Маската на Ра

Осма глава

Слугата го поведе през галерията, чиито стенописи увековечаваха победите на Египет над враговете. Колесници в сини и златисти цветове трещяха над повалени нубийци, либийци и воини от Земята на Понт. Победени азиатци изправяха ужасен поглед към величието на фараона и мощта на египетската войска. По целия фронт на изображението бяха изписани думи на възхвала: „Той протегна ръка и като златен сокол връхлетя над противника. И пречупи врата му. И разби неприятеля. И принуди земята да трепери пред името му.“ Амеротке се питаше дали тези надписи няма да останат като епитаф за славата на Египет: фараонът беше само малко момче, а Домът на милион години се раздираше на две от смъртоносната омраза между обитателите му.

Пажът вървеше с леки стъпки пред него; след малко зави вдясно. Стражите пред вратата, до която стигнаха, бяха пременени в пълно бойно снаряжение и стояха изпънати с щитове и оголени мечове в ръце. Младият паж пошепна нещо на един от тях, бронзовите врати се отвориха и Амеротке бе въведен в личната обител на Хатусу. Пастелните тонове на стените предлагаха отмора за погледа след баталните сцени, изписани отвън. Въздухът бе плътно наситен с мирис на канела, тамян и уханни цветя, поставени в саксии или вплетени в гирлянди из стаята. Подредбата се състоеше от няколко красиви златни и сребърни статуи и малко мебели — столове и табуретки от полирано дърво с инкрустации от абанос и слонова кост. Слугата го въведе в преддверието и веднага излезе през малка странична врата. Амеротке направи опит да се освободи от струпалото се в него напрежение, взирайки се с възхищение в изрисуваните по стените рибари, стройни танцуващи момичета и сцени на селскостопански труд. В този миг пажът отново се появи и го призова с повелителен жест. Съдията го последва в съседната стая, където с усилие прикри учудването си — помещението се оказа съвсем малко; стенописите почти не се виждаха заради оскъдното осветление; единствената по-значителна мебелировка бе огромният стол, наподобяващ трон със златоткания си балдахин. Хатусу седеше на него, а ръцете й бяха плътно прилепени към подлакътниците, оформени като озъбени леопарди. Краката й почиваха върху столче, тапицирано с образа на богинята Маат в миг, когато побеждава страшните демони на Дуат. От двете страни на царицата седяха Сененмут и Сетос.

Амеротке бе сигурен, че Хатусу умишлено е избрала тази стаичка, за да подчертае усещането за принадлежащата й царствена сила. Да, тя наистина приличаше на фараон, раздаващ правосъдие. Лицето й бе коренно променено: нямаше и следа от миловидност или моминска невинност. Челюстите й бяха ядно стиснати, а очите й гневно искряха. Съдията погледна към Сетос и преви коляно. Засвидетелстваното уважение бе повече знак на учтивост, но Амеротке не бе забравил и предупреждението на Омендап: Хатусу подчертаваше по всички възможни начини желанието си да бъде регент и дори фараон.

— Ваше височество — изрече ясно Амеротке. — Призовахте ме да се явя пред вас…

— Да, но ако не искаш да останеш, може да си вървиш! — гласът на Хатусу бе напрегнат и тя изговаряше думите си пестеливо.

Амеротке въздъхна и се изправи, като скръсти ръце на гърдите си. Очите на Сетос сега го следяха внимателно.

— Аз съм върховен жрец в Залата на двете истини и представлявам справедливостта в името на фараона!

— Не, ти си тояга от кораво дърво — приведе се напред Хатусу, но сега се усмихваше. — Амеротке, спомняш ли си? Едно време з… за… заекваше… — изимитира тя.

— Да, помня добре как вие ми се подигравахте. Вие и любимото ви сиво коте…

— Амеротке, ти винаги си бил прям. Виждам, че си преодолял заекването, но лицето ти е все така потайно. И решимостта ти да постъпваш винаги според убежденията си никак не е намаляла. Не те ли отегчава това?

— Ваше височество, бях отгледан в двора на баща ви, затова умея да скривам емоциите и мислите си зад добри маниери…

— Някои ще кажат, че не ти липсва наглост — обади се Сененмут.

— В такъв случай ще им отвърна, че явно имаме много общо помежду си — невъзмутимо го изгледа съдията.

Хатусу се разсмя и скочи от стола. Доближи до Амеротке и се облегна плътно о него, вдигайки нагоре лицето си. В обвилата ги слаба светлина съдията се почувства така, все едно се бяха върнали години назад: той е съвсем млад мъж, а тя — закачливата и палава дъщеря на фараона. В този миг Хатусу го целуна по бузата и с елегантна крачка се върна до трона, където се отпусна с капризно нацупени устни.

— Какво искаш, Амеротке?

— Да бъда оставен на мира.

— Не, питам те в качеството ти на съдия.

— Дълъг живот, здраве и благоденствие за фараона. Също и мир в дома му.

— Амеротке — намеси се Сетос. — Не се превземай пред нас с прекалената си скромност. Ще го кажа направо: чертата вече е изтеглена. На коя страна заставаш?

Съдията повдигна вежди с думите:

— Е, боя се, че съм останал там, където съм бил и преди тегленето на чертата.

— Ти си лъжец! — отново се намеси Сененмут. Амеротке пристъпи напред и надзирателят на строежите вдигна примирително ръце: — Вземам си думите назад. Наистина не мисля, че си лъжец. Вярвам, че си почтен човек, освен ако не си пълен глупак. Но си ужасно неотстъпчив. Не виждаш ли, че царството се е плъзнало към гражданска война?

— Ще застана на страната на фараона срещу враговете му — отвърна Амеротке.

— А кои са враговете на фараона? — запита Хатусу високо и рязко, като протегна едната си ръка и разтвори длан. Амеротке видя царския картуш на Тутмос III и печата с ясно очертаните йероглифи, изобразяващи бога на мъдростта Тот и двойната корона на Египет. — Е, добре, какво казва законът? — попита тя.

— Оня, който държи в ръцете си печата на Египет — отвърна Амеротке, — е изразител на божествената мощ на Амон Ра.

— Аз го държа — каза тя. — Онези глупаци от съвета мислят, че доведеният ми син ме мрази и отблъсква. Но грешат…

Амеротке се приведе и целуна картуша:

— Какво искате от мен? — посочи той към Сетос.

— Ето, там е седнал онзи, който е Очи и уши на фараона. Ако се налага да се открият неприятелите…

— Просто искам да разследваш тези смъртни случаи.

— Защо?

— Защото убийците може вече да са набелязали всеки от присъстващите в тази стая… Защото някой член на съвета е готов да прегази море от кръв, за да завземе трона на Египет…

— Не мисля, че е така — прекъсна я Амеротке. — Убеден съм, че смъртта на Ипувер и на Аменхотеп е свързана с кончината на съпруга ви. Той бе първият, нарочен да умре. Гибелта на другите последва незабавно след връщането му в Тива.

— Но защо? — зяпна Хатусу.

Амеротке вече съжаляваше за предишната си враждебност. Хатусу изглеждаше уязвима, объркана и уплашена. Съдията долови, че тя знае още нещо.

— Открия ли убиеца, ще знам и какви мотиви са го подбудили. Но задачата никак не е лесна. Заловя ли се със смъртта на божествения фараон, ще трябва да постановя невинността на капитан Менелото.

— Добре, но ще ми докладваш лично!

— Щом го желаете, ваше височество. Но съм длъжен да подчертая, че ако поема тези задължения, господарке, трябва да започна с вашия разпит.

Хатусу мигом се облегна назад.

— Но… — заекна тя непресторено. — Аз не знам нищо. Посрещнах божествения фараон на стъпалата пред храма на Амон Ра. Влязохме вътре. Там той се строполи и умря в ръцете ми.

— Нищо ли не каза тогава?

Тя поклати глава в знак на отрицание:

— Нито дума!

Амеротке усети, че го лъже. Погледна към Сененмут, питайки се какво може да знае новият царски фаворит.

— Аз бях в тълпата извън храма — сам обяви надзирателят на строежите.

— А моя милост се намираше още по-далеч — пошегува се Сетос. — Бях долу в града и следях за реда сред тълпите край кейовата стена.

— Божественият фараон умря по обед — продължи Амеротке. — Какво стана след това, господарке?

— Златната плът на покойния ми съпруг бе отнесена в близкия храмов параклис. После повикаха лекар…

— Кого изпратиха? Пией ли беше? — запита Амеротке.

— Не, не. Беше възрастен мъж от Дома на живота. Той опипа врата и гърдите на фараона за пулс и допря огледало до устните му. После каза, че душата му е отлетяла.

— А след това?

— Отвън настанаха объркване и пълен хаос — сви рамене Хатусу. — Бяха екзекутирани пленници. Във вътрешния двор се появиха поличби и знамения: ранени гълъби.

— А, да. Чух за това. Какво не беше наред?

Лицето на Хатусу се смръщи:

— Някои от присъстващите го обявиха за предзнаменование. Други твърдяха, че птиците са били ранени от ловци.

— Заповядано ли бе претърсване? За ловците, искам да кажа. Долетяха ли други птици?

Хатусу поклати глава:

— Не зная. Останах до трупа на съпруга си и след падането на здрача. Просто не можех да повярвам, че е мъртъв. Не исках да приема, че вече е поел към далечния хоризонт. Мислех, че е станала някаква ужасна грешка.

— Някой дойде ли при вас?

— Неколцина. Рахимере, Омендап и други от царския съвет. Задаваха ми въпроси, които вече не помня.

Амеротке кимна. Казаното от Хатусу отговаряше на предписанията на дворцовия протокол. Когато умре фараон, царицата остава да жали при него сама. Процесът на балсамирането и подготовката на тялото му за погребалните ритуали могат да започнат едва след падането на здрача.

— Тогава ли повикаха Пией?

— Аз разсъблякох тялото му — отговори тя. — Свалих полата, ризницата, гръдното украшение и сандалите му, а после пових тялото в ленен чаршаф. След здрачаване дойде Пией заедно с балсаматорите, за да вдигнат трупа.

— Тогава ли откриха мястото, ухапано от змия?

— Да, на левия крак на фараона, малко над петата.

— Кой го видя първи?

— Пией. Негова бе смехотворната идея, че фараонът може да е изпаднал в дълбока несвяст — разпери пръстите на ръцете си Хатусу, наблюдавайки как светлината играе по пръстените й във формата на змии. — Останалото ти е познато. Повиках Сетос, който бе служебно натоварен да поеме нещата в свои ръце. По негово разпореждане на кораба на фараона бе изпратена една военна част. Там намерили змията, свита на кълбо под царския трон. Съвсем малка, но сътворила такъв хаос…

— Защо бяха повдигнати обвиненията срещу Менелото?

— Очите и ушите на фараона не бе съгласен — отвърна Хатусу, — но аз бях като обезумяла от гняв. Тогава наистина вярвах, че липсата на внимание от страна на Менелото е коствала живота на фараона. А после делото му бе възложено на теб.

— Къде може да се е скрил след бягството си? — попита Амеротке.

— Единственото, което стигна до мен, е, че навярно се намира при пясъчните обитатели или при пещерняците от Червените земи.

— Амеротке, защо толкова настойчиво разпитваше за посещението на фараона в Сакара? — попита Сетос. — Наистина ли смяташ, че там е станало нещо важно?

— Може би — отвърна Амеротке. — Не забравяйте, че преди отплаването на фараона от делтата според показанията на свидетелите той е ликувал от големите си победи, но след посещението си в пирамидите на Сакара е притихнал и се е вглъбил в себе си…

— Нямам такива наблюдения — рече Сетос, — защото, след като фараонът се върна на борда на „Слава на Ра“, ни отпрати с другите в Тива.

— А знаете ли поне — засмя се Амеротке — защо божественият фараон е спрял в Сакара? Дали наистина само за да посети пирамидата на Хеопс?

— В писмо до мен — обади се Хатусу, — написано веднага след голямата му победа, той ми съобщи, че е получил специално послание от Нероупе, главния уредник на храмовете около големите пирамиди в Сакара. Нероупе бе един от най-доверените хора на баща ми, а после и на съпруга ми.

— Чувал съм за него — обърна се към нея Амеротке. — Учен човек с големи интереси относно историята и миналото на Египет. Веднъж го срещнах в Залата на светлината при храма на Маат.

— Нероупе се бил разболял — продължи Хатусу. — Той беше много възрастен. Когато божественият фараон стигнал до храмовите морги около Сакара, Нероупе не бил вече между живите.

— А после какво е станало?

— Царската ладия влезе в крайбрежните води — взе думата Сетос. — Генерал Омендап може да потвърди тези подробности. Божественият фараон слезе и се отправи към храмовия комплекс.

— Ти тръгна ли с него?

— Не. Останах при везира, Байлет и другите на борда на „Слава на Ра“. Фараонът винаги искаше от мен да държа под око висшите служебни лица около него.

— А по-нататък?

— Божественият фараон тръгнал сам? Не! — вдигна пръст Хатусу. — Придружили го Ипувер, Аменхотеп и няколко войници от личната царска гвардия. Останали три дни в Сакара.

— А Менелото? — попита замислен Амеротке.

— Да, Менелото също отиде с фараона — потвърди Сетос. — Беше натоварен лично да се грижи за охраната му. Доколкото знам, отседнали в дома на Нероупе, посетили храмовете, светилищата и гробовете на своите предшественици. После всички се върнаха на царския кораб.

— Споделял ли е с някого за времето, прекарано там? — запита Амеротке.

Сетос поклати глава отрицателно:

— Не. На другия ден бях изпратен с бърза лодка по течението към Тива. Носех писма за нейно височество и за останалите членове на семейството.

Амеротке скръсти ръце. Спомни си за Сакара с големите тамошни гробници и мавзолеи, построени преди хиляди години като символ на египетската мощ и слава. Сега, след като царският двор се намираше в Тива, местността се бе превърнала в пустош, вклинена между зелените полета около Нил и горещите, опалени пясъци на Червените земи. Вътрешно се почувства горд от правотата на предположенията си: Тутмос, Аменхотеп и Ипувер бяха посетили заедно онези светилища. И тримата бяха мъртви, а срещу Менелото бяха повдигнати толкова сериозни обвинения, че вероятно го очакваше същата участ. Дали все още беше жив? Или го бяха убили, за да замлъкне? Кой стоеше зад всичко станало? Дали Рахимере? Или самата Хатусу и новият й фаворит Сененмут? Любовници ли бяха двамата? Дали връзката им не бе започнала, докато божественият фараон е бил далеч, за да се сражава с неприятелите на Египет?

— Господарке, в писмата си божественият фараон не ви ли е намеквал за нещо обезпокояващо?

— Получих писмо, изпратено веднага след като е напуснал Сакара — рече Хатусу. — В него се говореше за големите му победи. Имаше и съобщения лично за мен и за сина му. И още: с какво нетърпение очаква завръщането си в Тива — очевидно бе решила да прикрива истината: — Но нищо друго. Оттук нататък случаят е в твои ръце. Разрешавам ти да се оттеглиш.

Амеротке отбеляза за себе си, че Хатусу всъщност е много по-проницателна и опасна, отколкото бе свикнал да я смята. Явно не го бе повикала за истинско разследване. Думите й бяха само залъгалка за пред хората. Истинската игра предстоеше тук, в двореца.

Съдията се изправи, поклони се и напусна стаята. Върна се бавно в тронната зала, която сега пустееше. Хвърли поглед към балкона и видя, че се е стъмнило. Отвън се разнесе глухият звук от оръжията на стражата. Искаше да вярва, че Норфрет се е прибрала у дома, и се чудеше дали да я последва. Пред очите му отново изникна гледката с отсечената глава на Аменхотеп; след това го споходи мисълта, че сигурно верният Шуфой го чака някъде до портите.

— Амеротке! — гласът на Омендап сепна съдията.

— Защо се криеш зад колоните като котарак, генерале? Какво правиш тук? Чакаш мен или отиваш на тих разговор с господарката Хатусу?

Омендап го стисна за лакътя и после го побутна леко, насочвайки го към вратата:

— Реши ли вече коя фракция ще подкрепиш?

— Още не. Възложиха ми да разследвам смъртните случаи, включително този на един от висшите ти офицери.

Омендап спря при вратата.

— Тук сме на сигурно място — пошепна, като почука по нея. — Дървото е дебело и сме далеч от евентуални шпиони.

— Какво имаш да ми казваш?

— Във връзка е с думите ти за пътуването на божествения фараон до Сакара. Той престоя там три дни. Вече го знаеш, нали? Е, добре — заговори по-бързо, — когато Ипувер се върна, попитах го какво е станало там. Според Ипувер не е имало нищо особено, освен това, че фараонът излизал нощно време. Ипувер оставал сам, а Менелото и Аменхотеп го придружавали.

— Имаше ли промяна в поведението на Менелото или Ипувер след връщането на фараона?

Омендап поклати глава отрицателно:

— Фараонът страдаше от припадъчната болест. Имаше видения и халюцинации. Но аз съм верен войник и не ме интересува какво прави господарят ми нощем. Ако иска да излиза през нощта, за да принася жертви или да се моли на звездите, негова си работа. Но искам да разбера защо Ипувер е трябвало да умре… Той бе смел като лъв. Предан и с широко сърце — сълзи бликнаха в очите на главнокомандващия. — Заслужаваше да умре с меч в ръката, а не като някоя старица, ухапан от коварна змия! Но аз дойдох, за да споделя с теб две важни неща — пое шумно дъх Омендап през свитите си устни. — По-скоро три — доближи се той толкова близо, че Амеротке усети бирения му дъх. — На първо място, Ипувер изобщо не се бе променил след връщането си от Сакара, но не такъв бе случаят с Аменхотеп. Жрецът започна да идва рядко на заседанията на царския съвет. А когато идваше, беше немит и размъкнат. Дори веднъж ми се стори пиян. Второ, от Ипувер не научих нищо, за разлика от това… — Омендап развърза малката кожена кесийка, овесена на шарфа му. От нея извади миниатюрна статуетка, оцветена в червено, и я подаде на Амеротке. Съдията я вдигна към светлината на алабастровите лампи, за да я разгледа по-внимателно. Статуетката не беше по-висока от дължината на пръст и представляваше фигурка на мъж, по-точно на пленник: ръцете му бяха вързани на гърба с червена връвчица, с каквато бяха притегнати и глезените му. — Червените ленти на бога на войната Монту — отбеляза Омендап. — По същия начин жреците връзват глезените и китките на пленниците, преди да бъдат заклани.

— Магьосническо творение на някой ловец на скорпиони или продавач на амулети?

— Не! Това е символ предизвестие — обясни главнокомандващият. — Предупреждение от рижия бог на унищожението Сет. И не е направено само от глина. Материалът е взет най-вероятно от нечий гроб, след което е бил омесен с менструална кръв и изпражнения от муха. Като жертвоприношение за някой демон.

— Дадено е на Ипувер, така ли?

— Как ли пък не! — грабна фигурката Омендап. — Това е третото! Някой мушна тази гадост в ръката ми, когато влизах снощи в двореца! Ще я унищожа на свещен огън… — преглътна той на сухо, — защото тя представлява проклятие, древно колкото Египет, и предизвестява идването на ангела на смъртта!