Измамна светлина

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Терез ги поведе обратно в апартамента, далеч от вратата и от отворените френски прозорци. Към центъра на сумрачната стая.

— Имаше вътрешно разследване — заяви с тих, гневен глас. — Знаеш това, Арман. Откриха, че е дело на хакер. Навярно някое хлапе е открило файла, без дори да знае какво е. Това е всичко.

— Ако е било просто хлапе с късмет, защо не са го открили? — попита Гамаш.

— Остави случая на следователите — настоя Терез, този път по-меко.

Гамаш се вгледа в домакините си. Възрастна двойка, мъж и жена. Сбръчкани, грохнали.

Също като него впрочем.

Точно затова посъветва Бовоар да не рови повече. И затова не го възложи тихомълком на никого от останалите стотина полицаи, които ръководеше. Всеки от тях с радост би се разровил по-дълбоко.

Но какво щяха да открият заровено там?

Не, най-добре бе да го направи сам. С помощта на двамата души, на които имаше доверие. А семейство Брюнел имаха още едно отличително качество. Бяха по-близо до края, отколкото до началото. Също като него. Края на кариерата. Края на живота. Ако сега изгубеха и двете, пак щяха да са живели пълноценно.

Гамаш нямаше да повери случая на млад полицай. Нямаше да изгуби още един, не и щом можеше да избира.

— Чаках доклада от вътрешното разследване — призна. — Прочетох го, в продължение на два месеца го изучавах и размишлявах над него.

Комисар Брюнел внимателно обмисли въпроса, който смяташе да зададе, макар че всъщност не искаше да чува отговора.

— И какво е заключението ти?

— Че в разследването са допуснати грешки, може би дори преднамерено. Всъщност почти със сигурност преднамерено. Някой в Sûreté се опитва да прикрие истината.

Нямаше полза да премълчава онова, в което вярваше.

— Защо смяташ така? — попита Жером.

— Защото е почти невъзможно хакер да намери видеофайла. А ако някой все пак е успял да го направи, следователите щяха да са го открили. Това им е работата. Има цял отдел, който разследва единствено киберпрестъпления. Досега да са го открили.

Домакините мълчаха. После Жером се обърна към жена си.

— Какво мислиш? — попита.

Терез отмести поглед от съпруга си към госта.

— Казваш, че вътрешен човек се опитва да прикрие истината. Според теб каква е тя?

— Че е имало вътрешно изтичане на информация — отвърна Гамаш. — Че някой от служителите в Sûreté е разпространил видеото умишлено.

Още докато говореше, детективът си даде сметка, че не й казва нещо, което тя вече не знае или не подозира.

— Но защо? — попита Терез. Очевидно бе задавала същия въпрос и на себе си.

— Мисля, че причината зависи от извършителя — каза главният инспектор и внимателно се вгледа в нея. — Това не те изненадва, нали?

Брюнел се поколеба, после поклати глава.

— И аз прочетох доклада като всички останали комисари. Не знам за тях, но аз стигнах до същия извод като теб. Не че е дело на вътрешен човек — погледна го предупредително, — а че по някаква причина разследването е неубедително. Очаквах да е далеч по-щателно, след като е свързано със смъртта на четирима полицейски служители и с предателство към семействата и заслугите им. Смятах, че ще хвърлят в това разследване всички ресурси, с които разполагат. И твърдяха, че са го направили. А в същото време заключението бе толкова плитко. Записът бил откраднат от неизвестен хакер.

Жената поклати глава, пое си дълбоко въздух и издиша, преди да проговори отново.

— Имаме проблем, Арман.

Той кимна и погледна домакините.

— Имаме голям проблем.

Комисар Брюнел седна и ги покани да я последват. За момент замълча. Нямаше връщане назад.

— Кой според теб го е направил?

— Знаеш кого подозирам — отвърна Гамаш, без да отклонява поглед от ярките й очи.

— Знам, но искам да го чуя от теб.

— Главен комисар Силвен Франкьор.

Отвън се чуваха писъци на деца, които се гонеха, тичаха и се смееха.

— Това ще е забавно — обади се домакинът и разтърка длани при мисълта за трудната главоблъсканица.

— Жером! — каза съпругата му. — Не следиш ли разговора? Напълно възможно е началникът на Sûreté du Quebec да е извършил нещо, което не е просто незаконно, но и крайно жестоко. Нападение над нищо неподозиращи полицейски служители. И техните семейства. За лични цели.

Терез отново се обърна към Гамаш.

— Ако е Франкьор, защо би го направил?

— Не знам. Обаче съм наясно, че от години се опитва да се отърве от мен. Може би е решил, че това е подходящият момент да го стори.

— Но видеото не накърни репутацията ти, Арман — изтъкна домакинът. — Точно обратното. Създаде много добро впечатление за теб.

— Теб кое би те смазало? — Гамаш погледна с обич мъжа отсреща. — да те обвинят или да те похвалят незаслужено? Особено когато има толкова много болка и толкова малко за похвала.

— Вината не беше твоя — напомни Жером и погледна приятеля си право в очите.

— Merci — инспекторът наклони глава, — но не беше и най-славният ми миг.

Домакинът кимна. Светлините на прожекторите бяха опасно нещо. Можеха да принудят човек да хукне към някое тъмно ъгълче и да се скрие. Далеч от свирепия поглед на общественото одобрение.

Гамаш не избяга, но Жером и Терез знаеха колко дълбоко бе изкушен да го стори. На косъм бе да напусне полицията и да се пенсионира. И никой не би го обвинил. Така, както никой не го обвиняваше за смъртта на онези млади полицаи. Никой, освен собствената му съвест.

Но вместо да се пенсионира и оттегли, главният инспектор остана.

И Жером се запита дали причината не бе тъкмо тази. Дали му оставаше още едно нещо, което да направи. Да изпълни последното си задължение — както към живите, така и към мъртвите.

Да открие истината.

Полицай Изабел Лакост избърса лицето си с ръце и погледна часовника.

Седем и трийсет и пет вечерта.

Главният инспектор й бе звъннал малко по-рано с необичайна молба. Предложение всъщност. Беше свързано с допълнителна работа, но тя включи още един полицай в издирването. Сега петима униформени преглеждаха архива в справочния отдел на монреалския ежедневник "Прес".

Така търсенето вървеше много по-бързо, но тъй като не знаеха кога е била публикувана рецензията — нито годината, нито дори десетилетието, не им беше лесно. А главен инспектор Гамаш току-що бе направил задачата още по-трудна.

— Погледни — обърна се към Пакост един от младшите полицаи. — Мисля, че го открих.

— О, слава богу — простена друг.

Останалите се скупчиха около микрофиша.

— Можеш ли да го увеличиш? — попита Лакост. Полицаят натисна копче, текстът се уголеми и стана по-четлив.

И там с удебелен шрифт се появиха думите "Дълбоко вълнуваща изложба". Останалата част не бе толкова рецензия, колкото комедиен монолог, импровизация върху думата "вълнувам" като в "стомашни вълнения". Като във "физиологични нужди".

Дори изтощените до смърт полицаи се кискаха, докато четяха.

Беше детинско, незряло. И все пак доста смешно. Като да видиш човек, който се подхлъзва на бананова кора. И пада. Нищо особено. Но по някаква причина ужасно смешно.

Изабел Лакост не се засмя.

За разлика от останалите, бе видяла как завършва рецензията. Не с точката в края на последното изречение. А с трупа между лехите в пролетната градина.

Започваше с шега, а завършваше с убийство.

Полицай Лакост направи копия от рецензията, като се увери, че датата е четлива. Благодари на колегите си и ги освободи. После се качи в колата си и потегли към Трите бора. Убедена, че носи присъда.