Маската на Ра

Единадесета глава

Амеротке продължи по-нататък покрай брега на Нил. От време на време шумно излитаха ята птици и поемаха напреко на реката, осеяна с лодки и плавателни съдове от всякакъв вид и калибър. Той чу квичене от един гъст шубрак. Група ловци налагаха с пръчки пощуряло прасе, докато други двамина хвърляха в реката големи куки с набучени късове свинско месо с надеждата, че кървавата примамка и жалбите на прасето ще привлекат някой от ловуващите крокодили да я захапе, а после да бъде извлечен на брега и умъртвен с тояги. Голите мъже само с една препаска на слабините чакаха с копия и криваци в ръцете. Един от тях зърна Амеротке и се провикна:

— Присъедини се към нас. Струва си!

Съдията направи отрицателен жест с глава и продължи пътя си. Най-после стигна до достатъчно безлюдна брегова ивица. Спря и се загледа надолу към издигащите се и полягащи води на реката. Опасността от крокодили бе винаги реална: знаеше се, че макар и рядко, те дебнеха разсеяни безделници, шляещи се покрай брега. Асурал вярваше, че мнозина пияници са се озовавали във водата и са били изяждани, така че крокодилите добре познават вкуса на човешката плът. Амеротке продължи да стои на едно място, докато привлече вниманието на едно дау, малка рибарска лодка с голямо триъгълно ветрило, която правеше редовни курсове през Нил. Качи се в нея и плати един меден дебен. Лодкарите бъбреха помежду си и никой не му обърна внимание. Насочиха се към малък пристан в края на Некропола. Амеротке се загледа в лабиринта от улички, къщи, магазини и сергии, над които се извисяваше огромният скален зъбер, сега почервенял леко от заревото на залязващото слънце. Това бе западният връх, посветен на богинята змия Мерецегер. Съдията си припомни предупреждението, свързано с долината, над която скалната грамада се бе изправила като навъсен пазач: „Пази се от богинята на острия западен връх. Тя напада внезапно и без предупреждение!“ Амеротке отпъди мрачните си мисли, питайки се как предстоящите събития ще засегнат Норфрет и двамата му синове. Вглъби се дотолкова в себе си, че сякаш бе заспал: екипажът на импровизирания ферибот го сбута по колената, когато се блъснаха леко в дървения кей. Амеротке им благодари и слезе на брега. Той тръгна по пътя, който извиваше през Некропола, като спря за малко пред грамадната статуя олтар на Озирис. Всеки път, когато посещаваше Некропола, за да навести гроба на родителите си или на други свои родственици, Амеротке оставаше с впечатлението, че участва в някакво тайнство. В плътно долепените едно до друго жилища в града с много улици се бяха стекли балсаматори, майстори на ковчези и светилници, художници и специалисти на погребални мебели. През отворените врати Амеротке зърваше тук-там позлатени и боядисани ковчези, облегнати по стените. Досами тях се намираха работните помещения на балсаматорите, където телата на мъртвите се подготвяха за погребение. Въздухът беше плътно наситен с острия мирис на самородна сода, в чийто разтвор накисваха труповете, преди балсаматорите да се заемат със същинската си работа. Той бе примесен с други миризми — на червата и другите вътрешности, изваждани през носа, както и на палмово вино, стрит тамян, смирна и канела, с които натъпкваха тялото след почистване и измиване. Само богатите бяха удостоявани с повечето от тези операции. Труповете на бедните висяха на куки: Амеротке съглеждаше тъмносинята им мъртва плът, която очакваше просто да бъде хвърлена в огромни съдове с разтвор на натриев карбонат, където щеше да бъде очистена след накисване, преди да бъде върната на скърбящите родственици.

Отвъд работилниците и временните постройки се виждаха наредени един до друг шуплести саркофази, изсечени от гранит, наподобяващ варовик. Амеротке спря, за да пропусне минаваща погребална процесия. Водеше я жрец, припяващ молитва към Озирис; следваха го слуги с алабастрови кани и подноси с храна. В средата на процесията се движеше покрита шейна, теглена от двама мъже. Върху нея бяха поставени канопите — съдове с балсамираните вътрешности, извадени от тялото на починалия. А отзад вървеше жрец четец, който редеше тържествено:

— Заставаме пред теб, господарю на запада, велики бог Озирисе. Злословие не е излизало от устата на този човек. Той не е изричал неистини. Позволи той да бъде сред избраниците, които те следват. Слава на теб, божествени отче, господарю на дъха, повелителю на вечността!

Думите му бяха подети от другите жреци, придружаващи украсения ковчег на мумията. След нея бавно се движеха семейството и приятелите, а също и група професионални оплаквачки, които извиваха глас, дърпаха косите си и се биеха по гърдите, решили да заслужат обещаните им пари; от време на време те загребваха прах от пътя и посипваха с нея главите и дрехите си.

Процесията отмина. Амеротке тъкмо се канеше да продължи пътя си, когато зърна лекаря Пией да изскача от една къща с маймунка на рамото — едно от онези дребосъчета, които богатите люде глезеха като свои любимци. Лекарят се движеше бързо и някак си потайно, а Амеротке се питаше каква работа би могъл да има той в Некропола. Понечи отново да тръгне, но без да иска, се блъсна в някакъв човек. Отстъпи назад и разпозна водача на балсаматорската гилдия, който неотдавна бе говорил като свидетел в Залата на двете истини. Притесненият човек промърмори кратко извинение и също отстъпи назад с наведена глава.

— Бъди здрав и благословен! — поздрави го съдията.

— Бъдете вие здрав и благословен, господарю Амеротке. Защо посещавате Града на мъртвите?

— Съдиите и семействата им също идват тук на края — отвърна лаконично съдията.

— А къде са погребани? — попита човекът.

Амеротке посочи към другия край на града.

— Мога да ви придружа до там — предложи балсаматорът. — Тук не е много подходящо място за вас. Трябва да се движите внимателно…

— Това и правя — възрази му Амеротке. После понечи да мине покрай него, но човекът не отстъпи встрани. Ръката на Амеротке стисна дръжката на меча, но човекът приведе глава и вдигна едната си ръка в знак на миролюбие.

— Ваше благородие, признателен съм за милосърдието, което показахте към моя роднина.

— Голяма милост беше, наистина…

— Господарю Амеротке, винаги ви споменавам в молитвите си!

Съдията потупа човека по голото рамо.

— Направи го и сега — пожела той и продължи пътя си. Излезе от Некропола и закрачи по прашен път, ограден със зелен и жилав прещип. Ароматите и звуците от Града на мъртвите останаха назад; смени ги горещият прашен дъх на пустинята. Накрая заобиколи покрай скалистия зъбер и последва тясната криволичеща пътека по дъното на сухото уади в Долината на царете. Острите скали от двете страни се издигаха мрачни и сякаш готови да препречат пътя му на фона на умиращите лъчи на слънцето. Амеротке дочу някакъв звук и спря. Малко по-горе по пътя между скалите различи някакво парцаливо кълбо да помръдва; стисна меча си и се заизкачва по сипкавия чакъл. Оказа се старица с жълто и набраздено от бръчките на възрастта лице, обрамчено с мазни кичури сива косица, Амеротке чу предсмъртно хъркане в гърлото й и се взря в помътнелите й почти до млечнобяло очи. Разтърси я съвсем леко; клепачите й затрепкаха и една осеяна с вени ръка помръдна, като че искаше да заслони очите си от слънцето. Амеротке я повдигна внимателно. Стори му се лека като перо. Постави я встрани на тъмно, облегната на скален откос. Устните на възрастната жена се раздвижиха, но Амеротке не разбра нищо от забързания й брътвеж. Той знаеше много добре на какво се бе натъкнал. Семейството й я бе донесло тук и я бе оставило под палещото слънце, за да умре. Явно близките й са били твърде бедни, за да продължават да хранят още едно ненужно гърло.

— Откъде си? — тихо попита съдията.

Тя направи опит да заговори отново, но заклати безнадеждно глава, изпускайки накъсания си дъх в сухо дрезгаво хъркане. Амеротке доближи кратуната с вода до устните й. Старата жена загълта жадно, а той сипа малко вода в шепата си и намокри сухото й чело. Тя замига с широко отворени очи, болни от перде, и промълви:

— Умирам.

Амеротке хвана ръката й и я стисна.

— Мога да те върна обратно — предложи той.

Тя се опита да се засмее, но главата й увисна напред. Съдията намокри тила й с още малко вода, което я оживи, и тя успя да вдигне глава.

— Няма ли да останеш? — пошепна тя. — Да постоиш малко и да кажеш молитвата, а?

Амеротке погледна към очакващия го път през долината. Трябваше да тръгва. Можеше да вземе жената на връщане, но не знаеше кому да я остави. Кожата й беше вече студена и лепкава: той чуваше високото предсмъртно хъркане в гърлото й. Подаде й да пийне още вода.

— Ще остана при теб.

— А ще затвориш ли очите ми, когато издъхна?

Той кимна и зачака. Сенките започнаха да се издължават. Старицата отпадна съвсем. Амеротке й даваше да пие вода на глътки и правеше всичко възможно, за да й бъде по-леко и удобно. Краят не закъсня. Тя изхвърли с изкашляне част от водата, мършавото й тяло потръпна и главата й се килна встрани. Амеротке затвори очите й, обърна се на север и помоли Амон Ра за специално състрадание, като позволи духът на старата жена и нейната Ка да влязат в полята на вечността. После покри лицето й с дрипавата наметка и пожертва още малко време, за да нареди големи заоблени камъни върху мъртвото вече тяло. Нощта вече се спускаше, а горещият повей на вятъра от пустинята се засилваше заедно с воя на чакалите и хиените.

Амеротке прецени, че бе загубил близо час, и забърза навътре в долината. Злокобната тишина ставаше все по-плътна с останалия зад него път. Шуматите стъбла на прещипа, полепнали по стръмните стени на скалите, приличаха на закачулени люде в засада, готови да връхлетят. Нощта ставаше все по-студена. В тъмносиньото небе се появиха светлинките на неизброимо множество звезди. Сенките се удължиха за последно и се сляха в едно. Амеротке си спомни за лошата слава на това място, обитавано от духове. Някъде из тази долина бе скрит тайният гроб на фараона Тутмос I. Архитектът на царската гробница Инени се хвалел, че „око не е видяло, ухо не е чуло и език не би могъл да каже“ къде е бил погребан славният владетел. Стотиците осъдени престъпници и военнопленници, работили на строежа на тайнствената гробница, били избити до крак. Дали духовете на тези мъже — техните Ка, все още се скитаха по тези места?

Пътят правеше завой. Амеротке вече виждаше голямата пещера и някогашно светилище на богинята Мерецегер, зейнала високо в стръмния скалист склон в отсрещния край на долината. В падащата нощ заподскача езикът на пламък; взирайки се през мрака, съдията съзря фигурата на човек, който му правеше знаци с ръка, приканвайки го да продължи пътя си в същата посока. Амеротке забърза и по цялото му тяло избликна пот, когато започна да се катери. В челото на стръмната канара бяха издълбани груби стъпала, но те не бяха устойчиви, защото ги покриваха глина на прах и сипкав пясък. Култът към богинята бе помръкнал, подменен от разточителен храмов ритуал в Тива. Най-после съдията стигна до целта си. Тук, сякаш прорязана от великанска ръка, в скалата зееше зашеметяваща цепнатина. Амеротке спря да си поеме дъх и се огледа. Сега не гореше огън и не се виждаше никой. Над входа на пещерата бе изрязана статуя на богинята със скосени и обърнати назад незрящи очи и с кълбо извиващи се змии вместо коса.

— Тук съм! — извика той. Обърна се назад, доловил шум зад себе си. — Тук съм — повтори той. — Аз съм Амеротке, върховният жрец в Залата на двете истини!

Иззад скалите по-горе се понесе виещият лай на огромните гривести хиени. Амеротке изтегли меча си и премина внимателно по дървения мост над прореза на тясната клисура — само няколко грубо закрепени дъски. Влезе във входа на пещерата и веднага сведе поглед към струйката кръв, едва забележима в мрака. Той стисна здраво меча си и пристъпи навътре. Две маслени лампи в метални съдини хвърляха слаба светлина. Някой бе изсипал вода върху огъня, удавяйки пламъка и топлината му. Отвсякъде се разнасяше тежък дъх на вече вмирисана кръв. Амеротке вдигна ръка до устата си. В същия миг чу шум и забърза към входа на пещерата, където за свой ужас видя, че някой бе изтеглил дъските на отсрещната страна. Амеротке извика отчаяно. Самонадеян почти до глупост, той не бе предвидил вероятността да попадне в капан! Върна се обратно, вдигна маслената лампа и пристъпи навътре в мрака на пещерата.

Мигновено спря пред ужасната сцена, изникнала пред него. Старият жрец лежеше с така жестоко прерязано гърло, че главата му се държеше само на вратните жили, а мършавото му тяло бе просмукано от черна кръв. До него лежаха проснати вмирисаните трупове на два павиана. Вятърът вееше през пещерата и със сигурност бе разнесъл вонята надалеч; Амеротке се взираше в ужасяващите подробности, които допълваха страховития капан. Стените бяха покрити с омазани с кръв символни знаци. Каменната статуя на богинята бе преобърната. Светостта на това място бе поругана без остатък.

Съдията се върна при входа на пещерата и затвори очи, за да потърси малко спокойствие. Пещерата бе издълбана в една от стените на гигантска каменна грамада. Така че, ако се измъкне до каменния перваз, ще може да се покатери по скалата нагоре, да стигне до края на долината и да поеме дългия и прашен път обратно до Тива, обикаляйки по граничните очертания на пустинята. Но ще успее ли да се справи? Той излезе и потърси опипом сигурно място за стъпване; с благодарност забеляза една тясна, но добре отъпкана следа, която водеше нагоре по лицето на скалата. После остави маслената лампа, втъкна меча в ножницата и се закатери нагоре. Ниско и продължително ръмжене разтърси мрака и той се свлече надолу с разранени длани и колене. Някаква тъмна фигура се появи отгоре по пътечката: в тъмнината припламнаха кехлибарени очи. Мирис на гнило полъхна в нощния въздух. Амеротке съзнателно овладя надигналата се в него паника. Ниската и заплашителна фигура не приближаваше, поне засега. Отново се разнесе гърленото ръмжене, подето този път от няколко новодошли. Съдията изтегли меча и фигурата помръдна, като изправи главата си. На фона на тъмносиньото небе Амеротке различи дългите уши, грозната глава и голямата грива на огромна хиена — един от ненаситните чистачи в окрайнините на пустинята. Съдията отстъпи. Хиената беше несигурна, макар и страшна на вид. Обичайно те никога не нападаха въоръжен човек. Но през нощта, подмамена от миризмата на кръв и на вмирисан леш, ловуващата глутница неминуемо щеше да го огради. Първо щяха да отбележат слабите му места, а после да връхлетят. Амеротке бе слушал подобни истории за разни търговци, издебнати неподготвени, а така също и за ранени мъже, които привличали настървените глутници с мириса на кървящата си плът.

Сянката отново помръдна с притиснат до земята корем. Водачът на групата се промъкна напред. Амеротке се разкрещя високо и пронизително, като заудря с бронзовия си меч по скалата. Заплахата отстъпи. Съдията се дръпна назад към пещерата, където пламъкът на маслената лампа бе започнал да мъждее. Той я сграбчи, но само успя да изгори върховете на пръстите си, докато правеше опити да стъкне огън — единствената сигурна защита срещу опасността отвън. Обхванат от отчаяние, се опита да разпали натопени в масло клони, но не успя. Тогава чу изръмжаване и погледна нагоре. Тъмните очертания на вълкоподобна фигура запълваха част от входа. Амеротке почувства ужас и погнуса от това страшилище, появило се от мрака. Хиената очевидно не беше от редовите членове на глутницата: най-вероятно начело бе застанал женски екземпляр в пълната си мощ и зрелост. Високата й грива бе настръхнала като фон, на който изпъкваха грозната глава, раззинатите челюсти и очите като дупки, в които беснееше огън.

Амеротке отново извика пронизително. Грабна маслената лампа и я запокити към входа на пещерата; фигурата изчезна. Тогава се разнесе хорово ръмжене: глутницата бе обзета от неистова ярост. Той стисна меча и кинжала и се подготви да посрещне нападението на зверовете. Огънят нямаше да му осигури никаква защита. Би могъл да се затича и да направи отчаян скок над зейналото празно пространство, но се отказа. Междината бе твърде широка, а след като хиените се справяха и с бързоногата газела, той нямаше никакъв шанс да се измъкне. Амеротке затвори очи и се замоли на Маат:

— Не съм сторил нищо лошо — изрече тихо той. — А нима не си видяла приношенията ми? Не опитвах ли винаги да следвам пътя на истината?

Отново се разнесе ръмжене и хиената застана пак на входа на пещерата, следвана от друга. В същия миг Амеротке съзря някаква огнена дъга, която прониза мрака, след което се чу плясък в скалата на входа на пещерата; последваха викове и крясъци. Полетяха още огнени стрели. Уплашените хиени се отдръпнаха.

— Господарю! Господарю!

— Шуфой!

Амеротке се втурна, но веднага спря, спомнил си за опасността отвън; после доближи гръб до стената на пещерата и тръгна внимателно към изхода. Стигна до него и надникна в тъмата. Видя някаква движеща се фигура, която вдигна запалена факла.

— Хайде, господарю! Идвай!

— Дъските! — извика Амеротке.

Фигурата изчезна, а той чу острия плясък на тетивата: веднъж, втори път, трети път. Стрелите полетяха към хиените.

— Господарю, помогни ми, в името на истината!

Амеротке излезе и доближи до скалния перваз.

Студеният нощен въздух лъхна по потната му кожа и той потръпна. Той погледна вдясно. Не видя никакви зверове.

— Разкараха се! — викна Шуфой. — Но могат да се върнат. Господарю, по-бързо! Дъските! Сложи ги да легнат, както трябва.

Амеротке приклекна и заопипва в тъмното. Усети, че не може да спре да трепери и да се съсредоточи. Шуфой метна над разлома факлата, която падна, и пламъкът й се пръсна, но от дзифта й смолистото вещество се разгоря отново. Съдията успя да се успокои; светлината му помогна да подхване здраво края на дъските и да ги закрепи. После премина оттатък и клекна до Шуфой. Позволи на слугата си да го загърне с наметало, докато той се пребори с пристъпа на гадене и с парещото смъдене на тила.

— Как разбра? — пошепна той.

— Не съм разбирал — обяви самодоволно Шуфой. — Но не тук и сега, господарю. Трябва да тръгваме — двамата изтеглиха обратно дъските над разлома. — Хиената е лукава твар — обясни Шуфой. — Може да ни преследва. Добре ли си? Ще можеш ли да тичаш?

Амеротке кимна. Слугата му го обгърна през кръста и двамината се заспускаха предпазливо по стръмната скална грамада. Когато излязоха от долината, съдията почувства слабост и гадене. Налетяха го объркани и грозни картини — прогизналите в кръв трупове, павианите със зейнали челюсти и мирисът на леш от онези носещи смърт фигури в мрака. Заобиколиха Некропола и Шуфой някак си съумя да наеме малка лодка, за да прекосят Нил. Когато стъпиха на кея, Амеротке забрави всякакво достойнство: приседна с вдигнати към главата колене, кръстосани ръце и затворени очи. Не успя да се справи с треперенето. Споходи го силен пристъп и той повърна няколко пъти. Остави Шуфой да го привдигне и да го настани под едно палмово дърво недалеч от кея. После джуджето накара Амеротке да изпие чаша силно бяло вино:

— Ще ти се доспи, но ще се почувстваш по-добре.

Амеротке отпи достойна глътка. Успя да добие представа, че покрай тях минават хора — моряци с характерното си облекло, проститутки, търсещи клиенти, амбулантни търговци, понесли стоката си, войници, пристанищни служители, слуги… Съдията имаше желанието да се изправи и да изкрещи високо за ужасите, които бе видял.

— Не мога да се прибера в това състояние — обяви той. — Норфрет ще загуби и ума, и дума.

— Ще останем тук известно време — успокои го Шуфой. — Господарю, пийни още вино и хапни малко.

— Как успя да разбереш накъде тръгнах? — запита Амеротке. Тогава забеляза бледото и изпито личице на джуджето. Протегна ръка и докосна малката му буза: — Ти не си ми слуга, защото си свободен човек. И си мой приятел…

— А, не! Благодаря много — отговори доволно Шуфой. — Човек не може да избяга от съдбата си. Поне не съм съдия в Залата на двете истини, когото са погнали хиени в глуха нощ. Господарю, наистина постъпи глупаво.

— Знам — облегна се Амеротке на дървото и избърса потта от шията си. — Но все пак ти откъде разбра закъде тръгнах?

— Недоумявах защо се издокара така — каза му Шуфой, — и разрових книжата ти, както правя винаги. Намерих писмото на жреца змияр и тръгнах по петите ти.

Амеротке вдигна глава:

— Откъде взе лъка и стрелите?

— От Пренхое, разбира се — отвърна Шуфой. — Той бе излязъл. Инак щеше да дойде с мен. С две думи, вдигнах лъка и колчана му. Прекосих Нил и влязох в Некропола. Там срещнах балсаматора, който беше на процеса. Каза ми, че те е виждал и сте говорили. После продължих по пътя. Стигнах до мястото, където си спирал, за да помогнеш на онази стара жена. Малко парче, откъснато от горната ти дреха, висеше на един камък. Бързах, колкото можех. Беше адски тъмно. Не виждах къде си и как си стигнал дотам, до момента, когато чух виковете ти. При теб имаше маслена лампа. Зърнах светлинка от нея. Може и да съм без нос, но очите и ушите ми си ги бива. А малко преди да оставя зад себе си Некропола, купих… — усмихна се той и сви рамене, — по-точно задигнах, една добре насмолена факла. Останалото го знаеш. Изкатерих се нагоре по камъните и…

— Не знаех за уменията ти с огнени стрели — отбеляза Амеротке.

— Някога бях стрелец с лък — с гордост заяви Шуфой. — По време на странстванията си научих нещо важно: всички животни се страхуват от огъня. В пустинята и в глуха нощ огънят наистина е божи дар. А сега, господарю, кажи ми защо се озова там? — той напълни отново чашата на Амеротке и заслуша разказа му за събитията, последвали първото явяване на Менелото като обвиняем в Залата на двете истини. За крамолите и съперничеството в съвета, за срещата му с Хатусу и за смъртта на Ипувер и Аменхотеп. Шуфой си спомни за восъчната фигурка, бутната му в ръцете предната нощ, но реши да не я споменава. Ако господарят бе постъпил като глупак, слугата бе сторил същото. Той бе длъжен да предупреди Амеротке, да му покаже фигурката, а не да премълчава пред него за дебнещите го опасности. Джуджето се закле наум никога да не повтаря същата грешка. — Не остава място за съмнение — заяви той, след като Амеротке свърши разказа си, — че убиецът нанесе удара си тази нощ.

— Но защо по този начин? — недоумяваше Амеротке. — Защо не с чаша отрова или със змия?

— Щеше да прилича на другите случаи. Аменхотеп е бил подмамен на пусто място покрай Нил, където са го съсекли. Да ти кажа още нещо, господарю. Убиецът е сполучил наполовина в мисията си. Старият змияр, жрецът Лабда, е трябвало да погине поради някаква неизвестна засега причина. Просто да замълчи завинаги. Само боговете знаят защо. Докато ти си нещо друго. Не си бил в Сакара с божествения фараон. Не се е налагало да бъдеш наказан, а само премахнат. Ако не бях намерил онази бележка, щяха да минат седмици и месеци, преди кървавите останки в онази пещера да бъдат намерени и свързани с изчезването ти. А може би и никога. Убиецът просто е искал да изчезнеш. Хиените са били подмамени и настървени умишлено. След угасването на огъня са щели да нападнат. И цялата работа е щяла да прилича на нещастен случай.

Амеротке пресуши чашата си и я положи долу. Тогава долови някакви звуци, които идваха от вътрешността на града. Вслуша се: гласове на мъже, които викаха.

— Нещо лошо се е случило! — изправи се не особено стабилно на нозете си той и се загледа в нощното небе. Дали не бе пожар?

Шуфой го стисна за китката:

— Господарю, когато тръгнах след теб, в Тива влезе ескадрон от колесници или поне онова, което бе останало от тях. Конете бяха съсипани, а колесничарите — окървавени и потънали в прах. Чух спотаен шепот и слухове, че на север е станало нещо страшно!

Амеротке се насочи право към шума — Шуфой го следваше, бързайки според възможностите си. Кейовата стена остана зад тях, а те продължиха със същото темпо по тесните виещи се улици, които ги отведоха до широко оградено място пред един от храмовете. Хората се въртяха в кръг, струпани около трима млади офицери, Амеротке разбра от отличителните им знаци, че са от войсковата част на Изида. Проправи си път напред и хвана единия за ръката. Човекът понечи да го отблъсне: Амеротке не бе очистил от себе си кървавите петна и дрехите му бяха раздърпани, но вдигна към лицето му пръстена си.

— Аз съм Амеротке, върховен съдия в Залата на двете истини! Какво става?

Войникът го изведе от тълпата по-близо до някакво магазинче, където гореше насмолена факла, втъкната в цепнатина в стената. Там той огледа лицето на Амеротке и поиска да види отново пръстена.

— Ваше благородие, очакват ви в двореца — отговори офицерът. — Ние с моите спътници се прибираме в полка. Митанийците прекосиха Синай с огромна армия. Египет е в опасност.