Неподражаемият Джийвс

10СТРЯСКАЩАТА ИЗДОКАРАНОСТ НА АСАНСЬОРАДЖИЯТА

Ролята, която старият Джордж бе съчинил за Сирил, нямаше повече от две печатни странични, но Хамлет да беше, бедният заблуден прасеглавец нямаше да се трепе повече над нея. Аз, дето не съм гигант на мисълта, поне според Джийвс, я наизустих и отзад напред далеч преди него. Той живееше с убеждението, че съм в захлас пред дивната перспектива за сценичната му изява и че може да се осланя изцяло на братската ми подкрепа и съчувствие. Дните ми минаваха във въображаеми диалози с леля Агата, по време на които й обяснявах колко съм невинен и как нищо не е станало по моя вина, а нощем водех безкрайна борба да склопя за малко очи, понеже Сирил ме будеше по всяко време, за да си споделя и да търси жадно мнението ми. Много скоро не приличах дори на собствената си сянка, а Джийвс на всичкото отгоре продължаваше да се муси заради лилавите чорапи. От цялото това напрежение коленете ми притреперваха, а от младежката ми свежест не остана и помен.

Насред всичко това довтаса и писмото на леля Агата. На около шест страници ми разясняваше пространно чувствата на Сириловйя баща по отношение на артистичното бъдеще на сина му, а на още толкова ми рисуваше бегла картина какво ме чака, ако не го опазя от пагубни влияния по време на американския му период. Писмото пристигна със следобедната поща и ме остави с непоколебимото убеждение, че не бива да го крия от света. Нямах време дори да натискам звънеца, ами направо хукнах към кухнята с изплезен език и Джийвс на уста. При което се натресох на импровизирано пиршество. На масата седяха някакъв тип със смазващо потиснат вид, който, съдейки по униформата, беше нечий прислужник, и невръстно момче с елегантен спортен костюм. Мъжът се наливаше с уиски и сода, а момчето се тъпчеше с кейк и конфитюр.

— Джийвс! — проблеях аз. — Извинявай, че прекъсвам гуляя, но…

Тук момчето ме простреля с поглед и аз забравих за какво бях дошъл. Не бях виждал такива ледени, лепкави, осъдителни, дори ругателни очи, които ме накараха директно да вдигна ръка и да си оправя вратовръзката. За него аз, извън всякакво съмнение, бях нежелан продукт, довлечен от котарака Кътберт от изследователска експедиция сред кварталните боклукджийски кофи. Беше охранено дете, щедро посипано с лунички и още по-щедро омазано с конфитюр.

— Здрасти, здрасти, здрасти — казах аз. — Таквоз!

С което се изчерпах.

Подрастващият ме изгледа мръснишки през конфитюра. Може и да ме е обикнал от пръв поглед, но с нищо не се издаде. Общо взето успя да ми внуши, че не съм никак популярен сред него, а и след по-задълбочено познанство популярността ми няма шансове да нарастне.

— Как се казваш? — попита.

— Как се… Кой, аз? Ами… такова… Устър. Да, Устър.

— Татко ми е по-богат от теб.

С това изказване ме изчерпа. Каза си думата и отново заби лъжица в буркана с конфитюра. Аз се обърнах към Джийвс:

— Слушай, Джийвс, имаш ли една минута? Искам да ти покажа нещо.

— Много добре, сър.

Ние се изнизахме във всекидневната.

— Кой е този слънчев лъч, Джийвс?

— Младия джентълмен ли имате предвид, сър?

— Не бих го обрискувал с тези думи, но да, за него питам.

— Случайно срещнах младия джентълмен, докато се разхождаше с прислужника на баща си, сър, когото познавам от Лондон, та ги поканих да ми погостуват.

— Е, щом това е представата ти за приятен следобед… Чети тук!

— Много обезпокоително, сър — обяви той, след като се запозна със съдържанието на писмото.

— Какво ще правим?

— Времето ще ни подскаже решение на проблема, сър.

— Ами ако не?

— Съществува и такава вероятност, сър.

В този миг на вратата се позвъни. Джийвс отиде да отвори и в апартамента нахлу Сирил, ръсещ благоразположение и висок дух.

— Устър, приятелю! Дай един съвет. Нали я знаеш тази моя роля? Какво да облека според теб? Действието в първа сцена е в хотел в три часа следобед. Как да се издокарам?

Само ми беше до мода.

— По-добре питай Джийвс.

— Колко си умен!

Той натисна звънеца и Джийвс се материализира на прага.

— Слушай, Джийвс — започна Сирил. — Две думи само. Работата значи… Олеле, какво е това?

Чак сега забелязах, че хлапето е последвало Джийвс, та сега стоеше до прозореца и съзерцаваше Сирил така, сякаш са се сбъднали най-страшните му предчувствия. Настъпи напрегната пауза. Цяла минута шишкавото дете разучава Сирил, след което произнесе присъдата:

— Рибешка мутра.

— Ъ? Какво? — смая се Сирил.

Малкият, явно научен от майка си да говори само истината, разясни смисъла на казаното:

— В лицето мязаш на риба.

Личеше, че според него Сирил заслужава повече състрадание, отколкото порицание, което го издигна в очите ми. Защото, нека си призная, колчем погледнех Сирил в лицето, толкоз пъти неволно си казвах, че не е възможно да се докара на такъв хал без никаква лична вина. Изпитах възхита от това дете. То си е дарба да общуваш с хората.

На Сирил му трябваше време, за да осмисли казаното, след което осезателно чух как кръвта на Басингтън-Басингтъните взе да ври и кипи.

— Ама такова! Да пукна! — прошепна той. — Да пукна и туй то, ще знаеш!

— Не бих се се съгласил на такова лице — продължи малкият с угрижен вид. — И милион да ми дават, пак няма да се съглася. — Замисли се за миг, след което се поправи: — Два милиона.

Точно какво се случи след това не мога да кажа, нищо че през цялото време бях там. Едно е сигурно — следващите две минути бяха крайно интересни. По всяка вероятност Сирил се бе метнал ловко и бе докопал малкия, защото имам размазан спомен за множество проблясващи разнокалибрени крайници и други телеса. Нещо обаче ръгна Устър в слънчевото сплитане и, останал без въздух, аз рухнах заднешком на дивана и за известно време изгубих интерес към заобикалящата ме военна операция. Когато се свестих, от Джийвс и детето нямаше и следа, а Сирил стоеше насред килима и люто пръхтеше.

— Чие беше това нагло отроче, Устър?

— Не знам, за пръв път го виждам.

— Успях да му лепна един сочен пердах, преди да го удари на бягство. Знаеш ли, Устър, хлапето изрече нещо, дето умът ми не го побира. Джийвс му бил обещал един долар, ако ме нарече… ти знаеш какво.

Не хванах вяра на думите му.

— Че защо му е на Джийвс?

— И аз това си казах.

— Какъв е смисълът?

— И аз това се питам.

— В края на краищата, какво му влиза на Джийвс в работата на какво мязаш в лицето?

— Да — хладно произнесе Сирил, и аз не знам защо. — Е, време е да тръгвам.

След около една седмица Джордж Кафин се обади да ме пита дали не бих присъствал на една от последните репетиции, тъй като премиерата на „Питай татко“ щеше да се състои следващия понеделник. Репетицията, обясни Джордж, била почти генерална, само че много по-интересна, защото нямало да се засича времето и всеки можел да прекъсва сценичните действия и да дава израз на мнения и страсти, та падал голям смях до малките часове на нощта.

Събитието беше насрочено за осем часа, така че аз се явих в театъра към десет и петнайсет, за да не изпусна началото. Джордж се мотаеше по сцената в компанията на един идеално кръгъл и още по-идеално плешив чичка с огромни очила на носа. Бях ги виждал двамата заедно в клуба и знаех, че това е Блуменфийлд, продуцентът на пиесата. Махнах на Джордж и се настаних удобно в задните редици, за да съм по-далеч от белята. След малко Джордж дойде да ми прави коампания и завесата се спусна. Пианистът удари един-два добронамерени акорда и завесата отново се вдигна. Да ме убиете сега не мога да се сетя за какво ставаше дума в „Питай татко“, но със сигурност знам, че действието се плъзгаше мазно и без съдействие от страна на Сирил. Първоначално това ме озадачи, защото, докато го слушах да споделя с мен възгледите си кое как трябва да бъде, бях останал с убеждението, че той е гръбнакът на шоуто, а всички други запълват сцената, докато него го няма. Мина половин час, преди внезапно да осъзная, че Сирил си е бил там през цялото време. Той се оказа чудноватият образ, който подпираше засадената в гърне палма и се опитваше да гледа умно, докато героинята пееше, че Любовта била не си спомням вече какво. След втория куплет той неочаквано се впусна в танц заедно с десетина не по-малко чудновати екземпляри. Рядко болезнена гледка за силен мъж с видения как леля му си точи брадвата, а Басингтън-Басингтън старши си надява най-подкованите обуща, за да скача по гроба му.

Танцът тъкмо бе приключил и Сирил се бе оттеглил зад кулисите заедно с танцовата си трупа, когато досами лакътя си чух глас:

— Тате!

Старият Блуменфийлд плясна с ръце и главният герой, който си бе поел въздух да каже нещо, затвори уста. Аз се взрях в мрака и кого да видя! Младото луничаво другарче на Джийвс! Стоеше насред пътеката, напъхал частнособственически ръце в джобовете. Над театъра се спусна страхопочтително мълчание.

— Тате, тоя номер не струва.

Старият Блуменфийлд засия щастливо.

— Не ти ли хареса, миличък?

— Коремът ме присви от него.

— Колко си прав, детето ми.

— Трябва ти нещо сочно, нещо по-джазово!

— Така е, момчето ми. Ще си отбележа. Продължавайте!

Обърнах се към Джордж, който мърмореше през стиснати зъби.

— Джордж, кое, по дяволите, е това явление?

Джордж простена.

— Кога успя да допълзи! Това е синчето на Блуменфийлд. Сега вече стана тя каквато стана.

— Това ли е същината на изказванията му?

— Ти присъства на типична негова изява.

— А Блуменфийлд защо го слуша?

— Може да от бащина любов, а може и да го има за талисман. Според мен обаче детето олицетворява за него интелигентността на средния зрител и според Блуменфийлд това, което му допада, ще мине и пред публиката и обратното. Смятам да удуша хлапето, за да дам и аз нещо на света.

Репетицията продължи. Героят успя да пробута репликата си въпреки джийвсовия приятел. Някъде под покрива избухна пререкание между режисьора и глас на име Бил, от когото режисьорът настойчиво се опитваше да получи сведения къде са му на Бил кехлибарените светлини. После всичко си тръгна по реда до голямата сцена на Сирил.

Аз продължавах да не съм много наясно със сюжета, но все пак до съзнанието ми достигна фактът, че Сирил е английски благородник, пристигнал в Америка дай боже с добри намерения. До този момент Джордж му бе предписал две реплики. Първата гласеше „О!“, а втората „Но моля ви!“, ала, познавайки от първа ръка литературния материал, предвкусвах с нетърпение по-речовитата му изява. Затова се облегнах удобно в стола и зачаках появата му.

За появяване се появи. Междувременно Гласът и Режисьорът отново се счепкаха емоционално по повод „сините“, които никакви ги нямало. Непосредствено след тяхната любовна сцена настъпи размирица заради саксията, която тупна от един перваз и за малко да остави спектакъла без главен герой. Така че атмосферата бе доста нажежена, когато Сирил, спотайвал се междувременно зад кулисите, изскочи палаво в центъра на сцената. Зачака героинята да му подхвърли реплика, след което той и десетина като него се скупчиха тревожно, както става винаги преди някой гвоздей в програмата.

Първото, което Сирил изрече, гласеше:

— Ама не, ще знаете, не бива да го казвате, такова, наистина!

Много ми допадна и дикцията му, и начинът, по който гласът му изпълни и най-тъмните ъгълчета на залата. Ала преди партньорката му да си каже думата, луничавото скочи и гръмогласно запротестира.

— Тате!

— Да, скъпи?

— Тоз хич го няма.

— Кой по-точно, миличък?

— Оня с рибешката мутра.

— Че те всички имат рибешки мутри, скъпи.

Детето оцени основателността на този довод и побърза да се конкретизира.

— Грозникът.

— Кой грозник? Оня ли? — посочи с пръст Блуменфийлд моя Сирил.

— Ъхъ! Пълен боклук!

— А бе и аз така мисля.

— Кракът му да не е стъпил повече в театъра.

— Добре, момчето ми. Щом казваш.

Докато течеше диалогът, Сирил стоеше със зейнала уста и преглъщаше на сухо. Сега обаче пристъпи рязко напред към светлините на рампата. Дори от мястото, където седях, се виждаше, че гордостта на Басингтън-Басингтъните е с насинено око. Руменината плъзна от ушите му, мина през връхчето на носа, покри плътно бузите и миг по-късно Сирил приличаше на експлозия в консервна фабрика за домати по залез слънце.

— Какви, по дяволите, ги дрънкате? — пожела да уточни той.

— Кой си ти да ми говориш през рампата? — кресна старият Блуменфийлд. — Я да не ми говориш през рампата!

Явно говоренето през рампата беше възмутително.

— Ей сега ще дойда да напердаша това младо говедо!

— Какво?!

— Ще го смеля от бой, та за цял живот да се отучи да си развява мнението!

Старият Блуменфийлд се изду като пренапомпана гума.

— Вижте какво, господине… не ви знам името…

— Името ми е Басингтън-Басингтън, а ние Басинг-тън-Басингтъните… искам да кажа, че Басингтън-Басингтъните не са свикнали да им…

Старият го прекъсна, за да сподели с него вижданията си за целокупния род на Басингтън-Басингтъните и как им препоръчва да постъпят с онова, на което не били свикнали. Цялата трупа, заедно с помощния персонал, дърводелците и гардеробиерката, се стече да се наслаждава.

Малолетният Блуменфийлд отказа да остане на заден план.

— Трябва много да се стараете за моя татко — укорително поклати той глава.

— Я да мълчиш, диване с диване!

— Какво? — не повярва на ушите си старият. — Не разбрахте ли, че това е моят син?

— Разбрах — отвърна Сирил. — Моите съболезнования и на двама ви!

— Уволнен си! — ревна таткото, като се изду допълнително. — Вън от моя театър!

На другата сутрин към десет и половина Джийвс ме уведоми, че във всекидневната се намира Сирил, който желае да разговаря с мен.

— Как изглежда, Джийвс?

— Моля, сър?

— Как изглежда господин Басингтън-Басингтън?

— Едва ли е уместно да изказвам критичното си мнение относно външните характеристики на вашите приятели, сър.

— Питам те бесен ли е или в рамките на нормалното!

— Бих казал, че държането му е спокойно, сър.

— Хм!

— Сър?

— Нищо. Дай го тук.

Признавам, че очаквах Сирил да носи кървавите белези от снощната схватка. Той обаче нахълта при мен свеж и розов и крайно жизнен.

— Здрасти, Устър, стари приятелю!

— Привет.

— Наминах да се сбогувам, ще знаеш.

— Как така да се сбогуваш?

— Ами ей така. След един час отпрашвам за Вашингтон. — Той приседна на крайчеца на леглото. — Знаеш ли, Устър, приятелю, много размишлявах и стигнах до извода, че не е почтено спрямо стария да се развявам по световните сцени. Ти какво ще кажеш?

— Много мъдро си го решил.

— Все пак, човекът ме изпрати тук с образователна цел, ще знаеш, и някак си не е гот да му духна под опашката и да го ударя на песни и танци. Не знам дали ще ме разбереш, ще знаеш, но това е, как да го кажа, въпрос на съвест.

— Ще бъде ли справедливо спрямо останалите да зарежеш спектакъла точно преди премиерата?

— Всичко съм уредил. Обясних на стария Блуменфийлд как стоят нещата и той ми влезе в положението. Яд го е, разбира се, защото къде ще намери друг като мен, но аз съм непреклонен. Ти какво ще кажеш?

— Не се отклонявай от поривите на съвестта си!

— Знаех си, че пак ще срещна твоята подкрепа. Е, хайде да се изнасям. Беше ми много приятно да общувам с теб.

И той ме напусна, след като изрече толкова много лъжи с ясни, сини, макар и оцъклени очи на дете. Звъннах на Джийвс. Все пак и аз не съм вчерашен и някои неща горе-долу ми се бяха прояснили.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Ти ли насъска онова угоено дете да злослови по адрес на господин Басингтън-Басингтън?

— Моля, сър?

— Много добре ме разбираш. Ти ли го купи, за да допринесе за изритването на господин Басингтън-Басингтън от „Питай татко“?

— Не бих си позволил подобна волност, сър. — Той се зае междувременно да ми приготвя дрехите. — Не е изключено, разбира се, младият господин Блуменфийлд да си е извадил някои умозаключения от случайни реплики, че сцената не е най-подходящото поле, на което господин Басингтън-Басингтън трябва да изявява талантите си.

— Знаеш ли, Джийвс, ти си голяма работа.

— Старая се да ви нося удовлетворение, сър.

— За което съм ти крайно задължен. Ти ме спаси от саморазправата на леля Агата.

— Не беше изключено да си имате неприятности, сър, ако господин Басингтън-Басингтън се бе задържал на сцената. Приготвих ви синия костюм на тънкото червено райе, сър. Времето е много подходящо за него.

Бях вече при асансьора, когато се сетих, че не съм възнаградил Джийвс за усилието да ме спаси от участ, но-страшна от смъртта. Сърцето ми се обливаше в кръв, но аз стиснах зъби и мислено се сбогувах с онези чудно красиви лилави чорапи. Ала в живота на един мъж настъпват времена, които изискват саможертва. Затова понечих да се върна, за да му съобщя радостната вест, но в този миг асансьорът дойде и аз реших да отложа раздялата с чорапите за привечер.

Чернокожият здравеняк, който управляваше асансьора, ме изгледа с кротко благоговение.

— Искам да ви благодаря, сър — каза, — задет сте толкоз щедър.

— Ъ? Какво?

— Гусин Джийвс ми подари люляковите чорапи, както сте му наредили, сър.

Сведох поглед. Долу в ниското този проклетник беше една плътна морава красота. Не си спомням да съм виждал нещо по-гиздаво.

— О! А! Моля, моля. Радвам се, че ти харесват.

Ама не, как може! Такова! Може ли така!