Маската на Ра

Втора глава

Амеротке, двамата палачи, Асурал и Пренхое напуснаха сградата на храма, прекосиха малкия вътрешен двор пред съда и се спуснаха в Дома на мрака — лабиринт от тъмници и килии под храма на Маат. В подножието на стълбището съдията вдигна ръцете си и разреши на немия прислужник да го поръси със светена вода. След това обърна с лице към гърдите си медальона на Маат, сякаш не искаше очите на богинята да видят онова, което предстоеше. Продължиха надолу по дълъг коридор, облицован с черен обсидиан, който искреше на светлината на маслените лампи в нишите по стените. При всяко влизане в това преходно помещение към мястото на смъртта Амеротке винаги се разлюляваше от тръпката на страха. Обичайно на осъдения се даваше привилегията да изпие чашата с отрова в собствения си дом, но този път нещата стояха доста по-различно. Осъденият бе убил съпругата си и нейния любовник, а преди да си тръгне, бе прекатурил маслената лампа, за да подпали дома на любовника — висш офицер от египетската армия. В резултат на пожара бяха пострадали и други сгради в съседство, като в пламъците бяха изгорели още седем невинни слуги. Погребалните ритуали не се изпълняваха, когато плътта бе силно поразена, и Ка на такива мъртъвци нямаха право на достъп до задгробен живот. Затова вината за настоящото убийство бе допълнена и от богохулство и светотатство.

Двамата помощници застанаха отляво и отдясно на яката врата от ливанско дърво, подсилена с обков от медни ленти. Вътре помещението бе черно като нощта; единствената светлинка идеше от далечната факла в дъното на коридора. Осъденият бе приклекнал на ниско тръстиково легло. Беше почти напълно гол, ако не се смятаха мръсното парче плат около слабините му и чифтът папирусови сандали на краката. До него стоеше главният екзекутор, облечен в надиплена черна пола със златен кант. Лицето му бе покрито с маска на чакал, изработена от боядисана в черно кожа. Екзекуторът посочи церемониалната си двуостра брадва и рече:

— Амеротке, ти си тук, за да засвидетелстваш с присъствието си изпълнението на присъдата. Чакаме само върховния жрец Сетос.

Амеротке се поклони. Той добре познаваше ритуала. Сетос беше върховен жрец на Амон Ра и главен царски обвинител. Наричаха го „Очите и ушите на фараона“ и основното му задължение бе да следи за изпълнение на правдата в името на фараона. Амеротке често бе имал пререкания с него, но всъщност двамата взаимно се уважаваха. Сетос също като Амеротке бе чедо на божествения дом — бе роден, отгледан и възпитан в двора на Тутмос I — славния и проницателен фараон, отхвърлил враговете на Египет отвъд държавните граници, преди да поеме във вечния си път към далечните хоризонти.

Амеротке се постара да не гледа към затворника. Боеше се, че ако осъденият зърне и сянка на състрадание в очите на съдията, ще падне на колене и ще моли за пощада. Все пак присъдата бе произнесена, а единственият, който имаше право да я отмени, бе фараонът, който пък бе само едно седемгодишно момченце. В интерес на истината носеха се слухове, че фактически няма фараон. Внезапната смърт на Тутмос II бе хвърлила божествения град в хаос: Тива гъмжеше от сплетни и клюки.

Амеротке дочу стъпки в коридора отвън и лекичко се обърна. Сетос влезе и застана до него. Главата му бе обръсната и намазана с масло. Беше облечен в надиплена бяла роба от ленен плат, а по сандалите му с форма на палмов лист искреше златен кант. На врата му проблясваше огърлица от смарагди и виолетови аметисти. Плащът му от леопардова кожа бе надиплен на дясното рамо и висеше надолу по гърба. На едното му ухо висеше сребърна обеца, която танцуваше с проблясвания при всяко негово движение. Сетос се поклони и се обърна към Амеротке:

— Нека присъдата бъде изпълнена!

Главният екзекутор вдигна брадвата си и леко чукна с нея осъдения по раменете.

— Искаш ли да кажеш нещо?

— Да — изправи се затворникът. — Невинен съм.

— Ти си виновен — отвърна Амеротке. — Всички сведения и факти го доказват. И пред боговете ли ще лъжеш? Душата ти скоро ще се озове на едното блюдо на везните, за да бъде претеглена срещу перото на Маат върху другото блюдо.

Затворникът въздъхна и заговори:

— Признавам, че убих жена си, но никога не съм преставал да я обичам, при това повече от живота си. Знаете ли какво е да гледаш в очите любимата жена, докато казва, че те обича, и дълбоко в дъното на сърцето си да чувстваш, че те мами?

— Присъдата трябва да бъде изпълнена! — промърмори палачът.

Затворникът се обърна към него:

— Тогава подай ми чашата.

Екзекуторът му поднесе бокал от тъмен нефрит, пълен с отровно вино.

— Изпий го до дъно! После продължавай да се движиш, докато усетиш, че краката ти се подвиват, след което легни на леглото.

Осъденият пое бокала без видима емоция, приковал погледа си в Амеротке. После мълчаливо го вдигна като за наздравица, след което отметна главата си назад и изпи до капка отровното вино.

Амеротке сподави разтърсилата го тръпка. Всеки път нещата се повтаряха. Повечето осъдени изпиваха отровата, сякаш изпадаха в транс, оставяйки се в ръцете на наближаващата тъмнина. Той тихо се помоли палачът да е свършил добре работата си: да е сложил достатъчно количество отрова във виното, така че агонията да не продължава заради пропуск или небрежност от негова страна. Амеротке се загледа в пода. Дълбоко в себе си разбираше терзанията на осъдения. Самият той неведнъж се бе съмнявал, че красивата му съпруга е обичала и може би още обича друг мъж. Мъж, който днес ще се изправи пред него като обвиняем. Да, съдията знаеше, че капитанът от царската гвардия Менелото, обвинен в престъпна небрежност при изпълнение на задълженията си към фараона, някога бе ухажвал любимата му Норфрет. Сетос се окашля и сепна Амеротке, откъсвайки го от мислите му. Очите и ушите на фараона раздвижи краката си, сякаш искаше да се освободи от обзелото го напрежение. Затворникът продължаваше да снове напред-назад с подрънкващи вериги.

— Налегна ме умора! — изпъшка мъжът. После се отпусна на леглото и додаде: — Не чувствам нозете си! — екзекуторът свали сандалите на осъдения и стисна пръстите на краката му, а после притисна с ръка прасеца на легналия. — Водата на смъртта залива тялото ми — прошепна осъденият. — Погрижете се за уреждане на дълговете ми.

— Ще бъде сторено — рече Амеротке.

Една от задачите на съда се състоеше да секвестира наличните богатства и собствеността на осъдените и да изплати всички предявени искове, преди оставащата част да бъде предадена в Дома на среброто — хазната на фараона.

Мъжът на леглото бе обхванат от конвулсии; тялото му се изви в дъга, след което се отпусна неподвижно. Палачът притисна ръката си до врата му.

— Пулсът на живота спря — обяви той.

Амеротке въздъхна.

— Справедливостта в името на фараона възтържествува — заяви Сетос.

После той се поклони и напусна Дома на смъртта, последван от Амеротке; двамата продължиха по коридора към мястото, където ги чакаха Асурал и Пренхое. Едва след като се изкачиха обратно по стъпалата и влязоха отново в малкия преден двор, Сетос стисна китката на Амеротке и попита:

— Е, как е благородната Норфрет?

— Добре е.

— „Като нощта са черни плитките й“ — подхвана Сетос стих от една поема, — „подобно кичури от черно грозде“.

— Хубава, както винаги — отвърна Амеротке с надеждата, че зорките очи на неговия колега няма да доловят и следа от обида.

— Тя бе близка приятелка на Менелото, нали?

— Драги ми Сетос, ти винаги удряш бързо и право в целта. Да, някога Менелото бе чест гост в моя дом. А днес ще го съдя.

— Прочете ли свидетелските показания и доказателствения материал, които подготвих като главен обвинител? — очите на Сетос оглеждаха внимателно Амеротке.

Асурал и Пренхое вървяха на крачка зад тях и внимателно следяха изражението на своя началник. Амеротке насочи Сетос към малкия фонтан, чийто звук на плискаща вода щеше да приглуши разговора им.

— Да, прочетох ги и смятам, че на свидетелите може да се вярва.

— Както винаги! Имаш ли някакви угризения във връзка с изправянето на Менелото пред съда? Убеден ли си, че е трябвало да положи повече грижи, а?

— Днес ще проучим по-внимателно доказателствения материал — предпазливо отвърна Амеротке. — Ще изслушаме свидетелите и едва след това аз, драги Сетос, ще взема решение.

Главният обвинител се разсмя. Той се поклони насмешливо и рече:

— Заслужавам укора ти. Предай моите поздравления на благородната Норфрет! — после пристъпи встрани и си тръгна, припявайки тихо химн в чест на Амон Ра.

„Хитър е“ — помисли си Амеротке. Сетос беше много близък приятел и пръв довереник на фараона. Като върховен жрец и служител на Амон Ра той бе също духовен съветник на бившата царица майка. Каква ли бе истинската цел на Сетос — дали само да отмъсти за смъртта на приятеля си, или като член на Дома на тайните преследваше по-високи облаги? Амеротке се загледа във водата. Според дворцовите слухове главният обвинител се бил заловил неохотно със задълженията си, но някой от постоянното дворцово присъствие го подтиквал и принуждавал.

— Добре ли мина, господарю? — приближиха Асурал и Пренхое.

— Смъртта никога не минава добре — отговори Амеротке. — Но нека не губим време и да използваме богоугодно оставащите минути до следващото дело. Ти, драги ми полицейски капитане, очевидно си гладен и жаден… — той закачливо потупа Асурал по главата. — Пък и май трябва да се отбиеш при бръснаря. Не познавам друг човек, чиято коса да расте толкова бързо.

— От жегата е — смотолеви Асурал. — Да, наистина ще бъде хубаво да седна под някоя смокиня на кана бира с добър приятел…

— А ти, Пренхое, подготви ли материалите за днешното дело? Ще провериш ли дали всичко е в ред? — писарят кимна, а съдията се усмихна: — Е, тогава значи мога да остана насаме.

Той проследи как двамата се отдалечават, след което се загледа в синьото небе. С какво удоволствие би тръгнал с тях. Искаше му се да мине през покритата чаршия на пазара, да се загуби сред обикновените хора по площада, да потъне във всекидневни неща от живота. Защо не? Но в същия миг почувства тялото си мръсно и оцапано. Обърна гръдното си украшение в обичайното му положение. Някъде из храма отекна рог с покана за поклон пред боговете. Амеротке сведе очи към богинята Маат, чийто образ бе майсторски изработен върху любимия му медальон. Щом се загледаше в образа й, неизменно се сещаше за жена си, при което винаги се чувстваше неудобно. Съдията въздъхна отново и премести поглед върху един от стенописите на храма: уродливо джудже със свирепо лице, което изобразяваше бога Бес, който прогонва скорпионите и змиите. Амеротке изведнъж се сети нещо — отдавна се канеше да разбере как джуджето Шуфой, личният паж в дома му, убива времето си, докато чака господаря си пред храма на истината. Съдията потри доволно ръце и забързано прекоси вътрешния двор, а после и декоративното мостче над канала, който бе прокопан, за да доведе вода от Нил до сградата на храма. Тръгна край ограничителната стена в сянката на акациевите и смокиновите дървета, за да излезе незабелязан през малката странична врата, която водеше към широко пазарище встрани от храма на Маат. Отвсякъде се тълпяха хора: пристигнали чак от Първия праг далеч на юг либийци, пустинници и селяни; наемници от гарнизоните: жители на Тива, търговци от екзотични страни… Заради неспирния им поток Амеротке се надяваше, че в навалицата ще остане неразпознат. Палмите хвърляха благодатна сянка в жегата, сипнала се от обедното слънце: бръснари, амбулантни търговци, продавачи на плодове и на момици, а и на какво ли не плащаха луди пари в хазната на храма на Маат за тези най-отбрани места за търговия.

„Шуфой сигурно е там, където има нещо за хапване“ — сети се Амеротке. Така и стана — съдията откри джуджето малко встрани от най-оживената гостилница: седеше на земята със забит до себе си слънчобран. Изглеждаше много зает. На разгънато пред него килимче бе струпан куп тюркоазни амулети.

— Насам, насам! Купувайте! — носеше се плътният глас на джуджето. — Само срещу няколко медни дебена9 ще разполагате с амулет на Маат, великата богиня на истината. При това благословен не от кой да е, а от моя най-почитан повелител и стопанин, от августейшия и благороден Амеротке, върховния съдия в Залата на двете истини!

Амеротке застана на разстояние, за да не го зърне Шуфой. Когато джуджето се обърна към него за миг, съдията отново видя ужасния белег, обезобразяващ лицето му там, където носът му е бил отрязан. Шуфой бе един от безносите — углавни престъпници, за които съдът бе постановил като наказание да им бъде отрязан носът. Те си бяха създали своя общност — малко селце южно от Тива. С Шуфой обаче бе станала ужасна съдебна грешка. При обжалването пред върховния съдия Амеротке обяви помилване от името на фараона, но ужасната присъда вече бе изпълнена. Ето как кожарският работник Шуфой от Менония се озова в дома на Амеротке като личен паж и носител на слънчобрана.

Съдията се засмя и врътна глава. Сега поне вече разбра какъв е източникът на новопоявилото се богатство на Шуфой; всичко се оказа достатъчно безобидно, макар че все така не беше ясно как джуджето бе съумяло да купи първите си амулети?

Амеротке се вля в потока поклонници към храма на богинята Маат. От лявата страна на портите Маат бе облечена в нагъната мантия от ленено платно, пренесла върху петите тежестта на тялото си и скръстила ръце на гърдите си. От главата й се издигаха две големи щраусови пера, символизиращи истината и почтеността. Отдясно на портите бе изобразена сцена от Книгата на мъртвите10: боговете Тот и Хор претегляха душите на умрелите. На едното блюдо бе поставено сърцето на мъртвеца, а на другото — правдата и истината. Маат наблюдаваше внимателно, готова да отбележи накъде се накланят везните: ако натежеше истината, умрелият отиваше право в божествения дом на удоволствията, а ако по-тежко се окажеше другото блюдо, душата на нещастника ставаше роб на уродливите създания, наричани гълтачи на души.

Храмът на Маат бе любимо място за поклонение на жителите на Тива, а и от други места. Въздухът бе изпълнен с шумен брътвеж на различни езици и всевъзможни диалекти и с различни аромати: мирта, тамян и мазила за богаташи, с миризма на готвено или на плодородна пръст. Слънчобрани, ветрила и напоени с парфюм пера се опъваха и размахваха, за да донесат мъничко хладина в жестоката жега. Амеротке следваше поклонниците с приведена глава. Не желаеше да бъде разпознат, особено от писарите в съда. Всички следваха Дромос, пътя на богомолците и поклонниците, който отвеждаше до главните порти. От двете му страни се намираше по една редица сфинксове с лъвските тела и глави на хора, бикове или овни. Амеротке мина през централния портал, около който се бяха струпали писари с импровизирани писалища в скутовете им. Всеки от тях, въоръжен с перо и свитък папирусова хартия, подканяше евентуалните клиенти за написване на жалба или петиция, която беднякът можеше да продиктува, за да я връчи на жреците при храма.

Храмът на Маат бе не само молитвен дом. В него се помещаваха няколко съдебни зали заедно с голямата Зала на двете истини. Амеротке забърза през залата с колоните, подпиращи покрива; те бяха облицовани със златни пластини, а носещите им плоскости, боядисани в ярки цветове, бяха оформени като лотосов цвят. Съдията винаги се бе възхищавал на красотата, изпълваща това място: обсипан сякаш с истински звезди таван и под, чиито багри оставяха у преминаващия усещането, че върви по вода. Излезе от страничния вход и пое по пътеката, която се спускаше към Дома на живота — академията, в която извършваха проучванията си лекарите, астролозите, архивистите и учените при храма. Той прекоси откритото пространство на парка и се насочи към свещения басейн пред Червения параклис — малък олтар на богинята, предназначен само за главните съдии и за жриците от храма на Маат. Над арката пред басейна бе изрисуван Амон Ра, прекосяващ небесата в златната си ладия. Амеротке спря на място и изчака ритуалното приближаване на един от по-низшите жреци.

— Какво желаете, господарю Амеротке?

— Искам да се пречистя.

— Грях ли сте сторили? — прозвуча официалното питане на другата страна.

— Всички хора грешат — отговори пак според изискванията на традицията Амеротке. — Аз обаче искам да потопя цялото си тяло в истината, да очистя устата и да умия сърцето си.

Жрецът посочи с ръка свещения басейн, пречистван от накацалите наоколо ибисови птици.

— Богинята чака! — каза тихо жрецът.

Амеротке свали дрехите си, пръстените и гръдното украшение. Накрая махна и препаската от слабините си и подаде всичко на жреца, който го положи на седалка от базалтов камък. Амеротке слезе по стъпалата. Басейнът бе облицован със зелени плочки, а изпълващата го вода, идваща от извор, танцуваше с отблясъците на слънчевата светлина. Той пое дълбоко въздух и затвори очи. Вдъхна дълбоко чистия въздух, протегна едната си ръка към жреца и пое няколкото зърна самородна сода, които мъжът му подаде. Чак тогава се приведе, отпусна се и заплува бавно, оставяйки цялото си тяло потопено във водата. После отвори очи, като не спираше да се наслаждава на хладната вода, която отми нечистотата, изостри сетивата и мисълта му и възстанови онова усещане за равновесие и хармония, така необходими му за трудния и опасен казус, който го очакваше. После се обърна и заплува умело като риба към стъпалата на басейна. Излезе от водата и леко отърси тялото си. Взе широките ивици от ленено платно от ръцете на жреца и се избърса. След като се облече, Амеротке отпи от малка чаша вино, примесено с мирта, и влезе в Червения параклис.

Мястото бе тъмно; огряваше го единствено светлината от алабастрови вази поставени на лавици по стените. Още с влизането му към него затътри нозе възрастен жрец с кадилница в протегнатите си ръце. Издигащият се от нея дим бе гъст и силно ароматен. Старецът поведе Амеротке към олтара и двамата спряха пред наоса. Съдията вдигна поглед към изработената от злато и сребро статуя на Маат и легна с лице към земята пред нея. Сведе глава доземи, после приседна на петите си.

— Ти, Амеротке, следваш ли пътя на истината? — започна с ритуалния въпрос възрастният жрец.

— Положил съм клетва за това. Следвам пътя на справедливостта и истината.

— Чия справедливост?

— На божествения фараон.

— Живот, здраве и благоденствие! — гласът на стария жрец доловимо трепна. Амеротке долови колебанието му: кой всъщност е фараон сега? Момчето Тутмос III ли? Или Хатусу, опечалената съпруга на покойния фараон? Или всъщност цялата власт е в ръцете на везира Рахимере? — Ако следваш истината — продължи жрецът, — защо се пречистваш във водите целувани от ибиса?

— Станах свидетел на нечия смърт — отвърна Амеротке. — Тежко е на сърцето ми, а разумът ми е размътен.

— Молба за мъдрост ли искаш да отправиш? — попита жрецът. Амеротке не отговори; само се поклони в знак на почит. Когато излязоха, старецът го докосна по рамото и подхвана: — Вече чухме какво предстои днес в Залата на двете истини. Можеш да ми се довериш…

Върховният съдия го поведе надалеч от свещения водоем, където можеха да бъдат подслушани. Двамата се приютиха в сянката на едно тиково дърво.

— Тайя! — целуна го внимателно по челото Амеротке. — Ти си духовен отец. Постоянно коленичиш пред богинята в Червения параклис. Но това не ти пречи да въртиш всички слухове и клюки…

Жрецът го изгледа от долу на горе със старчески овлажнените си очи:

— Амеротке, ти си чедо на двореца. Воин с не лошо име. Още и съдия с внушаваща страх репутация. Имаш красива жена и двама невръстни синове. Но никога нямаш покой, прав ли съм? Вярваш ли наистина в боговете? Вярно ли е онова, което стигна и до мен? Приказките от пазара и слуховете от храма, а?

Амеротке погледна встрани.

— Вярвам в божествения фараон — отговори бавно. — Защото е въплъщение на Амон Ра, а Маат е негова дъщеря, тя е неговата истина и справедливост…

— Добър отговор за човек, който е посещавал Дома на живота — отбеляза Тайя. — Но ти, Амеротке, живееш ли в истина? Или продължават да те мъчат кошмарите, че съпругата ти не те обича? Че някога е споделила ложето си с капитана от гвардията, който днес ще се изправи в съда пред твоя милост? — после жрецът се приближи, обърса капчица пот от гънката на горната си устна и занарежда тихо: — Над нас са надвиснали облаци. Ръката на Амон Ра все още закриля Тива, но божественият фараон е мъртъв и скоро следата, оставена от него, ще бъде покрита с пясък. Иде времето на меча! А след него, Амеротке, ще ни връхлети сезонът на хиената! Внимавай къде стъпваш!