Маската на Ра

Шестнадесета глава

Амеротке влезе в тъмните галерии и коридори в Дома на смъртта под храма на Маат. Пазачите с маскирани лица стояха под припукващите смолисти факли. Един тъмничар вдигна дървените пречки и отвори вратата с ритник. Рахимере бе затворен в малка килия: в самия горен край на боядисаната в бяло стена имаше неголям отдушник, пропускащ скъпернически светлината и въздуха. Бившият везир бе почти неузнаваем. Високо по бузата му се виждаха охлузвания, бледото му и небръснато лице имаше нездрав вид, но в очите му продължаваше да гори злост. Той не си направи труда да стане от леглото със зелена рогозка, където бе седнал с кръстосани нозе, а само събра на кръста си краищата на мръсната препаска около слабините.

— Дошъл си да ми се подиграваш ли?

— Не. На разпит.

— Какво има да ме разпитваш?

— За смъртта на Ипувер и Аменхотеп, за покушението срещу генерал Омендап и за изнудванията на царицата.

Рахимере сви устни:

— Изнудване ли? На нашия божествен фараон!

— И за убийствата, и за опита за убийство — почти заекна Амеротке, все още разтърсен и далеч не на себе си след срещата с Хатусу и Сененмут.

— Нямам вина за никакви убийства. Смъртта на Ипувер ли? — размаха ръце Рахимере. — За какво ми е притрябвало да убивам Ипувер? — приведе се той напред. — Ипувер си падаше по млади момичета. Обещах да му напълня най-малко една стая с такива. Ами това изнудване?

Амеротке осъзна, че само губи времето си. Обърна се към вратата.

— Няма да чуете нищо от мен! — изкрещя Рахимере. — Ако онази кучка иска да ме убие, нека прати копоите си тук, долу!

— Няма да се наложи — спря се Амеротке до вратата. — Намерили са писмата ти до царя на Митани. Знаеш каква е присъдата за измяна!

Като затръшна вратата след себе си, Амеротке премина като хала по коридора покрай маскираните стражи. Това място вонеше на смърт! Той искаше да се измъкне от тук, да помисли, да подготви речта си за пред божествената Хатусу, в която да настоява, че смъртните случаи, убийствата и изнудването ще останат загадка. Той влезе в Залата на двете истини. Нямаше жива душа. Съдът бе затворен поне за пет дни, считано от днес, а Амеротке добре знаеше, че броят на делата, очакващи съдебен процес, ще се окаже нараснал поради неотдавна отминалите бурни събития. Той се облегна на една от колоните, загледан в стола на съдията, в малката полирана маса и във възглавниците на писарите. От вътрешния двор се чуваха приглушен разговор, викове и крясъци на деца.

Амеротке прекоси бавно залата и се взря внимателно в една от фреските на стената. Богинята Маат с щраусово перо в косата бе приседнала на пети пред бога Озирис, който държеше везните. Каква трябваше да бъде отсъдата му тук? Съдията се замисли: какво щеше да бъде неговото решение на случая? Той се върна и влезе в малкия си личен параклис. В молитвения кът бе изправена статуята на Маат. Подът бе старателно опесъчен, съдовете за светена вода почти преливаха, а някой — навярно Пренхое — грижливо бе напълнил кадилниците с тамян. Бяха поставени също малки съдини с канела. Мястото за молитва изглеждаше чисто и миришеше на чисто; пред олтара бяха положени нови възглавници.

Амеротке коленичи и направи опит да се помоли за напътствие, но се сети, че не бе пречистил устата и ръцете си. Дали не бе започнал да подражава на Аменхотеп? Ярки картини, сякаш реално нарисувани, изпълниха без остатък съзнанието му. Жестокото кръвопролитие извън лагера; пронизителните крясъци на гърчещи се мъже; плискащата кръв около колелата на колесниците; мятащите се коне, които премазваха телата на падналите и вече бездиханните… Писъците за милост. Блестящата в славата си Хатусу; Менелото в подножието на онези стъпала и наобиколилите го амемети, прилични на сенки. Ами онази ужасна стела, оставена от Хеопс? Амеротке се вгледа в олтара пред себе си. Наистина ли всичко бе само фалш? Имаше ли някой там, за да чува? Една сянка влезе и коленичи зад него. Амеротке погледна през рамо.

— Господарю, нощес сънувах сън. Видях се седнал на палма, която по едно време се превърна в смокиново дърво. А под клоните му ти късаше дрехите си… — лицето на Пренхое беше толкова напрегнато и той мачкаше с такава сила папирусния свитък в ръцете си, че Амеротке преглътна гневния си отговор.

— И какво означава всичко това, родственико?

— Означава, че мен ме очаква нещо хубаво. А ти ще се отървеш от някакво зло. Господарю, аз съм добър служител.

— Ще има и повишение!

— Господарю, аз съм добър служител — повтори Пренхое. — Записвам дословно всичко, изречено в съда. А когато те няма — продължи той забързано, понеже съзря гнева в очите на Амеротке, — обсъждам станалото с мои колеги. Шуфой ми разказа — почти в скоропоговорка продължи Пренхое — за посещението ти при стария жрец, който се яви като свидетел. И как мъникът те е спасил от онези хиени.

— Да не си го споменал пред господарката Норфрет! — прекъсна го Амеротке.

— Не, господарю, но мисля, че би трябвало да прочетеш това — засуети се Пренхое и разви папирусния свитък. — Ето какво е казал тогава старият жрец. Не е ли странно?

Амеротке се приведе и се вгледа отблизо, защото светлината бе слаба.

— Не, не. Ето тук — посочи с пръст Пренхое.

Амеротке зачете свидетелското показание. Той примигна и се наведе още по-ниско, загърбил протоколните предписания.

— Аз… Аз… — заекна той и погледна нагоре: — Какво значи това, родственико?

Силно възбуденият Пренхое едва преглътна:

— Отидох при гробниците в Некропола. Обиколих и Домовете на вечността, преди да посетя гробницата на родителите му. Майка му е била жрица на богинята Мерецегер.

— Богинята змия! — задиша тежко Амеротке. Той се запита дали това е пътят, който следва истината. Дали има някакъв невидим огън, който осветява и разпалва разума и душата? Обърна се, стисна между ръцете си лицето на Пренхое и го целуна силно по челото. Младият писар, се изчерви от смущение.

— Пренхое, ти си ми роднина, но и приятел. Забелязал си нещо, което аз съм пропуснал. Намерил си онова, което не съм догледал. Ето защо ти ще бъдеш моите Очи и уши от идния път, когато седна на стола на съдията. И можеш да сънуваш до насита онова, що е на сърцето ти. А сега чуй с какво трябва да се заемеш.

Амеротке прекара по-голямата част от деня недалеч от Залата на двете истини. Слезе до езерото и се пречисти, умивайки тялото и лицето си във водите, от които бе пила ибисовата птица. Облече си чисти дрехи, които държеше в малка стаичка зад параклиса. Пречисти устата си със самородна сода и пръсна още тамян пред богинята. Накрая коленичи, опрял чело на земята.

— Съгреших! — призна той. — Съмнявах се! Но сърцето ми е чисто и искам да погледна лика ти. Помогни ми да вървя по пътя на истината и да не се отклонявам от него!

Бе обхванат от такова вълнение, че забрави да се нахрани; едва към залез излезе в района около храма и си купи няколко дълги парчета гъше месо, опечено върху дървени въглища. После приседна на земята, хапна и пи малко вино. Асурал се бе погрижил да събере част от храмовата полиция отвъд вътрешния двор. Пренхое също бе там, а малко по-рано бе пристигнал и Шуфой. Съдията ги бе помолил да останат на това място и да не го безпокоят, но за всеки случай поиска от Асурал да му даде ножа си. Скри хладното оръжие под горната си дреха и влезе в помещението с олтара. Приседна там, опрял гръб о стената. Запали алабастровите маслени лампи, така че всичко бе готово, когато влезе Сетос. Амеротке го покани с жест да седне на отсрещната възглавница.

— Благородни ми Сетос, доволен съм, че можа да дойдеш.

Царският обвинител седна с кръстосани крака; очите му гледаха внимателно, а на слабото му лице с остри черти бе положена маската на безпокойство и загриженост. Той сложи до себе си малка торба с принадлежности за писане.

— Какво бе решила да сподели божествената ни господарка?

— Че Рахимере ще бъде съден за измяна.

— Но не и за убийство, така ли?

— Не, уважаеми. По такова обвинение ще бъдеш съден ти!

Сетос се изправи и усмивка разкриви лицето му.

— Амеротке, Амеротке, нима слънцето е размекнало мозъка ти? Или жегата от вихъра на боя…?

Амеротке посочи олтара:

— Сетос, Маат никого не изпуска от погледа си. Именно тя, която е самата истина, познава тъмата в сърцето ти, макар да си главният царски обвинител, Очите и ушите на фараона, най-близкият приятен на Тутмос II. Сигурен съм, че покойният фараон ти е разказал за всичко, което е научил в онези тъмни зали под пирамидата на Хеопс! — Сетос дори не трепна. — Ти, върховни жрецо — продължи Амеротке — ти си бивш изповедник на царица Ахмозе — майката на божествената Хатусу. Какво стана с теб, приятелю? Думите на Тутмос ли те смразиха? Че египетските богове не са нищо повече от каменни идоли, а? Как ще трябва да се върнеш в Тива и да отсъдиш поновому, да сринеш олтарите и да въведеш нов ред в името на Единствения, който някога вървял сред хората в началото на времето, преди да избухне онази първа война? Още преди да бъде разбито огледалото на истината, а всички ние — оставени само с отломъците от него? — приведе се напред Амеротке. — Няма ли да възразиш?

— Приказката си я бива, дума няма — отзова се Сетос.

— Тутмос не е скрил нищо от теб. Изпратил е теб, най-верния си, обратно в Тива, за да подготвиш посрещането му и да заложиш всички планове, необходими за произнасянето на неговата върховна отсъда. Но в твоята душа вече е царял немислим дотогава смут. Осъзнал си, че идва краят на храмовите култове и предстоят лишаването на жреците от собственост и конфискация на всички богатства. Какъв гняв те е разтърсвал, когато си разбрал какво трябва да извършиш! Навярно си се преструвал, че слушаш внимателно: съгласявал си се, но дълбоко в душата ти е зреел планът за отмъщение. Търсил си отчаяно начин, преди да приемеш жребия — спря за миг Амеротке. — Но ти си царски обвинител. Познаваш добре нечестивите наслоения под повърхността на Тива. Наел си хора от задругата на убийците амемети. Поискал си да се създаде объркване и смут. Платил си им да отидат в Некропола и да осквернят гробницата на фараона, но това е било предизвикано по-скоро от гняв, а не от злост. Мислил си дълго и упорито, преди да промениш хода на действията си. Не си могъл да държиш в ръцете си Тутмос с неговото пословично твърдоглавие. Още в момчешка възраст той е имал подчертано отрицателно отношение както към жреците, така и към поклонниците на култове в храмовете на Тива. Но Хатусу е била нещо друго — не само млада, но и уязвима: не бе дарила съпруга си с жив мъжки наследник. — Сетос дишаше тежко с разширени ноздри. — След като не си успял да установиш контрол над Тутмос, постарал си се да направиш същото с Хатусу, която захапва стръвта, потискана от своята несигурност и тревога.

— И какво си приготвил да кажеш по-нататък? — прекъсна го Сетос. — Че съм убил божествения Тутмос в храма на Амон Ра, така ли?

— О, не, защото не си бил в храма — отговори Амеротке. — По това време си бил долу, на кея.

— Защо, може би за да скрия една отровна змия на борда на царския кораб, а?

— О, не. Това е станало по-късно. Ти си жрец на Амон Ра. Взел си няколко от белите гълъби, които гнездят в храма, и си ги отнесъл на закътано място. Там си наранил телата им и си ги пуснал. Разбира се, че гълъбите се връщат обратно в гълъбарника си независимо дали са ранени или не. Сетос, колко бяха те? Шест или седем? Някои са умрели по обратния път, други са паднали от небето, неколцина са опръскали тълпата с кръвта си. Лошо знамение за връщането на фараона! Какви са били плановете ти? Да се подсили значението на такива поличби може би? Да изплашиш Тутмос или да подбудиш народа към съпротива срещу него? — протегна напред ръце Амеротке, оглеждайки пръстите си. — Искал си да имаш власт над фараона. Да унищожиш замисъла и идеите, заченати в Сакара. Да го уплашиш със знаци и поличби, а после да контролираш действията му посредством господарката Хатусу.

— Тутмос умря! — бе резкият отговор на Сетос.

— О, сигурно си го приел като знак за божия намеса — отвърна Амеротке. — Нещо като отговор на молитва. Тутмос, уморен и с гъмжащо от планове съзнание за всевъзможни начинания, получава припадък и умира пред статуята на Амон Ра. Е, сега не са ти нужни нито ранени гълъби, нито осквернени гробници. Тутмос го няма вече, така че ти трябва само да попритегнеш примката около господарката Хатусу. Освен това се налага да представиш смъртта на фараона като божествена отсъда — ухапване от змия, която е символ на Дуат в мрака на подземния свят.

Сетос вдигна вежди и запита:

— Как?

— Ти си във върховната жреческа йерархия на Амон Ра. Високопоставените Очи и уши на царя. Можеш да пътуваш навсякъде без ограничения и никой няма правото да ти задава излишни въпроси. Оставяш отровната вилица в жалейната зала, като принуждаваш Хатусу да промуши с нея трупа на съпруга си. Междувременно си занесъл онази отровна змия на царския кораб. Имал си и други планове, нали? Стремял си се да създадеш раздор, объркване и пълен хаос, така че дори идеята за плановете на Тутмос да бъде забравена. Наложило се е да се вземат специални мерки за придружителите на фараона в Сакара — Менелото, Ипувер и Аменхотеп. Щом като фараонът е разкрил пред теб сърцето си, може да е направил същото и пред други приближени. Защо не? Затова те е трябвало да замлъкнат. С помощта на тайнствените си писма нареждаш на Хатусу да повдигне обвинения срещу Менелото. Убиваш Ипувер в заседателната зала на съвета, докато горкият Аменхотеп просто няма как да не зачете поканата на благородния Сетос. Затова отива на посоченото усамотено място на брега на Нил. Ти ли го уби със собствените си ръце? Или го чакаха амеметите? Даде ли им ясни наставления да го убият, да отделят главата му от тялото и да я изпратят като подарък на Рахимере, за да посеят още по-голям раздор в царския съвет, събрал се на оня злощастен гуляй?

— И тази приказка си я бива — рече Сетос. — Но защо ли е трябвало да го правя?

— За да бъдат защитени култът и всичките почести към храма. За да възникнат такъв смут и хаос, че бляновете на Тутмос и на всичките му евентуални последователи да бъдат забравени завинаги. Сигурно си се виждал като избраник на боговете в собствените си представи. Съперничеството между Хатусу и Рахимере се оказва благодатна почва за твоя посев.

— На змии ли? — подигравателно вметна Сетос.

— Да, бе! Нали си спомняш процеса срещу горкия Менелото? Той бе призовал в своя защита възрастния жрец змияр Лабда, който ни разказа обстойно за отровните и безобидните змии, но изненадващо спомена мимоходом и твоя милост. Описвайки природата на силно отровните змии, той каза: „И почитаемият Сетос би трябвало да го знае“! Тогава само ти си обърнал внимание на думите му. Лабда е имал предвид, че майка ти също е била жрица на култа към богинята змия Мерецегер. Тя не е могла да не познава добре отровните змии, от които гъмжи както в пустинята, така и по тучните брегове на Нил. Гробът й в Некропола го доказва. Моят роднина Пренхое е ходил специално там, за да провери. Самият той ми обърна внимание на думите на стария жрец. Пренхое може да е тълкувател на сънища и малко фантазьор, но е тънък наблюдател. Намерил е гробницата на родителите ти. На външната й страна се намира изображение на майка ти — Сетос примигна и отклони погледа си. — Сигурен съм, че помниш добре! Стъкмена в жречески одежди жена със змия в ръката показва на младо момче с провиснала къдрица коса от едната страна на лицето му как да държи влечугото. Ти си това момче, нали? — съзнателно си наложи по-спокоен тон Амеротке. — И така: взел си отровната твар и си я занесъл на борда на царската ладия, докато вилицата, оставена от теб за Хатусу, е често ползвано приспособление от жреците, които боравят със змии! — Сетос дишаше бързо с полузатворени очи, полека изтегляйки назад главата си. — Ако си подготвен да си служиш със змиите — продължи Амеротке, — те не са опасни. Донесъл си една от тях в залата на съвета, скрита в писарска чанта, която се носи на гръб. Оставена в покой на тъмно в чантата, след като е била нахранена, отровната змия си е почивала кротко. Когато работата на съвета е била прекъсната за почивка, ти си разменил чантите. Горкият Ипувер е бръкнал в нея и змията мигновено го е ухапала. А виното на Омендап не е ли съдържало някаква змийска отрова? Кога постави съдовете с отровното вино в личните му запаси: преди да напуснем Тива или по време на марша в северна посока?

— Доказателство? Къде е доказателството? — дразнещо процеди Сетос. — Думите ти все още не доказват нищо.

— Мислел си, че всичко ще бъде покрито в суматохата — отговори Амеротке. — По някое време обаче си се усъмнил, че аз постепенно се приближавам до истината. Освен това си си дал сметка, колко опасен е бил старият Лабда. Познавал е семейството ти и е знаел за специалната ти подготовка. Той също е трябвало да замлъкне. Отишъл си в светилището му и си го убил, като умело си подмамил и мен на същото място. Ти махна дъските от мястото им. Сигурно след месеци са щели да намерят онова, което хиените са щели да оставят от мен. Още една загадка, която да дообърка мислите на хората и да подхранва слуховете в Тива — спря за миг Амеротке. — Щял съм да изчезна така, както е трябвало да се случи и с Менелото. На амеметите е било поръчано да го отведат в Червените земи, да го убият и да скрият трупа му. Цяла Тива е щяла да го брои за избягал престъпник. Объркване след объркване! Водачът на амеметите ли разнасяше онези восъчни фигурки като предвестници на смъртта? А, между другото, той каза ли ти, че Менелото е успял да избяга? — вместо да отговори, Сетос сви устни, готов да изръмжи. — В качеството си на обвинител в името на фараона — продължи Амеротке — не може да не си знаел как да установиш връзка с гилдията на убийците. Със сигурност си им платил добре, за да последват войските в очакване на удобния момент за удар върху мен, Омендап или Хатусу — събра в едно ръцете си Амеротке. — Знам голямата тайна — изрече тихо той. — Изчетох стелата в Сакара — спря тук Амеротке за малко, без да сваля очи от Сетос. — Те влязоха след мен и Менелото. По този начин си осигурих всички необходими ми доказателства. Един от тях е задържан.

— Всички са мъртви! — отряза Сетос и затвори очи, осъзнал ужасната си грешка.

— Лично ли отиде там? — попита Амеротке. — Мина ли по тайните коридори? — Сетос приседна с кръстосани крака и наведена глава. — Е, уважаеми, погледни фактите — настойчиво продължи Амеротке. — Като царски обвинител несъмнено си знаел за амеметите. Бил си близко доверено лице на божествения Тутмос. Като начеващ жрец си бил капелан изповедник на царицата майка Ахмозе. Не може да не си знаел за нейните фантасмагории във връзка със зачеването на Хатусу. Бил си на кея в деня на завръщането на фараона в Тива. Присъства на съдебното заседание, когато възрастният жрец направи връзката, загатвайки за родителите ти. Знаеш достатъчно за змиите. Бил си и на местопрестъплението, довело до смъртта на Ипувер. Аменхотеп е вярвал в теб и без съмнение се е отзовал на поканата ти, въпреки че е бил потиснат и прекомерно вглъбен в себе си. Нищо не ти е пречело да бъдеш в близкото обкръжение на генерал Омендап, така че присъствието ти около личния му багаж не е предизвикало подозрение. Сега не съм пред теб в качеството си на съдия, но ако се намирах в Залата на двете истини, без съмнение щях да постановя, че се налага да чуя отговора ти по представените доказателства.

Сетос потри лицето си и леко се усмихна.

— В края на краищата — започна той бавно — крайният победител съм аз. Амеротке, аз постигнах онова, което боговете поискаха от мен. Тутмос ми каза всичко, което бе открил в Сакара — разтвори той ръце. — Какво друго можех да направя? Да оставя този фантазьор да се върне в Тива ли? Да му позволя да разруши храмовете и култовете, съществували от много стотици години, така ли? Да изгони жреците? Той беше също като момче, получило нова играчка. И след като сподели всичко с мен, да започна да подскачам от радост в победен танц! — завъртя той глава в знак на несъгласие. — Върнах се бързо в Тива. Поисках в молитвите си помощ, която да ме води. Да, оскверняването на гробницата му и ранените гълъби бяха чисто и просто паникьосване. Но когато Тутмос се срина и умря, приех го като отговор на боговете на моята молитва. Съумях да удържа в ръцете си Хатусу, или поне смятах, че съм го постигнал. Амеротке, не принуди ли тя всинца ни да признаем, че сме сбъркали в преценките си за нея? Тя се оказа мъж повече от съпруга си и баща си, взети заедно. Да, наистина исках да създам пълно объркване. Имах желание да залича всички спомени за виденията, идеите и откровенията на Тутмос. Смятах, че процесът срещу Менелото ще предизвика повече разпри и ще доведе до по-голяма несигурност. Не бях сигурен доколко е запознат с реалното състояние на нещата и докъде биха могли да се прострат признанията му на открито съдебно заседание. Разбира се, честният Амеротке го пое и като съдия наложи определен ход на събитията — Разбрах, че бях допуснал грешка. Менелото трябваше да бъде убит, но той избяга. Колкото до останалите? — сви рамене той: — Аменхотеп също бе набелязан да замлъкне, а аз и досега не знам точно какво е споделил божественият Тутмос с Ипувер, а още по-малко с генерал Омендап. Мислех, че ако използвам съперничеството между Хатусу и Рахимере, всички налудничави планове на мъртвия фараон ще бъдат забравени — той протегна ръце. — Тутмос бе умрял, но кои още бяха посветени? Хатусу? Рахимере? Омендап? Менелото? Аменхотеп? Ако възкачването на трона протечеше мирно и гладко, кой знае какви смахнати идеи можеха да се появят и да бъдат прокарани? Не виждаш ли, че нямах избор! Тутмос или ония, които бе успял да убеди, щяха да нанесат удар в самото сърце на религията на Египет. Съжалявам както за амеметите, така и за станалото в Долината на царете, но отново нямах избор — изнесе той главата си напред с широко отворени очи. — Амеротке, водеха ме боговете! Самият Сет командваше душата ми. Каква сила има намесата на хората в сравнение с пожеланията на Амон Ра?

— Ти ще умреш — отговори Амеротке.

— Всички умираме, Амеротке. С всеки изминал ден сенките се удължават и идват по-близо до нас. Моля само за едно: не искам да ме заравят в Червените земи или да увесват голото ми тяло от пилоните. Не желая тълпата да ми се подиграва, както и някой друг да научи причината за моите действия. Нека пясъците да продължат да се носят над Сакара, а Хеопсовата пирамида да запази тайните си — той облиза устни. — Бих поискал малко вино, съвсем малко.

Амеротке отиде до мястото, където жрецът оставяше храна и питие за богинята. Там напълни една пръстена чаша до половината. Тогава долови някакво раздвижване зад себе си и се обърна, за да види как Сетос, наклонил главата си назад, изтърсва в устата си последните капки от съдържанието на някаква миниатюрна съдинка, която бе извадил от чантата си с приспособления за писане. После я пусна на земята.

— Отрова на змия — рече той. — Тя ще спре сърцето и ще спече кръвта ми… — той полегна като дете, което се кани да заспи, облягайки главата си на чантата. После протегна ръка: — Амеротке, не ме оставяй сам! — съдията коленичи до него. Хвана ръката на Сетос, която вече изстиваше, лепкава и влажна, но хватката й бе все още силна. — Помоли се за мен — пошепна Сетос. — Нека погребат трупа ми, както подобава. Оставете моята Ка да отиде в залата на Озирис, където ще отговаря за стореното от мен.

Той остана така още малко, а после тялото му бе разтърсено от конвулсии и в ъгълчето на устата му изби фина пяна. Клепачите му потрепнаха и главата му се отпусна встрани. Амеротке освободи ръката си. Той изрече кратка молитва и обходи с поглед затворената врата на олтара, съдинките с тамян и свещените чаши и чинии. После наведе глава.

— Накрая — молитвено произнесе той — остава само истината!