Маската на Ра

Четиринадесета глава

Хатусу, Амеротке и групата офицери, които я придружаваха, се присъединиха към ескадроните колесници, струпващи се в отсрещната страна на лагера съгласно указанията на командирите си. Плътният фронт на колесниците бе изтеглен по дължина: конете подскачаха и се вдигаха на задните си крака, бойните украшения от пера танцуваха, водачите проверяваха юздите и сбруята, а съпътстващите ги воини разполагаха в готовност лъка, колчана със стрелите и копията за хвърляне. Трептящи светлинни отблясъци на късното следобедно слънце играеха по позлатените украшения, бронзовата повърхност на броните и върховете на копията. Скърцаха колелата на колесниците, които се носеха напред-назад. Офицерите не спираха да сноват по фронта, повтаряйки едни и същи инструкции. Не трябваше да обръщат никакво внимание на безредието в лагера. Можеха да напредват, но само след божествената Хатусу. Намиращите се далече вдясно трябваше да извият по дъга и да нанесат удар по фланга и в ариергарда на митанийците. Господарят Сененмут ще изскочи с подкрепление от другата страна, така че капанът да се затвори. Пехотата и момчетата с яки ръце в лагера ще трябва да задържат неприятеля. Те бяха длъжни да притискат митанийците в стесняващ се пръстен до пълното им поражение. Заповедта не беше особено сложна, но я повтаряха отново и отново.

Амеротке се качи в колесницата си. Водачът бе сменил конете. Той се усмихна:

— Господарю, този път ще ги изненадаме ние!

Амеротке понечи да му отговори, когато по редиците се надигна вълна от приветствени възгласи. Хатусу в личната си колесница, изправена до първия си телохранител, мина бързо и тържествено по целия фронт на ескадроните. Носеше синия боен шлем корона, а бронзовата й ризница блестеше на слънцето. В едната ръка държеше копие, а с другата се бе хванала за перилото на колесницата. Тя не казваше нищо, а оглеждаше строените мъже, сякаш решила да раздвижи чувствата им и да внуши с присъствието си важността на онова, което предстоеше. Само мигове ги деляха от решаващото събитие, но тя отиде до края на фронта и едва тогава обърна колесницата. Амеротке се усмихна. Хатусу бе родена актриса: закована в колесницата и с вдигнато високо копие, тя приличаше на въплъщение на бога на войната Монту. После Хатусу сведе копието, спря колесницата и се обърна. Тръгна бавно напред. Амеротке и ескадроните командири я последваха. Зад тях се устреми гигантската маса на ескадроните със скърцане и тропот, които звучаха като страховит химн на смъртта. Очите на всички бяха приковани в дребната фигурка, изпъната до щандарта на Амон Ра, поставен в челната част на нейната колесница. Водач беше един от помощниците на Сененмут. Той се обърна с вдигнат юмрук и извика:

— Живот, здраве и благоденствие на божествената Хатусу!

На думите му отговори приветствен рев. Колесницата на Хатусу усили ход. Посред ескадроните някакъв жрец запя боен химн:

Тук подеха хиляди гласове:

— Хатусу! Победителката! Хатусу! Дъщерята на Монту! Хатусу! Божествена плът!

Колесниците вече се движеха по-бързо. Амеротке се запита дали току-що приключилото изпълнение бе спонтанно или режисирано, но мигът не бе особено подходящ за подобни мисли. Колесницата на Хатусу сякаш летеше като птица, която едва докосваше земята с крилете си. След нея громоляха стотици други колесници. Земята ехтеше от биещите я копита. Движещите се след Хатусу старши офицери издаваха заповеди със съпътстващи ги указания. Средната линия на фронта забави леко темпото, а десният край изскочи напред, движейки се по дъга. Хладният вечерен бриз донасяше отглас от битката около централната порта на лагера, но не се виждаше нищо, освен огромен бял облак от прах.

Амеротке освободи лъка си и зае устойчива позиция. Колесниците бяха набрали скорост. Конете, пришпорвани от водачите, летяха напред като унищожители към нищо неподозиращите митанийци. Привличаха ги както ревът на боя, така и неистовото удоволствие да носиш смърт. Приближиха плътно до белия облак прах и потънаха в него, впивайки се като стрели в митанийските редици.

Настъпи неописуем хаос. Мъже и коне лежаха и се мятаха повалени по земята. Тук-там египетски пехотинци се нареждаха във фаланга, но без особен успех: досега частите на митанийците ги бяха натиквали в лагера. Пристигането на египетските колесници дойде като гръм от ясно небе. Съзнанието на повечето митанийци бе заето от мисълта да плячкосват, конете им бяха изтощени, а тежките им колесници маневрираха трудно в безредието и объркването на гъсто стълпилите се мъже.

Покрай Амеротке се носеше поток от изкривени от болка или ярост лица. Той пускаше стрела подир стрела, след което изтегли меча си и стисна бойния кривак. Главите, ръцете и гърдите, които се изпречваха пред него, сякаш мигом се превръщаха в шуртящи рани; кръвта плисваше по него и по колесничаря и се стичаше на прогизналия под. Навсякъде се виждаха мъже, вплетени в единични двубои. Ставаше все по-трудно да се различи кой е враг и кой — сънародник, понеже броните, шлемовете и лицата бяха потънали в прах. Амеротке се огледа. Хатусу се бе врязала дълбоко във вражеския строй и не спираше да вдига и да спуска копието си. Група от мъжете с яки ръце я ограждаха плътно и доубиваха пешаците, бранейки царицата си.

Първоначално се разрази жестоко кръвопролитие: мъжете викаха пронизително, а врагът правеше отчаяни опити да обърне впрегнатите коне, така че колесниците му да влязат отново в бой. Постепенно Амеротке долови промяна в поведението на сражаващите се: египетската пехота започна постепенно да изтласква митанийците. Чуха се призив на тръби и викове в далечината. Няколкото ескадрона на Сененмут се стовариха върху далечния фланг на митанийците. Битката се превърна в повсеместно унищожение. Бойните части на царство Митани попаднаха в подковообразен капан. Някои разкъсаха успешно обръча, но офицерите на Хатусу заповядаха на няколко ескадрона да ги преследват. Ръцете на Амеротке натежаха, очите го боляха, а в устата му бе влязла толкова прах, че го беше страх да не се задуши. Нямаше милост, нямаше пощада. Момците с яките ръце прерязваха гърлата на всеки враг, захвърлил оръжието си. Тук-там някои от наемниците изнасилваха поваления си неприятел. Амеротке сграбчи ръката на своя колесничар.

— Свърши! — изкрещя той. — Всичко свърши! Това вече не е бой, а скотобойна! — водачът се вгледа в него с опулени очи. — Изтегляй се! — викна му Амеротке. — Победата е наша!

Водачът обърна неохотно конете и поведе обратно колесницата през току-що отворената просека, търсейки пролуки в египетските редове, настървени жестоко на вече сразения враг. Не след дълго излязоха от касапницата. В светлината на залязващото слънце кръвта сякаш искреше по каменистата почва на пустинята. На някои места труповете лежаха на два-три реда един върху друг. Мъже охкаха и стенеха, а коне упорито се мъчеха да се освободят от разбитите останки на своите колесници. Цялата паплач, която следваше войската, вече развиваше активна дейност: грабеха плячка, събличаха телата на мъртвите и прерязваха гърлата на ранените врагове.

Амеротке посочи към малкия, потънал в трева оазис, който се намираше непосредствено до лагера. Ранените египтяни вече бяха настанени там и лекарите щяха да се погрижат за тях. Съдията се смъкна от колесницата и тръгна като сомнамбул в сянката към хладния водоем. И тук стенеха мъже: молеха за вода, за опиат, за нещо, което да ги облекчи от жегата, прахта и болката. Амеротке не смогна да чуе в себе си нотка на съчувствие. Той свали ризницата си, легна по корем и потопи лицето си във водата. След като утоли жаждата си, наплиска цялата си глава и дори тила. Почувства, че му е трудно да помръдне: искаше само да спи със затворени очи и запушени уши. Тогава долови нечие присъствие до себе си; погледна нагоре и видя дългокос наемник с евтина кожена ризница.

— Е, голяма ли е победата, господарю Амеротке?

Съдията се обърна. Лицето беше по-мургаво и променено сега с рунтави мустаци и брада, но Амеротке не можеше да не познае очите му, когато стисна протегнатата ръка на Менелото.

На следващата сутрин оградите на лагера бяха съборени, а цялата военна мощ на Египет се събра в плътно подредените редици на войсковите части. През нощта бе издигната голяма платформа от дървени греди. В средата на платформата се намираше огромна церемониална ниша със закрит навес, направен от плячкосано платно — наблизо се бе изправил Сененмут, възхваляван като един от най-големите герои на битката. В амплоато си на истински актьор той нито се бе измил, нито бе сменил дрехите си: сега стоеше облечен в бойната си пола и бронзова ризница, хванал шлема с едната ръка и поставил другата върху закривения си меч, втъкнат в ножницата. Той ръководеше церемонията по награждаването на различните командири и отделните войници със златни орли за проявена храброст. От време на време обръщаше глава и поглеждаше съучастнически към Амеротке. Предната вечер Хатусу бе изпратила вино като дар в палатката на Амеротке. Сега от двете му страни се бяха изправили командири на ескадрони и главни жреци с отличителните си знаци и картуши.

Никой не спа предната нощ. Лагерът на митанийците бе оплячкосан, а заедно с падането на мрака започна празненството в чест на съкрушителната победа на Хатусу. Цар Тушрата бе успял да избяга, но видни благородници от войсковите съединения на царство Митани бяха уловени и сега стояха наблъскани в набързо оградените с колове малки килии извън лагера. Пехотинците, колесничарите, гвардейците, момчетата с яки ръце и наемниците стояха изпънати и вперили поглед в голямата позлатена ниша с величествен вид, която бе въздигната върху платформата. Амеротке подозираше какво предстои.

Сененмут направи знак с вдигната ръка. Отекнаха тръбите. Острият им призив бе подет от инструментите на множество музиканти, намиращи се навред из лагера. Групата жреци с бели одежди около платформата вдигнаха кадилниците с тамян и благоуханният дим се заизвива в яркосиньото небе също като молитва. Звъннаха цимбали и Сененмут се обърна, правейки жест с едната ръка. Двамина от жреците изтичаха напред и златните завеси пред нишата бяха издърпани встрани, за да разкрият Хатусу, седнала на трона на Хор, облечена в скъпи дрехи и поставила краката си на специалното ниско столче. На главата й стоеше синята бойна корона със сребърната кобра по периферията. На рамото й бе провесена ненес, прекрасната наметка на фараона. Долната половина на тялото й бе покрита с набрано бяло ленено платно. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите: в едната от тях се намираше жезълът с форма на гега, а в другата — символичното млатило; в скута й почиваше свещеният сърпообразен меч на фараоните. Около нея на платформата бяха подредени служителите, които се грижеха за ветрилата; когато те размахаха големите щраусови пера, във въздуха се понесоха уханни вълни. Амеротке се загледа в прекрасното лице на Хатусу, което съвсем неотдавна бе разкривено в страховития вихър на боя. Той изненадано спря погледа си върху изкуствената брада, с която си служеха фараоните, прикрепена сега към брадичката й. Останалите войскари също гледаха, слисани от излъчваното от нея величие. Хатусу бе неподвижна като статуя, взряна далеч и високо над главите на своите воини.

— Ето го съвършеното божество! — извика Сененмут с мощния си глас. — Вижте златната плът на нашия бог! Златният трон на вечно живия! Гледайте вашия фараон, Хатусу, Макаат Ре, истинската душа на светлината! Обичната дъщеря на Амон, зачената в утробата на царица Ахмозе по божия милост и с благоразположението на Амон Ра! — Сененмут спря за малко: думите му трябваше да намерят плодоносна почва. Той не само обявяваше Хатусу за фараон, но и посочваше божествения й произход. — Гледайте вашия фараон, който е повелител на Горен и Долен Египет! — продължи той. — Златният Хор с царската диадема! Господар с нетленно величие и първи любимец на Амон Ра!

Той замълча. Възцари се многозначителна тишина. В цялата история на Египет никога не се бе говорило за жена, държала в ръцете си символичната гега и млатилото и провъзгласявана за божие чедо, цар и господар на Земите на деветте лъка.

— Хатусу! — разнесе се вик някъде зад Амеротке, подхванат на мига от цялата войска.

— Хатусу! Хатусу! Хатусу!

Копия заудряха по щитовете. Ревът се засили. Приветствените викове кънтяха така, сякаш отнасяха поздрава до самия край на земята и отвъд далечния хоризонт, за да стигне в дворците на боговете. Редиците отстъпиха крачка назад и Амеротке преви колене заедно с останалите, а после притиснаха чело към земята в знак на безпрекословно подчинение. Амеротке се усмихна незабележимо: сега Хатусу бе двоен победител — и в бой, и в мир. Обадиха се тръбите и мъжете се изправиха. Сененмут се разпореди да доведат петима пленени първенци пред трона. Ръцете им бяха вързани на гърба; принудиха ги да коленичат.

Хатусу стана и с отсечен жест взе церемониалния боздуган, подаден й от един от жреците. Хвана косата на първия от пленниците, държан здраво от двама войници, и стовари боздугана върху главата му. Амеротке затвори очи. Той чуваше стоновете на пленниците и ужасните хрущящи звуци, отбелязващи поредната смърт; когато отвори очи, видя телата им, само с препаска през слабините, които лежаха проснати пред платформата сред голяма локва кръв.

Отново бяха изтъкнати всички достойнства на Хатусу, а нейният говорител Сененмут обяви привързаността й към всички „любими войници“. Бяха раздадени още награди. Предстояха подялба на плячката и парад на победата в Тива, както и засилване и укрепване на царството като цяло. Хатусу седна на мястото си. Златните завеси около трона бяха спуснати като вратите на ниша с олтар, за да скрият свещената златна плът на божеството от нечистия поглед на събраните тук мъже.

Амеротке се вгледа в огромната пирамида на Хеопс, удивен от хармоничните й пропорции. Блесналият й връх улови първите лъчи на изгряващото слънце, така както фитилът на маслената лампа държи пламъка. Тъмна и внушителна, пирамидата го върна към спомените за баща му, който го бе довел тук, за да му покаже славата на Древен Египет.

Никой не знаеше истинската причина за построяването на пирамидите от людете в онези стари времена. Амеротке си спомни разказите на баща си: как в самото начало те били свързани по някакъв начин с боговете през периода, познат като Зеп Тели, когато самите богове слезли от небесата и тръгнали сред хората. Когато по целия свят царувал мир. Когато Нил не бил само тясна зелена ивица, а тучна долина, покриваща лицето на земята. И когато лъвът бил другар на човека, а пантерата — домашен любимец. Баща му, бидейки жрец, знаеше куп такива приказки, в една от които бе казал, че пирамидите били вдигнати в опит на хората за връщане при боговете над тях.

Амеротке погледна в обратна посока — към кея на Сакара, където военната флота на империята бе събрана на котвена стоянка. Хатусу и нейният съвет бързаха обратно към Тива начело на победоносната си армия. Сетос твърдеше, че тя възнамерява да въздаде справедливост, осъждайки размирниците и противниците си в Тива. Сега тя бе станала фараон и божество, чиято дума бе закон. Дори самият Сененмут се отнасяше внимателно към нея, а Омендап, възстановяващ се от опита за смъртоносно покушение, се съгласяваше с нея за всичко.

В Хатусу не бе настъпила и най-малката външна промяна. Закачливото пламъче продължаваше да просветва в очите й. Тя си позволяваше да флиртува с мъжете, но за нея това бе само средство, полезно оръжие. Дори когато бе облечена в прилепналата по тялото й непретенциозна ленена дреха, от нея струеше власт. Променяше настроенията си едно след друго, сякаш бе проникнала дълбоко в умовете и сърцата на хората и знаеше какво е стаено в тях. Само за броени мигове можеше да се превърне от престорено свенлива изкусителка в капризно момиче. Всеки път падаше мраз, когато сведеше глава, свиеше устни и погледнеше изпод вежди. Хатусу не допускаше никакво противоречие. Тя държеше в ръцете си символите на властта — жезъла и млатилото. Цял Египет, всички народи от Земята на деветте лъка трябваше да треперят пред нея. Почти не бе приказвала насаме с Амеротке — само веднъж, когато другите напуснаха шатрата, тя бе станала и го бе хванала за китката:

— Амеротке, ти не получи никаква награда — той я погледна, но не каза нищо. — Нима не искаш нещо в замяна? — подкачи го тя и сложи ръка на рамото му. — Ето и твоята награда: ти ставаш мой приятел, обичан от фараона.

Амеротке се бе поклонил в отговор на върховната почит, която може да окаже някой фараон: назованият „приятел на царя“ биваше дарен с пожизнена защита, както и с амнистиране и опрощение на всичко, което бе сторил в миналото или можеше да извърши в бъдеще. Обаче отговорът му, лишен от каквато и да е изисканост, бе изречен още преди да бе помислил, че е по-добре да го преглътне.

— Ваше величество — обяви той. — Разполагате както с душата, така и със сърцето ми, но и двете винаги ще се опитват да следват пътя на истината.

Хатусу се усмихва, хвана ръката му и я целуна.

— Точно затова си мой приятел!

Хатусу не пропусна да покаже на войниците си и как отмъщава. Нареди да съберат телата на мъртвите врагове. Избитите бяха хиляди: под слънцето труповете се вмирисваха на цели редици, посечени една след друга. Хатусу заповяда да бъде отрязан пенисът на всеки неприятелски войник и да съберат всичко в кошове.

— Изпратете ги на Рахимере! — настоя тя. — Нека той и жителите на Тива добият реална представа за мащаба на нашите победи!

Никой не възрази. Обичайната практика предвиждаше отсичане на дясната ръка, но зловещият дар на Хатусу трябваше да напомня винаги за естеството на удара, нанесен от нея на мъжкия свят, принуден да си плати за всичко, което бе дръзнал да й стори. Кастрирането на мъртвия враг следваше да изиграе ролята на мрачно предупреждение към Рахимере и цялата му шайка за ужасите, които им предстояха. А момчетата с яките ръце изпълниха кървавата операция без сянка на угризение. Ако Хатусу им бе наредила да се покатерят на небето и да сграбчат слънцето, те щяха да изпълнят заповедта. За тях тя бе не само фараон, но и богиня — красива, страшна, кръвожадна.

Амеротке въздъхна. Флотата бе спряла в Сакара, където Хатусу проведе импровизирана сесия, заместваща редовните съдебни изслушвания; заприиждаха служебни и военни представители на местните номарси. Тя приемаше засвидетелстваното й подчинение и поднесените подаръци, които бяха потвърждение на нейната власт и авторитет.

Сегашното посещение на пирамидите стана по идея на Менелото. Оставиха зад себе си бойните полета преди цели четири дни, но небето бе все още тъмно от черния пушек на кладите, на които изгаряха мъртъвците. Менелото идваше при него обикновено през нощта. Сядаше с кръстосани крака в сенките и му разказваше как бил избягал от амеметите и странствал из Червените земи, където срещнал група наемници. После заедно се присъединили към царската войска, поела в поход на север.

— Вярвам ти, Амеротке — бе казал Менелото. — Ти си добър съдия и постъпи справедливо в Залата на двете истини. Аз пък размислях дълго по време на престоя ми в онази пустош. Цялата история започна с посещението на фараона на пирамидата в Сакара. И по-точно с влизането му през тайните врати.

— Ха, тайни врати! — възкликна Амеротке.

— По онова време изобщо не се замислих — призна Менелото. — Знаем, че пирамидите гъмжат от галерии и тайни коридори. Тогава реших, че божественият фараон посещава някое светилище или че дори е попаднал на скрито съкровище. Амеротке, аз съм войник и изпълнявам заповеди.

— Колко пъти ходи той? — попита Амеротке.

— Ипувер и неголям военен отряд ни придружиха до Хеопсовата пирамида. Те останаха отвън. Изкачихме стъпалата, влязохме през малка врата в северната страна и минахме през таен вход. Аз останах да пазя, а фараонът и Аменхотеп продължиха по-нататък.

— А сега за какво сме тук?

— Трябва да стигнем до там. Длъжни сме да се върнем! Да разберем какво е скрито на онова място, тъй като то стои в основата на всичко, станало по-късно.

— Защо точно аз?

— Защото носиш царския картуш — каза Менелото. — Радваш се на благоразположението на божествената. Никой няма да задава въпроси. И защото си съдия по моя процес. Има и още нещо…

— Какво? — попита Амеротке.

— В опашката на следващите лагера се крият амемети. Сигурен съм. Може някой от глутницата им да е бил похарчен по време на битката, както впрочем става с всички чакали, вървящи след войските, но в замяна на това са отмъкнали огромна плячка. Но аз съм сигурен, че са тук не заради плячката…

Сега Амеротке се отдалечи от зида, ограждащ пирамидата, като гледаше внимателно в каменистия терен. Искаше му се Шуфой да е при него. Някаква подобна на страх тръпка го гнетеше, откак напусна царския лагер. Дали си въобразяваше, или някой наистина вървеше след него? Отвсякъде го ограждаха загадъчни форми и фигури: пирамидите, храмовете с почиващите в тях мъртъвци, мастабите15, определените места за преминаване, а в далечината — замитаният от пясъка мрачен и сякаш фосфоресциращ Сфинкс, вперил невиждащия си поглед далеч в пустинята. Някаква неясна заплаха бе надвиснала над всичко.

— Здраве и благоденствие! — Амеротке се обърна рязко.

Беше Менелото — същинска сянка в слабата светлина, доближила се покрай стената, прокрадвайки се като котка. Амеротке стисна протегнатата му ръка. Менелото погледна през рамо назад.

— Какво има?

— Нещо ми е криво — призна Менелото и посочи с глава: — Жреците, които пазят, са заспали… Струва ми се, че ни следят. Някакви сенки…

Той приближи и съдията почувства винения му дъх, гарниран с аромат на чесън.

— А ти, Амеротке, вярваш ли в духове? Това, че сенките на мъртвите остават и водят свое собствено съществуване, а?

Амеротке се потупа отстрани по главата:

— Имам си достатъчно духове тук — рече той и понечи да си тръгне, но Менелото го хвана за ръката.

— Как е съпругата ти, красавицата Норфрет?

— Добре е — отговори Амеротке и отново направи опит да се обърне, но Менелото го държеше здраво.

— Слушай, не е трудно да надникна в мислите ти, повярвай ми. По времето, когато ти беше сгоден за Норфрет, аз бях млад и зелен офицер. И я ухажвах.

— Е, и? — попита хладно съдията.

— Тя ме харесваше — отговори Менелото. — Харесваше ме много, наистина много. Но знай, Амеротке: сърцето и тялото й ти принадлежат — изрече той и тръгна, преди да подхвърли през рамо: — Ти боготвориш истината, така че приеми я такава, каквато е!

Двамата влязоха в пирамидалния комплекс, криволичейки по тесните нечисти пътеки. Разбудиха единия от пазещите жреци. Потекоха дежурните протести и възражения, които обаче замръзнаха в устата на възрастния жрец, когато видя царския картуш на мигащата светлина на факлата.

— Защо сега? — изхленчи само мъжът. — Скоро ще съмне!

— А защо не? — язвително попита Амеротке. Той дръпна факлата от ръката на жреца и пое дългото и уморително изкачване по грубите стъпала откъм входа в северната страна. Жрецът го последва. Входът бе гладко издълбан. Вътре беше тъмно и миришеше на плесен. Запалени бяха още факли, обилно покрити с катран. Жрецът клекна до входа.

— Ще чакам тук — плачливо рече той.

Амеротке и Менелото с факли в двете ръце влязоха в пирамидата. Въздухът беше топъл и тежък.

Тишината сякаш таеше хиляди страхотии и следеше двамината с невиждащите си очи. Те продължиха по главната галерия, в края на която свиха вляво и се спуснаха по няколко стъпала.

— Святото място е било отворено още преди векове — каза Менелото, чийто глас отекна в околните гранитни камъни. — Крадци и грабители са претършували и плячкосали всичко до шушка.

— Как ще намерим обратния път? — запита Амеротке.

— Това е безпокоило и божествения фараон — отговори Менелото, отведе съдията до стената и вдигна факлата. — Ето, виж стреловидните знаци… — в първия момент Амеротке не забеляза нищо. После ги видя: бяха оформени като връх на стрела, издълбани в камъка и сочеха в посоката, откъдето те идваха. Менелото продължи напред: — Гледай, още един. Покриват цялата пирамида. Нейният строител Хеопс е бил не само фараон, но и маг. Пирамидата има лабиринт от галерии и коридори. Някои от тях не стигат доникъде. А други обикалят и обикалят, докато поелият по тях падне от изтощение. Ето защо трябва да следиш знака, издълбан като връх на стрела. Минаваш ли покрай стена с този знак, вървиш в обратната посока.

Те продължиха все по-навътре в пирамидата. Амеротке трудно сдържаше обзелия го страх и пристъпите на паника. Стените сякаш се събираха: на места се снишаваха и таванът слизаше съвсем ниско. Амеротке реши, че мястото вече не е стар мавзолей и осквернена гробница, а някакъв жив организъм, който ги наблюдава и търси удобно място, където да се свие на кълбо и да изстиска дъха от телата им. Менелото знаеше пътя, слава на всички богове. От време на време той спираше, за да провери накъде сочат върховете на стрелите по стената. Нерядко минаваха и покрай знаци, оставени от други, прониквали в пирамидата. Видяха разпадащ се скелет в един ъгъл; пръстите му още стискаха дръжката на счупен нож. Минаха и покрай други зловещи останки.

— Има крадци, които още опитват късмета си тук — прошепна Менелото. — И плащат цената.

Амеротке тъкмо се приготви да каже нещо, когато чу звук, ехото от който премина през коридора, останал зад тях.

— Какво беше това? — и се обърна. Менелото измъкна ножа си. — Сигурен съм — настоя Амеротке, че някой извика — после погледна към Менелото.

— Може ли някой да ни следи?

Менелото посочи пепелта от факлите им, сипнала се на пясъчния под.

— Може би жрецът идва след нас. Хайде, няма да го чакаме!

Те забързаха напред. В края на галерията Менелото спря и въздъхна с облекчение. После доближи до стената и притисна с едната ръка няколко камъка. Амеротке наведе факлата и видя нещо, белязано като с глина в основата на стената. Тогава се чу скърцащ звук и той погледна нагоре. Камъните бяха мръднали. Скрита врата, окачена на смазани шипове, се отвори назад. Пламъкът на факлата затанцува от изскочилия студен въздух.

— От дърво е — обясни Менелото. — Обработено и боядисано така, че да прилича на камък.

После той угаси една от факлите и внимателно я подпъхна под една от шарнирните стави, преди да добави:

— Можеш да я отвориш от външната страна, но не съм много сигурен дали е възможно да го сториш отвътре. Точно тук ме оставиха да пазя. Божественият фараон и Аменхотеп продължиха по-нататък.

Амеротке го последва. Коридорът премина рязко в стръмен наклон: наложи се почти да тичат, за да запазят равновесие. Долу в ниското не намериха нищо, освен неголямо квадратно помещение, каменен под и стени от гранитни блокове.

— Няма нищо! — отбеляза Амеротке.

За разлика от него Менелото се бе заел да оглежда стената и да я натиска с пръст. Амеротке забеляза, че пясъкът в единия от ъглите бе струпан във височина и леко отъпкан. Той отиде до мястото и започна да разрива. Менелото се присъедини към него. В една от настланите по пода плочи видяха вградена желязна халка. Облени в пот и без да пестят ругатните си, те издърпаха плочата встрани. Менелото вкара факлата в отвора и те съзряха рамото на остро изрязани стълби, които се скриваха в мрака по-долу. Спуснаха се веднага и продължиха. Първоначално светлината бе ясно осезаема, но не след дълго стана съвсем тъмно около тях.

— Също като в зала от Дуат — отбеляза Менелото.

Той продължи пътя си, а после изруга. Амеротке го настигна веднага и спря до него. Двамата протегнаха факлите си напред и нагоре, за да привикнат очите им към движещите се сенки. След малко Амеротке буквално остана с отворена уста. На светлината на припламващите факли изпъкнаха очертанията на дълга сводеста зала. По двете й страни в дълбочина бяха изправени дебели дървени подпори. Менелото доближи до една от тях. Амеротке вдигна високо факлата си и съзря пукнатини по тавана.

— Сигурно е започнало да се рони — рече той. — И са сложили гредите, за да укрепят свода.

— В името на бога на светлината! — възкликна силно Менелото.

Той бе направил няколко крачки напред. Амеротке го последва. В началото му се стори, че вижда безброй парцали, провиснали от тавана, но постепенно различи кожени ремъци с клуп в края. На повечето от тях висяха полуразпаднали се скелети: някъде само череп, а на друго място гръден кош и част от гръбначен стълб. Тук-там на някои от ремъците не висеше нищо, защото костите бяха паднали на земята, превърнали се отдавна в купчинка прах. Те закрачиха напред покрай зловещите останки, които мъртвият фараон бе оставил за спомен. Сякаш нямаше край тази зала, изпълнена с кожените ремъци и зловещите товари, окачени на тях. Докато вървяха, от тавана се посипваха песъчинки и раздробен чакъл.

— Просто няма как да не е дело на Хеопс — размишляваше на глас Амеротке. — Изградил е потаен лабиринт под пирамидата си. Заповядал е да копаят на много голяма дълбочина, а после инженерите му са наредили подпорите. И накрая, за да бъде сигурен, че никой няма да узнае за стореното, е избесил робите, превръщайки ги в пазачи на тайните си.

Думите му отекнаха в тъмнината. Амеротке чувстваше, че сдържа страха си с последни сили. Усещаше, че мъртвите го обграждат плътно отвсякъде.

Армията на обесените. Дали те сега не бяха станали демони, охраняващи потайното място? И какво е искал да скрие толкова настойчиво Хеопс? Какво е било специалното нещо, което е трябвало да бъде заровено вдън земята, а след това запечатано с масово убийство?

Те не спираха. От двете им страни продължаваха дървените стълбове подпори, а от тавана все така висяха ужасните кожени ремъци. Под краката им се разпадаха кости и ходилата им подритваха човешка плът, превърнала се в пепел. Най-сетне стигнаха до отсрещната стена. Амеротке се взря в едро издълбаните върху нея йероглифи. Той вдигна факлата си. Писмената бяха от стария период, но той ги бе учил в Дома на живота. Успя да разчете няколко фрази: „Хеопс, обичан от бога на светлината, фараон, цар и маг, остави зад тази стена тайните на времето, записани тогава, когато бог и човек живееха в мир и разбирателство.“

Амеротке изрече на глас прочетеното, за да го разбере и Менелото.

— В самото начало на времето — продължи да превежда Амеротке, — познато като Зеп Тели, когато творецът на светлината проводи пратениците си от небесата.

Амеротке спря. Из залата се разнесе някакъв звук, подобен на издрънчаването от изпуснато оръжие, който изкънтя в това място на смъртта като режещ призив на тръба.

— Остани тук — пошепна Менелото. — Опитай се да разбереш повече.

Амеротке зачете бързо, пропускайки онези йероглифи, които не можеше да разчете или изтълкува.

Сега той разбра какво бе причинило промяната в Тутмос. Зад тази стена се намираше архивът с ръкописите, в които не се говореше за богове, а само за един бог — създание от светлина и всемогъщ творец на всичко. Някога Бог е вървял редом с човека и е пратил свои посланици от звездите, много далеч отвъд хоризонта. Тогава е било време на изобилие и всичко живо се е намирало в пълна хармония, но то е продължило до мига, когато човекът се е надигнал за неподчинение и е избил пратениците от звездите, които сега нарича Озирис и Хор. Амеротке пристъпи по-близо, за да разбере дали би могъл да намери скритата врата. Той бутна нещо с крака си, наведе се и го вдигна. Беше нащърбено и потъмняло парче метал, но по-твърдо от всичко, което бе докосвал. Не беше бронз, макар че бе изработен от човешка ръка. Удари го в скалата. Нищо не се промени по метала, но на камъка се появи драскотина. Внезапното силно движение предизвика падането на облак прах от тавана.

Менелото се върна с бърза крачка.

— Проследили са ни — пошепна той.

— Кой? — веднага реагира Амеротке.

Менелото го стисна за ръката и каза тихо:

— Само боговете на светлината знаят. Трябва да побързаме!

Амеротке си спомни за амеметите. Той хвърли последен поглед на надписа, стисна факлата в едната ръка, а металното парче в другата и последва Менелото през залата на смъртта. Когато стигнаха до стълбите, Менелото го бутна в тъмното. Тъкмо бяха пъхнали факлите в прахта, за да ги загасят, когато амеметите се вмъкнаха като привидения в залата.

Амеротке затвори очи. Мислено поблагодари на Маат, че Менелото бе закрепил едната от факлите на отвъдната стена: нейната светлина бе привлякла амеметите. Бяха осем-девет души, облечени в черно от главата до петите, също като бродниците из пустинята. Всеки от тях носеше факла и оголен меч. Те също спряха, стреснати и ужасени от разкрилата се пред тях гледка. Зашепнаха бързо. Неколцина не бяха склонни да продължат, но водачът им набързо ги убеди, посочвайки с меча си пламъка на факлата, закрепена на отвъдната стена.

— Добре — пошепна Менелото. — Нека отидат!

— Но ние трябва да видим какво има зад онази стена! — настойчиво, но тихо изсъска Амеротке.

Менелото завъртя глава в знак на несъгласие. Амеметите вече се отдалечаваха в тъмата. Съдията осъзна, че единствената им възможност бе да избягат. Той последва бившия капитан от гвардията нагоре по стълбите в мрака. Бяха преполовили стъпалата, когато на горната площадка изскочи черна фигура с меч в едната ръка и факла в другата. Човекът извика и се хвърли надолу към тях с насочено острие. Менелото направи опит да избегне удара, но мечът го прониза дълбоко в гърдите. Той залитна назад, повличайки убиеца, като се блъсна в Амеротке. Тримата се изтърколиха долу. Амеметът се изправи пръв, но изпусна факлата, която държеше. Съдията хвърли по него нащърбеното парче метал и силата на удара му блъсна убиеца гърбом към една от подпорите. Нещо изпука и изскърца. Нападателят се свлече по дървената колона; друго нещо изпращя силно, подпората поддаде и се плъзна встрани; последва я водопад от срутваща се зидария и скали. Амеметите се втурнаха от другия край насам, но падането на колоната бе последвано от серия сгромолясвания. Стовариха се и други части от покрива като порой от скална маса и пясък.

Амеротке взе падналата факла и се върна бързешком при Менелото, който лежеше в подножието на стъпалата. После обърна по гръб спътника си. Мечът го бе пронизал право в сърцето, а от мястото на главата му, която се бе ударила в острия ъгъл на стъпалото, капеше кръв. Амеротке опипа шията му, търсейки пулса, но не долови нищо. Сипна се облак от прах и той се закашля. Някъде навътре от залата долетяха виковете на амеметите. Съдията положи ръка на лицето на Менелото, прошепна набързо една молитва и се затича нагоре по стълбата. Помещението по-горе беше празно. Само факлата светеше там в цепнатина на стената. Амеротке хвана халката на плочата и я притегли с голямо усилие, като се даваше от прахта, раздухана по стъпалата по-долу. Най-после всичко застана на мястото си, заглушавайки ужасните звуци, долитащи от преизподнята под него. Той взе факлата и забърза надолу по галерията, направляван от обещаващите живот върхове на стрели към отворената врата в северния дял на пирамидата.