан Дайсън?

— Не знам.

Главният инспектор заби поглед в жената с телосложение на пожарен кран.

— Не знаете ли, госпожо? Или не желаете да споделите?