Измамна светлина

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

— Жан Ги?

Гамаш почука на вратата. Никой не отговори.

Изчака малко, после натисна бравата. Беше отключено и влезе.

Бовоар лежеше под завивките на месинговото легло и спеше дълбоко. Дори похъркваше леко.

Главният инспектор задържа поглед върху него, после обърна глава към отворената врата на банята. Без да изпуска заместника си от око, влезе вътре и огледа умивалника. Там, до дезодоранта и пастата за зъби, имаше шишенце с таблетки.

Хвърли поглед в огледалото, за да се увери, че Бовоар още спи, и посегна към опаковката. Шишенцето имаше етикет с името на Жан Ги и дата. Предписани му бяха петнайсет таблетки оксиконтин. Трябваше да взема по една вечер в случай на нужда. Гамаш свали капачката и изсипа хапчетата върху дланта си. Бяха останали седем.

Но кога бе изпълнена рецептата? Детективът върна хапчетата обратно, затвори шишенцето и погледна в долния край на етикета. Датата бе отпечатана с много ситни цифри. Гамаш извади очилата за четене от джоба си, сложи ги и отново взе шишенцето.

Жан Ги изпъшка.

Главният инспектор застина и впери поглед в огледалото. Бавно остави лекарството на мястото му и свали очилата.

Отражението на Бовоар се размърда в леглото.

Гамаш излезе заднешком от банята. Една крачка, две. После спря до леглото.

— Жан Ги?

Още един стон, този път по-ясен и по-силен.

През белите памучни завеси в спалнята нахлуваше хладен и влажен вятър. Навън ръмеше и главният инспектор чуваше приглушеното трополене на дъжда по листата. Долавяше и мириса на пушек от дървата в камините на селските къщи.

Затвори прозореца и отново се обърна към леглото. Бовоар бе заровил лице във възглавницата.

Малко след седем сутринта се бе обадила Изабел Лакост. Тъкмо слизала от магистралата. Била открила нещо в архива.

Гамаш държеше младият инспектор да участва в разговора с Лакост.

Той самият се бе върнал в пансиона да си вземе душ, да се избръсне и преоблече.

— Жан Ги? — прошепна отново и наведе глава, за да застане лице в лице с леко олигавения инспектор.

Бовоар повдигна натежалите си клепачи и през тесните цепки погледна към Гамаш с глуповата усмивка. После рязко отвори очи и хлъцна от изненада, усмивката му се изпари и той рязко отдръпна глава от лицето на главния инспектор.

— Не се тревожи — изрече началникът и се изправи. — Държа се като безукорен джентълмен.

На сънения мъж му отне малко време да схване смисъла, после се изкиска.

— Поне купих ли ви шампанско? — попита и разтърка съня, полепнал по очите му.

— Е, направи кана хубаво кафе.

— Снощи? — попита Жан Ги и се надигна в леглото. — Тук?

— Не, във временния щаб. — Арман Гамаш го погледна изпитателно. — Помниш ли?

Бовоар се взря озадачено в началника, после поклати глава.

— Съжалявам. Май още спя. — Разтърка лицето си в опит да си спомни.

Гамаш дръпна един стол до леглото му и седна.

— Колко е часът? — попита младият инспектор и се огледа.

— Малко след седем.

— Ще ставам — каза Жан Ги и посегна към юргана.

— Не. Още не. — Старшият детектив звучеше спокойно, но категорично, и Бовоар застина с ръка във въздуха, преди бавно да я отпусне върху завивката. — Трябва да поговорим за снощи.

Главният инспектор се вгледа във все още сънливия мъж. Заместникът му изглеждаше объркан.

— Наистина ли вярваш в онова, което каза? — попита Гамаш. — Така ли се чувстваш? Ако си бил искрен, трябва да ми го кажеш сега, по светло. За да поговорим по въпроса.

— В какво да вярвам?

— В онова, което каза снощи. Че съм искал видеото да бъде разпространено, че по нищо не се различавам от хакера.

Бовоар се ококори.

— Така ли съм казал? Снощи?

— Не помниш ли?

— Помня, че гледах видеото и се разстроих. Но не и защо. Наистина ли казах това?

— Наистина. — Главният инспектор внимателно се вгледа в лицето му. Жан Ги изглеждаше искрено втрещен.

Но така по-добре ли беше? Бовоар може и да не мислеше наистина онова, което бе казал, но това означаваше и друго — че не може да си спомни. Че бе претърпял краткотрайна загуба на паметта.

Гамаш го погледна изпитателно. Младият инспектор, усетил тежестта на критичния му поглед, се изчерви.

— Много съжалявам — повтори Жан Ги. — Разбира се, че не смятам така. Не мога да повярвам, че съм го казал. Съжалявам.

И изглеждаше напълно искрен.

Арман Гамаш вдигна ръка.

— Знам, че съжаляваш. Не съм дошъл да те наказвам. Тук съм, защото смятам, че се нуждаеш от помощ…

— Не се нуждая. Добре съм, наистина.

— Не си. Отслабваш, напрегнат си. Станал си сприхав. Снощи при разпита на мадам Коутс даде израз на гнева си. Твърде самонадеяно си позволи да нападаш върховния съдия.

— Той започна пръв.

— Това не е училищен двор. Заподозрените ни предизвикват непрекъснато. Ние сме длъжни да запазим спокойствие. Ти си позволи да излезеш от равновесие.

— За щастие, вие бяхте там да ме уравновесите отново — отвърна Бовоар.

Гамаш го погледна пак, не му убягна леката язвителност в думите му.

— Какво става, Жан Ги? Трябва да ми кажеш.

— Просто съм уморен. — Разтри лицето си. — Но вече съм по-добре. По-силен.

– Не си. Беше започнал да се подобряваш, но сега си по-зле. Имаш нужда от още помощ. Трябва да продължиш посещенията си при психотерапевтите в Sûreté.

— Ще помисля.

— Няма какво да мислиш — заяви Гамаш. — Колко таблетки оксиконтин вземаш?

Бовоар понечи да възроптае, но си замълча.

— Колкото е предписано в рецептата.

— И колко е това? — попита главният инспектор със строго изражение и остър поглед.

— По едно хапче всяка вечер.

— Вземаш ли повече?

— Не.

Вторачиха се един в друг. Дълбоките кафяви очи на Гамаш не трепваха.

— Вземаш ли? — повтори.

— Не — отсече Бовоар. — Вижте, работата ни сблъсква с достатъчно наркомани, не искам да ставам като тях.

— И смяташ, че наркоманите са го искали? — настоя старшият детектив. — Мислиш, че Сюзан, Брайън и Пино са очаквали да станат зависими? Никой не си поставя такава цел в началото.

— Просто съм уморен и малко напрегнат. Това е всичко. Хапчетата облекчават болката и ми помагат да спя, нищо повече. Наистина.

— Ще възобновиш посещенията си при психотерапевт, а аз ще те наблюдавам. Разбра ли? — Гамаш стана и отнесе стола обратно в ъгъла на стаята. — Ако наистина няма никакъв проблем, психотерапевтът ще ми каже. Но ако има, ще се нуждаеш от още помощ.

— Като например? — Бовоар изглеждаше втрещен.

— Каквото решим аз и психотерапевтът. Това не е наказание, Жан Ги. — Тонът на началника омекна. — Аз самият продължавам с терапията. И все още имам лоши дни. Знам какво преживяваш. Но всеки от нас е пострадал по различен начин и всеки от нас ще се възстанови според собствените си сили.

Гамаш се загледа в по-младия мъж за момент.

— Знам колко ужасно е това за теб. Ти си затворен човек, добър човек. Силен човек. Защо иначе бих избрал точно теб сред стотици полицаи? Ти си мой заместник, защото ти имам доверие. Знам колко си умен и колко си смел. А точно сега трябва да си смел, Жан Ги. Заради мен, заради управлението. Заради себе си. Трябва да потърсиш помощ, за да се оправиш. Моля те.

Бовоар затвори очи. И тогава си спомни. Предишната нощ. Когато гледа видеото отново и отново, все едно го виждаше за пръв път. Видя себе си, улучен от куршум.

И как Гамаш си тръгва. Обръща му гръб. Зарязва го да умре сам.

Отвори очи. Главният инспектор го гледаше с почти същото изражение като във фабриката.

— Ще го направя — изрече Жан Ги.

Гамаш кимна.

— Bon.

И си тръгна. Като в онзи кошмарен ден. Както би сторил винаги — Бовоар не се и съмняваше в това.

Гамаш винаги щеше да го напуска.

Жан Ги Бовоар бръкна под възглавницата, извади миниатюрното шишенце и изтръска една таблетка върху дланта си. Избръсна се, облече се и когато слезе на долния етаж, вече се чувстваше чудесно.

— Какво откри? — попита главен инспектор Гамаш.

Закусваха в бистрото, тъй като трябваше да говорят насаме и не искаха да споделят общата трапезария, както и поверителната информация, с останалите гости на пансиона.

Пред всеки от полицаите стоеше голяма чаша cafe au lait с пухкав каймак.

— Ето това. — Полицай Лакост сложи копията от статията върху дървената маса и се загледа през прозореца, докато Гамаш и Бовоар четяха.

Ситният дъжд се бе превърнал в мокра мъгла, провиснала над хълмовете около Трите бора, и селото изглеждаше още по-уединено от обичайното. Сякаш останалата част от света не съществуваше. Само това място. Изпълнено с тишина и спокойствие.

Огънят пукаше в камината. Съвсем тихо, колкото да пропъди студа.

Полицай Лакост бе изцедена от умора. Искаше й се да вземе един кроасан и чашата си с cafe au lait и да се сгуши на огромния диван до камината. Да се зачете в някое оръфано романче от книжарницата на Мирна. За комисар Мегре. Да редува четене и дрямка. Четене и дрямка. Край камината. Докато външният свят потъне в мъглата заедно с всичките си тревоги.

Но тя знаеше, че тревогите, впримчили в клопката си цялото село, бяха тук.

Инспектор Бовоар пръв вдигна глава и я погледна в очите.

— Много добре — изрече и почука с пръсти по статията. — Сигурно е отнело цяла нощ.

— Почти — призна Изабел.

Двамата погледнаха към главния инспектор, който отделяше твърде много време за прочитането на един кратък, хаплив отзив.

Най-накрая Арман Гамаш остави листа на масата и свали очилата си. Сервитьорът донесе храната им. Препечени филийки и домашно приготвен confiture за Бовоар. Френски палачинки с ароматни круши и боровинки за Лакост. За да не заспи по обратния път от Монреал, си бе представяла каква закуска ще си поръча. Тази спечели. За главния инспектор имаше купичка овесена каша със стафиди, сметана и кафява захар.

Гамаш разбърка кашата и отново посегна към статията.

Лакост остави в чинията си вилицата и ножа.

— Това ли е, шефе, как смятате? Причината за убийството на Лилиан Дайсън?

Старшият детектив си пое дълбоко въздух.

— Така смятам. Трябва да потвърдим, да допълним някои данни и дати, но мисля, че вече имаме мотив. А знаем, че е имало и възможност.

Когато приключиха със закуската, Бовоар и Лакост тръгнаха към временния щаб. Но Гамаш имаше да свърши още нещо в заведението.

Отвори летящата врата към кухнята и откри собственика на бистрото, който стоеше до работния плот и режеше ягоди и пъпеш.

— Оливие?

Мъжът се сепна и изтърва ножа.

— За бога, не си ли чувал, че не бива да стряскаш така човек с остър предмет в ръка?

— Дойдох да говоря с теб.

Главният инспектор затвори вратата след себе си.

— Зает съм.

— И аз, Оливие. Но въпреки това се налага да поговорим.

Ножът прорязваше ягодите и оставяше върху дъската тънки плодови резенчета и капки червен сок.

— Знам, че си ми ядосан. Имаш пълното право да се чувстваш така, защото случилото се е непростимо. В своя защита мога да кажа единствено, че не беше злонамерено и нямаше за цел да ти навреди…

— Но се случи. — Оливие стовари ножа върху дъската. — Мислиш ли, че само защото станалото не е било злонамерено, престоят ми в затвора е бил по-малко ужасен? Мислиш ли, че когато онези мъже ме обикаляха в двора, съм си мислил: О, няма проблем, всичко ще бъде наред, защото онзи мил главен инспектор не е искал да ми навреди?

Светлокосият мъж се разтрепери толкова силно, че се наложи да се хване за ръба на кухненския плот.

— Нямаш представа какво е усещането да знаеш, че истината ще излезе наяве. Да вярваш на адвокатите, на съдиите.

На главния инспектор. Че ще те пуснат на свобода. И после да чуеш присъдата. Виновен.

За момент гневът на Оливие изчезна, изместен от изумление и шок. От онази единствена дума, присъдата.

— Виновен съм, разбира се, за много неща. Знам го. Опитах се да изкупя вината си към хората. Но…

— Дай им време — каза тихо Гамаш. Стоеше срещу собственика на бистрото, от другата страна на работната маса, с изпънат гръб и изправени рамене. И също стискаше дървения плот. С побелели кокалчета на пръстите. — Обичат те. Срамота е, ако не го забелязваш.

— Не ми изнасяй лекции на тема срам, господин главен инспектор — изръмжа Оливие.

Арман Гамаш го изгледа мълчаливо, после кимна.

— Извинявай. Просто исках да го знаеш.

— За да мога да ти простя? Така че да ти олекне? Е, може би това е твоят затвор, господин главен инспектор. Твоето наказание.

Детективът се замисли.

— Сигурно е така.

— Приключи ли? — попита Оливие. — Това ли е всичко?

Гамаш си пое дълбоко въздух и издиша.

— Не съвсем. Имам още един въпрос. Относно партито на Клара.

Собственикът на бистрото взе ножа, но ръката му все още трепереше твърде много, за да го използва.

— Кога наехте доставчиците на храна?

— Веднага щом решихме да организираме празненството, преди около три месеца.

— Партито твоя идея ли беше?

— На Питър.

— Кой състави списъка с гостите?

— Изготвихме го всички заедно.

— В това число и Клара? — попита Гамаш.

Оливие хладно кимна.

— Значи много хора са знаели за партито седмици по-рано?

Светлокосият мъж отново кимна, но без да гледа главния инспектор в очите.

— Merci, Оливие — каза детективът и остана загледан в русата глава, наведена над дъската за рязане. — Мислиш ли, че е възможно да сме се озовали в една и съща килия?

Когато собственикът на бистрото не отговори, Арман Гамаш тръгна към вратата, но след миг спря и отново се обърна.

— Обаче се чудя кои са пазачите. И у кого е ключът.

Инспекторът се взира в него известно време, после си тръгна.

Цяла сутрин Арман Гамаш и екипът му събираха информация.

Следобед, около един, телефонът звънна. Обаждаше се Клара Мороу.

— Вие и хората ви свободни ли сте за вечеря? — попита. — Всичко е толкова печално, че решихме да задушим една сьомга и да поканим гости.

— Това не е ли незаконно? — попита инспекторът.

Клара се засмя.

— Не като смърт от задушаване. А като сготвено на пара.

— Честно казано, нямам нищо против, така или иначе — призна Гамаш.

— Чудесно. Нищо официално. Ех famille.

Детективът се усмихна на този френски израз. Рен-Мари често го използваше. Означаваше нещо като "елате по пантофи", по семейному, но всъщност бе много повече. Не го употребяваше за всеки лежерен случай и за всеки гост. Пазеше го за специални хора, които смяташе за част от семейството. Беше особено състояние, комплимент. Споделена близост.

— Приемам — каза. — И съм сигурен, че и колегите ще са очаровани. Merci, Клара.

Арман Гамаш звънна на Рен-Мари, после си взе душ и погледна с копнеж към леглото.

Стаята му, също като останалите в пансиона на Габри и Оливие, бе изненадващо семпла. Но не спартанска, а елегантна и луксозна посвоему. С белоснежни чаршафи и завивка с гъши пух. Върху широките дъски от борово дърво на пода бяха разстлани ръчно тъкани ориенталски килими, останали още от времето, когато пансионът е бил междинна станция за дилижанси. Гамаш се почуди колко ли пътници като него са отсядали точно в тази стая. За кратък отдих в трудното и опасно пътуване.

И дали са стигали живи.

Пансионът не можеше да се мери с величествения СПА хотел на хълма. Гамаш вероятно би могъл да отседне и там, но с течение на годините нещата, от които се нуждаеше, ставаха все по-малко. Семейство, приятели. Книги. Разходки с Рен-Мари и Хенри, тяхното куче.

И здрав осемчасов нощен сън в семпла спалня.

Сега, докато седеше на ръба на леглото и се обуваше, копнееше просто да се просне по гръб и да усети как потъва в меката завивка. Да затвори натежалите си клепачи и да забрави всичко.

Да заспи.

Но го чакаше още път.

Полицаите от Sûreté прекосиха затревения площад в мократа мъгла и пристигнаха в дома на Клара и Питър.

— Заповядайте — посрещна ги домакинът с усмивка. — Не, не се събувайте. Рут е тук и според мен е минала през всички локви по пътя насам.

Всички сведоха поглед към пода, осеян — разбира се — с кални отпечатъци от обувки.

Бовоар поклати глава.

— Очаквах да видя следи от копита.

— Може би точно затова не си събува обувките — подхвърли Питър.

Полицаите от Sûreté старателно избърсаха подметките си на изтривалката пред входната врата.

Къщата ухаеше на сьомга и прясно изпечен хляб, долавяха се леки нотки на лимон и копър.

— Вечерята скоро ще е готова — каза домакинът и ги поведе към всекидневната.

В рамките на минути Бовоар и Лакост вече имаха вино в чашите си. Гамаш се чувстваше уморен и помоли за вода. Изабел потърси компанията на Норман и Полет. Жан Ги се впусна в разговор с Мирна и Габри — навярно защото бяха възможно най-далеч от Рут, подозираше главният инспектор.

Арман Гамаш огледа помещението. Вече му беше навик. Да забелязва кой къде е и какво прави.

Оливие стоеше до библиотеката с гръб към стаята. Изглеждаше видимо впечатлен от книгите, но Гамаш подозираше, че е разглеждал тези рафтове много пъти.

Франсоа Мароа и Дени Фортен стояха заедно, макар да не си говореха. Гамаш се зачуди къде е другият галерист. Андре Кастонге.

И после го откри — в ъгъла на стаята. Разговаряше с върховен съдия Пино, а младият Брайън ги наблюдаваше отстрани.

Какво изразяваше лицето на младежа, запита се Гамаш. Искаше се усилие да задълбаеш под татуировките — пречупения кръст, вдигнатия среден пръст, надписа "Шибай се". И да видиш други изражения. Брайън определено бе нащрек. Бдителен. Не беше безразличният младеж от онази вечер.

— Сигурно се шегувате — повиши глас Кастонге. — Не ми казвайте, че ви харесва!

Главният инспектор пристъпи малко по-близо. Всички останали хвърлиха поглед натам, после леко се отдръпнаха. С изключение на Брайън. Той не мръдна от мястото си.

— Не просто я харесвам, намирам я за удивителна — тъкмо казваше Пино.

— Загуба на време! — отсече галеристът и стисна още по-силно почти празната си чаша с червено вино.

Гамаш отново скъси дистанцията и забеляза, че мъжете са застанали пред една от картините на Клара. Етюд с ръце. Едни стиснати, други в юмрук, трети полуотворени… или полузатворени — в зависимост от личното усещане на зрителя.

— Пълна безвкусица — заяви Кастонге, а Пино му направи знак да говори по-тихо. — Всички разправят колко е велико, обаче знаете ли какво? — Галеристът се наведе към съдията и Гамаш се вгледа внимателно в устните му с надеждата да разчете следващите му думи. — Хората, които смятат така, са идиоти. Дебили. Болни мозъци.

Детективът нямаше защо да се тревожи дали ще чуе. Всички чуха. Андре Кастонге направо изкрещя мнението си.

Кръгът около галериста се разшири още повече. Пино огледа стаята — търсеше Клара, предположи Гамаш. И се надяваше, че не е чула мнението на госта за собствените й картини.

После върховният съдия отново заби суров поглед в събеседника си. Гамаш бе виждал този поглед в съда. Рядко бе насочен към него, по-често — към адвокат, превишил правата си.

Ако Кастонге бе Звездата на смъртта, главата му щеше да избухне.

— Съжалявам да го чуя, Андре — каза Пино с хладен тон. — Може би някой ден ще споделиш мнението ми.

Съдията се обърна и тръгна.

— Да споделя? — извика Кастонге след него. — да споделя? Божичко, пробвайте да използвате мозъка си!

Тиери Пино забави ход, все още с гръб към галериста. Всички присъстващи наблюдаваха в пълно мълчание. После върховният съдия продължи нататък.

И Андре Кастонге остана съвсем сам.

— Трябва да удари дъното — заяви Сюзан.

— Аз съм удрял много дъна — обади се Габри. — И го намирам за полезно[85].

Гамаш се огледа за Клара, но нея, за щастие, я нямаше. Най-вероятно бе в кухнята и приготвяше вечерята. През отворената врата се носеха вълшебни аромати, които почти разсеяха зловонието от думите на Кастонге.

— Е — рече Рут, обърна гръб на пийналия галерист и насочи вниманието си към Сюзан. — Разправят, че обичаш чашката.

— Напълно вярно — отвърна тя. — Всички в рода ми са пияндета. Къркат каквото им падне: течност за запалки, отпадни: води… Един от чичовците ми даже се кълнял, че може да превръща урината във вино.

— Не думай? — ококори се Рут. — Аз пък мога да превръщам виното в урина. Успял ли е да усъвършенства процеса?

— Както може да се предположи, умрял е, преди да се родя, но майка ми имаше казан за алкохол и вареше в него каквото й скимне. Грах, рози. Лампи.

Рут я погледна скептично.

— Да бе! Грах?

И все пак изглеждаше готова да опита. Опъна глътка от питието си и наклони чашата си към Сюзан.

— Обзалагам се, че майка ти никога не е пробвала това.

— Какво е? — попита Сюзан. — Ако е дестилиран ориенталски килим, опитвала го е. Имаше вкус на дядо ми, но важен е крайният резултат.

Рут изглеждаше впечатлена, но поклати глава.

— Това е личната ми рецепта. Джин, пелин и детски сълзи.

Сюзан не се впечатли изобщо.

Арман Гамаш реши да не се включва в този разговор.

Точно тогава Питър извика "Вечеря!" и гостите тръгнаха към кухнята в колона по един.

Клара бе запалила свещи из просторната трапезария, а в средата на дългата чамова маса бе наредила по дължина вази с цветя.

Докато сядаше на мястото си, Арман Гамаш забеляза, че тримата търговци на картини се движат в комплект. Също като анонимните алкохолици — Сюзан, Тиери и Брайън.

— За какво си мислите? — попита Мирна и се настани от дясната страна на детектива. После му подаде панерче с топли франзелки.

— За групи по трима.

— Сериозно? Миналия път, когато ви попитах, разсъждавахте за Хъмпти Дъмпти.

— Божичко — измърмори Рут от другата страна на инспектора, — никога няма да разгадаят това убийство.

Гамаш изгледа възрастната поетеса.

— Познайте какво си мисля в момента.

Тя го прониза с хладен поглед, присви сините си очи и лицето й застина. После се засмя.

— Точно така си е — изрече и си взе още хляб. — Аз съм всичко това, че и отгоре!

Подносът със задушена сьомга се подаваше от ръка на ръка в едната посока, а пролетните зеленчуци и салатата се движеха в другата. И всички си сипваха в чиниите.

— Групи по трима значи. Като онези тримцата там: Кърли, Лари и Мо[86]? — Рут кимна към търговците на картини.

Франсоа Мароа се засмя, но Андре Кастонге изглеждаше замаян и вкиснат.

— Групите по трима са с дългогодишна традиция — заяви Мирна. — Всички мислят през призмата на двойките, но всъщност тройките са нещо съвсем обичайно. Дори мистично. Светата троица, например.

— Трите грации — вметна Габри и си взе от зеленчуците. — Като в твоята картина, Клара.

— Трите орисници — каза Полет.

— Аз се сещам за "трима от една клечка"[87] — подхвърли Дени Фортен. — И за трите команди. Готов за стрелба! Прицели се! — Погледна към Мароа. — Огън! Но не само ние се движим по тройки.

Главният инспектор го погледна въпросително.

— Вие също — поясни младият галерист, като изгледа Гамаш, Бовоар и Лакост.

Детективът се засмя.

— Не бях се замислял, но е точно така.

— "Три слепи мишлета"[88] — изрече Рут.

— Трите бора — обади се Клара. — Може би вие сте трите бора. И ни закриляте.

— Аха, направо я втасахме — изсумтя възрастната поетеса.

— Що за тъп разговор — измърмори Кастонге и събори вилицата си на пода. После се вторачи кръвнишки в нея с глуповато изражение. Трапезарията потъна в мълчание.

— Няма значение — обади се домакинята с ведър тон. — Имаме достатъчно прибори. — Изправи се, но възрастният галерист се протегна да я хване, докато минаваше покрай него.

— Не съм гладен — изхленчи на висок глас мъжът.

Пропусна Клара, но закачи с ръка седналата до него Изабел Лакост.

— Извинете — смотолеви.

Питър, Габри и Полет заговориха едновременно. Оживено, на висок глас.

— Нищо не искам! — отсече Кастонге, когато Брайън му подаде подноса със сьомгата. Тогава галеристът насочи вниманието си към младежа. — Божичко, теб кой те покани?

— Същият човек, който е поканил и теб — отвърна Брайън. Питър, Габри и Полет заговориха още по-шумно. Още пооживено.

— Ти какъв си? — с натежал език попита Кастонге и присви очи към момчето. — Господи, не ми казвай, че и ти си художник. Изглеждаш достатъчно сбъркан, за да си точно такъв.

— Такъв съм — потвърди Брайън. — Аз съм художник татуист.

— Какъв? — Кастонге не се отказваше.

— Всичко е наред, Андре — кротко се намеси Франсоа Мароа и колегата му сякаш се успокои. Намести се на стола и се вторачи в чинията си като хипнотизиран.

— Кой иска допълнително? — изчурулика Питър.

Никой не вдигна ръка.