Измамна светлина

ГЛАВА ПЕТА

Главен инспектор Гамаш вдигна купчината вестници, които лежаха току зад жълтата полицейска лента, и ги подаде на Клара.

— Сигурен съм, че критиците много са харесали изложбата ви — увери я.

— Ех, защо не станахте арт критик, вместо да си губите времето с тази банална професия? — въздъхна художничката.

— Ужасна загуба, съгласен съм с вас — усмихна се детективът.

— Е, по-добре да загърбя надеждата, че отнякъде може да се появи още някой труп. Крайно време е да ги прочета — промълви Клара и погледна вестниците.

Огледа се. Питър бе влязъл в къщата. Зачуди се дали да не се прибере и тя. За да прочете рецензиите на спокойствие. Тайно.

Но вместо това благодари на Гамаш и тръгна към бистрото, притиснала тежките вестници към гърдите си. Виждаше Оливие, който сервираше напитки на терасата. Мосю Беливо седеше на една от масите под чадър в бяло и синьо, отпиваш "Чинцано"[28] и четеше неделната преса.

Всъщност всички маси бяха заети — селяни и приятели се наслаждаваха на мързеливия неделен предиобед, като похапваха и бъбреха. Когато Клара наближи, повечето погледи се насочиха към нея.

И почти веднага се отместиха настрани.

Художничката почувства пристъп на ярост. Не се ядосваше на своите съселяни, а на Лилиан, която бе опетнила най-важния ден в професионалния й живот. Вместо да й се усмихнат, да й помахат или да коментират голямото празненство от предишната вечер, хората се извръщаха. За пореден път триумфът на Клара бе помрачен по вина на Лилиан.

Погледна към бакалина мосю Беливо, но той побърза да сведе очи.

Клара направи същото.

Когато миг по-късно вдигна поглед, едва не подскочи от изненада. Оливие стоеше на сантиметри от нея и държеше две чаши.

— По дяволите! — въздъхна тя.

— "Шанди"[29] — предложи й собственикът на бистрото. — Джинджифилова бира с пейл ейл[30], както го обичаш.

Художничката премести поглед от приятеля си към чашите и после пак към Оливие. Лек повей на вятъра разроши оредяващата му руса коса. Дори и в престилка, изглеждаше все така изтънчен, строен и спокоен. Но Клара си спомняше погледите, които си размениха в Музея на съвременното изкуство, коленичили на пода в коридора.

— Много си бърз — отбеляза.

— А, бях ги приготвил за други клиенти, но прецених, че има спешен случай.

— Толкова ли е очевидно? — усмихна се Клара.

— Няма как да е иначе, когато намерят труп в дома ти. Знам какво е.

— Да — съгласи се художничката, — знаеш, наистина.

Мъжът посочи пейката на селския площад и тръгнаха към нея. Клара пусна купчината вестници да тупнат тежко на седалката, а до тях се отпусна и тя.

Прие чашата с "Шанди", която й подаде Оливие, и седнаха един до друг, обърнали гръб на бистрото, на хората и на местопрестъплението. На любопитните, на смутените и на отвърнатите погледи.

— Как си? — изрече той. За малко да попита дали е добре, но беше ясно, че не е.

— Не знам какво да кажа. Ако се бяхме натъкнали на живата Лилиан в двора, щеше да е голяма изненада, но мъртвата Лилиан е невъобразим шок.

— Коя е тя?

— Приятелка от едно време. Но не сме близки от години. Скарахме се.

Клара не каза нищо повече, а и Оливие не попита. Отпиваха от чашите си и седяха мълчаливо под сянката на трите огромни борови дървета, които се извисяваха над тях и над цялото село.

— Как се почувства, когато отново се срещна с Гамаш? — поинтересува се художничката.

Русокосият мъж се замисли, преди да отговори, и след миг се усмихна някак по момчешки, невинно. Изведнъж изглеждаше много по-млад от своите трийсет и осем години.

— Малко неловко. Как мислиш, дали е забелязал?

— Струва ми се доста вероятно. — Клара стисна леко ръката на Оливие. — Още не си му простил, нали?

— Ти би ли могла?

Сега бе неин ред да се замисли. Не за да реши какво ще каже. Вече знаеше. Но не беше сигурна дали е добре да го изрече на глас.

— Ние ти простихме — изтъкна накрая. Надяваше се, че го е казала с достатъчно мек и благ тон; че думите й не са твърде бодливи. И все пак усети как Оливие се напряга и отдръпва. Не физически, но емоционално сякаш направи крачка назад.

— Наистина ли? — проговори собственикът на бистрото след известно време. И неговият тон бе мек. Не обвинителен, а по скоро изпълнен с удивление. Сякаш мълчаливо си задаваше този въпрос всеки ден.

Дали вече му бяха простили?

Да, не беше убил Отшелника. Но го беше предал. Бе откраднал от него. Взел бе всичко, което умопомраченият възрастен самотник му бе предложил. И някои неща, които не му беше дал. Оливие бе ограбил беззащитния старец. Дори бе отнел свободата му. С жестоки думи го бе държал в плен в дървената му горска колиба.

И по време на съдебния процес, когато всичко това излезе наяве, бе видял как го гледат съселяните му.

Сякаш изведнъж видяха пред себе си непознат. Звяр, който бе живял сред тях.

— Защо си мислиш, че не сме ти простили? — попита Клара.

— Ами, едно на ръка… Рут.

— О, я стига! — разсмя се художничката. — Винаги те е наричала тъпак.

— Вярно е. Но знаеш ли как ми казва сега?

— Как? — изрече и се ухили.

— Оливие.

Усмивката й бавно помръкна.

— Знаеш ли — продължи мъжът, — мислех си, че затворът е най-лошото. Унижението, ужасът. Странно, но човек е способен да свикне с какво ли не. Дори спомените вече започнаха да избледняват. Не, не избледняват наистина, а по-скоро са само в главата ми вече. Не толкова тук. — Притисна ръка към гърдите си. — Знаеш ли обаче кой спомен не ме напуска?

Клара поклати глава и се приготви за най-тежкото.

— Кажи ми.

Не искаше да чува онова, което Оливие се готвеше да сподели. Някое унизително преживяване на гей, попаднал в затвора. На добър човек, попаднал в затвора. Бог бе свидетел, че не му липсваха недостатъци. Навярно бяха дори повече, отколкото при другите хора. Но наказанието далеч бе надхвърлило провинението му.

Клара не мислеше, че може да понесе разказ за най-хубавите страни на затвора, а сега щеше да чуе за най-лошите. Но Оливие трябваше да говори за станалото. А тя трябваше да го изслуша.

— Не е от съдебния процес, нито от затвора — погледна я собственикът на бистрото с тъжни очи. — Знаеш ли с кой спомен се будя внезапно в два през нощта, обзет от паника?

Клара чакаше и усещаше как собственото й сърце бие лудешки, панически.

— Спомням си пътя, който трябваше да измина от колата с Бовоар и Гамаш, когато се върнах тук. След като ме пуснаха. Онзи дълъг път през снега до вратата на бистрото.

Художничката се взираше неразбиращо в приятеля си. Как бе възможно споменът за завръщането у дома в Трите бора да е по-ужасяващ от времето, прекарано зад решетките?

Самата тя помнеше ясно онзи момент. Беше един неделен следобед през февруари. Поредният мразовит зимен ден. С Мирна, Рут и Питър, както и с по-голямата част от селяните, седяха на топло в бистрото, пиеха café au lait и разговаряха. Клара си бъбреше с книжарката, когато забеляза, че изведнъж Габри се умълчава — доста нетипично за него — и се взира навън през прозорците. Погледна в същата посока като готвача. Върху заледеното езеро деца се пързаляха на кънки, играеха хокей. Други хлапета се спускаха с шейни, замерваха се със снежни топки или строяха укрепления. По улица "Мулен" бавно се движеше познатото волво и наближаваше Трите бора. Паркира край селския площад. От автомобила слязоха трима мъже с дебели зимни якета. Спряха за момент, после бавно закрачиха към бистрото. Тогава Габри се изправи и едва не събори чашата си с кафе. Цялото бистро притихна, всички проследиха с очи погледа на едрия мъж. Наблюдаваха трите силуета. Почти причудлива гледка — сякаш боровите дървета бяха оживели и се приближаваха.

Клара не каза нищо и изчака Оливие да продължи разказа си.

— Знам, че всъщност бяха само няколко метра — заговори най-сетне, — но бистрото ми се струваше ужасно далече. Студът бе вледеняващ, от онзи, който прониква през дрехите. Стъпките на ботушите ни в снега отекваха толкова шумно, хрущяха и скърцаха така, сякаш ходехме върху нещо живо и го наранявахме.

Млъкна и присви очи.

— Виждах всички хора вътре. Виждах цепениците, които горяха в камината. Виждах скрежа по стъклата.

Докато русокосият мъж говореше, Клара си представяше гледката през неговите очи.

— Не съм споделял това дори с Габри, не искам да го нараня. Опасявам се, че ще го изтълкува погрешно. Докато крачехме към бистрото, бях на косъм да спра и да се обърна. Да помоля да ме откарат другаде, където и да е.

— Защо? — едва прошепна Клара.

— Защото се бях вцепенил от ужас. Никога през живота си не съм изпитвал такъв страх. Дори в затвора.

— От какво те беше страх?

Оливие отново почувства как февруарският мраз хапеше бузите му. Чу оглушителното скърцане на стъпките си в твърдия сняг. И видя уютното бистро през заскрежените прозорци. Приятелите и съседите му пийваха и си приказваха. Смееха се. В огнището гореше огън.

В безопасност и на топло.

Те бяха вътре. Той стоеше отвън и ги гледаше.

Между него и всичко онова, което искаше, бе затворената врата.

Едва не припадна от ужас и ако бе намерил сили да проговори, навярно щеше да изкрещи на Гамаш да го закара обратно в Монреал. Да го остави в някой долнопробен хотел. Там едва ли щеше да се почувства приет, но поне нямаше да го върнат.

— Страхувах се, че няма да ме приемете отново сред вас. Че ще ме отхвърлите.

Мъжът въздъхна и клюмна. Заби поглед в земята и се взря в стръковете трева в краката си.

— Господи, Оливие! — възкликна Клара, побърза да остави напитката си върху вестниците, но успя да бутне чашата и да полее страниците. — Невъзможно!

— Сигурна ли си? — Собственикът на бистрото се обърна към нея и се вгледа в лицето й в търсене на утеха.

— Напълно. Наистина вече сме забравили за станалото.

Оливие се умълча. С Клара проследиха как Рут излиза от къщичката си в другия край на площада, отваря вратичката на оградата и тръгва с накуцване към другата пейка. Когато стигна до нея, възрастната поетеса ги погледна, а сетне вдигна ръка.

"Моля те — помисли си Оливие, — покажи ми среден пръст. Кажи нещо грубо. Наречи ме педал, гейтак. Тъпак."

— Казваш го, но не съм убеден, че е така. — Русокосият мъж гледаше към Рут, но говореше на Клара. — Че наистина сте забравили.

Рут погледна към собственика на бистрото. Поколеба се. И помаха.

Оливие застина, но след миг кимна. Обърна се отново към художничката с уморена усмивка.

— Благодаря ти, че ме изслуша. Ако искаш да поговорим за Лилиан или за каквото и да е друго, знаеш къде да ме намериш.

Махна с ръка, но не към бистрото, а към партньора си, който старателно пренебрегваше клиентите, увлечен в сладки приказки с приятел. Оливие го гледаше с усмивка.

"Да — каза си Клара, — Габри е неговият дом."

Взе в ръце мокрите вестници и тръгна през площада, но чу как русокосият мъж я вика. Обърна се и спря, за да я догони собственикът на бистрото.

— Вземи. Твоето се разля — подаде й своята чаша "Шанди".

— Не, няма нужда. Ще пийна нещо у Мирна.

— Моля те — настоя Оливие.

Художничката погледна полупълната чаша, после се взря в мъжа пред себе си. Видя молбата в добродушните му очи. И прие напитката.

— Merci, mon beau Оливие.

Докато крачеше към магазините край площада, Клара се замисли върху казаното от Оливие.

Запита се дали е прав. Дали наистина му бяха простили. В същия този момент от бистрото излязоха двама мъже и бавно тръгнаха нагоре по улица "Мулен", към СПА хотела на върха на хълма. Художничката спря и ги проследи с изненадан поглед. Не можеше да повярва, че са тук. И че са заедно.

После отмести очи към собствения си дом. Към самотната фигура, която стоеше до ъгъла на къщата. И също наблюдаваше двамата мъже.

Беше главен инспектор Гамаш.

Гамаш се загледа във Франсоа Мароа и Андре Кастонге, които бавно се изкачваха по склона.

Като че ли не разговаряха, но изглежда им бе приятно да вървят заедно. Чувстваха се удобно.

Детективът се зачуди дали винаги е било така. Или е било различно преди десетилетия, през буйната им младост, в началото на кариерата им. Дали са се борили за територия, за влияние, за художници?

Възможно бе винаги да са се харесвали и уважавали. Но Гамаш се съмняваше. Бяха твърде могъщи, твърде амбициозни. С прекалено голямо его. А и залозите бяха доста високи. Мъжете навярно се държаха възпитано и дори любезно един с друг. Но почти със сигурност не бяха приятели.

Въпреки това изкачваха хълма рамо до рамо като стари войници.

Докато ги наблюдаваше, Гамаш долови познат аромат. Извърна се леко и забеляза, че стои до люляков храст с възлести клони, разцъфнал току до ъгъла на къщата, където живееха Питър и Клара.

На пръв поглед бе деликатен и крехък, но главният инспектор знаеше, че люляците всъщност са дълголетни. Оцеляваха в буря и суша, превъзмогваха лютата зима и късната слана. Растяха и цъфтяха там, където други, видимо по-здрави растения, загиваха.

Гамаш забеляза, че из цялото село са пръснати люлякови храсти. Но не от новите хибридни сортове с по-кичести и ярки цветове. Тук имаше от бледолилавите и белите люляци, които познаваше от градината на баба си. Кога ли бяха разцъфтели за първи път? Дали на връщане от Вими, Фландрия и Пашендейл[31] американски войници са марширували край същите тези храсти? Дали са вдъхвали аромата им и са осъзнавали, че най-сетне са у дома? В мир.

Обърна отново поглед от миналото към настоящето и видя как двамата възрастни мъже като един завиват към входа на СПА хотела и изчезват вътре.

— Шефе. — Инспектор Бовоар се зададе откъм задния двор на Питър и Клара. — Криминалистите тъкмо приключват, а Лакост се върна от бистрото. Както и предположихте, по-малко от половин минута след като Габри и Оливие са прекрачили прага на бистрото, са разказали на всички за станалото.

— И?

— Нищо. Лакост каза, че селяните са реагирали както очаквахте. Проявили са любопитство, били са разтревожени и притеснени за безопасността си, но не и разстроени. Явно никой не е познавал жертвата. После Лакост обиколила масите, показвала снимка на убитата жена и я описвала. Но хората не я помнели от барбекюто.

Главният инспектор бе разочарован, но не и изненадан. Започваше все повече да подозира, че не е трябвало никой да вижда тази жена. Поне не жива.

— Лакост организира временния щаб в старата железопътна, гара.

— Bon. — Гамаш закрачи през селския площад, а Бовоар се изравни с него. — Чудя се дали да не я превърнем в постоянен участък.

По-младият инспектор се разсмя:

— Защо не преместим целия отдел "Убийства" тук? Между другото, намерихме автомобил. Изглежда, мадам Дайсън е шофирала сама до селото. Колата е ей там. — Бовоар посочи към улица "Мулен". — Искате ли да я видите?

— Absolument.

Детективите смениха посоката и тръгнаха нагоре по прашния път, по стъпките на двамата по-възрастни мъже, минали оттам неотдавна. Когато се изкачиха до билото на хълма, Гамаш забеляза сива тойота, паркирана встрани от пътя на стотина метра от тях.

— Далече от къщата на семейство Мороу и от празненството — отбеляза главният инспектор. Усещаше топлината на следобедното слънце, което грееше през листака.

— Така е. Сигурно около мястото на партито е било пълно с коли и не е имало къде да спре. Тук е била най-близката възможност.

Гамаш кимна бавно:

— Което означава, че не е била сред първите пристигнали. Или пък умишлено е избрала да паркира толкова далече.

— Защо би го направила?

— Може би не е искала да я видят.

— Тогава защо е носела яркочервена рокля?

Началникът се усмихна. Имаше логика.

— Много е досадно човек да има умен заместник. Къде остана времето, когато само козируваше и се съгласяваше с мен безпрекословно?

— Имало ли е такова време?

— Отново си прав. Трябва да престанеш. — Главният инспектор се усмихна на себе си.

Спряха до колата.

— Разгледахме я, претърсихме я, взехме отпечатъци. Но исках да ви я покажа, преди да я откарат.

— Merci.

Бовоар отключи автомобила и главният инспектор седна на шофьорското място, като избута седалката назад, за да освободи пространство за масивното си тяло.

Върху предната седалка бяха пръснати Cartes routiéres du Québec. Пътни карти.

Детективът се пресегна и отвори жабката. Беше пълна с обичайните вещи, които човек очаква да му потрябват, но скоро забравя, че изобщо ги е сложил там — салфетки, ластичета, пластири, батерии. Както и документи на колата, сред които застраховка и регистрационен талон. Гамаш ги извади и прочете. Автомобилът бе на пет години, но Лилиан Дайсън го бе купила преди осем месеца. Главният инспектор затвори жабката и взе пътните карти. Сложи си полукръглите очила и ги разгледа. Сгънати бяха набързо, по онзи произволен начин, характерен за нетърпелив човек, който се е ядосал на картата.

Едната карта бе на цялата провинция Квебек. Не беше особено полезна, освен ако човек планира инвазия и просто трябва да разбере къде приблизително се намират Монреал и град Квебек. На другата карта бяха показани Les Cantons de l^,Est. Източните провинции.

Тя също бе безполезна, макар че е нямало как Лилиан Дайсън да го знае, когато я е купувала. За всеки случай Гамаш я разтвори. Там, където трябваше да бъде Трите бора, се виждаха криволичещата река Бела Бела, хълмове и гора. Нищо друго. Поне според официалните картографи Трите бора не съществуваше.

Тук никога не бяха идвали геодезисти или служители от кадастъра. Никой джипиес или сателитна навигационна система, дори и най-съвременните, не можеха да покажат пътя към селцето. То изникваше сякаш случайно отвъд билото на хълма. Изненадващо. Нямаше как човек да го намери, ако не се изгуби.

Дали Лилиан Дайсън се бе изгубила? Дали се бе натъкнала случайно на Трите бора и празненството?

Не. Такова съвпадение не можеше да е случайно. Жената беше облечена за парти. Нагласена така, че да я забележат, да направи впечатление.

Тогава защо никой не я бе видял?

— Защо Лилиан е дошла дотук? — запита се на глас Гамаш, почти без да очаква отговор.

— Как мислите, дали е знаела, че отива в двора на Клара? — обади се Бовоар.

— Точно това се чудех — призна началникът, като свали очилата си и слезе от колата.

— Така или иначе е дошла — отбеляза Жан Ги.

— Но как?

— С колата.

— Да, това и сам го разбрах — усмихна се главният инспектор. — И когато се е качила на колата, как е стигнала дотук?

— С помощта на картите — продължи Бовоар с безкрайно търпение. Но когато видя Гамаш да клати глава, размисли. — Или не?!

Старшият детектив замълча. Остави заместника си сам да стигне до отговора.

— Няма как да е намерила Трите бора на онези карти — бавно произнесе Жан Ги. — Селото го няма на тях. — Спря за момент и се замисли. — Тогава как се е ориентирала?

Главният инспектор се обърна и продължи в обратна посока с отмерени крачки.

На Бовоар му хрумна друга идея, когато настигна началника си:

— Как са стигнали дотук всички онези хора от Монреал?

— Клара и Питър са изпратили указания заедно с поканите.

— Ето, значи това е отговорът — обяви по-младият инспектор. — Имала е указания.

— Обаче не е била поканена. Ако все пак е успяла някак си да се добере до поканата и указанията, къде ги е сложила? Не бяха в дамската й чанта, нито у самата нея, нито в колата.

Бовоар впери замислен поглед в далечината:

— Значи не е имала карта, нито указания. Как тогава е намерила селото?

Гамаш спря пред СПА хотела.

— Не знам — призна. Обърна се и се загледа в сградата. Преди време тя бе уродливо, разпадащо се, прогнило старо имение. Викторианска грамада, издигната преди повече от век заради нечия гордост и с потта на работниците.

Създадена била, за да се извисява могъщо над селото. Но докато селището оцелявало в рецесии, депресии и войни, тази грозотия с кулички западала и станала магнит за нещастия.

Когато селяните поглеждали нагоре към хълма, не виждали царствен дом, а само една сянка, въздишка.

Сега вече беше различно. Старото имение се бе превърнало в елегантен и бляскав провинциален хотел.

Но понякога, под определен ъгъл или на определена светлина, Гамаш отново виждаше сянката, която бе оставила своя отпечатък върху къщата. А по здрач, когато подухваше лек ветрец, наоколо сякаш се носеше и въздишката.

В джоба на сакото си главният инспектор бе скътал списъка с гости от Монреал, поканени от Клара и Питър на празненството в Трите бора. Дали убиецът бе сред тях?

Или може би не беше гост, а някой от местните?

— А, здравейте!

Бовоар, който стоеше до старшия детектив, трепна. Опитваше се да не го показва, но въпреки основния ремонт от старото имение още го побиваха тръпки.

Доминик Жилбер изникна иззад единия ъгъл на сградата. Носеше бричове и черна кадифена жокейска каска. От ръката й висеше кожен камшик. Или се бе подготвила за езда, или за участие в късометражен филм в стила на Мак Сенет[32].

Усмихна се, когато разпозна двамата мъже, и протегна ръка.

— Господин главен инспектор. — Доминик стисна ръката на Гамаш, а после се обърна да поздрави и Бовоар. Усмивката й угасна. — Значи е вярно онова за трупа в градината на Клара?

Свали каската си. Тъмната коса под нея бе залепнала към главата й от потта. Доминик Жилбер наближаваше петдесет, беше висока и слаба. Със съпруга й Марк бяха бегълци от града. Събрали си бяха багажа, за да заминат в провинцията.

Колегите й от управленския екип на банката бяха предсказали, че няма да изкарат и зимата. Но семейството живееше в къщата над селото вече втора година и членовете му не даваха признаци да съжаляват за решението си да купят старата развалина и да я превърнат в гостоприемен хотел със СПА.

— Опасявам се, че е истина — потвърди Гамаш.

— Мога ли да използвам телефона ви? — попита инспектор Бовоар.

Много добре знаеше, че няма да се получи, но въпреки това от известно време се опитваше да се свърже по мобилния си с криминалистите от екипа.

— Merde — промърморил бе малко по-рано, — тук човек сякаш се връща в Средновековието.

— Заповядайте — махна Доминик към къщата. — Дори вече не е нужно да въртите манивелата.

Но младият инспектор не схвана шегата й, защото вече прекрачваше прага и бе твърде зает да набира отново криминалистите по мобилния си телефон.

— Чух, че някои от гостите на празненството са отседнали при вас снощи — заяви Гамаш и се качи на верандата.

— Да, имаме няколко човека. Част от тях бяха с предварителна резервация, други се обадиха в последния момент.

— Пийнали са повечко?

— Наквасени бяха, да.

— Тук ли са все още?

— В последните два часа се надигат един по един от леглата. Полицаят, когото изпратихте, ги помоли да не напускат Трите бора, но повечето не са способни да излязат дори изпод завивките. Няма никаква опасност да избягат, да изпълзят — да, но не и да избягат.

— Къде е моят човек? — озърна се Гамаш. Когато бе разбрал, че някои от гостите на партито са пренощували в селото, бе заръчал на полицай Лакост да изпрати двама младши служители. Единият имаше задача да охранява пансиона, другият — СПА хотела.

— Отзад е, при конете.

— Така ли? — учуди се детективът. — Пази ги?

— Както знаете, господин главен инспектор, и да искат, конете ни също не са способни да избягат.

Гамаш знаеше. Едно от първите неща, които Доминик бе направила, когато се нанесоха тук, бе да купи коне. Опитала се бе да сбъдне детската си мечта.

Но вместо с Черния красавец, Флика и Пегас[33], новата стопанка на имението се бе сдобила с четири дръгливи стари кранти. Окаяни животни, които иначе щяха да свършат в кланицата.

Впрочем едното повече приличаше на лос, отколкото на кон.

Но с реализираните мечти беше така. Човек невинаги можеше да ги разпознае от пръв поглед.

— След малко идват да откарат колата й — обяви Бовоар, който тъкмо се връщаше. Гамаш забеляза, че заместникът му все още държи мобилния си телефон в ръка. Като детска залъгалка.

— Някои от по-жилавите ни гости поискаха да излязат на езда — обясни Доминик. — Тъкмо се канех да тръгна с тях. Полицаят, когото изпратихте, каза, че не възразява. Отначало не беше много сигурен, но щом видя конете, омекна. Навярно се с досетил, че няма как да стигнем с тях до границата. Надявам се, че не съм му създала проблеми неволно.

— Ни най-малко — увери я Гамаш, но Бовоар изглеждаше така, сякаш би дал точно противоположния отговор, ако беше на мястото на началника си.

Докато крачеха по тревата към обора, успяха да зърнат хората и животните в постройката. Бяха в сянка — само очертани на силуети.

Сред тях се открояваше фигурата на млад униформен полицай от Sûreté. Слаб. Дори отдалече изглеждаше някак непохватен.

За миг главен инспектор Гамаш усети как сърцето му се разтуптява и кръвта нахлува в главата му. Почувства се замаян и дори се притесни, че може да припадне. Дланите му изстинаха. Зачуди се дали Жан Ги е забелязал тази внезапна реакция, този неочакван пристъп. Предизвикан от спомена за един друг млад полицай, който оживя за момент пред очите му.

Но само след секунди отново бе мъртъв.

Арман Гамаш бе толкова разтърсен, че му отне известно време да се окопити. Почти залитна, но когато шокът отмина все още се държеше на крака. Лицето му все още бе спокойно. Нищо не издаваше какво се бе случило във вътрешния му свят, с изключение на едва забележимото треперене на дясната ръка, която главният инспектор побърза да стисне в юмрук.

Младият полицай се отдели от останалите силуети и излезе на дневна светлина. Придоби плътност. На хубавото му лице бе изписана решителност и тревога. Крачеше нетърпеливо към тях.

— Сър — изпъчи се младежът и отдаде чест на главния инспектор, който му махна с ръка да застане свободно. — Просто дойдох да проверя — изрече забързано. — Исках да се уверя, че няма да създадат проблеми, ако излязат на езда с конете. Не съм искал да оставям мястото неохранявано.

Полицаят не се беше срещал лично с Гамаш досега. Разбира се, беше го виждал отдалече. Както и повечето жители на провинцията. По телевизионните новини, в интервюта, на снимки във вестниците. При излъчването на погребалната церемония! В памет на полицаите, загинали в акция под ръководството на Гамаш само преди шест месеца.

Младежът дори бе посетил една от лекциите на възрастния детектив в академията.

Ала сега, докато гледаше главния инспектор, всички други образи се стопиха и отстъпиха пред един. Изтеклото в интернет видео от онова нападение, в която бяха загубили живота си толкова полицейски служители. Не трябваше никой да вижда кадрите, но милиони ги бяха гледали, откакто видеото се разпространи светкавично в интернет. Вече бе трудно човек да погледне Арман Гамаш и грапавия белег на слепоочието му, без да се сети за онова видео.

Пред неопитния полицай обаче стоеше човек от плът и кръв. Знаменитият началник на всеизвестния отдел "Убийства". Беше толкова близо, че младежът дори можеше да долови аромата му. Много лек полъх на сандалово дърво и още нещо. Розова вода. Служителят погледна в дълбоките кафяви очи на детектива и осъзна, че никога не е виждал такива. В младия мъж се бяха взирали много по-висшестоящи офицери. Всъщност всеки бе с по-висок чин от него. Но никога досега не бе изпитвал нещо подобно.

Погледът на главния инспектор бе интелигентен, замислен, изпитателен.

Докато в същината си останалите бяха цинични и взискателни, в очите на главен инспектор Гамаш се четеше нещо различно.

Доброта.

Младият полицай най-сетне се бе оказал лице в лице с този известен човек и къде го бе намерил старшият детектив? В обор. Миришеше на конски фъшкии и хранеше с морков животно, което приличаше на лос. Оседлаваше коне за хора, заподозрени в убийство.

Зачака гневът да се стовари върху му. Очакваше строго мъмрене.

Но главен инспектор Гамаш направи нещо неочаквано.

Протегна ръка.

Младежът я изгледа втренчено в продължение на няколко секунди. Забеляза едва доловимо треперене, но когато я хвана, усети колко е силна и здрава.

— Главен инспектор Гамаш — изрече едрият мъж.

— Oui, patron[34]. Полицай Ив Русо от участъка в Ковънсвил.

— Наред ли е всичко тук?

— Да, сър. Извинете. Навярно не трябваше да им разрешавам да излизат на езда.

Детективът се усмихна:

— Нямате право да ги спирате. А и не вярвам да стигнат много далеч.

Служителите на Sûreté се обърнаха и погледнаха двете жени с Доминик, които тъкмо извеждаха конете от обора. Всяка бе хванала по чифт юзди и вървеше редом с окаяно животно.

Гамаш отново насочи погледа си към полицая пред себе си. Млад и ентусиазиран.

— Записахте ли имената и адресите им?

— Да, сър. Проверих и личните им документи. Имам информация за всички гости.

Откопча джоба си и бръкна да извади бележник.

— Можете да я занесете във временния щаб — рече Гамаш — и да я предадете на полицай Лакост.

— Добре — отвърна Русо и си записа.

Жан Ги Бовоар мислено простена и си каза: "Хайде, пак същото. Ще покани хлапака да се включи в разследването. Няма ли най-после да си научи урока?"

Арман Гамаш се усмихна и кимна на младежа, сетне се обърна, тръгна към СПА хотела и остави зад себе си двама изненадани мъже. Русо бе удивен, защото никога висшестоящ не бе разговарял с него толкова учтиво, а Бовоар не можеше да повярва, че шефът му не бе поканил младия местен полицай да се присъедини към екипа им — нещо, което се повтаряше почти всяко разследване досега.

Жан Ги си мислеше, че трябва да е щастлив от промяната. Облекчен.

Защо тогава му бе толкова тъжно?

Когато влезе в СПА хотела, главен инспектор Гамаш за пореден път се впечатли в колко привлекателно място се бе превърнал. Свеж и спокоен. Старата викторианска развалина бе ремонтирана с любов. Мотивите от цветно стъкло на прозорците бяха почистени и поправени и слънчевите лъчи грееха през тях в изумрудено, рубинено и сапфирено върху излъсканите черно-бели плочки на пода на фоайето. Пространството бе с кръгла форма, с широко махагоново стълбище, което се виеше към горния етаж.

Централно място във фоайето, върху полираната до блясък дървена маса, заемаше огромен букет от люляк, момкова сълза и ябълкови клонки.

Атмосферата бе свежа, лека и гостоприемна.

— С какво мога да ви помогна? — попита младата служителка на рецепцията.

— Търсим двама ваши гости. Мосю Мароа и мосю Кастонге.

— Във всекидневната са — отвърна усмихнато девойката и ги поведе по десния коридор.

Детективите от Sûreté знаеха много добре къде се намира всекидневната, защото бяха влизали в нея многократно. Въпреки това оставиха рецепционистката да си свърши работата.

След като им предложи кафе, което те отказаха, младата жена ги остави на вратата. Гамаш огледа стаята. Беше просторна и светла, а от прозорците, които стигаха от пода до тавана, се откриваше гледка към селото в долината. В камината имаше цепеници, но не беше запалена, масичките бяха украсени с цветя във вази. Помещението бе едновременно модерно по отношение на обзавеждането си и традиционно в детайлите и разпределението. Новите собственици бяха подходили с внимание и такт при въвеждането на величествената старинна развалина в двайсет и първи век.

— Bonjour — поздрави Франсоа Мароа, стана от коженото си кресло и остави актуалния брой на вестник "Дьовоар".

Андре Кастонге хвърли поглед от мекия фотьойл, в който се бе настанил и четеше "Ню Йорк Таймс". Галеристът също се изправи, когато детективите влязоха.

Разбира се, Арман Гамаш вече познаваше мосю Мароа, тъй като бе разговарял с него предишната вечер на вернисажа. Но другият господин му бе известен само по репутация. Кастонге стана и главният инспектор видя висок мъж, може би с лек махмурлук от празненството след изложбата. Лицето му бе подпухнало и зачервено заради спуканите капиляри по носа и бузите.

— Не очаквах да ви срещна тук. — Гамаш се приближи към Мароа и се здрависа с него, сякаш и двамата бяха гости на хотела.

— Нито пък аз вас — отвърна Мароа. — Андре, това е главен инспектор Гамаш от Sûreté du Québec. Познавате ли колегата ми Андре Кастонге?

— Само съм чувал за него. И то чудесни неща. Галерия "Кастонге" се слави с това, че представя много добри художници.

— Радвам се да го чуя, господин главен инспектор — рече Кастонге.

Представиха галериста и на Бовоар. По-младият инспектор веднага настръхна. Вече не харесваше този човек. Всъщност му се стори неприятен дори преди да се обърне така неуважително към шефа му. Всеки собственик на елитна галерия автоматично се превръщаше в заподозрян — ако не в убийство, то в арогантно поведение. Жан Ги не понасяше и двете.

Но Гамаш не даваше вид на засегнат. Всъщност изглеждаше почти поласкан от отговора на Андре Кастонге. Ала Бовоар забеляза още нещо.

Галеристът започваше да се отпуска, да става по-самоуверен. Жегнал бе един полицай, а той не му бе отвърнал. В момента явно се чувстваше победител.

Младият детектив се усмихна леко и наведе глава, за да забележи Кастонге изражението му.

— Вашият човек записа имената и адресите ни — съобщи галеристът и се настани на мекия фотьойл до камината. — Домашните и служебните адреси. Това означава ли, че сме заподозрени?

— Mais, non, monsieur[35] — увери го Гамаш и седна на дивана срещу него. Бовоар остана прав отстрани, мосю Мароа се облегна на полицата на камината. — Надявам се да не сме ви притеснили.

Главният инспектор изглеждаше загрижен, дори малко виновен. Андре Кастонге се отпусна още повече. Ясно бе, че е свикнал да има думата. Да получава онова, което поиска.

Жан Ги Бовоар наблюдаваше как шефът му привидно се поддава на галериста. Свежда глава пред по-силната личност. Но не стигаше чак дотам, че да се размеква. Това щеше да е очевидна превземка. Само отстъпваше територия.

— Bon — кимна Кастонге. — Радвам се, че го изяснихме. Не сте ни притеснили. И без това имахме намерение да останем тук за няколко дни.

"Имахме?" — помисли си Бовоар и хвърли поглед към Франсоа Мароа. По негова преценка мъжете изглеждаха на приблизително еднаква възраст. Косата на Кастонге беше гъста и бяла. Посивелият Мароа оплешивяваше и бе късо подстриган. И двамата бяха поддържани и добре облечени.

— Ето визитката ми, господин главен инспектор. — Кастонге подаде на Гамаш картичка.

— Модерното изкуство ли е вашата специалност? — поинтересува се детективът и кръстоса крака, все едно се настаняваше удобно за приятен разговор.

Бовоар, който познаваше началника си доста по-добре от повечето хора, наблюдаваше развеселено и с любопитство. Арман Гамаш омайваше Кастонге. И явно му се получаваше. Галеристът очевидно смяташе главния инспектор за малко по-висш от животните. За еволюирало същество, което ходи на два крака, но няма особено развит челен дял на главния мозък. Бовоар предполагаше какво е мнението на Кастонге за самия него. Липсващото звено между маймуната и човека, и то в най-добрия случай.

Много му се искаше да каже нещо интелигентно, да се покаже като умен и начетен. Или пък поне да разтърси този самодоволен господин с някое шокиращо грубо изказване, за да спре да си мисли, че той е шефът.

Но Жан Ги положи усилие да си държи устата затворена. Най-вече защото не можеше да се сети за нищо умно, свързано с изкуство, с което да се включи в разговора.

Кастонге и главният инспектор вече обсъждаха тенденциите в съвременното изкуство. Галеристът изнасяше лекция, а Гамаш го слушаше сякаш в захлас.

А Франсоа Мароа?

Жан Ги почти бе забравил за него. Възрастният мъж беше толкова мълчалив. Сега обаче инспекторът обърна поглед към него. И установи, че тихият старец също се взираше. Но не в Кастонге.

Франсоа Мароа бе приковал очи в Гамаш. Изучаваше го внимателно. Внезапно прехвърли вниманието си върху Бовоар. Погледът му не беше студен. Но бе ясен и проницателен.

Кръвта на младия детектив се смрази.

Постепенно разговорът между главния инспектор и Кастонге отново бе стигнал до темата за убийството.

— Ужасно — коментира галеристът, все едно изказваше уникално и проникновено наблюдение.

— Ужасно — съгласи се Гамаш и седна малко по-напред на дивана. — Имаме няколко снимки на убитата жена. Дали имате нещо против да ги погледнете?

Бовоар подаде снимките първо на Франсоа Мароа. Възрастният мъж ги разгледа и ги връчи на колегата си.

— Боя се, че не я познавам — заяви Кастонге. Жан Ги неохотно трябваше да признае, че галеристът изглеждаше огорчен от смъртта на жертвата. — Коя е тя?

— Мосю Мароа? — обърна се Гамаш към другия господин.

— Не, и на мен не ми изглежда позната, за съжаление. Била ли е на празненството?

— Точно това се опитваме да разберем. Някой от вас да я е забелязал снощи? Както се вижда на една от снимките, носела е доста открояваща се червена рокля.

Мъжете се спогледаха и поклатиха глава.

— Désolé — рече Кастонге. — Прекарах вечерта в разговори с приятели, които не виждам често. Дори да е присъствала, може просто да не съм й обърнал внимание. Коя е? — попита отново.

Бовоар прибра снимките.

— Името й е Лилиан Дайсън.

Никой не реагира.

— Художничка ли е била? — поинтересува се галеристът.

— Защо питате? — обърна се към него Гамаш.

— Носела е червена рокля. Крещяща. Художниците или са пълни непрокопсаници със съмнителна лична хигиена, които през повечето време са пияни и мърляви, или са… такива. — Кастонге посочи снимките в ръцете на Бовоар. — Префърцунени. Гръмки. Вечно с поведение тип "Вижте ме!". И двата вида са много изморителни.

— Май не харесвате художниците — отбеляза главният инспектор.

— Никак. Харесвам продукта, не личността зад него. Художниците са досадни и смахнати типове, които хабят много пространство и време. Изтощителни. Като бебета.

— Но и вие сте били художник преди години, ако не греша — обади се Франсоа Мароа.

Детективите от Sûreté обърнаха поглед към мълчаливия господин край камината. Дали това на лицето му бе самодоволно изражение?

— Бях, но имах твърде много разум, което ми попречи да постигна успех в това поприще.

Мароа се разсмя, а Кастонге като че ли се обиди. Думите му не бяха шега.

— Присъствахте ли на вернисажа в музея, мосю? — попита Гамаш.

— Да. Главната уредничка ме покани. А освен това Ванеса ми е близка приятелка. Излизаме заедно на вечеря, когато съм в Лондон.

— Ванеса Дестин Браун? Главният куратор на галерия "Тейт" в Лондон? — Гамаш бе видимо впечатлен. — Била е на откриването вчера?

— О, да, и там, и тук. Проведохме дълга дискусия за бъдещето на фигуративното…

— Но не е останала? Или и тя е отседнала в хотела?

— Не, тръгна си рано. Струва ми се, че бургерите и фолклорните цигулки не са много в неин стил.

— А на вас допадат ли?

Бовоар се зачуди дали Андре Кастонге е забелязал как позициите бавно се променят.

— Обикновено не, но на празненството бяха дошли хора, с които исках да разговарям.

— Кои?

— Pardon?[36]

Главен инспектор Гамаш бе все така сърдечен и любезен. Но вече бе ясно, че командва парада. Както бе през цялото време всъщност.

За пореден път Бовоар хвърли поглед към Франсоа Мароа. Подозираше, че промяната не го е сварила неподготвен.

— С кого по-точно искахте да разговаряте на празненството? — попита Гамаш търпеливо, с ясен тон.

— Ами, на първо място, с Клара Мороу. Исках да я поздравя за картините.

— Други?

— Това е личен въпрос — възрази мъжът.

Значи бе забелязал, помисли си Бовоар. Твърде късно. Главен инспектор Гамаш беше прилив, а Андре Кастонге — клонка. Можеше да се надява само да остане на повърхността.

— Може би е от значение, мосю. Ако се окаже маловажно, обещавам да си остане между нас.

— Ами, надявах се да поговоря с Питър Мороу. Той е чудесен художник.

— Но не толкова добър, колкото е съпругата му.

Франсоа Мароа го бе произнесъл тихо. Почти шепнешком. Всички се извърнаха да го погледнат.

— Толкова впечатляващи ли са нейните работи? — попита главен инспектор Гамаш.

Мароа се взря в детектива за няколко секунди, преди да отвърне:

— С радост ще ви отговоря, но ми е любопитно първо да чуя вашето мнение. И вие бяхте на вернисажа. Именно вие насочихте вниманието ми към онзи забележителен портрет на Дева Мария.

— Какво? — възкликна Кастонге. — Нямаше такъв портрет.

— Щяхте да го видите, ако внимавахте малко повече — увери го Мароа и се обърна отново към главния инспектор: — Бяхте един от малцината, които искрено се интересуваха от творбите.

— Мисля, че ви споменах снощи. Клара и Питър Мороу са ми лични приятели — рече Гамаш.

Кастонге изглеждаше едновременно изненадан и подозрителен.

— Това допустимо ли е? Значи разследвате ваши приятели за убийство, n'est-ce pas[37]?

Бовоар пристъпи напред и заяви:

— В случай че не знаете, главният инспектор…

Но началникът му вдигна ръка и Жан Ги успя да се удържи.

— Имате право да ме питате — обърна се Гамаш отново към галериста. — Приятели са ми и освен това са заподозрени, да. Всъщност имам много приятели в селото и всички те също са заподозрени. Осъзнавам, че това би могло да се тълкува като недостатък, но действително познавам тези хора. И то добре. Кой би бил в по-добра позиция да открие убиеца сред тях от човек, който познава слабостите и страховете им? Вижте — главният инспектор бавно се наведе към Кастонге, — ако си мислите, че щом намеря убиеца, ще го оставя да избяга…

Думите бяха дружелюбни, на лицето на детектива дори се изписа блага усмивка. Но дори Андре Кастонге не можеше да пренебрегне сериозната нотка в гласа и в погледа му.

— Не, не бих си и помислил такова нещо.

— Радвам се да го чуя. — Гамаш отново се отпусна на облегалката.

Жан Ги остана втренчен в галериста още няколко секунди, за да се увери, че няма отново да предизвика шефа му. Арман Гамаш може и да смяташе за нормално, дори здравословно, някой да му възразява от време на време, но Бовоар беше на друго мнение.

— Грешите за картините на онази жена, Мороу — продължи Кастонге намръщен. — Просто портрети на бабички. Нищо ново.

— Всичко е ново, ако погледнете под повърхността — възрази Мароа и се настани на стол до колегата си. — Вгледайте се отново, mon ami[38].

Но не бяха никакви приятели и това се виждаше ясно. Не изглеждаха и врагове, разбира се, ала едва ли единият би се обадил на другия за дружески обяд в кафе бистро "Лемеак" или за по питие на бара в "Л'експрес" в Монреал.

Не. Кастонге можеше да го направи, но Мароа — не.

— А вие защо сте тук, мосю? — обърна се Гамаш към арт дилъра. Между двамата мъже като че ли нямаше борба за надмощие. Нямаше нужда. Всеки от тях бе уверен в себе си.

— Търговец на произведения на изкуството съм, не галерист. Както ви казах и снощи, уредничката ми даде каталог на изложбата. Доста се впечатлих от работата на мадам Мороу. Исках да видя картините лично. А и — усмихна се тъжно — се опасявам, че дори на тази възраст си оставам романтик.

— Нима признавате, че харесвате Клара Мороу? — попита Гамаш.

Франсоа Мароа се разсмя.

— Не точно, макар че, след като видях творбите й, е трудно да не ми стане симпатична. Но моят романтизъм е по-скоро философско състояние на духа.

— В какъв смисъл?

— Харесва ми идеята, че един напълно неизвестен художник може да бъде открит на почти петдесетгодишна възраст. Кой творец не мечтае за това? Навярно всеки от тях се събужда ден след ден с надеждата, че до вечерта ще е постигнал големия си пробив. Помните ли Магрит? Белгийският сюрреалист.

— Ceci n'est pas une pipe[39]? — попита Гамаш, с което напълно обърка Бовоар. Младият инспектор се надяваше, че началникът му не е получил някакъв странен пристъп, в който бълва безсмислици.

— Същият. Работел неуморно с години, с десетилетия. Живял в нищета. Изхранвал се, като рисувал фалшификати на Пикасо и подправял банкноти. Докато Магрит създавал собственото си творчество, не само галеристите и колекционерите не му обръщали никакво внимание, ами отнасял подигравките на други художници, които го мислели за откачалка. Трябва да ви кажа, че положението е доста зле, когато дори останалите творци ви смятат за луд.

Гамаш се засмя:

— А такъв ли е бил?

— Може би. Виждали ли сте картините му?

— Да. Харесват ми, но не съм сигурен как бих реагирал, ако някой ми каже, че са гениални.

— Именно — откликна Мароа и изведнъж се намести по-напред на креслото, изпълнен с повече ентусиазъм, отколкото Бовоар бе забелязвал у него до момента. Дори изглеждаше превъзбуден. — Ето защо всеки ден в моята работа е като Коледа. Ако всеки творец се буди сутрин с мисълта, че това е денят, в който геният му ще бъде разпознат, то всеки арт дилър се събужда с надеждата този ден да открие нов гений.

— Но кой определя какво е гениално?

— Затова е толкова вълнуващо.

Бовоар вярваше, че възрастният мъж не се преструва. Мароа жестикулираше с ръце — не прекалено разпалено, но с видим ентусиазъм и блеснал поглед.

— Може да преценя, че едно портфолио е възхитително, а друг колега да го погледне и да каже, че е скучно и неоригинално. Вижте как реагираме ние на картините на Клара Мороу.

— Продължавам да твърдя, че в тях няма нищо интересно — включи се Кастонге.

— Аз пък смятам, че са интересни, а може ли някой да каже кой от нас е прав? Ето какво подлудява художниците и арт дилърите. Всичко е много субективно.

— Според мен са си луди и без това — промърмори Кастонге. Бовоар не можеше да не се съгласи с него.

— Значи затова отидохте на вернисажа — рече Гамаш. — Но защо дойдохте в Трите бора?

Мароа се замисли за момент. Опитваше се да прецени какво да каже и какво да премълчи, дори не се опитваше да скрие колебанието си.

Главният инспектор чакаше. Бовоар, който държеше бележник и химикалка, започна да си драска разсеяно. Човече и кон. А може би лос. Откъм фотьойла се чуваше тежкото дишане на Кастонге.

— Някога имах клиент. Вече от години е покойник. Прекрасен човек. Комерсиален художник, но също така много добър и креативен творец. Домът му бе пълен с чудни картини. Когато го открих, вече бе доста възрастен, макар че, като се замисля сега, не е бил по-стар, отколкото съм аз в момента.

Мароа се усмихна, Гамаш — също. Познаваше това чувство.

— Беше един от първите ми клиенти и се справяше доста добре. И той, и съпругата му много се радваха да работим заедно. Един ден човекът ме помоли за услуга. Искаше жена му да представи няколко свои творби в следващата му изложба. Учтиво му отказах. Но той беше необичайно настоятелен. Не познавах съпругата му добре, а за творчеството й не знаех абсолютно нищо. Подозирах, че е натиснала горкия старец. Виждах, че е важно за него, затова отстъпих. Дадох й един ъгъл, чук и пирони.

Арт дилърът млъкна и премигна.

— Днес не се гордея особено с постъпката си. Трябваше или да се отнеса с уважение към жената, или изцяло да отменя изложбата. Но бях млад и имах още много да уча.

Въздъхна и продължи:

— Вечерта на вернисажа за пръв път погледнах картините й. Влязох в залата и видях как всички са се струпали в онзи ъгъл. Навярно се досещате какво се случи.

— Всичките й творби са се разпродали — предположи Гамаш.

Мароа кимна.

— До една. Хората изкупиха дори картините, които бе оставила у дома, без да са ги видели. За някои от тях дори се разрази война, наддаваха като полудели. Клиентът ми беше талантлив художник. Но тя бе по-добра от него. Много по-добра. Удивителна находка. Истинско ухо на Ван Гог.

— Pardon? — учуди се Гамаш. — Какво?

— Какво направи старецът? — прекъсна го Кастонге, който се бе заслушал в разговора. — Сигурно е бил бесен.

— Не. Беше чудесен човек. Научи ме на смирение. Самият той бе смирен. Но никога няма да забравя реакцията на съпругата му. — Замълча за миг и ясно си спомни образа на двамата възрастни художници. — Тя се отказа от рисуването. Не само никога повече не направи изложба, а дори не взе четката повече. Виждаше колко болка му е причинила, макар че той успяваше да скрие чувствата си. Неговото щастие бе по-важно за нея от собственото й. И по-важно от творчеството й.

Главният инспектор предполагаше, че историята би трябвало да има положителен и поучителен ефект. Разказ за любов, саможертва и самоотверженост. Но му звучеше като трагедия.

— Затова ли сте тук? — изрече.

Мароа кимна:

— Боя се, че да.

— От какво се боите? — намеси се Кастонге, който отново бе изпуснал нишката.

— Не забелязахте ли как Клара Мороу гледаше съпруга си вчера? — попита арт дилърът.

— И как той я гледаше — добави Гамаш.

Двамата мъже се спогледаха.

— Но Клара не е като жената, за която разказахте — рече детективът.

— Вярно е — призна Франсоа Мароа. — Но и Питър Мороу не е като моя възрастен клиент.

— Наистина ли мислите, че Клара може да се откаже от изкуството? — поинтересува се Гамаш.

— За да спаси брака си? За да спаси своя съпруг? Повечето хора не биха го направили, но жената, създала онези картини, може би е способна.

Арман Гамаш никога не се бе замислял за вероятността да се случи нещо подобно, но сега го направи и осъзна, че арт дилърът може и да има право.

— И все пак — продължи детективът — какво можете да сторите вие, за да предотвратите това?

— Е — призна Мароа, — нищо особено. Но поне исках да видя къде се е спотайвала през всичките тези години. Любопитно ми беше.

— И само толкова?

— Искало ли ви се е някога да отидете в Живерни[40], за да видите къде е рисувал Моне, или да посетите ателието на Уиш слоу Хоумър[41] в Праутс Нек[42]? Или да разберете къде са написали шедьоврите си Шекспир и Виктор Юго?

— Прав сте — кимна главният инспектор. — С мадам Гамаш сме посещавали домовете на много от любимите ни художници, писатели и поети.

— Защо?

Детективът се замисли за няколко секунди и отвърна:

— Защото изглеждат вълшебно.

Андре Кастонге изсумтя. Жан Ги настръхна — отговорът на шефа му го смути. Беше нелеп. Дори демонстрираше слабост. Как бе възможно да признае пред заподозрян в убийство, че вярва във вълшебства?

Но Мароа не помръдваше и се взираше във възрастния детектив. Накрая кимна бавно и едва забележимо. А може би просто бе трепнал, помисли си Бовоар.

— C'est ça[43] — рече арт дилърът накрая. — Вълшебство. Не планирах да идвам, но когато видях картините на вернисажа, ми се прииска да зърна и селото, вдъхновило такова вълшебство.

Поприказваха още няколко минути за това къде са ходили, с кого са се виждали и разговаряли. Но както и при останалите заподозрени, нямаше нищо забележително.

Инспекторите оставиха двамата мъже в светлата всекидневна на СПА хотела и тръгнаха да търсят другите гости, отседнали там. До час бяха разпитали всички.

Никой не разпозна убитата жена. Никой не сподели да е видял нещо подозрително, нито даде полезна информация за случая.

Докато слизаха по склона към селото, Гамаш размишляваше върху разпитите и върху казаното от Франсоа Мароа.

Но в Трите бора имаше нещо повече от вълшебство. Нещо чудовищно бе бродило по селския площад, бе яло от храната и бе танцувало сред селяните и гостите. Някаква тъмна сила бе посетила снощното празненство.

И бе сътворила не вълшебство, а убийство.