Маската на Ра

Петнадесета глава

Амеротке отстрани възглавието и легна по гръб. Освободи внимателно другата си ръка. Норфрет се размърда. Очите й, оградени с кръгове от тъмна боя, потрепнаха в съня; ухаещото й на парфюм тяло се обърна, тя промърмори нещо и се усмихна. Амеротке остана да лежи, заслушан в дишането й. Той се загледа във фриза, нарисуван изкусно на цялата отсрещна стена на спалнята: два леопарда си играеха с топка също като децата на пазарището, а рефер им беше един заек.

Съдията затвори очи. Бяха минали две седмици от бягството му от онази страховита яма в пирамидата на Хеопс. Той се успокои бързо, след като стигна до имперската флота, отми прахта от себе си и се погрижи за драскотините по тялото си. Неизменно досетливият Сетос долови, че има нещо нередно. Но Амеротке реши да не казва никому за преживелиците си.

Царската флота стигна в Тива и бе посрещната с неистов възторг. Тълпите задръстиха района около кея, а Пътят на сфинксовете не можа да побере жителите на града и посетителите, пристигнали отвсякъде. „Дълъг живот, благоденствие и здраве!“ не стихваше да реве тълпата, когато Хатусу във фараонски одежди влезе в Тива, носена в паланкин.

„Тя замахна с юмрук и разби враговете! Земята нашир и надлъж и е поданик!“, пееха жреците.

През цялото време Хатусу гледаше право пред себе си с непреклонно изражение на лицето. Черни като въглен негри от личната й царска гвардия се грижеха да държат тълпите на разстояние. Грамадни щраусови пера разнасяха благоуханията на скъпи парфюми около божествената й личност. Хатусу седеше неподвижно; обутите й в златни сандали крака почиваха върху шлемообразната корона на царя на Митани.

Шествието бе продължило да лъкатуши по украсените улици на Тива. Амеротке вървеше пред Хатусу; след нея се движеше повереният му ескадрон колесници; следваха конски впрягове, украсени с перата на победата, които теглеха коли, натоварени с плячка. А подир тях стъпваха тежко колоните на мръсни и покрити с прах военнопленници.

Огромните бронзови врати на храма бяха отворени. Жриците с дрънкащи систри се спуснаха надолу, за да поздравят новия фараон. Цялото пространство около паланкина бе поръсено с тамян, светена вода и гирлянди от красиви цветя. Хатусу политна като птица нагоре по стълбата, прекади тамян пред Амон Ра и направи още едно жертвоприношение на пленници.

Амеротке с голямо удоволствие се бе измъкнал от официалния ритуал. Норфрет, синовете му, Асурал, Пренхое и Шуфой го чакаха в малкия параклис до Залата на двете истини. Какво възторжено завръщане у дома! Заредиха се нощи на чествания, забавления и пиршества. Стомахът на Амеротке се справяше трудно с количествата, които се налагаше да смели, особено след оскъдните лагерни дажби. Норфрет беше удивителна: прекрасното й златисто тяло го изтощаваше нощ след нощ, без да спре да се извива под него. Амеротке преживя всичко като сън. Тялото му още го болеше от тежестта и несгодите на цялата кампания. В мислите му още нахлуваха спомените за онова жестоко нападение на митанийците, за касапницата на боя, за залата на обесените под пирамидата и за отсечената глава на жреца от параклиса, която намери при входа на излизане.

Съдията се извърна настрани. Смяташе, че е виновен за смъртта на Менелото, след като сам се бе спасил. Но можеше ли да стори нещо тогава?

Шуфой му бе разказал какво се бе случило по време на отсъствието му. Амеротке го изслуша с половин ухо. Защото наистина не го интересуваше. Беше си у дома. Ужасите бяха останали зад гърба му. Цяла Тива говореше за възкачването на Хатусу на трона. Момчето фараон, което не бе коронясано съгласно ритуала, остана да се забавлява в царската забавачница, след като му дадоха ниската за случая титла на принц. Съдията съумя да се предпази от интригите. Мислите му се връщаха непрестанно към надписа в онази ужасна зала под пирамидата. Вече знаеше какво бе разбрал Тутмос и защо Аменхотеп бе загърбил вярата си. Ако всичко бе вярно, нямаше никакви богове. Жреците на Египет бяха повели своя народ по тесните пътечки встрани от пътя на истината. Амеротке възприе сравнително спокойно шока, дошъл с разчетеното послание. Нима не бе гледал винаги като еретик и циник на засукания храмов ритуал в Тива? И всякога се бе отнасял подозрително към култа и обожествяването на крокодили и котки. Докато преклонението му към Маат бе напълно различно. Истината оставаше, след като някой отхвърли статуята и храмовия ритуал: на тази истина трябваше да се служи, следвайки я неотклонно.

Амеротке се запита дали не трябва да се върне на онова място, но си спомни за срутилата се маса от зидария и скали. После затвори очи. Залата беше подходящо място за покой на амеметите. Нека духовете им я пазят. Трябваше да отдаде почит на Менелото с едно жертвоприношение. Но за кого? За каменните богове на Египет ли?

Той долови някакъв шум в коридора отвън и отметна чаршафите. Загърна се с халат и обу сандалите си; после изми ръцете и лицето си с ароматизирана вода и слезе по стълбите. Прислужниците не бяха станали. Слънцето току-що се бе показало и той долови далечните тонове на тръбите вестителки на изгрева. Излезе в градината, където все още повяваше лек вятър. Недалеч Шуфой се бе разположил под едно смокиново дърво. Амеротке измъкна краката си от сандалите и пристъпи тихо напред. Джуджето го чу и се обърна бързо, опитвайки се да прикрие с ръка скъпоценните предмети, положени на одеялото. Амеротке приклекна до него.

— Откъде взе това, Шуфой?

— Купих ги — дойде бързо отговорът му. — Човек трябва да се пазари от изгрев до залез, за да си изкара коричка хляб.

— Наистина трябва — отбеляза сухо Амеротке.

Шуфой се примъкна по-близо, оглеждайки с бърз и ясен поглед господаря си.

— Върна се променен, стопанино.

— Видях немалко неща, и все ужасни!

Шуфой кимна утвърдително:

— Ще отминат, господарю. Всичко има край.

Амеротке разбърка драгоценните предмети.

Станал си богат човек.

— Господарю, когато войските напуснаха Тива, избухна всеобща паника. Хората продаваха колкото е възможно по-бързо.

Амеротке забеляза малка златна чаша. Вдигна я от купчината. По дължината на ръба бе изобразена сценка: Озирис претегляше нечия душа, а до него бе коленичила Маат. Отдолу бе отбелязана годината на възшествието на трона на Тутмос I — бащата на Хатусу, а до божествения печат се четеше името на отдавна починалия й собственик — писар от Дома на среброто.

— А това откъде придоби? — попита Амеротке с разбуден интерес.

Шуфой погледна предпазливо:

— Ами тъкмо се канех да я занеса в града и да я продам, господарю.

— Това е погребална чаша — настойчиво продължи Амеротке. — Изработена е била специално за този писар, а не е с нормална големина, защото побира малко вино и се оставя в гроба.

На мига ръката му се стрелна и той стисна Шуфой за рамото.

— Господарю, кълна се в живота на децата ти, че я купих от един търговец в Тива! Продавач на чаши и други ценни съдинки. Наистина си заслужаваше цената.

— Била е открадната! — заяви Амеротке. — И ти го знаеш, Шуфой. Задигната е от гробница — събра той четирите краища на одеялото и ги завърза, без да обръща внимание на молбите и пъшканията на Шуфой. — Отивай в града — разпореди се съдията, — в Залата на двете истини. Вземи със себе си Асурал и неколцина от по-яките му момчета. А после обиколете сергиите: никак не ме интересува какво ще струва, но трябва да науча как се казва човекът, от когото ги купуват. Шуфой, същата чаша можеше да бъде взета и от гробницата на баща ми. Нека твоето си остане твое, но какво ще последва, ако тръгне приказка, че Шуфой, лечителят и ловец на скорпиони, е обикновен обирджия на гробници?

Шуфой изхвърча от дома на господаря си; беше въоръжен с меч и носеше чувал, като мърмореше под носа си. Амеротке остана доволен от направеното разкритие. Почувства се ободрен. Изми се и се преоблече; после хапна малко плодове и малко предобед посрещна пристигналия гостенин в градината си.

Главният обвинител Сетос пристигна направо през затревената площ; видът му говореше, че не е сменял дрехите си след военната операция край Нил, където Хатусу бе възнаградила участието му в битката според заслугите му. Сега Очите и ушите на фараона седна на една от градинските пейки.

— Живот, здраве и благополучие! — пожела той на Амеротке.

Домакинът напълни голяма чаша с бира и му я подаде. Сетос отпи и се загледа към декоративното езеро, сякаш бе наистина запленен от изображението на ибиса, застанал грациозно до него.

— Е, благородни ми Амеротке, още ли са неспокойни дните ти? — взе той лотосовия цвят от пояса си и го завъртя между пръстите си. — Нейно величество ми го даде тази сутрин в знак на благоразположение — после той помириса цвета и го сложи на пейката до себе си. — Защо не дойде на заседанието на царския съвет? — погледна Сетос напреко през градината, където градинарите се движеха между асмите и оглеждаха стъблата им.

— Все още се чувствам изтощен — отговори Амеротке.

— Рахимере, Байлет и другите бяха арестувани — съобщи Сетос. — Мои полицейски служители ги задържаха миналата нощ точно когато излизаха от царския дворец.

— По какво обвинение?

— Държавна измяна.

— Няма никакво доказателство.

Сетос се ухили самодоволно и гладко избръснатото му лице се покри с бръчици.

— Те ще бъдат призовани на съд пред теб в Залата на двете истини.

— А аз ще обявя, че обвиненията са несъстоятелни поради липса на доказателства.

— Твърдоглав си ти, Амеротке!

— Да, не съм продажен! — хитро отвърна съдията. — Господарката Хатусу знае, че няма нито едно доказателство за измяна от страна на Рахимере. Колцина са арестуваните?

— Общо десетина. Божественият фараон — наблегна на двете думи Сетос, — божественият фараон вярва, че ако не бъдат признати за виновни в измяна, те наистина носят отговорност за смъртта на Тутмос II, Ипувер и жреца капелан Аменхотеп. Благородни ми Амеротке, тя се надава, че ще проучиш много внимателно наличните факти и показания.

— Е, и с какво разполагаме? — отговори с въпрос Амеротке. — Съпругът й наистина умря от ухапване на змия, но точно кога и как е станало това? — сви рамене Амеротке. — Лично аз не мога да кажа. Също така е вярно, че някой е поставил змия в торбата с документи и принадлежности за писане на Ипувер, но всеки от членовете на царския съвет е можел да го стори. Колкото до Аменхотеп, факт е, че преди да умре, той също е имал среща с човек от царския съвет — спря за миг той. — А как е генерал Омендап?

— Бързо се възстановява. Според него някой е можел да сложи съда с отровеното вино както в Тива, така и в лагера. Той също вярва, че е дело на Рахимере. Защото, ако беше умрял, царската войска можеше да изпадне в объркване и в крайна сметка да бъде принудена да се оттегли.

— Но това не се случи, нали?

Амеротке стана и напълни чашата си с бира. После предложи поднос с хляб и сирене на Сетос, но той отказа.

— Ами ако, благородни ми жрецо и съдия — приведе се близо до него Сетос, — Хатусу и нейният везир Сененмут са подготвили заедно или самостоятелно онези смъртни покушения? Видя сам колко безмилостна може да бъде тя. Войските я обожават. Всички виждат в нея съчетание на Секмет и Монту.

— Уважаеми Сетос, ти си жрец на Амон Ра и главен царски обвинител. И ти си безмилостен, но нима това те прави убиец? Не, има нещо друго. Нещо, което сме изпуснали. Нещо, което не е споделила с нас божествената ни господарка. Започвам да разбирам състоянието и поведението на Тутмос при връщането му в Тива.

— Какво имаш предвид? — попита рязко Сетос.

— Съзирам контурите на нещо важно, което остава неясно, поне засега. И все пак, ако искаме да заловим убиеца, божествената господарка трябва да заговори по-честно и открито. А не да ме праща като момче за поръчки само да ровичкам из кашата. Хайде де!

Амеротке забеляза Шуфой, който се приближаваше с типичното си поклащане през градината. Следваха го Асурал, Пренхое и няколко униформени от храмовата полиция. Шуфой се поклони на Сетос.

— Разбра ли как се казва? — попита Амеротке. Шуфой подаде на господаря си неголям папирусен къс. Амеротке го разви и се усмихна. — Драги Сетос — изправи се той. — Мисля, че трябва да дойдеш с мен. За теб също ще бъде много интересно, защото човекът, който ограбва гробниците в Некропола, е лекарят Пией! — и тутакси се сети как го бе видял да пристъпва тежко-тежко из уличките в Града на мъртвите с любимата си маймунка на рамо. Още една мисъл го осени на мига. — Асурал, готови ли са хората ти? — началникът на храмовата полиция кимна. — Е, добре, време е да направим посещение на нашия лекар.

Пией почиваше в малката градина на разкошния си дом, граничещ с един от напоителните канали от Нил. Асурал не бе предвидил церемониални залисии: той просто ритна портата, блъсна встрани вратаря и се отправи с тежка крачка към засводения вход, следван от Амеротке, Сетос и останалите. Разтрепераният лекар ги въведе в луксозното си жилище. Вратата към личните му покои бе изработена от благоуханно кедрово дърво. Пией ги покани с жест да се разположат на ниски легла, а той седна на стола си с висока облегалка и заоправя няколкото си роби, с които бе облечен.

— Голяма чест ми оказвате — наперено обяви той. Сякаш повикан, дребният му маймуняк се вмъкна ловко през градинския прозорец, понесъл сребърната чаша с инкрустации, която Пией очевидно бе ползвал преди малко.

— Аха! — изрече Амеротке. — Ето го и съучастника ти.

Лицето на Пией побледня.

— Какви ги говорите? — смотолеви той.

Маймунката скочи в скута му и бутна чашата в пухкавите треперещи пръсти на лекаря.

— Ти си грабител на гробници, нали? — продължи Амеротке. — А понеже си и лекар, знаеш кои са богатите и влиятелни люде, починали в Тива. Дори те канят на погребенията и си сред жалеещите, които се събират на гроба. Няколко седмици по-късно се връщаш при гробницата с малкия си приятел. Пускаш го и той се промъква във вентилационните тръби. Обучил си го да подбира малки, но скъпи предмети — чаша, пръстен, порцеланова съдинка, ваза, огърлие… А после той се измъква по същия канал и ти ги дава… — долната устна на Пией провисна. Той гледаше втренчено като поразен от жестока вест. — Не забравяй, че те видях в Некропола, където си познат на всички — продължи без капка състрадание Амеротке. — Тези кражби не ти носят допълнителни доходи. Но при неотдавнашните, как да се изразя… кризисни ситуации, си осъзнал, че може да се наложи да бягаш от Тива; тогава си разпродал плячката си по пазарищата, а моят слуга е закупил част от нея — Пией понечи да стане, но Амеротке го бутна обратно на стола. — Е, обвинителю Сетос, как постъпваме с осквернителите и крадците на гробове? Разпъваме ги на кръст? Бесим ги? Заравяме ги живи в Червените земи? Или просто им даваме да погълнат чаша с отрова в Дома на смъртта?

Пией се смъкна на колене със събрани ръце и бузи, облени в сълзи.

— Моля ви! — призова той. — Милост, благородни господа!

Амеротке погледна към Сетос, който му отговори с вдигане на вежди.

— Да, можеш да молиш за милост — заговори съдията. — Защото знаеш, че няма да ти се откаже. Нали пъргавото ти мозъче вече се пита защо господарят Амеротке е дошъл да те арестува лично, а? Защо не е изпратил Асурал да те прибере по тъмна доба? Вярно е, имаш право на еднократна проява на милост: можеш да си тръгнеш от Тива с кон и кола, натоварена колкото може да поеме. Тази къща и всичко в нея се конфискува, а получената равностойност ще отиде в Дома на живота към храма на Амон Ра.

— О, каква велика милост! — плачливо отбеляза Пией.

— Но при едно условие! — рязко го прекъсна Амеротке. — Огледал си тялото на божествения Тутмос. Беше ли ухапан от змия?

— Да, господарю.

Сърцето на Амеротке изтръпна. Той се приведе напрел и стисна човечеца за рамото:

— Истината ли казваш?

— И да, и не. Господарю, имаше белези малко над петата му. Но…

— Но какво?

— Кракът бе отекъл. Подозирам… — гласът му леко притихна почти до хленч: — Страх ме е!

— Много по-страшно е да те заровят жив в горещите пясъци на Червените земи — припомни му Амеротке.

— Имаше ухапване от змия — заяви Пией, като потри бузите си, — но отровата не бе тръгнала по тялото. Всички симптоми показваха, че божественият фараон бе починал от епилепсия.

— Какви ги приказваш?

Пией вдигна глава.

— Това е истината, господарю. Божественият фараон изглеждаше като ухапан от змия след смъртта си.

Сетос и Амеротке се изкачваха бавно по стъпалата, водещи към Дома на милион години, недалеч от големия участък за акостиране на Нил. Художници украсяваха пилоните и високите стени от двете страни на входа с драматични сцени от прочутата победа на Хатусу на север. Роби, изпълняващи указанията на майстори зидари, вкарваха огромни гранитни блокове с помощта на дървени валци.

— Новият ни фараон — отбеляза Сетос — ще направи всичко, за да не забравим славната й победа! Вляво и вдясно на главния вход ще сложат по един обелиск. Всеки сантиметър от площта им ще бъде посветен на божественото й раждане и величието й. Връхната им част ще бъде от злато, така че хората да знаят за благоразположението на Амон Ра към нея.

Амеротке покри устата си с ръка, за да се предпази от облака прах, а после изтри устни с нокътя на палеца си. Вече се бе разпоредил Асурал и Пренхое да направят необходимото, за да бъде Пией изведен от Тива още преди падането на нощта. Но гневът все още не го бе напуснал. Ако Тутмос вече е бил мъртъв, когато змията го е ухапала, божествената господарка просто не е могла да не го знае. И още нещо: как би могъл да повдигне подобен въпрос пред достолепната жена фараон? Пред тази царица воин, силно петимна за слава? Той хвана ръката на Сетос и я стисна.

— Ще отида сам.

Сетос не възрази.

Капитанът от личната царска гвардия позна веднага Амеротке и му се поклони най-почтително, преди да преминат по мраморните коридори, за да го въведе в малкия увеселителен парк, който Хатусу бе запазила за собствено ползване. Той беше същински зелен рай, потънал в сочни треви, сенчести дървета я покрити с цвят градински беседки, преди да се стигне до декоративното езеро от полиран мрамор, чиято вода бе толкова бистра, че Амеротке различаваше всяка подробност в ярките цветове на движещите се там риби. Птици с крещящи багри на перата кълвяха семенца по поляните. Златни и сребърни клетки бяха провесени по клоните, а намиращите се в тях пойни птици извиваха сладки трели в това може би най-разкошно от всички райски кътчета.

Сененмут и Хатусу бяха приклекнали като деца до езерото, допрели глави, и с весел смях се опитваха да хванат някоя риба. Хатусу погледна нагоре, а усмивката не слезе от лицето й. Беше облечена в съвсем обикновена и прозрачна ленена дреха. Къса и обилно напоена с масло перука покриваше главата й; съвсем малко туш подчертаваше овала на очите й, а краката й шляпаха боси. Сененмут носеше къса бяла пола, а по горната част от тялото му блестеше водата, с която Хатусу го бе опръскала.

— Ей, Амеротке! — припълзя Хатусу и се изправи, а после заобиколи тичешком езерото и хвана здраво ръката на съдията: — Ти да не се цупиш, а? Защо не идваш на царския съвет — повдигна се тя на пръсти и се взря дяволито в очите му. — Не ме ли обичаш вече?

— Ходих при Пией — отговори Амеротке. — Божествени фараоне, вашият съпруг и заварен брат е бил вече мъртъв, когато змията го е ухапала, нали?

Хатусу пусна ръката му и отстъпи назад.

— Амеротке, харесват ли ти шарените рибки? Ела! Свали сандалите си.

— Краката ми са мръсни — рече Амеротке, объркан от отговора на Хатусу, а после погледна през рамо към Сененмут, който го наблюдаваше мрачно.

— О, не се притеснявай от него — пошепна тя и събра ръцете си една в друга. — Ние сме една плът, една душа, едно сърце, една мисъл.

Амеротке забеляза страстта, изпълнила очите й.

— Искахте от мен да стигна до истината — отговори той. — Но не мога да го направя, ваше височество, ако не ми се доверите.

Хатусу приклекна и разкопча сандалите му.

— Ела да измиеш нозете си.

Последвалото развесели леко Амеротке. Бе седнал на брега на езерото, потопил крака в хладната вода, а Хатусу и Сененмут се намираха от двете му страни. Тя цапаше във водата. Имаше нещо нереално в цялата постановка. Тя беше лъвицата и жената, произнесла и изпълнила присъда над враговете си. А сега седеше до него като младо момиче, решило само да разкаже приказка.

— Обичах Тутмос — започна тя. — Той беше мил, слабоват и болнав, но имаше добро сърце. Мъчеше го припадъчната болест и твърдеше, че му се привиждат разни неща. Амеротке, понякога за него бе трудно да вярва във всички чудновати богове на Египет, като да боготвори крокодил например; също недоумяваше защо повелителят Амон Ра носи главата на някакъв глупав овен. Не спираше да задава въпроси на мъдрите мъже. Не беше атеист, но търсеше нещо друго — въздъхна тя. — Той тръгна на битка срещу народите от Морето на север. По същото време получи писмо от Нероупе — пазителя на пирамидите в близост до Сакара. Съпругът ми решава да го посети на връщане. Междувременно Нероупе умира, но оставя тайни указания за Тутмос, в които е отбелязан пътят за преминаване през някои тунели, водещи до изгубената библиотека на Хеопс — великия фараон, живял преди стотици години — Хатусу спря за миг, обърса леко потта от врата си и продължи: — Той ми писа, след като бе посетил пирамидата. Унищожих това писмо, но запомних няколко реда от него. Как след завръщането си в Тива е готов да постави вярата в един-единствен Бог, насочена срещу фалшивите идоли в нашите храмове — сви рамене тя. — Не обърнах особено внимание на това — пое дълбоко дъх тя, разплисквайки водата с пръстите на краката си. — Само очаквах с нетърпение връщането му. Останалата част от придружилите го висши сановници пристигнаха в Тива няколко дни по-рано, за да подготвят величаво посрещане на Тутмос — отново спря тя. — Точно тогава — продължи бързо Хатусу — започнах да получавам анонимни послания, написани от ръка на жрец — тръсна тя глава. — Целта им бе изнудване.

— Изнудване ли? — възкликна Амеротке.

Хатусу се обърна и притисна с пръст устните му: тъмночервеният й нокът потъна дълбоко в чувствителната кожа.

— Амеротке, ще ти кажа нещо, което не трябва да чуе ничие друго ухо. Бях още дете, когато майка ми царица Ахмозе ме дръпна встрани и ми повери, че съм била зачената по божествена воля от Амон Ра, който я посетил в спалнята й — докосна тя перуката си отстрани, при което от натиснатия сплетен кичур се отдели благоуханно масло. — Бях дете, както вече казах, а и майка ми бе толкова улисана в боговете и техните дела, че приех думите й за измислена история. Но тайнствените писма ме върнаха към нея. В тях се твърдеше, че майка ми е изневерявала на баща ми и е споделяла ложето на някакъв жрец от храма на Амон Ра. Така че в мен не тече кръвта на фараон, а съм незаконно дете — истинско оскърбление за боговете. Бе ми наредено да изпълнявам всички указания или да понеса неизбежните последствия. Нямах никакъв избор. Изнудвачът настояваше, че има с какво да докаже твърденията си.

Амеротке погледна напреко през езерото. Един папуняк с черни пера бе подплашил някаква злато переста пойна птичка и сега кълвеше лакомо по земята. Съдията си спомни за изявленията на Сененмут пред войниците след голямата победа над царството Митани.

— А ти знаеше ли за всичко това?

— Да — отговори Сененмут, — и реших да обърна нещата. Ако божествената Хатусу е била зачената по божия воля, защо да се пази в тайна? Защо да не го извадим на светло, обявявайки факта пред целия свят? — усмихна се той. — Взетото от мен решение очевидно проработи: след връщането ни в Тива писмата до божествената ни господарка секнаха.

— Искам отмъщение! — намеси се Хатусу с очевидно променено изражение на лицето: очите й сега изглеждаха по-големи, а кожата й бе опъната на високите скули. — Желая да видя изнудвача обесен… не, заровен жив… или хвърлен на кучетата, така че неговата Ка никога да не достигне далечния хоризонт — впи тя ноктите си в крака на Амеротке.

— А божественият Тутмос? — попита той.

— Умря от апоплектичен удар. Получи страшен припадък пред статуята на Амон Ра. Очевидно не е могъл да издържи на прекомерната възбуда. Той се строполи на земята и можа да издума приблизително следното: „Хатусу, всичко е само за заблуда!“ И издъхна малко след това. Преместих тялото му в царския параклис. Останах при трупа. Дойдоха други членове на царския съвет, но не знам кога са влезли или кои точно са били. По едно време огладнях. Обърнах се, за да си взема храна от един поднос до вратата, и там видях малка черна торбичка. В нея намерих бележка с недвусмислени заплахи. Трябваше да изпълня точно адресираната до мен заповед — въздъхна тя. — В торбичката имаше и вилица, чиито върхове бяха покрити с отрова.

— Не приличаха ли на зъбите в устата на змия? — попита Амеротке.

Хатусу кимна и продължи:

— Заповядано ми бе да забия върховете малко над петата на единия крак на вече мъртвия си съпруг. Така и сторих. Каквито и да бяха намеренията и целите на изнудвача, направеното от мен наистина приличаше на ухапване от змия. Кожата бе обезцветена; отровата влезе надълбоко. После унищожих оръжието и бележката, които бяха дошли заедно — закърши тя ръце. — Дори тогава разбирах, че нещо може да се обърка. Кръвта на съпруга ми престана да тече и отровата спря да се движи, но какво можех да направя! Бях ужасена от мисълта, че изнудвачът може да пошепне няколко думи в ухото на моя съпруг или на ламтящите за трона му претенденти…

— А Менелото? — попита Амеротке.

— Два дни след смъртта на съпруга ми получих друго писмо. Вече бях чула за оскверняването на гробницата му и за поличбите, съпътствали връщането му в Тива. Отново нямах никакъв избор. Отровната змия бе намерена на борда на царския кораб: бях принудена да предявя обвинения срещу Менелото и да не споменавам нищо за онова, което знаех за случилото се в Сакара.

— А смъртните покушения срещу останалите?

— За това не знаем нищо — намеси се Сененмут.

— Какво ми оставаше да правя? — запита Хатусу. — Бях притискана и уязвима. Трябваше да се противопоставя на натиска на Рахимере. И бях изпратена на север, за да изгубя една битка, но… Боговете ме подкрепиха и отмъстиха за мен — повдигна тя глава: — Майка ми се оказа права. Зачената съм по божия воля. И съм любимка на Амон Ра!

— А виновниците за стореното? — попита Амеротке.

— Сигурна съм, че е Рахимере. Да, Сетос разполага с известни доказателства: може и да е отговорен за смъртта на Аменхотеп и на Ипувер — обърна се тя и се усмихна. — Но те не са ни потребни повече — приведе тя още по-близо лицето си и той долови ароматния й дъх. — Прегледахме внимателно пленените архивни материали на митанийците. Рахимере е поддържал тайно връзка с цар Тушрата. Амеротке, сега иди и му го съобщи! Накарай го да направи признания. Смъртта няма да му се размине този път, но той все още може да избере начина, по който ще се отправи към полята на блажените!