Измамна светлина

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

— Така — каза Гамаш и се настани на стола си зад импровизираната заседателна маса. — Кажете ми какво ни е известно.

— Пълният доклад на доктор Харис пристигна тази сутрин — започна Бовоар, застанал до забодените на стената листове. Под носа си размахваше маркер без капачка. — Вратът на Лилиан Дайсън е бил усукан и прекършен с едно-единствено движение. — Тук имитира счупване на врат. — По ръцете и лицето й няма синини. Като цяло липсват, ако изключим петънцето на мястото на счупването.

— И какво ни казва това? — попита главният инспектор.

— Че смъртта е била бърза — отвърна младият детектив и го записа с главни букви. Обожаваше тази част. Отбелязването на фактите, на уликите. Записването им черно на бяло като че ли ги превръщаше в истина. — Не го е очаквала, както и предполагахме. Доктор Харис казва, че убиецът може да е бил както мъж, така и жена. По всяка вероятност не на преклонна възраст. Необходима е била известна сила и натиск. Предполага се, че убиецът не е бил по-нисък от госпожа Дайсън — добави Жан Ги след бегъл поглед към записките си. — Но при ръст от метър шейсет и пет мнозина са по-високи от нея.

— Колко е висока Клара Мороу? — обади се Лакост.

Мъжете се спогледаха.

— Там някъде, бих казал — заяви Бовоар, а Гамаш кимна.

Уместен въпрос, за жалост.

— Друга проява на насилие не е имало — продължи Жан Ги. — Никакво сексуално посегателство. Никакви признаци за скорошна сексуална активност. Била е с леко наднормено тегло, но не много. Вечеряла е няколко часа по-рано. В "Макдоналдс".

Младият инспектор се опита да не мисли за детското меню, на което бе попаднала доктор Харис.

— Имало ли е друга храна в стомаха й? — поинтересува се Лакост. — От кетъринга за партито?

— Никаква.

— Алкохол или наркотици в системата й? — попита Гамаш.

— Никакви.

Главният инспектор се обърна към Изабел Лакост. Тя сведе поглед към записките си и започна да чете на глас.

— Бившият съпруг на Лилиан Дайсън е бил джаз тромпетист в Ню Йорк. Запознали се на изложба. Той свирел на коктейла, Лилиан била сред гостите. Усетили взаимно привличане. Очевидно и двамата били алкохолици. Оженили се и известно време нещата изглеждали наред. После всичко рухнало. И за двамата. Той взел да посяга към крек и мет. Професионалните му ангажименти секнали. Изгонили ги от квартирата им. Пълен хаос. Накрая тя го напуснала и впоследствие се хванала с още няколко мъже. Открих двама от тях, но не и останалите. На пръв поглед случайни връзки, нищо сериозно. Но, изглежда, все по-отчаяни.

— Лилиан била ли е пристрастена към крек или метамфетамини? — попита Гамаш.

— Няма доказателства за това — отвърна Лакост.

— Как си е вадила хляба? — поинтересува се главният инспектор. — Като художник или като критик?

— Нито едното, нито другото. Изглежда, се е прехранвала с минимални печалби в света на изкуството — отговори полицайката след консултация със записките си.

— И с какво се е занимавала? — обади се Бовоар.

— Ами… с нелегална дейност. Не е имала разрешително за работа в Щатите. Като събрах две и две, стигнах до извода, че се е хващала където намери — основно в специализирани магазини за произведения на изкуството.

Гамаш се замисли. Подобен живот бе вълнуващ за двайсетгодишните. Но за почти петдесетгодишна жена навярно е бил изтощителен и отчайващ.

— Може и да не е била наркоман, но дали е продавала наркотици? Дали е проституирала?

— Вероятно и двете за известен период от време, но отдавна — отвърна на въпроса на главния инспектор Лакост.

— Според доклада от аутопсията няма следи от болести, предавани по полов път, нито белези от игли — намеси се Бовоар, след като хвърли поглед на копието от документа. — Както знаете, повечето дребни дилъри са и наркомани.

— Родителите на Лилиан смятат, че съпругът й е починал — каза главният инспектор.

— Така е — потвърди Лакост. — Преди три години. Свръхдоза.

Жан Ги задраска с една черта името на мъжа.

— Според данни от канадските гранични служби мадам Дайсън е прекосила границата с автобус от Ню Йорк на шестнайсети октомври миналата година — съобщи полицайката. — Преди девет месеца. Подала е молба за социални помощи и е била одобрена.

— Кога се е присъединила към Организацията на анонимните алкохолици? — поинтересува се Гамаш.

— Не знам — отвърна Лакост. — Опитах се да се свържа с наставницата й, но от "Никс" ми казаха, че си е взела два почивни дни.

— По график ли?

— Не питах.

— Попитай, моля те — настоя главният инспектор и се изправи. — И ме уведоми, щом разбереш. Имам няколко въпроса към нея.

Гамаш се премести на бюрото си, за да се обади по телефона. Можеше да даде името и номера на Изабел Лакост или на Жан Ги Бовоар, но предпочиташе да свърши това сам.

— Кабинетът на върховния съдия — обади се делови глас.

— Бих искал да разговарям с върховен съдия Пино, ако обичате. Обажда се главен инспектор Гамаш от Sûreté.

— Боя се, че той отсъства днес, господин главен инспектор.

Детективът замълча изненадан.

— Така ли? Да не би да е болен? Видяхме се снощи и той не спомена нищо такова.

Секретарката на върховния съдия на свой ред замълча.

— Обади се тази сутрин и каза, че през следващите няколко дни ще работи от къщи.

— Това непредвидено ли беше?

— Върховният съдия е свободен да прави каквото желае, господин главен инспектор — търпеливо отговори жената на очевидно неуместния въпрос.

— Ще го потърся у тях. Merci.

После набра следващия номер в бележника си. На ресторант "Никс".

Не, каза му изтормозената сервитьорка, която вдигна, Сюзан я нямало. Обадила се да каже, че няма да дойде.

Жената не звучеше особено доволна.

— Каза ли защо? — попита Гамаш.

— Не се чувствала добре.

Главният инспектор й благодари и приключи разговора. После набра мобилния телефон на Сюзан. Беше изключен. Щом затвори, почука леко с очилата по ръката си.

Изглежда, анонимните алкохолици от неделната сбирка липсваха.

Нямаше я Сюзан Коутс, нямаше го и Тиери Пино.

Дали това бе причина за тревога? Арман Гамаш знаеше, че всяко изчезване по време на разследване на убийство беше повод за тревога. Но не и за паника.

Изправи се и тръгна към прозореца. Оттам виждаше отсрещния бряг на река Бела Бела и Трите бора отвъд. Докато гледаше, в селото влезе кола и спря. Двуместна, лъскава, нова и скъпа. В контраст с по-старите коли пред къщите.

Отвътре излезе мъж и се огледа. Изглеждаше неуверен, но не и безпомощен.

После самонадеяно влезе в бистрото.

Гамаш присви очи.

— Хмм — изсумтя. Обърна се и погледна часовника. Беше почти обяд.

Взе "Голяма книга на анонимните алкохолици" от бюрото.

— Ще бъда в бистрото — съобщи и срещна многозначителните усмивки на Лакост и Бовоар.

Не ги винеше.

Очите на главния инспектор привикнаха към мрака в бистрото. Навън вече се затопляше, но вътре горяха и двете камини.

Все едно влизаше в друг свят, който си имаше собствена атмосфера и сезон. В бистрото никога не беше нито твърде топло, нито твърде студено. То беше средното мече.

– Salut, patron[78] — поздрави Габри и му помаха от другия край на дългия, полиран до блясък дървен бар. — Колко бързо се върна! Липсвах ли ти?

— Не бива да говорим за чувствата си, Габри — рече Гамаш. — Никога. Това ще съсипе Оливие и Рен-Мари.

— Така си е — засмя се готвачът, заобиколи бара и му предложи лакрицова пръчка с формата на лула. — Пък и съм чувал, че винаги е за предпочитане да си сдържаш емоциите.

Гамаш захапа лакрицовата лула, все едно се кани да я изпуши.

— Много европейско — отбеляза Габри и кимна одобрително. — В стил Мегре[79].

— Merci. Това излъчване търсех.

— Няма ли да седнеш навън? — попита готвачът и кимна към терасата, осеяна с кръгли масички и приветливи чадъри. Неколцина местни пиеха кафе, други — аперитиви.

— Не, търся някого.

Арман Гамаш кимна към масата до камината, разположена по-навътре в бистрото. Там, съвършено спокоен, като у дома си, седеше галеристът Дени Фортен.

— Първо обаче искам да те попитам нещо. Мосю Фортен говори ли с теб на вернисажа на Клара?

— В Монреал? Да — засмя се Габри. — И още как. Извини ми се.

— По какъв начин?

— Каза, цитирам: Много съжалявам, че те нарекох шибан педал. Край на цитата. — Едрият готвач погледна инспектора изпитателно. — Такъв съм, ако не е станало ясно.

— Чувал съм слуховете. Но не е приятно да те наричат така.

Габри поклати глава.

— Не ми е за пръв път и едва ли ще е за последен. Прав си обаче. С това не се свиква. Усещането винаги е като от прясна рана.

Мъжете гледаха към притихналия галерист. Вял, отпуснат.

— Сега какво изпитваш към него? — попита Гамаш. — да изпращам ли питието му в лабораторията?

Готвачът се усмихна.

— Всъщност го харесвам. Малцина са онези, които се извиняват, след като ме нарекат шибан педал. Това го издигна в очите ми. Пък и се извини на Клара, задето се отнесе толкова зле с нея.

Значи галеристът бе казал истината, помисли си инспекторът.

— Той също присъства на коктейла в събота вечер. По покана на Клара — каза Габри. — Не съм забелязал, че е останал в селото.

— Всъщност не е.

— Защо се е върнал тогава?

Гамаш се питаше същото. Щом видя Дени Фортен да пристига с колата си, веднага дойде в бистрото, за да потърси отговор на въпроса.

— Не очаквах да ви видя тук — отбеляза инспекторът, докато крачеше към галериста. По-младият мъж се надигна от стола си.

Двамата се здрависаха.

— Не възнамерявах да идвам, но в понеделник галерията е затворена и се замислих.

— За какво?

Настаниха се в креслата. Габри донесе на Гамаш лимонада.

— Казахте, че сте се замислили за нещо… — подкани своя събеседник детективът.

— За онова, което ми казахте при вчерашното си посещение.

— За убийството?

Дени Фортен почервеня.

— Ами… не. За това, че Франсоа Мароа и Андре Кастонге са все още тук.

Арман Гамаш знаеше какво има предвид галеристът, но искаше той сам да го изрече.

— Слушам ви.

Фортен се ухили. Подкупващо, по момчешки.

— Ние, хората от света на изкуството, обичаме да се мислим за бунтари, за свободомислещи хора. За свободни духове. Един интелектуален и интуитивен отрязък над останалите. Неслучайно ни наричат влиятелен арт елит. Факт е, че болшинството от хората са последователи. Ако един арт дилър започне да слухти около даден художник, съвсем скоро ще го последват и други. Ние следваме клюката. Така се създават феномени. Не защото един художник е по-добър от друг, а защото арт дилърите имат стадна психика. Внезапно всички решават, че искат точно определен творец.

— Те?

— Ние. Решаваме — неохотно се поправи галеристът и Гамаш отново усети зле прикритото му раздразнение.

— И този художник се превръща в най-новата знаменитост?

— Може да стане. Ако беше само Кастонге, не бих се тревожил. Или дори ако е само Мароа. Но и двамата едновременно?

— И защо според вас са още тук? — попита Гамаш. Всъщност знаеше защо. Мароа му беше казал. Но му се щеше да чуе обяснението на Фортен.

— Заради семейство Мороу, разбира се.

— Вие по тази причина ли сте тук?

— А по каква друга?

Страх и алчност. Ето какво кипеше зад лъскавата фасада на арт средите по думите на мосю Мароа. И ето какво се бе настанило в спокойното бистро.

Жан Ги вдигна звънящия телефон.

— Инспектор Бовоар? Обажда се Клара Мороу.

Говореше тихо. Почти шепнеше.

— Какво има? — Инспекторът също понижи глас инстинктивно. Изабел Лакост го погледна от бюрото си.

— В градината зад къщата ни има някой. Непознат.

Бовоар се изправи.

— Какво прави?

— Взира се — прошепна Клара. — В мястото, където беше убита Лилиан.

Полицай Лакост стоеше в края на затревения площад. Нащрек.

От лявата й страна инспектор Бовоар тихо се промъкваше покрай къщата на семейство Мороу. От дясната главен инспектор Гамаш безшумно пристъпваше по моравата. Внимаваха да не смутят неканения гост в градината.

Местните спираха, докато разхождаха кучетата си. Разговорите утихваха и замираха и не след дълго Трите бора застина неподвижно. Сякаш цялото село чакаше и наблюдаваше.

Лакост знаеше, че в случай на заплаха трябва първо да защити селяните. Ако се стигнеше дотам. Ако неканеният гост успееше да се изплъзне на Гамаш. А после и на Бовоар. Изабел Лакост се явяваше последната линия на защита.

Усещаше оръжието си, скрито под стилното яке, в кобура на хълбока й. Но не го извади. Рано беше. Главен инспектор Гамаш непрекъснато повтаряше: "Никога, абсолютно никога не вади оръжието си, освен ако не възнамеряваш да го използваш. И стреляй, за да спреш престъпника. Не се прицелвай в крак или в ръка. Цели се в тялото. Не е нужно да убиеш на всяка цена, но със сигурност не би искал да пропуснеш. Защото ако се е наложило да извадиш оръжието си, значи всичко останало се е провалило. И на земята е настанал ад."

В съзнанието й отново се появи неканен спомен. Как се навежда над главния инспектор, докато той лежи на пода и се мъчи да каже нещо. С изцъклени очи. Опитва се да фокусира поглед. Как държи ръката му, лепкава от кръвта, и гледа окървавената му брачна халка. Толкова много кръв…

Бовоар и Гамаш бяха изчезнали. Лакост виждаше само малката притихнала къща, обляна в слънчева светлина. И чуваше единствено мощните удари на сърцето си.

Главен инспектор Гамаш свърна зад ъгъла на постройката и спря.

С гръб към него стоеше жена. Беше почти сигурен, че знае коя е, ала искаше да се увери. Смяташе, че е безобидна, но и в това искаше да е сигурен, преди да свали гарда.

Хвърли поглед наляво и видя Бовоар, който също бе нащрек, но вече изглеждаше по-спокоен. Вдигна лявата си ръка към Жан Ги, за да остане на мястото си.

— Bonjour — изрече Гамаш.

Жената подскочи, изписка и рязко се обърна.

— Мили боже! — рече Сюзан. — Изкарахте ми акъла.

Старшият детектив леко се ухили.

— Desole, но и вие изкарахте акъла на Клара Мороу.

Жената се обърна към къщата и видя Клара в рамката на кухненския прозорец. Лекичко й помаха с извинителна усмивка. Художничката колебливо й помаха в отговор.

— Съжалявам — каза Сюзан. Едва тогава забеляза Жан Ги, който стърчеше на няколко крачки от тях, в другия край на градината. — Вижте, аз наистина съм безобидна. Безразсъдна и глупава, може би. Но съвсем безобидна.

Инспектор Бовоар я изгледа свирепо. От личен опит знаеше, че безразсъдните никога не са безобидни. Те бяха най-зле. Глупостта бе причина за престъпления точно толкова, колкото гневът и алчността. Но той омекна и тръгна към тях.

— Ще уведомя Лакост, че всичко е наред — прошепна на главния инспектор.

— Воп — отвърна Гамаш. — Аз ще се оправя тук.

Жан Ги хвърли поглед през рамо към Сюзан и поклати глава.

Каква глупачка.

— Е — рече старшият детектив, щом останаха сами. — Защо сте тук?

— За да видя лобното място на Лилиан. Нощес не можах да мигна, все по-ясно и по-ясно осъзнавах какво се е случило. Лилиан е мъртва. И е била убита.

Но от изражението й личеше, че все още не може да повярва.

— Трябваше да дойда. Да видя къде се е случило. Казахте, че ще бъдете тук, и исках да ви предложа помощта си.

— Помощ? Каква помощ?

Дойде ред на Сюзан да се изненада.

— Освен ако не е било грешка или случайност, някой умишлено е убил Лилиан. Не мислите ли?

Гамаш кимна, докато я наблюдаваше съсредоточено.

— Някой е пожелал смъртта й. Но кой?

— И защо? — допълни главният инспектор.

— Именно. Може пък и да помогна с това "защо".

— Как?

— Къде? — пошегува се Сюзан и се усмихна. После се обърна и погледна към дупката в градината, опасана с пърхаща на вятъра жълта лента. Усмивката й угасна. — Познавах Лилиан по-добре от всеки. По-добре от родителите й. А може би по-добре и от самата нея. Мога да ви помогна.

Жената се вторачи в дълбоките му кафяви очи. Предизвикателно, готова за битка. Но неподготвена за онова, което видя там. Колебание.

Гамаш размишляваше върху думите й. Не ги отхвърляше, нито се подготвяше да ги оспори. Мислеше за онова, което тя бе казала и той бе чул.

Главният инспектор изучаваше с поглед енергичната жена. Носеше твърде тесни дрехи, които изобщо не си подхождаха. Креативност или обикновена липса на усет? Не се ли поглеждаше в огледалото, преди да излезе, или просто не й пукаше за вида й?

Изглеждаше глуповато. Дори сама се бе определила като глупава.

Но не беше. Гледаше умно. Говореше още по-умно.

Познаваше жертвата по-добре от всеки друг. Можеше да помогне повече от всекиго. Но това ли беше истинската причина да е тук?

— Здравейте — колебливо поздрави Клара. Зададе се от вратата на кухнята и вървеше към тях.

Сюзан веднага се обърна и се вторачи в художничката, после тръгна към нея с протегнати ръце.

— О, така съжалявам. Трябваше да почукам на вратата ви и да поискам разрешение, а не просто да се натреса в двора ви. Не знам защо не го направих. Казвам се Сюзан Коутс.

Докато жените си разменяха поздрави и разговаряха, Гамаш отново погледна към градината. Към молитвената пръчка, забита в земята. И си спомни какво бе открила Мирна под нея.

Жетон на начинаещия. От Организацията на анонимните алкохолици.

Доскоро смяташе, че жетонът е принадлежал на жертвата, но вече се колебаеше. Дали пък не е бил на убиеца? И обясняваше ли това присъствието на Сюзан в градината, без да поиска разрешение?

Дали жената не търсеше тъкмо изгубения жетон, собствения си изгубен жетон? Без да си дава сметка, че разследващите вече са го намерили?

Художничките се приближиха към него. Клара тъкмо разказваше как е открила тялото на Лилиан.

— Приятелки ли бяхте? — попита домакинята, щом приключи.

— Нещо такова. Имахме общи приятели.

— Вие художник ли сте? — попита Клара и огледа премяната на по-възрастната жена.

— Кажи-речи — засмя се Сюзан. — Но съм доста далеч от нивото ви. Позволявам си да считам картините си за интуитивни, но критиците ги смятат за съвсем друго нещо.

Жените се засмяха.

Зад тях, видими само за Гамаш, панделките на молитвената пръчка се разлюляха, сякаш и те се смееха.

— Е, критиците с години наричаха моите съвсем друго нещо — призна Клара. — Но в повечето случаи просто мълчаха. Дори не ги забелязваха. Това е първата самостоятелна изложба в живота ми.

Двете продължиха да си говорят на творчески теми, а Гамаш ги слушаше. Това бе летопис за живота на художника. За баланса между егото и творението. За борбата между егото и творението.

За опитите да не приемаш нещата навътре. И да не успяваш.

— Не присъствах на вернисажа ви — призна Сюзан. — Твърде префинено за моя вкус. Аз съм от онези, които по-скоро сервират сандвичите, отколкото да ги хапват, но чувам, че било великолепно. Поздравления. Планирам да посетя изложбата при първа възможност.

— Можем да отидем заедно — предложи Клара. — Ако желаете.

— Благодаря — отвърна по-възрастната жена. — да бях знаела, че сте толкова мила, щях да цъфна в градината ви още преди години. — Огледа се и притихна.

— За какво си мислите? — попита домакинята.

Сюзан се усмихна.

— За контрастите. За проявата на жестокост тук, където цари такова спокойствие. И където се е случило нещо толкова грозно.

Всички се огледаха наоколо. И най-сетне спряха поглед върху мястото, опасано с жълта лента.

— Какво е онова там?

— Молитвена пръчка — обясни Клара.

Тримата се вторачиха в преплетените панделки. Тогава на домакинята й хрумна идея. Обясни ритуала, после попита:

— Искате ли да завържете и вие панделка?

Сюзан се замисли за момент.

— Много бих искала. Благодаря.

— Връщам се след няколко минути. — Клара кимна на гостите и пое към селото.

— Мила жена — отбеляза Сюзан, докато я изпращаше с поглед. — Дано си остане такава.

— Нима се съмнявате? — попита Гамаш.

— Успехът може да те повреди. Както и провалът впрочем. — Отново се засмя, после притихна.

— Според вас защо е била убита Лилиан Дайсън?

— Според вас защо би трябвало да знам?

— Защото съм съгласен с вас. Познавали сте я по-добре от когото и да било. По-добре от самата нея. Знаете тайните й, а сега ще ги разкажете и на мен.