Маската на Ра

Дванадесета глава

Четирите основни войскови съединения на Египет — полковете на Озирис, Изида, Хор и Амон Ра — сега се придвижваха на север по източния бряг на Нил. Всяко съединение носеше отличителните си емблеми от сребро и щандартите, почти скрити в плътните облаци от белезникава прах, вдигани от маршируващите нозе.

Войската се движеше бързо вече втора седмица; писарите отмятаха всеки изминат итеру14; имаше определено количество храна и вода, които се раздаваха редовно. Но крачещите мъже бяха гладни и жадни въпреки всичко. Те хвърляха завистливи погледи наляво, където военните галери пореха водите на Нил с позлатените си носове, изрязани във форма на озъбени животни. Морските пехотинци на борда на всяка от тях бяха строени в пълно бойно снаряжение: слънцето бе спряло в бронзовите им брони. Гребците залягаха над веслата, подтиквани от виковете на надзирателите и офицерите, които сновяха по палубата между кърмата и носа. Бризът бе стихнал, така че галерите трябваше да бъдат в близост с полковете, защото носеха в трюмовете си вода, храна с дълъг срок на годност, оръжие и провизии. И още нещо: бойната флота пазеше левия фланг на войската.

Митанийците бяха хитроумни бойци. Данните от разузнаването бяха оскъдни, но, изглежда, силите им бяха прекосили Нил и можеха да предприемат флангово обхождане. Ако си струваше да се вярва на някои още по-лоши вести, войските на царство Митани можеха да завземат дори няколко галери, с които да се спуснат нагоре по Нил и да оставят след себе си само прах и разруха.

Въпреки това духът на воините беше висок. Откъм реката се чуваше далечната песен на гребците, които призоваваха невидимия си враг на бой:

Песента зазвуча по-силно, след което притихна. Амеротке, крачещ като деснофлангови на сгъстения боен строй, също погледна завистливо натам. Той надигна кратуната и отпи глътка вода; после спря, отвори увесената на гърба си торба, извади палитрата и добави няколко слоя тъмно багрило около очите си — надеждна защита срещу вятъра и прахта. Бялата му шапка с червен кант като отличителен знак на офицер го пазеше донякъде от слънцето, но гърлото му бе пресъхнало, петите му бяха подбити и той потискаше с мъка болката в краката си, жадуващи за почивка. А бе длъжен неотменно да поддържа славната самоувереност на старши офицер. Хората му неотклонно следяха неговото настроение и поведение. И сега знаеше как мърморковците от Неферу, подсилващият контингент наборници, дебнеха във всеки миг за най-незначителния признак на умора или отпускане в известния благородник и техен офицер.

— Кога ще почиваме? — извика нечий глас.

— Когато се стъмни! — извика в отговор Амеротке. — Бийте крак, момчета! Така бедрата ви заякват. Жените ще подсвирват по вас, когато се върнете в Тива.

— Имам нещо по-добро за гледане от бедрата си — не се стърпя да подвикне някой. — Ако още ден-два не пипна жена, ще тръгна на три крака, а не на два!

Дръзката и неприлична приказка предизвика взривове от смях по редиците, които я пренасяха една след друга. Амеротке продължи да крачи с удвоена енергия. Над него кръжаха лешояди с широко разперени криле. Войскарите ги наричаха кокошките на фараона. Те щяха да следват дългата колона мъже в очакване на отпадъците от храната. Макар и любители на мърша, птиците бяха приемани като поличба за добър късмет.

Амеротке заслони очи и погледна вдясно, където хилядите големи бойни колесници — по петстотин към всеки от полковете — громоляха посред облаци прах. Сред тях беше и неговият ескадрон. Върховният съдия беше също педжет, водач на колесница, и предвождаше корпуса с прозвището „Хрътките на Хор“. Сега собствената му колесница бе управлявана от скеджен — колесничар. Много по-леко щеше да пътува с него, но макар и изкусителна, осъществяването на тази идея щеше само да забави колоната на пешаците и да умори излишно конете. Пъргавите атове от Ханаан, чиито бойни украшения от пера танцуваха в поривите на бриза, трябваше да останат максимално свежи в случай на внезапно нападение. Далеч на север и изток се движеше очертаната верига на съгледвачите. Те бяха предимно бродници из пустинята и обитатели на пясъците, познати като бедуини. Върховният главнокомандващ Омендап никак не им се доверяваше. Колесниците представляваха сигурна защита по десния фланг, която щеше да даде възможност на полковете да се разгърнат в случай на поява на митанийци.

Амеротке погледна към небето: преваляше обед. Преходът на войската започна преди повече от две седмици. Оставиха зад себе си Абидос и Мемфис; сега следваха течението на Нил, търсейки митанийската войска, която бе съсредоточила цялата си сила някъде на североизток, ако можеше да се вярва на съгледвачите. До полковете стигнаха слухове, че светилищата на Амон Ра са ограбени и изгорени, а митанийците чакат египетската войска отпочинали и свежи. След като тя бъдеше разбита, пред завоевателя щеше да остане само богатата и тучна долина на Нил — беззащитна и готова за плячкосване.

На Амеротке не му оставаше нищо друго, освен да се надява на плана на Омендап, според който врагът трябваше да бъде ударен изневиделица. По бреме на дългите нощни заседания генералът твърдеше, че митанийците няма да очакват да се натъкнат на огромното войнство, събрано набързо от писарите в Дома на битката. Те заедно с чиновниците от Дома на войната бяха работили без почивка, за да съберат оръжие, храни, карти, магарета и всичко останало, необходимо за водене на бой — Амеротке преценяваше, че ако съумеят да изненадат митанийците, би се стигнало до промяна към подобряване на обстоятелствата. Шпионите от Дома на тайните се върнаха в Тива с новини за огромна вражеска армия, прекосила Синайската пустиня, която се движела твърдо встрани от главния царски път, познат като Пътя на Хор. Митанийците напредвали крадешком и сега държали в ръцете си както пътя, така и пустинята с намиращите се там мини за злато, сребро и тюркоази.

Някъде откъм челото на колоната се обадиха тръбачите от войсковата музика: фанфарите им трябваше да раздвижат кръвта на крачещите войскари. Отделните батальони отговориха с рев и приветствени викове, след което подеха песни, някои от които доста цинични.

Всеки батальон си имаше име, като „Ревящият бик от Нубия“ или „Беснеещата пантера на фараона“. Съединенията следяха зорко за доброто си име, а по време на дългия преход си разменяха добродушни закачки. Съгледвачи, яздещи покрити с пяна коне, задминаваха с тропот колоната към офицерската свита в челото. Амеротке ги изпращаше с поглед, а мислите му се връщаха към нощта, когато Шуфой успя да го спаси от онези страхотии в Долината на царете. Бяха преполовили пътя си към дома, когато ги настигнаха царски пажове, натоварени със задачата да го придружат до Дома на милион години. Шуфой продължи пътя си със заръки за Норфрет, а съдията забърза обратно към двореца, където завари пълна бъркотия в царския съвет. Завистта, подозрителността и сепаратизмът бяха изплували на повърхността. Писарите от Дома на битката бяха влезли в двубой с колегите си от Дома на войната, но заедно крещяха ругатни към писарите от Дома на тайните за тяхната некадърност и безпомощност да предупредят овреме за ужасната заплаха, надвиснала над царството. Съветниците не им отстъпваха с нищо. Хатусу, Сетос и Сененмут се подиграваха открито на везира Рахимере, а той, подкрепян от Байлет и жреците, отвръщаше на обвиненията, като стоварваше всичко върху главата на Хатусу.

— Ако тя бе отишла в харема — зъбеше се Байлет, — управлението в Тива щеше да запази целостта си и полковете щяха да бъдат изпратени по назначение.

— Глупости! — се бе нахвърлил в отговор Сененмут. — В жилите й тече кръв на фараон. Ако не бяхте губили времето й с празни разправии, проблемът щеше да е решен!

Накрая Омендап им припомни за реалната опасност от нападението на митанийците, водени от своя цар Тушрата — голям любител на военни приключения.

— Имаме малко войска на север — заяви той. — Митанийците прекосиха Синай. Навярно са палили градове и села и са подстрекавали военните ни гарнизони към неподчинение. Те няма да нанесат удар в делтата, нито ще се отправят на юг, а ще останат да чакат развоя на събитията. Едва ли знаят за разправиите и разцеплението тук, както и за смъртните случаи, не, жестоките убийства, казано по-точно. Надяват се, че ще изпратим на север някаква размъкната сбирщина, която да изтребят, преди да продължат на юг — позасмя се Омендап. — Но ние ще си осигурим преимущество, като изпратим четири полка веднага, а петият — на Анубис, може да ни последва. Трябва да ударим, при това начаса. Войската трябва да поеме на път веднага след съмване — думите му предизвикаха поредния шум и бъркотия, но Омендап изложи отново доводите си спокойно и разсъдливо: — Аз ще поема командването, а нейно височество ще придружи войската. Тя носи фараонска кръв, както изтъкна Сененмут, така че това е нейно задължение.

Хатусу се накани да възрази, но Сененмут й пошепна нещо на ухото. Тя протегна ръка и посочи към военната корона — синия шлем, носен винаги при бойни действия от фараона.

— Ще я взема — заяви тя. — Така войските ще знаят, че духът на фараона върви рамо до рамо с тях!

Рахимере сведе глава.

— Но не забравяй и съветниците си — добави заядливо той. — Вие, Амеротке, не бяхте ли предводител на колесница? Всички изкусни командири ще са потребни на генерал Омендап.

— Ще тръгна — отсече Амеротке с почервеняло от гняв лице, без да размисли. — По време на отсъствието ми Залата на двете истини ще бъде затворена.

Рахимере само премигна и отклони погледа си встрани. Амеротке знаеше, че вече е обвързан. Каквото и да опитваше, както и да се съпротивяваше, бе свързал съдбата си със съдбата на Хатусу, която вече отблъскваше назад стола си — знак, че заседанието на царския съвет е приключило.

Амеротке се прибра бързо у дома и разказа за случилото се. Норфрет пребледня, прехапвайки горната си устна. Тя направи опит да прикрие обзелата я тревога, но съпругът й я прегърна през раменете.

— Нищо няма да ми се случи — успокои я той. — Ще се върна в Тива на върха на славата.

Имаха съвсем кратко време да останат сами. Момчетата влетяха с порой от въпроси. Амеротке утеши и тях. Разпореди се да доведат Пренхое и Асурал. Даде им точни указания, как да се погрижат за храма и с какво да помогнат на Шуфой, за да бъдат в безопасност Норфрет и децата.

— Не мога ли да дойда с теб? — попита Шуфой. — Някой ще трябва да пази гърба ти.

Амеротке бе приклекнал и прибрал в дланите си ръцете на малкия мъж.

— Не бива, Шуфой, повярвай ми! Трябва да останеш тук. На теб се полага да оградиш с внимание и грижи Норфрет и двамата ми синове. Ако се случи най-лошото, а ти ще го узнаеш първи, закриляй семейството ми. Ако ми го обещаеш, ще бъда по-спокоен по време на прехода.

Шуфой му даде думата си. Скоро след това Амеротке тръгна, за да се присъедини към полковете, които вече излизаха от лагера и оформяха походната колона.

Сега съдията се сепна от поздравителен вик и изплува от спомените за близкото минало. Огледа колоната назад и напред. Хатусу в личната си колесница изскочи от облак прах. Войскарите заудряха оръжията си: колесницата забави своя ход, докато царицата приемаше овациите им. Двата черни коня бяха подбрани сред най-добрите в оборите на фараона. Те обтягаха сбруята си, покрити с бяло ленено платно, а големите щраусови пера между ушите им танцуваха при всяко движение. Амеротке разпозна конете — Слава на Хатор и Мощ на Анубис, известни с бързината си. Водач на колесницата беше Сененмут, облечен в бяла пола, покрита с кожени ремъци. Напреко на голите му гърди бе провесен портупей с бронзови пулове. Косата на стоящата до него Хатусу бе пристегната назад с панделка. Тя носеше прилепнала по тялото й ризница от малки бронзови плочки, пришити към ленена туника, която стигаше под коленете. В пояса й бе затъкнат кинжал с тясно острие. Плътно около нея бяха стълпени още колесници от личната й гвардия. Зад тях прибягваха с дълги скокове добре въоръжените нактуа — момчетата с яки ръце, ветерани от различните полкове. Те носеха кръгли бронзови щитове, мечове и кинжали, а телата им бяха защитени от брони с ленена подплата и обемисти овални предпазители на слабините.

Царската колесница приближи и спря. Хатусу се приведе встрани. На Амеротке сега тя му се стори по-хубава, отколкото я бе виждал и с най-пищните й дворцови премени. Цялата трептеше и сияеше:

— Е, Амеротке, позагрубяха ли краката ти?

— Съвсем малко, ваше височество.

Хатусу откликна с нисък гърлен смях, когато докосна блестящата от пот ръка на Сененмут и я стисна леко, преди да слезе от колесницата. Маршируващите войскари я следяха с одобрителен поглед, докато тя вървеше с леко поклащане към командира им. Беше така стройна и безупречно сложена, а въпреки жегата по челото и лицето й нямаше и капчица пот. Тя подаде винен мех на Амеротке.

— Но само глътка — предупреди го тя. — Сладни на езика и весели сърцето.

Амеротке изпълни заръката.

— Не сменяй изражението на лицето си — заговори бързо и ниско тя, докато вземаше обратно меха с виното, — когато ти кажа, че митанийците се оказаха по-близо, отколкото смятахме. Тази вечер ще стануваме близо до оазиса в Селина, където има трева за фураж и вода за някои от нас. А утре ще разберем дали ни очаква най-лошото.

Тя се върна обратно и се качи в колесницата. Сененмут кимна с лек поклон, пое юздите и всички колесници — нейната и на ескорта — продължиха надолу по дължината на колоната.

Амеротке гледаше как се отдалечават. От практическа гледна точка не Хатусу, а Омендап бе главнокомандващ: той носеше маршалския жезъл. Отначало войските гледаха на Хатусу като на символ. Дори я наричаха „войнишкото талисманче“ и я подиграваха незлобливо, но след като излязоха от Тива, влиянието и силата на Хатусу започнаха да растат. Тя не прояви никаква слабост и не претендираше за нито една привилегия. Показваше открито, че е войнишка щерка, привикнала към трудностите на лагерния живот. Беше в непрекъснато движение: спираше се при мъжете, разговаряше с тях и научаваше имената им, за да останат в паметта й. Веднъж едно от момчетата с яки ръце, оказало се много едър бабашео, се загледа предизвикателно в гърдите й, а после отбеляза колко удобно се чувстват те под тънката й ризница с подплата. Хатусу чу забележката, но вместо да удари мъжа или да му определи наказание в полеви условия, посочи с пръст оголените му гърди с големи изпъкнали мускули.

— Момчета — отговори тя с дрезгав глас като ответен удар, — ако имах цици като вашите, никога нямаше да нося ризница!

Отговорът й предизвика твърде голямо задоволство, сподирено от взривове смях. Хатусу се показа като един от всички — войник, който не се придържа никак към церемониала и споделя с тях трудностите и изнемогата. Вечер все по-често Хатусу и Сененмут отиваха при различни батальони, когато войската спираше да пренощува. Навсякъде думите й бяха едни и същи: те ще намерят враговете на Египет, ще прекършат вратовете им, ще размажат главите им и ще ги научат на нещо, което няма как да забравят. А митанийците, успели да се върнат у дома, ще куцукат по целия обратен път и ще разказват за страховития гняв на фараона.

Влиянието на Хатусу във военния съвет продължаваше да се засилва. Омендап, който ценеше проницателната й преценка за развоя на събитията, приемаше винаги гледната й точка. Хатусу настояваше войските да се движат заедно. Планът й предвиждаше да следват течението на Нил и да правят опити за въвличане на митанийците в пеши бой по свой избор.

— Ти да не си слънчасал, а?

Амеротке се сепна и погледна нагоре, затуляйки очите си от слънцето, за да види Сетос, яхнал бърз кон. Очите и ушите на фараона бе свеж, сякаш неподвластен на жегата и прахта. Съдията се засмя:

— Уважаеми Сетос, няма ли колесница за теб?

Царският обвинител бе известен като добър ездач и един от малцината благородници в Египет, които предпочитаха ездата пред колесницата.

Сетос оглеждаше колоната.

— Хатусу развя отново байрака — измърмори той.

Амеротке хвана юздата на коня и проследи погледа на спътника си.

— Тя спомена за някаква изненада.

— Струва ми се, че скоро всички ще бъдем изненадани — рече Сетос, приведе се и потупа Амеротке по рамото. — Митанийците са много по-близо, отколкото мислим. Може би до няколко дни въпросът ще бъде разрешен веднъж завинаги. А как стоят нещата — продължи Сетос — със смъртта на божествения фараон и убийството на Аменхотеп?

— Налага се да почакат. Освен това, както каза сам, благородни ми Сетос, след по-малко от седмица те може да се окажат без значение.

— Когато минахме покрай Сакара — запита Сетос, като потупа коня по шията, — хвърли ли поглед към пирамидите?

Амеротке кимна.

— Тогава споменът за всичко станало се върна отново — продължи Сетос. — Посещението на божествения фараон, последвалите събития след връщането му и неговата смърт пред статуята на Амон Ра. Да, така е! — взе юздата той. — Е, ще пием ли по чаша вино довечера? — и преди да чуе отговора на съдията, смуши хълбоците на коня и препусна в галоп след царския кортеж.

Стигнаха до оазиса късно следобед. Сержантите и строевите командири бързо организираха войскарите да изкопаят защитен ров и да вдигнат импровизирана палисада, подсилена с щитовете на пехотата.

Първоначално зацарува познатото безредие: трябваше да се установят местата за събиране на конете, да се напълнят меховете с вода, да се изкопаят нужници… На всеки корпус бе определено местоположение в огромния лагер. В дъното бе установен царският кът, защитен с още една ограда и подбрани люде от всички полкове. В него бе вдигната шатрата на Хатусу, а също така и на Омендап и на другите висши офицери от генералитета; те бяха събрани около олтара на Амон Ра, за който се погрижиха жреците, чиито приношения, придружени от приятния аромат на тамяна, изпълниха с уханията си целия лагер.

Амеротке винаги се изненадваше от бързината, с която първоначалният хаос отстъпваше пред порядъка. Бяха изпратени ескадрони от колесници, за да проверят за евентуална опасност от внезапна атака. По заръка на интендантите не след дълго бяха напълнени големи съдове с вода от изворите и от напоителните канали, криволичещи дотук от Нил. Пламнаха лагерните огньове; храната бе разпределена по места, а в съседните села бяха изпратени отделения за събиране на фураж, хранителни запаси, животни и всичко останало, от което се нуждаеше войската.

Малката палатка на Амеротке бе разположена в самия край на оградения царски кът. Тя бе издигната на няколко забити в земята кола с провесени одеяла за защита от нощния въздух. Той взе полагаемата му се дажба от общия казан и се нахрани като всички останали, кръстосал крака на земята. После се прибра, изми се и коленичи пред малкия олтар на Маат, който бе взел със себе си. Отвън шумът на лагера притихваше постепенно с падането на мрака; тишината нарушаваха само тропотът на оръжейниците, цвиленето на конете, подвикванията на офицерите и неспирното жужене на тихи гласове около лагерните огньове. Амеротке угаси маслената лампа и излезе от оградения царски участък.

Той посети командвания от него ескадрон от колесници. Офицерът го увери, че конете са подсушени, напоени и нахранени, така че са в пълна бойна готовност при подаден сигнал. След това Амеротке приклекна под едно палмово дърво. Наблизо един лекар почистваше различни рани и раздаваше на войниците малки съдинки с лечебно мазило за онези, които се жалваха от наранявания по петите след дългия преход. Някъде в тъмното засвири флейта. Из лагера сновяха всевъзможни представители на постоянното присъствие, следващо войските — проститутки, кърпачи и амбулантни търговци. Някои тръгнаха с тях от Тива, а други се присъединиха по време на дългия марш. Продължителни изсвирвания на тръби отбелязваха часовете в отминаващата нощ. Всеки корпус бе вече готов за поредното жертвоприношение на зазоряване.

Амеротке се питаше какво става в Тива по това време. Дали Норфрет и синовете му бяха в безопасност? Дали Шуфой спазваше дадените му заръка? Приближи един от офицерите на щаба и му предаде благопожелания от името на генерал Омендап, който съобщаваше на всички членове на царския съвет да се съберат в мястото, отделено за висшите сановници. Амеротке въздъхна и стана. После мина бавно през лагера. В шатрата на Омендап се бяха събрали останалите членове на военния съвет, седнали на ниски походни столчета пред малки масички. Хатусу изглеждаше спокойна и невъзмутима както винаги, заела мястото си между Сененмут и генерала. Сред останалите бяха Сетос, главните писари от Дома на войната и командирите на полковете. Служители раздадоха папирусни свитъци с изчисления и данни за храната, водата и изминатото разстояние по време на похода. Последва несвързан разговор. Чиновниците излязоха и Хатусу на мига вдигна сребърната брадвичка на Омендап и удари по масата.

— Митанийците — обяви тя — са много по-близо, отколкото мислехме.

— Следователно — намеси се Сетос — маршът ни към морето не може да продължи.

— Не това очаквахме! — възпротиви се Омендап. — Тушрата се оказа хитър и коварен като мангуста. Разчитахме да се натъкнем на нахлули части, но разпратените от нас съгледвачи не се върнаха, с изключение на един, който каза, че не е видял и следа от митанийци, но е срещнал група обитатели на пясъците. Те му съобщили за присъствието на огромен войскови контингент някъде на североизток — хиляди колесници, пехотинци и стрелци с лъкове.

Амеротке почувства как космите на тила му настръхват при страшната вест. Значи не ставаше дума за незначителен набег. Митанийците бяха стоварили тук огромна сила. Техният план целеше да въвлече египетските войски в бой, с който да разчистят веднъж завинаги сметките си с тях.

— И така, какво можем да сторим? — попита един от командирите на полк.

— Въпросът ти е добър — обади се Сененмут. — Разполагаме с четири полка. Това са двайсет хиляди мъже, допълнени от две-три хиляди наемници, въпреки че на някои от тях не може да се вярва. От споменатите двайсет хиляди пет хиляди са по колесниците — премести той папирусен свитък на масата пред себе си и отри лицето си с длани. Амеротке долови тревогата му. — Но митанийците може и да са два пъти повече…

— Защо два пъти? — притисна го Сетос. — След като сведенията ни са толкова оскъдни, защо да не са три, че и четири пъти повече?

Сененмут само го погледна.

— Възможно е да си напълно прав — заговори Хатусу. — Тушрата и царство Митани трябва да са привлекли наемници сред онези, които ненавиждат управлението на фараона. Ако продължим на север, може и да стигнем до Голямото море, след което не ни остава друго, освен да се върнем обратно. От друга страна, ако се отдалечим от Нил и поемем на североизток, навлизаме в Червените земи, където водата и храната са оскъдни. Може да продължаваме слепешком цели месеци. Нищо не ще попречи на Тушрата да връхлети върху ни или, което е още по-лошо, просто да ни заобиколи.

— А докато ние продължаваме на север — довърши думите й Амеротке, — Тушрата напредва към Тива.

— Знаем добре, че са наблизо — каза Хатусу. — Съгледвачите ни са избити без съмнение.

— А не може ли да са преминали към врага?

— Утре заран — продължи Хатусу — ще изпратим три ескадрона колесници. Всеки от тях да стигне максимално далеч, така че да успее да се върне бързо назад по дъга. Има още нещо, което е много важно. Полкът на Анубис още не ни е настигнал. Това са четири хиляди мъже и още петстотин колесници. Ти — посочи тя към Амеротке — трябва да препуснеш обратно и да наредиш на командира на този полк да побърза! — всички доловиха неизречената тревога, че може би Небанум, командир на полка на Анубис, участва в кръга около Рахимере. Така че неговата сигурност и преданост бяха под голям въпрос. Той наистина бе излязъл от Тива след останалата част от царската войска, но упорстваше да остане на три дни път след тях. Хатусу се изправи: — Докато научим нещо повече — заключи тя, като подаде сребърната брадвичка на Омендап, — войската остава тук. Ваши благородия, уважаеми господа — поклони се тя леко, пожелавам ви лека нощ.

Амеротке се забави, за да обсъди нещата с останалите; съгласи се с оценката на Сетос, че се въртят като куче, което гони опашката си. После се върна в палатката, запали маслената лампа и кръстоса краката си на походното легло загледан в нощта. Какво можеше да се случи, когато се върне при Небанум? Ами ако командирът откаже да ускори марша? Съдията си легна, зави се с униформеното наметало, затвори очи и издума тихо молитва към Маат.

В другия край на лагера, намиращ се далеч от царското ограждение, предводителят на амеметите също отправяше молитва към страшния си бог. Наоколо се бяха излегнали членовете на шайката му със струпани на камара оръжия до тях. Водача на амеметите не го беше еня нито за митанийците, нито за заплашителната перспектива за изхода от предстоящата битка. Не за първи път той следваше килватера на нечия войска. След нея винаги оставаше по нещо за грабеж и плячкосване. Когато нещата загрубяваха или надвисваше истинска опасност, той и неговата шайка от убийци просто се разтапяха в нощта. Вярно, бе взел малкото ковчеже със злато и сребро и неголямата кожена кесия с перли като знак, че се нагърбва със съпътстващата ги поръчка. Засега бе длъжен да следва царската армия и в даден момент, когато получи указания, да действа по начертания план.

Предводителят на амеметите въздъхна. Преходът дотук премина гладко, но не беше особено приятен. Хората му крадяха из селата, обираха с мошеничества войниците и живееха заможно, общо взето. Но ако слуховете се окажат верни и митанийците наистина са толкова близо? Водачът погледна към звездите и затвори очи. Е, добре, просто няма да чака повече, а ще изчезне в сенките. Каквото и да става, разсъдително заключи той докато си лягаше, нали преди всичко е представител на занаят, който може да работи само когато разполага с нужния материал.