Маската на Ра

Седма глава

Банкетът привърши при пълен хаос. Две от дамите припаднаха. Някои гости не се сдържаха и повърнаха поетата храна. Отсечената глава бе пъхната обратно в ковчежето. Наредиха на стражата да намери приносителя й, но той си бе тръгнал отдавна. Хатусу се залови да въведе ред с помощта на Сененмут и Сетос.

— Скъпи мои гости! — плесна няколко пъти с ръце тя, за да въдвори тишина. — Почитаеми дами и господа, не си струва да продължаваме този празник. Край на банкета. Царският съвет ще се събере в колонната зала!

Влязоха прислужници, за да изнесат блюдата и делвите с вино. Амеротке се разпореди Шуфой да върне Норфрет у дома. Омендап лично предложи двама свои офицери да ги ескортират. Когато тя си тръгна, съдията се върна в банкетната зала. Оцапаното с кръв ковчеже все още се търкаляше отворено на пода. Амеротке се приведе: мъртвешкото лице бе страховито втренчено с обърнатите си очни ябълки и изплезен език. Внимателно огледа пресечения врат и гладкия срез. Направи му впечатление обезцветената и подпухнала кожа на лицето.

— Какво търсиш? — Хатусу бе свела поглед към него; от двете й страни го гледаха Сененмут и Сетос.

— Господарке, имам подозрението, че Аменхотеп е бил вече мъртъв, когато главата му е била отрязана. Срезът е прекалено равен, следователно е бил изпълнен професионално с рязко и силно движение. Приносителят на подаръка в двореца е бил облечен в черно, значи това е дело на амеметите, професионалните убийци.

— Но защо ще убиват Аменхотеп? — въпросът на Сененмут бе наистина важен. — Тези бъбриви устенца сега мълчат — добави той.

Амеротке погледна бързо към новата дясна ръка на царицата — какво ли означаваше очевидната му неприязън към вече мъртвия жрец? Хатусу вдигна обутия си в сандали крак и ритна капака на ковчежето, за да се затвори.

— Всички в колонната зала! — отсечено изрече тя.

Помещението за заседанията на съвета бе вече подготвено — местата за сядане и малките масички бяха подредени елипсовидно. Рахимере бе на председателското място. Подкрепящите го писари и жреци седяха подредени от двете му страни. Хатусу зае мястото си от предната вечер — този път между Сененмут и Сетос. Амеротке седна на стола най-близо до вратата. Не се чувстваше в свои води и определено желаеше да не е тук. Атмосферата бе крайно потискаща въпреки виното и веселието през първата част на вечерта.

Жрецът отново подхвана псалом, сравняващ лицето на фараона с образа на Хор: как величието на Ра изпълвало цялото му тяло, даващо светлина и топлина на египетския народ. Но когато привърши хвалебствията си, в залата нямаше и помен нито от светлина, нито от топлина. Хатусу взе веднага инициативата:

— Ваши благородия — изрече тя властно, седнала като същински деспот на стола си. Рахимере понечи да я прекъсне, но тя вдигна ръка. — Уважаеми везире, намираме се в царския дворец, в Дома на милион години. Нашият всеславен фараон е в Обожавания дом, а аз съм неговата мащеха. Нека видим как стоят нещата, пред които сме изправени. Съпругът ми издъхна пред статуята на Амон Ра, ухапан от змия. Генерал Ипувер умря в тази стая, също ухапан от змия. А сега отсечената глава на Аменхотеп бе пратена като страховито напомняне и предупреждение за останалите от нас. Така ли е?

— Какво искаш да кажеш? — едва ли не изхленчи повелителят на Дома на среброто. — Трима мъже са мъртви.

— Не — намеси се Сененмут. — Трима мъже са били убити. Нима още ти се струва, че смъртта на божествения фараон, който отпътува към блажения запад, е била нещастен случай?

— Драги Амеротке — почти засия погледът на Рахимере към отвъдната страна на помещението, — всички разбрахме какво си отсъдил — протегна той сключените си ръце напред. — Поне за собствено удовлетворение си установил, че отровната змия на борда на „Слава на Ра“ не е причина за смъртта на божествения фараон. Всички знаем, че Тутмос II бе пренесен в паланкин до храма, където го посрещна обичната му съпруга…

Дочу се тих съсък от дълбоко поет дъх. Сененмут щеше да скочи на крака, но Хатусу го спря, като сложи ръка върху китката му.

— Не съм казвал — отговори бързо Амеротке, — че божественият фараон е бил убит, защото пред мен не стоеше такова дело за разрешаване. Само постанових, че отровната змия, от чието ухапване загина фараонът, не е същата като онази, която е била намерена на царската ладия.

— Но се произнесохте и за оскверняването на гробницата, нали? — изрече един от писарите, приближени на Рахимере.

— Цяла Тива говори за това — отвърна Амеротке. — Просто изказах на глас предположение, че някой е таил кощунствено озлобление срещу божествения фараон.

— А за командващия Ипувер? — попита Сетос. — Какво е мнението ти за неговата смърт?

Амеротке посочи с пръст една от неголемите торби за писма и документи на един писар, окачена на облегалката на стола му.

— От онова, което стигна до мен, разбрах, че царският съвет е бил събран тук. Така ли е?

— Да — едносрично отговори Рахимере.

— Ипувер носил ли е документи? — продължи Амеротке.

— Да, донесе — потвърди Омендап.

— Било ли е прекъсвано заседанието на съвета?

— Да — отвърна Сетос. — Събрахме книжата си и ги сложихме в торбите, както винаги. Нима искаш да кажеш, че докато всички сме били навън и в движение, някой е донесъл отровна змия и я е сложил в торбата на Ипувер?

— Възможно е — присмехулно се обади един от жреците — змията сама да е припълзяла в торбичката…

— Но има и друга възможност — рязна го Амеротке. — Всички знаем, че ако змия припълзи в залата за заседания на царския съвет, неминуемо ще бъде забелязана и убита. Ако се е била притаила в паланкина на божествения фараон, също е щяла да бъде видяна. Ако пък се е промъкнала по стъпалата или в преддверието на храма на Амон Ра, намиращите се там са щели да я съзрат и да я смажат…

— И все пак фараонът умря от ухапване на змия — рече Рахимере.

— Добре — преглътна със свито гърло Амеротке, — но остава да се отговори на въпросите кога и как? Тези два въпроса са основни и за змията, умъртвила Ипувер.

Членовете на царския съвет отговориха с мърморене в знак на съгласие с думите му. Амеротке се изправи и обиколи заседателната зала. Събра торбичките за документи на неколцина от писарите, окачени по облегалките на столовете им, и бързо размени местата им. После продължи:

— Видяхте, че размених местата на няколко от торбичките. Някой от вас в състояние ли е сега да ми каже със сигурност чия торба къде се намира? — Хатусу се засмя. Сененмут тропна по масата. — През нощта, когато е умрял Ипувер — отново заговори Амеротке, докато се връщаше към мястото си, — по време на прекъсването за почивка, убиецът, този поклонник на рижия бог Сет, в торба за документи е внесъл в заседателната зала на съвета отровна змия. Уважаеми господа и вие, господарке Хатусу, слезте някой ден до пазара, поговорете с ловците на скорпиони и с укротителите на змии. Те ще ви кажат, че змия спокойно може да бъде пренасяна в торба или в кошница. Самото движение я укротява и успокоява. Тя ще лежи мирно навита на кравай, а ако наскоро са й давали храна, ще е още по-спокойна.

— До мига — обади се Омендап, — когато Ипувер е бръкнал в торбата.

— Такова движение без съмнение ще събуди и ще разлюти заспалата змия — продължи Амеротке. — Тя ще се хвърли и ще захапе веднъж, два пъти. А някой да е забелязал или да си спомня за преместването на една или друга торба за документи по столовете? Или пък за смяна на местата на самите столове? Впрочем — попита той внимателно — някой да е запомнил, че отровната змия е изпълзяла точно от торбата на Ипувер?

— Не, никой. Но ти — посочи Сетос към Омендап — каза, че ще се погрижиш тялото му да бъде пренесено в Града на мъртвите…

— Да, аз прибрах документите на Ипувер — разпали се Омендап, чието лице почервеня от притеснение, — но в момента не се и сетих да проверявам кое какво е.

— И дума да не става — изрече Сененмут с пропит със сарказъм глас.

Омендап и другите военачалници бяха готови да реагират мигновено, но се намеси Сетос, който внимателно полагаше усилия да не бъдат засегнати военните, чиято подкрепа бе от решаващо значение за Хатусу:

— Уважаеми Амеротке, очевидно познанията ти за змиите са впечатляващи.

— А също и за убийствата… — язвително добави Рахимере.

— Уважаеми царски съветници — отговори Амеротке, — смъртта от ухапване на змия не слиза от устата на цяла Тива. Това, което сега предлагам, може и да не е самата истина, но е логично само по себе си.

— Добре, Амеротке, какви са заключенията ти? — намеси се Хатусу. — Сигурен ли си, че торбите са били разменени?

— Доста вероятно е, господарке. А това означава, че убиецът се намира в тази стая. И всички го знаете. Той не е нито страж, нито паж. Торбата е била внесена тук от вътрешен човек, който грижливо я е пазил, преди да я окачи на облегалката на стола на Ипувер. Сигурен съм, че убиецът е член на царския съвет — заигра си Амеротке с пръстена на Маат и смирено се помоли тя да му помогне, да погали сърцето и устата му с божественото перо на истината и мъдростта. — Следващият въпрос, който трябва да разрешим, е: защо? Каква е причината?

Той се готвеше да продължи, когато се разнесе бясно чукане по вратата. Влезе капитан от гвардията — нубиец със смесена кръв, облечен в кожена пола. На ремъка за меча му, препасан през голите му гърди, бе окачен опознавателният знак на полка на Озирис. Той не зачете с никакво внимание Хатусу и Рахимере, а се поклони само на Омендап.

— Господин началник, изпълних вашите заповеди.

— Е, и?

— Разпратих претърсващи групи по протежение на реката чак до стария храм. Трупът на Аменхотеп бе открит сред тръстиките. Беше гол, с изключение на препаската през слабините и личния картуш, по който го идентифицирахме.

— Нещо повече?

— Да, господарю. Тялото е подуто и обезцветено…

— Чудно как крокодилите не са го налапали! — подигравателно се намеси Байлет.

— Аменхотеп е бил ухапан пет-шест пъти по крака от отровна змия — завърши рапорта си воинът.

— Трупът и главата да бъдат пренесени през реката до Некропола — разпореди се Рахимере. — Кажете на разпоредителя в Града на мъртвите да се погрижи за подходящо за ранга на жреца погребение, разноските за което ще бъдат поети от Дома на среброто.

Войникът се оттегли.

— Настъпи сезонът на прелетния скакалец — замърмори един от жреците: — Смърт и разорение. Богинята унищожителка Секмет преминава през Царството на Двете земи. Хаос цари отвътре, заплахи се носят отвън…

Сякаш в отговор на думите му облаци затулиха залязващото слънце и светлината му изведнъж угасна. Амеротке се запита дали жрецът казваше истината. Той си спомни приказките на баба си — как всеки ден Амон Ра прекосява небето в златната си колесница, а нощем слънчевият бог слиза в подземното царство Дуат, където го очаквал страшният му противник, — гигантската змия бог Апеп, за да го унищожи. Нима и сега ще се случи същото, нима Двете земи ще потънат в разруха и кръвопролития както през кошмарните години, когато тиванските царе са напрягали всички сили, за да прогонят хиксосите?

— Ведно тъжим за Аменхотеп — изрече Хатусу. — Но ти, Амеротке, завърши ли изказването си?

— Не — отблъсна леко масата пред себе си Амеротке. — Имаме три смъртни случая, два от които са неоспорими убийства. И всички очевидно са предизвикани от ухапване на отровна змия. Не знаем кой стои зад тях и защо е постъпил по този начин. Следователно трябва да съсредоточим вниманието си върху жертвите, за да установим общото между тях…

— Мисля, че то е съвсем ясно — обади се провлечено Байлет и размаха ветрилообразната си палка за прогонване на насекоми. — Без съмнение всички жертви, включително божественият фараон, са членове на царския съвет…

— Да, но има и друго — Амеротке говореше сякаш само на себе си, — смъртните случаи, както и оскверняването на гробницата на фараона, започват от момента, в който божественият се завърна след победите му над морските народи в делтата на Нил. Пътуването му до Голямото море беше блестящ низ от победи. Кажете ми беше ли Ипувер с него? — утвърдителен хор сподири думите му. — И Аменхотеп, така ли?

— Какво искаш да кажеш, Амеротке? — прозвуча гласът на Рахимере.

Гримаса изкриви лицето на съдията.

— Случи ли се нещо по време на пътуването на фараона от делтата до Тива? Някакво бедствие, критична ситуация? Божественият споделял ли е с някого какво възнамерява да прави след завръщането си тук? Или пък — погледна Амеротке към Хатусу — нещо да е станало в Тива по време на отсъствието му? Правя само предположение. Нямам нито едно доказателство, а и нищо дори не намеква за значими лоши събития…

Изведнъж започна многогласен приглушен разговор. Сененмут се наведе през масата и зашепна нещо на Сетос, който заклати продължително глава. Амеротке забеляза, че Хатусу е загрижена и дори уплашена: устните й се движеха беззвучно, а очите й премигваха. Съдията си припомни слуховете, които бе чул за съпругата на фараона — пажовете в двореца шушнеха колко бързо Хатусу бе установила надмощие над заварения си брат и съпруг Тутмос II. И наистина, съгласно протокола тя трябваше да придружи божествения в похода му до делтата, но като доказателство за доверието си към нея той я остави в Тива, като й повери пълен контрол над управлението на целия град. Дали самата Хатусу не го бе накарала да постъпи по този начин? Тя и прекалено хитрият Сененмут? Може би те двамата играеха сложна игра за завземане на властта?

— Не мога да си спомня за никакви неблагополучия — изпъна и двете си ръце Рахимере, за да даде знак за тишина. — Божественият фараон отплава по Нил на борда на „Слава на Ра“. Спря в Сакара, където посети пирамидите и храмовата гробница на предшествениците си. Принесе в жертва неколцина от пленените принцове в чест на боговете и продължи пътуването си.

— Имаше ли някаква промяна в настроението или поведението му? — запита Амеротке.

— Божественият фараон беше човек, който не обичаше да споделя мислите си с никого — заяви превзето Рахимере. — Той не надаваше ухо към празни брътвежи или клюки. Но постоянно беше бледен, понякога болезнено. Често казваше, че се чувства неразположен, а и наистина страдаше от припадъчната болест на богоизбраните. В пристъпите на помрачено съзнание говореше с отците си и имаше видения…

— Господарке — погледна Амеротке към Хатусу и допълнително наблегна на титлата й: — Ваше височество, съпругът ви съобщавал ли ви е за нещо в писмата си?

— Как Ра му се усмихвал — рече тя. — И как победите винаги вървели пред него. Как размазвал с пета враговете си и колко много му липсвала жена му…

Амеротке приведе глава. Хатусу не му бе казала нищо, но с думите си бе припомнила на царския съвет за близостта си с божествения фараон.

— Не говореше — обади се Омендап. — Но и нямаше припадъци по време на пътуването; беше притихнал и затворен в себе си. Но като се връщам в мислите си назад, нещо наистина се случи. Спомням си, че оставихме фараона наскоро след отплаването към Тива — посочи той към писарите и жреците. — Повечето от вас, както и моя милост, уважаваният везир и негово благородие Сетос получихме нареждане да тръгнем напред, за да подготвим столицата за завръщането му. Не си спомням фараонът да е принасял жертви на някой от боговете. Нещо повече: сещам се как в деня на отплаването неколцина от царската гвардия също коментираха този факт.

— И какво от това? — вдигна ръка жрецът на Амон, който седеше до Байлет. Рахимере му кимна за разрешение да говори. — Придружавах божествения фараон от Сакара. Вярно е, че той не направи нито едно жертвоприношение, но също толкова вярно е, че не е напускал царската ладия до пристигането си в Тива. Не е посещавал други храмове и светилища, през цялото време стоеше в царската кабина, а от време на време излизаше на палубата, за да се помоли. Попитайте стражите. Често отиваше в кърмовата част, нареждаше да сложат рогозки и възглавници и оставаше там, приседнал с кръстосани крака и протегнати ръце, вгледан в звездите… — жрецът се засмя и продължи: — Да, до завръщането си в Тива фараонът почти не престана да се моли!

Рахимере се приготви да се намеси, но Хатусу рязко се изправи. Сененмут и Сетос я последваха. На Амеротке не му оставаше друго, освен да стори същото. Царицата мълчеше със скръстени на гърдите си ръце, наподобявайки позата на фараона, преди да заговори. Поведението й бе същинско предизвикателство към останалата част от съвета. Хатусу им припомни, че е вдовицата на фараона и във вените й тече царска кръв: протоколът и ритуалът налагаха на всички да се изправят, след като тя го бе направила. Рахимере остана облегнат плътно на стола си, отказвайки да се поддаде на предизвикателството. Но Омендап се позасмя и намигна на останалите военачалници, които бавно се изправиха на крака. Писарите и главните жреци ги последваха. Рахимере нямаше възможност да избира. Той се изправи бавно, бавно, стиснал в ръце служебния си жезъл. Постара се лицето му да запази безизразния си вид, но в очите му кипеше омраза.

— Сегашният разговор за божествения фараон — започна Хатусу, като свали ръцете от гърдите си — разбуни сърцето и натъжи душата ми. Заседанието на съвета се прекъсва, но желанието ми е смъртта на Ипувер и на Аменхотеп да бъде разследвана от върховния съдия Амеротке и за резултатите той да ми докладва лично. Аз и съветниците ми ще проведем съвещание в ограничен състав в личните ми покои.

— А останалите въпроси? — заинтересува се Рахимере.

— Какви въпроси? Драги везире, няма нещо, което да не може да почака до утринта. Генерал Омендап, кои полкове все още са извън Тива?

— На Озирис, Хор, Изида и Амон Ра — каза той. — А полковете на Сет и Анубис са на бивак в един оазис на юг. Везирът Рахимере командва силите на наемниците, които изпълняват полицейската служба в самата столица. Струва ми се, че лагеруват по поляните и ливадите около Дома на среброто и около храма на Амон Ра.

— Там са — прекъсна го Рахимере, — за да пазят града в настоящите размирни времена.

Хатусу сви устни и кимна:

— От кого да го пазят, уважаеми везире?

— Да пазят всинца ни, почитаема госпожо.

Останалите от царския съвет се разшаваха, като привидно оправяха дрехите и събираха принадлежностите си от масата. Все пак всички много добре знаеха, че цялата военна мощ на Египет се е струпала около града. Мечовете бяха изтеглени. Беше въпрос само на време и на удобна възможност, за да се удари стомана о стомана, а царският съвет да се разцепи и градът, царството и цялата империя да потънат в огъня на гражданската война.

— Може би ще бъде най-добре — подсказа Байлет, — ако божественият фараон бъде изведен пред войската и премине с тържествена процесия през целия град. Наемниците ще се погрижат за сигурността му…

Хатусу се усмихна, но горната й устна се вдигна и сви като на куче, готово да захапе. Тя се загледа в Рахимере и Байлет, като правеше усилия да стаи бурята в сърцето си. Знам какво искате, мислеше си тя. В мига, когато момчето фараон напуснеше двореца, жреците на Амон Ра щяха да го поемат и да го отведат нанякъде.

— О, божественият фараон — направи малка пауза тя. — Да, разбира се, божественият фараон ще помисли по вашата просба, но той е още много млад, а в града има заболяване. Мисля, че за него е най-добре да остане в Обожавания дом. Генерал Омендап, искам да въведеш цяла бригада в района на царския дворец: предвождащият я офицер ще докладва пряко на мен! — Омендап бе готов да откаже решително, но Хатусу щракна с пръсти и Сененмут отмести масата си, премина през помещението и пъхна папирусен свитък в ръцете на генерала. Главнокомандващият го отвори, видя поименния подпис и печат на фараона и го целуна. — Такова е желанието на божествения фараон — добави приветливо царицата.

Омендап се поклони.

— Онова, което божественият фараон е поискал, ще бъде сторено — отговори той бързо. — Разбира се, ще идвам всеки ден до двореца, за да съм сигурен, че войската ми си върши добре работата.

— Винаги си добре дошъл — усмихна се Хатусу. — Оттеглям се, ваши благородия — с тези си думи тя напусна царския съвет. Сененмут и Сетос я последваха.

Заседанието на съвета бе мигновено преустановено. Амеротке проследи колцина се струпаха около Рахимере с шепот и тихо мърморене. Омендап застана настрана, но двама от неговите военни бяха веднага привлечени за приглушен разговор от Байлет. Съдията се опасяваше, че гражданската война е неизбежна. Хатусу и Рахимере се мразеха и единият от двамата трябваше да умре. Ако войските влязат в бой една срещу друга, той бе сигурен какво ще последва. Тълпите на цялото простолюдие, населяващо района около кейовата стена, ще яхне вълната на размириците и бунта. Тогава непременно ще трябва да премести Норфрет и децата си на друго място — на север, в спокойното убежище на храмовете в Мемфис. Защото, щом мечът е изваден, в Тива няма да остане никакво място за справедливост.

— Господарю Амеротке?

Той погледна нагоре. Недалеч от вратата бе застанал паж, който го подканяше с жестове. Съдията щеше да остави без последствие подобна неучтивост, но Рахимере и останалите го наблюдаваха, така че трябваше да вземе решение. Ако си тръгнеше, веднага ставаше враг и на двете фракции. Ако останеше, Хатусу щеше да го отблъсне; и обратното — ако отидеше, Рахимере тутакси щеше да се прицели в него като приближен на Хатусу. Тогава погледна към Омендап. Генералът посочи с поглед към вратата. Амеротке блъсна назад стола си и последва пажа.