Маската на Ра

Шеста глава

Убийците амемети седяха в кръг около малък огън в палмовата горица недалеч от храма на Хатор. Пустото, уединено място се бе сторило достатъчно сигурно на техния водач. Градът вече бе притихнал. Нощният бриз донасяше само по някой откъслечен вик на страж или караул. От време, на време от реката се чуваше рев на хипопотам или внезапно пърпорене на ято птици, излитащи от папирусните гъстаци. Въздухът бе плътно наситен със сладникавия мирис на гнило. Нивото на реката бе започнало да се понижава и след отдръпването на водите оставаха обширни площи, покрити с плодоносна тиня, която излъчваше странен аромат през нощта. Амеметите бяха спокойни и уверени: техният водач им бе обяснил точно какво предстои. Нямаше нищо опасно в премахването на неколцина часови и в отвличането и умъртвяването на капитан Менелото.

Сега убиваха времето си в разговори; после един от тях се сети за „домашния“ любимец — едра и дългоуха котка: полудиво животно, прието от всички като талисман и амулет за успех. Друг бе хванал скорпион, внимателно прибран в импровизиран затвор от здрав папирусен лист. Отделиха въглени за малък огнен кръг, в средата на който поставиха скорпиона и котката. Залозите бяха обявени и приети, след което един от амеметите започна обичайното броене. Трябваше да се познае за колко време котката ще убие скорпиона. Движенията на животното бяха бързи: бе обучено да сее смърт, за което му даваха отбрани мръвки. Ловко избягваше тесния пръстен от горящи въглени, а после предприе странично нападение: обърна скорпиона по гръб и само с един удар на мощната си лапа обезвреди отровния шип на опашката му. Миг по-късно челюстите му здраво захапаха останалото. От кръга на зрителите се понесе въздишка: действията на котката се оказаха по-бързи от предположеното, така че малцина познаха. Другите се лишиха от спечелените с тежък труд медни дебени до следващото залагане.

— Истински убиец — отбеляза водачът на амеметите. Той вдигна котката, притисна я до себе си и погледна към небето. Бе получил необходимите нареждания по същия загадъчен и потаен начин, както и при оскверняването на гробницата. Но дължимото злато бе предварително изплатено: очевидно този, който криеше самоличността си, бе доста важен тивански големец. — Време е — каза тихо. — Време е — после подаде котката на първия си помощник.

Огънят бе угасен набързо. Амеметите заметнаха черните си наметала и покриха лицата си като обитатели на пустинята. Измъкнаха ножовете си и поеха с лека стъпка през откритото пространство и по извиващия се нагоре тесен път.

Градският дом на Менелото бе малка двуетажна сграда, заобиколена от градина и свободен от пристройки външен зид. Пазачът отпред бе потънал в дълбок сън. Амеметите моментално му прерязаха гърлото от ухо до ухо. Войникът на стража откъм задната врата беше буден, но това не му помогна. Той така и не успя да извика: убийците се нахвърлиха върху него, затулиха устата му и го повалиха на земята, а там ножовете им продължаваха да се издигат и забиват в тялото му, докато той не спря да се движи. Омазани с още топлата му кръв, нападателите се прехвърлиха през зида и преминаха като вълна на мрака през градината, огряла от лунната светлина. Още двамина от стражата бяха убити. Дървото, задържащо страничната врата, бе счупено, а ключалката разбита. Някакъв офицер със сънливи очи залитна в ъгъла под град от стрели и миг по-късно издъхна. Предводителят на амеметите се втурна напред. Спътниците му започнаха да изостават един по един, насочили сега вниманието си към всичко ценно, което можеше да бъде отнесено. Няколко минути по-късно Менелото, измъкнат от тежък сън, бе принуден да се облече набързо. Избутаха го по стълбите в градината. Нощният въздух го освежи, но тъмните фигури го бяха заобиколили отвсякъде. Менелото взе бутнатото в ръцете му наметало и погледна през градината: подпората в ъгъла бе изгнила. Ако успееше да стигне дотам, би могъл да се прехвърли през оградата и да се скрие в лабиринта от тесни сокаци отвъд нея.

— Ще дойдеш с нас — дрезгаво се обади нечий глас.

— Къде?

— На сигурно място!

Менелото мигом осъзна, че ще бъде убит; тогава заметна встрани наметалото, сякаш се канеше да го сложи на раменете си, и го запокити срещу оградилите го. Възползва се от моментното им объркване и побягна, разблъсквайки протегнатите към него ръце. Стигна до зида и се преметна от другата страна; после се втурна презглава, за да се предпази от първите стрели, които вече зажужаха над главата му.

Амеротке бе заел мястото си в Залата на двете истини и гледаше с невярващ поглед към Сетос:

— Капитан Менелото е избягал?

— Очевидно — вдигна леко напред ръце царският обвинител. — Е, разбира се, някой му е помогнал, защото войниците, които са го пазили, са били убити до един.

Амеротке се загледа в пода. Той не обърна внимание на гълчавата от редовете на смаяните писари. Мислеше, че животът в Тива прилича на Нил — внезапно се завърта и променя скоростта си. Амеротке бе забелязал разликата още сутринта, когато влезе в града с високо оплакващия се зад него Шуфой. Самият въздух бе наситен с напрежение. Стражите при градските порти бяха удвоени. Алъш-веришът из чаршията не беше така оживен, както бе нормално за този час. Хората се тълпяха около сергиите с бира и винарните. Шуфой го уведоми за мълвата: как по време на заседанието на царския съвет в Дома на милион години известният с амбициозността си Ипувер, командир на полка на Хор, е бил ухапан от отровна змия. Станалото бе официално огласено като нещастен случай, но в разговори помежду си хората шушукаха, че е било убийство, като изтъкваха сходствата със смъртта на фараона.

Отначало Амеротке почувства облекчение при вестта за бягството на Менелото, но после го обзе гняв: бе прахосал част от скъпоценното си време, а въздаването на дължимата справедливост се оказа осуетено. Той бе стигнал до решение на въпросния случай по пътя на логиката: божественият фараон може да е бил ухапан от отровна змия и именно това да е причинило смъртта му, но това не е била същата змия, чието изсушено тяло бе оставено на пода пред него. Но само до това ли се свеждаше случаят? Амеротке цъкна с език. Нещастен случай ли е било или убийство?

— Разглеждането на делото трябва да бъде отложено — обади се Кемут, главният писар в Залата на двете истини. — Господарю Амеротке, задържаният отсъства, така че крайното решение не може да бъде произнесено.

Амеротке докосна украшението на гърдите си. Усети да го залива нова вълна на гняв. Тук трябваше да възтържествува справедливостта в името на фараона!

— Произнасянето на присъда може да бъде отложено — разгорещено обяви Амеротке. — Но аз, Върховният съдия в Залата на двете истини, имам пълното право да изложа коментара си по делото, което разглеждам. Има няколко важни обстоятелства, неяснотата по които продължава силно да ме безпокои… — съдът стихна. Амеротке положи ръка на коленете си. С изправена глава и без да помръдва, той се вгледа в символа, нарисуван върху стената в дъното — всевиждащото око на Хор. — Преди всичко продължи той — за мен е трудно да повярвам, че смъртта на фараона не е свързана с богохулното и светотатствено поругаване на неговата гробница, станало по време на придвижването му по Нил — думите му бяха последвани от шумна въздишка и оживено размърдване на заседаващите. — На второ място — продължи Амеротке с не щадяща никого настойчивост, — не по-малко трудно ми е да повярвам, че смъртта на фараона е била предизвикана от отровната змия, намерена впоследствие на борда на „Слава на Ра“. И, трето, приемам становището на свидетелите: както на тези, които бяха представени от Очите и ушите на фараона, така и на другите, които бяха на страната на отсъстващия понастоящем Менелото. И от двете страни никой не спести истината, такава каквато я вижда. Така или иначе, в края на краищата може да се каже, че смъртта на божествения фараон остава засега обвита в загадъчен мрак! — Сетос се приведе напред, готов да го прекъсне, но Амеротке махна отривисто с ръка: — Няма да произнеса присъда. Делото се отлага.

Главният обвинител въздъхна с раздразнение и се изправи. Поклони се на съдията и излезе бавно от Залата на двете истини. Амеротке щракна с пръсти, за да се разпореди, че заседанието на съда продължава с разглеждането на други дела. Сетос сигурно бе искал да останат двамата насаме, за да обсъдят казаното, но съдията бе решил да се държи настрана от хлъзгавите интриги в царския съвет. Ако от двореца поискаха мнението му под клетва, щеше да каже, че според него божественият фараон е бил убит, а смъртта на командира Ипувер е събитие от същата верига. Но кой бе освободил Менелото? Дали някой не бе издал заповед за бързо прекратяване на смущаващия с много неща процес, така че въпросът да бъде отложен и бързо забравен? Или пък Менелото, уплашен от невъзможността за справедлива присъда, бе организирал бягството си с помощта на свои приятели?

Амеротке прие малката чаша с разредено вино, предложена му от Пренхое. Отпи и му я върна, след което огледа писарите, които не спираха да се въртят по местата си.

— Заседанието на съда продължава — обяви Амеротке. — Пристъпваме към разглеждане на следващото дело.

Писарите никога нямаше да забравят този предобед. Върховният съдия Амеротке действаше не само бързо, но и твърдо. Една жена, убила пеленачето си, бе осъдена да отнесе мъртвото му тяло на пазарния площад и да остане там седем дни пред очите на целия град. Към петима пияници, уринирали в свещения басейн при храма на богинята на любовта Хатор, бе разпоредено да се приложи кратката процедура: те бяха свалени в Дома на мрака, разсъблечени и бичувани. Един търговец, продавал развалено месо, причинило смъртта на двама клиенти, бе осъден да заплати непосилно висока глоба, след което да му бъде отнето правото, да продава за цяла година. Към обед Амеротке прецени, че е раздал достатъчно справедливост в името на божествения фараон: съдът бе разпуснат. Той стана от мястото си все още леко ядосан, след което влезе в малкия страничен параклис. Свали от гърдите си украшението на Маат и изведнъж се сепна — от мрака в отсрещния ъгъл се появи фигурата на млад мъж, облечен като жрец. Амеротке забеляза якото му телосложение и високомерно килнатата на една страна глава.

— Нямаш право да влизаш тук — каза му той и се обърна.

— Как, благородни Амеротке, да не би паметта ти да е отслабнала?

Амеротке го погледна отново и се усмихна:

— Понаедрял си, драги Сененмут, но очите и гласът ти… Мога ли да ги забравя? — те стиснаха ръцете си. — Все пак това помещение е мой личен параклис — припомни му съдията.

— Ето защо съм тук — обясни надзирателят на строежите. — Нося поздрави от нейно височество господарката Хатусу, вдовицата на фараона.

— Знам коя е Хатусу! — в този миг Сененмут пъхна в ръцете му малък папирусен свитък.

Амеротке го разви. Видя личния подпис и печат в долния край и ги целуна. Поканата бе кратка и ясна: „Негово благородие Амеротке и нейно благородие Норфрет са поканени на банкет в царския дворец тази вечер, когато върховният съдия ще получи официалния пръстен и печат, символизиращи приемането му за член на царския съвет.“

— Изненадваща чест — вдигна Амеротке глава, но Сененмут бе изчезнал.

Слънцето полягаше на запад, заливайки града с умиращите си лъчи, когато Амеротке и застаналата до него в колесницата Норфрет се спуснаха към Дома на милион години, разположен на брега на Нил. Норфрет бе много приятно изненадана от голямата чест, оказана на съпруга й.

— Трябва да приемеш — бе настояла тя, стискайки го за ръката. — Амеротке, независимо дали ти е приятно или не, вече си влязъл в политическите игри на царския съвет.

— Целта им е да ми затворят устата — възрази леко ядосан съдията. — Да ме накарат да млъкна или да ме купят. Бягството на Менелото е достатъчно смущаващо събитие за един ден, да не говорим за внезапната смърт на командира Ипувер.

— И двете нямат нищо общо с теб. Менелото беше войник. Щом е избягал, значи така е трябвало. Сигурна съм, че може и сам да се погрижи добре за себе си… — Амеротке потърси в лицето й и най-малкия знак на безпокойство или смущение. Норфрет му отговори с леден поглед. — Съпруже, ти знаеш каква е истината — добави тя твърдо. — И боговете я знаят. Тогава какво значение имат хорските приказки?

В крайна сметка Норфрет постигна своето — тя не се опитваше да крие, че наистина й се нравят посещенията и вечерните забавления при царския двор, където на воля можеше да се наслуша на клюки. Амеротке я целуна по челото.

— Напомняш ми красива сянка — заяви той, като стисна ръцете й.

— Значи сянка, а! — присмя му се тя, но обви с любещи ръце врата му, а после се изправи на пръсти и го целуна по носа.

— Обичаш такива събирания, но не за да те забележат. На теб ти харесва да седиш, да слушаш и да наблюдаваш.

— Точно така те открих.

— И аз теб. Спомняш ли си? Прекарахме цялата вечер, загледани един в друг.

Норфрет се изсмя и преди да забърза по свои си работи, не пропусна да му нареди през рамо да облече най-хубавите си дрехи.

Сега Амеротке, увил юздите на колесницата около едната си китка, поглеждаше от време на време встрани. Облякъл бе нова набрана пола и носеше служебния си пръстен, но както винаги бе отказал да си сложи перука. Никога нямаше да забрави как по време на службата си в ескадрона от колесници редовите войници не спираха да се подиграват на наконтените офицери, които не желаеха да отстъпят от висотата на модните канони дори когато прекосяваха Червените земи. А Норфрет и този път бе хубава като нощта. Беше облякла светеща от чистота плисирана роба от ленен плат, а в дългата й черна перука бяха вплетени златни и сребърни нишки. Аметистови обеци висяха от изящните й уши, а красиво огърлие от лазурит опасваше шията й. Тя се бе наклонила встрани и разговаряше с Шуфой, който следваше пешком колесницата със слънчобран в едната ръка и тръстиков бастун в другата.

— Шуфой, можеш да се качиш при нас — подметна шеговито тя, потупвайки плетената седалка, — има достатъчно място. А и колесницата не е бойна: конете са скопени и кротки.

— Никак не обичам колесниците — отговори джуджето. — И не ми се нравят нито празненствата, нито банкетите. Там хората винаги зяпат лицето ми и задават въпроси от сорта на „Къде ти е носът?“.

Норфрет се изсмя и се изправи. Амеротке придърпа юздите. Следеше с поглед преминаващия покрай тях поток от моряци, войници, леки момичета, търговци и селяни. Всички те неизменно спираха очи в Норфрет, но щом зърнеха отличителните знаци на колесницата, мигом се покланяха и отстъпваха.

Най-после стигнаха до главния настлан път, водещ към двореца. Стрелци с лък и пехотинци от полка на Изида преграждаха стълпилото се множество, петимно да види пристигащите и заминаващите. Амеротке изплющя с юздите и конете ускориха леко ход. Минаха бързо през входната порта и навлязоха в обширните и обилно поливани градини на двореца — красив рай със сенчести алеи, декоративни езера и широки тревни пространства. Стражата им направи място да завият. Амеротке помогна на Норфрет да слезе от колесницата. Даде напътствия на конярите да разпрегнат конете, да ги подсушат и да ги нахранят, преди да ги отведат в оборите. После мина със съпругата си през официалния вход с огромните стенописи, изобразяващи бойните подвизи на фараона. Влязоха в колонната зала, пазена от войници, и прекрачиха в Обожавания дом — личната обител на младия фараон. Най-сетне стигнаха до голямата банкетна зала — обширно величествено помещение с тъмночервени колони и капители, оформени като златни пъпки на лотосови цветове. Лампи от чист алабастър в различна окраска излъчваха мека светлина. Амеротке се загледа в събралото се множество — красиви жени с голи рамене и мъже с тежки черни перуки. Разпозна неколцина от тях — Сетос, Рахимере, генерал Омендап. Всеки, който уловеше погледа му, кимваше едва забележимо и веднага се обръщаше към събеседниците си. За обслужването се грижеха момичета — буквално голи, ако човек не успееше да види тясното парче тъкан около слабините им, — които обикаляха сред гостите и предлагаха на всеки по един лотосов цвят като поздрав за добре дошъл, а също и чинийки с различни лакомства и украсени с драгоценни камъни чаши, пълни с вино или бира. Норфрет си взе чаша и отмина встрани, за да поздрави своя позната. Амеротке остана близо до вратата. Нестройният хор на разговорите стихна, когато вратите в другия край се разтвориха широко и в залата влезе Хатусу. Амеротке се изненада от голямата промяна у нея след края на траура заради кончината на съпруга й. Съдията винаги я бе смятал за жена, оставена в сянка. Сега обаче Хатусу се движеше с царствено величие, прибрала ръце до тялото си, обвито в почти прозрачен лен. Дългата й, напоена с масло перука блестеше прибрана на челото с изящната корона на египетските царици. На гърдите си носеше красиво сребърно украшение, а широки златни ленти във формата на кобра със зейнала паст обвиваха китките й. Ноктите на ръцете и краката й бяха къносани, а тъмните й очи изглеждаха по-големи и удължени с помощта на положената ярка синьо-зелена боя.

Тя пресрещна погледа на Амеротке и се усмихна леко. Отвсякъде се завтекоха към нея, но тя направи учтив жест с пръстите на една ръка и тръгна право към него, очевидно за да го поздрави. На оголеното й ляво рамо внимателно бе нанесена татуировка на богинята отмъстителка Секмет с лъвски образ. Амеротке си помисли, че тя се облича като принцеса, но че с поведението си показва, че е воин. Тя спря пред него и протегна ръка. Съдията понечи да приклекне на коляно, както изискваше ритуалът, но Хатусу поклати леко глава, а от очите й закачливо заструи свежо и добро чувство за хумор.

— Благородни ми Амеротке — прозвуча гласът й ниско, почти глухо: — Колко години минаха? Десет или може би дванайсет, откакто напусна двора на баща ми?

— Мисля, че са дванайсет, господарке.

— Тогава бъди отново добре дошъл при нас! — Амеротке погледна над рамото й. Другите официални лица и служители, военачалници и писари се преструваха на увлечени във важни разговори, но всъщност наблюдаваха внимателно. Навътре в залата и недалеч от една колона той видя как Сетос държи Норфрет за ръката и й разказва нещо, навярно шеговито. Да, главата на Норфрет се отметна назад и смехът й огласи цялата зала. — Гледах ви, когато пристигахте — продължи Хатусу. — Нейно благородие Норфрет е все така хубава.

— Е, в този случай хубостта е гледала хубост — отвърна Амеротке.

Хатусу въздъхна престорено. После кокетно приведе глава към него, сякаш флиртуваше:

— Амеротке, никога няма да станеш царедворец: ласкателствата никак не ти се удават.

— Нали съм съдия — отговори Амеротке. — Не е в стила ми да лаская.

— С теб винаги е било така! — погледна го с разбиране тя. — Все още ли си лудо влюбен в съпругата си Норфрет? Гледах те как стоиш тук, взрян намръщено в останалите — изсмя се тя в шепа. — Охо, Сененмут!

Надзирателят на царските строежи застана до тях. Амеротке се изненада от фамилиарното му поведение: той се държеше с Хатусу така, сякаш бе от царски род — принц в двореца. Съдията стисна протегнатата му за поздрав ръка.

— Съжалявам — извини се Сененмут, — че не останах по-дълго тази сутрин. Помислих, че може да откажеш поканата, което щеше да бъде неудобно за всички.

После се извърна към Хатусу и й подаде малка кожена кесия, украсена с бродерия. Тя я отвори и извади от нея златен пръстен; хвана Амеротке за ръката и го постави на безименния му пръст. Съдията разгледа пръстена: широката златна халка беше гравирана е йероглифи, които обявяваха на всички, че той е вече един от „приятелите на фараона“ и член на царския съвет със запазено място в неговия дом.

— Не е подкуп — прошепна Хатусу с хладен и остър поглед. — Амеротке, ти си ми потребен. Имам нужда от силата на мисълта ти, както и от полезните ти съвети. А за да бъда напълно искрена, нужен ми е и здравият ти разум.

Съдията искаше да я попита във връзка с какво й е толкова необходим, но прислугата вече подреждаше възглавници и рогозки пред малките маси, приготвени за царствената вечеря. Хатусу го докосна леко по ръката и се отдалечи.

Влязоха няколко робини. Една от тях сложи венец от цветя на врата му. Друга му предложи калъпче благовонна смес. Амеротке не го прие, но притежателите на високи перуки взеха калъпчетата и ги сложиха върху тях. Не след дълго щеше да стане по-топло: благовонията щяха да започнат да се топят, а от главите на почитателите на перуки да се разнася приятен аромат. Мъжете се разположиха в единия край на залата, а жените — в другия. Чашите с вино се раздвижиха и пируването започна. Бяха сервирани блюда с говежди пържоли и месо от пиле, гъска и гълъб, както и различни видове хляб, всеки от които бе оформен и нарязан посвоему. Отвориха делвите с вино, положени в метални поставки; на всяка от тях бе отбелязана годината на гроздобера; прислугата се грижеше бронзовите чаши на гостите да бъдат винаги пълни. Донесоха кърпи и съдинки с вода за измиване на пръстите. До Амеротке седеше генерал Омендап. Той се обърна, за да очисти пръстите си в купичката, и намигна на Амеротке:

— Добре дошъл в царския съвет! — Амеротке му отвърна с усмивка. Пътищата им се бяха срещали нееднократно по различни поводи: той познаваше генерала като добър и порядъчен човек с приятно чувство за хумор, бърза мисъл и услужливо остроумие. Омендап бе сърцат воин — на врата си носеше златен лотосов цвят, даден му от фараона за смелост в боя. Сега главнокомандващият се приведе по-близо: — Всички чухме какво си отсъдил по делото на клетия Менелото — огледа се той, за да е сигурен, че слугите няма да го чуят. — Казал си истината! Поздравления! Изобщо не биваше да се завежда подобно дело. Но съпругата на покойния настоя за това! — Омендап хвърли поглед през залата към Хатусу, седнала на стол във формата на трон, за да се извисява над останалите жени. — Мислех, че тя ще постъпи по-разумно. Както и да е: ти скоро ще бъдещ в крак с политическите козни в царския съвет. Основните фракции са две: Рахимере — направи той жест с ръка към другия край на масата, където везирът, издокаран с цялото величие на скъпоценните си камъни, седеше, разговаряйки с главния писар Байлет. — Той много иска да бъде регент, но за същото претендира и Хатусу.

— А кой ще надделее?

— Навярно Рахимере. Той държи в ръцете си хазната и храма на Амон Ра.

— А Хатусу?

— Подкрепят я трима: Сетос, Сененмут, а сега вече и ти, Амеротке.

— Аз не съм от никоя формация.

— Така ли? — ухили се Омендап. — Приел си поканата, а взе и пръстена. Вече всички сме участници в танца.

— А ти и твоите хора? — попита съдията и посочи с чаша в ръка към военните с висши чинове.

— Още не сме решили. Ние сме войници и очакваме заповеди. Знаем какво се говори из чаршията: фараонът е мъртъв и вече се намира в блажения запад, наследникът му е още момче, а съветът е разделен… Чакалите мислят, че кучетата пазачи са се пръснали, и затова ще направят опит да разпердушинят курника.

— И кого ще подкрепите?

Омендап премести възглавницата си по-близо:

— Личните ми симпатии са към господарката Хатусу. В нея тече кръвта на Тутмос I. Пък и никак не харесвам Рахимере. Но ти разбираш нашата войнишка работа: никога не влизаме в бой, когато се знае, че ни очаква поражение. А сега да пием — чукна той чашата си в чашата на Амеротке — и да се молим за по-добри дни.

Съдията продължи да се храни. Тъкмо се опитваше да види къде е седнала Норфрет, когато влезе пратеник с малко ковчеже, опасано с медни ленти. Подгъна коляно до входа на банкетната зала в очакване да го забележат. Личният паж на Рахимере направи знак на мъжа да приближи.

— Какво има? — вдигна глава везирът.

— Нося подарък, господарю. От Аменхотеп.

Горната устна на Рахимере се сви укоризнено.

Аменхотеп беше жрец и капелан на починалия фараон Тутмос II.

— Той трябваше да бъде тук! Като жрец в храма на Хор той е длъжен да присъства на царския съвет!

Банкетната зала притихна. Покана за угощение като сегашното бе недвусмислена царска заръка, така че само заболяване или нещастен случай биха извинили евентуално отсъствие. Амеротке бе изненадан. Знаеше кой е Аменхотеп — досадно и надуто човече, изпълнено с мисълта за собствената си значимост. Стори му се неправдоподобно въпросната личност да изпусне толкова важен случай за поредното си представяне.

— Господарю, може и да е жест на помирение — пошегува се главният писар. — Нещо като извинение за отсъствието му от нашата среща.

Рахимере сви рамене и направи знак на служителя да дойде по-близо. Амеротке погледна през рамо. Лицето на Хатусу бе побледняло, а очите й блестяха от гняв. Тя имаше правото да получи подаръка: беше домакиня и господарка на този дворец. Намесата на Рахимере обаче се оказа публичен укор и подигравка, а и красноречиво напомняне, че той държи в ръцете си юздите на истинската власт. Служителят приближи с ковчежето.

— Господарю — обясни той, — донесе го облечен в черно човек.

Амеротке изпусна парчето гъше месо, от което отхапваше. Споменаването на хора, облечени с черни дрехи и наметала, го върна към неща, за които бе вече чувал. От изпратените до съда донесения Амеротке бе научил за гилдията на професионалните убийци, чиито членове се обличаха в черно от главата до петите и бяха въздигнали в култ свирепата богиня с котешки образ Мафдет. За тях се говореше, че са кръвожадна шайка, готова на всичко срещу необходимото заплащане.

— Приемам подаръка — почти раздразнено плесна с ръце Рахимере. — Отворете сандъчето!

Счупиха печатите, отворен бе и капакът. Прокънтя писък. Служителят бе извадил съдържанието на ковчежето и сега го държеше високо пред очите на всички: беше отрязалата глава на жреца Аменхотеп, а от врата му още капеше кръв.