Неподражаемият Джийвс

4ПЕРЛИТЕ НОСЯТ СЪЛЗИ

Спомням си един стих ли беше, какво беше… трябва да съм го чел като ученик, защото напоследък рядко ми се случва… в който се казваше горе-долу „трам папам па-пам па-пам, сенките на мрачната тъмница смазаха подрастващия юноша“ (Уърдсуърт, „Ода за дълга“. — Б. пр.). Та през следващите две седмици аз бях този юноша. Осезателно долавях сватбените камбани и техният звън крепнеше с всеки изминат ден, а аз все не можех да измисля как да се измъкна от съдба, по-страшна от смъртта. Джийвс, несъмнено, би измъдрил поне пет-шест мозъчни изхода от положението, без дори да се напъне особено, но той продължаваше да се държи хладно и неприветливо, а на мен не ми стискаше да го моля открито за услугата. В края на краищата, виждаше се и с невъоръжено око, че младият господар бере душа, и щом като не е в състояние да извиси духа си над аления пояс, който единствен ми носеше някаква разтуха, значи старият феодален дух е мъртъв и аз нищо не можех да направя.

Начинът, по който неотразимо привличах сестрата и брата Хеминг, искрено ме слисваше. Родната ми майка не би се задържала в моята компания повече от крайно наложителното. Бих казал дори, без излишна скромност, че за повечето си познати съм едно безподобно магаре. А ето, че братът и сестрата изпитваха ненаситно жадуване по мен. Не бяха щастливи и на крачка от моя милост. Не можех да мръдна, по дяволите, без някой от двамата да се вкопчи пиявично в полите ми. Стигна се дотам, че почти спрях да излизам от стаята си. Добре че ми дадоха едно много приятно апартаментче на третия етаж с изглед към крайбрежната улица.

Една вечер се бях спотаил в стаята и за пръв път през този ден си поемах глътка волен въздух. Госпожица Хеминг ми се беше увесила на врата още от обяд, а леля Агата само това чакаше, за да ни натири навън да се разхождаме. А сега, като гледах как нагиздени люде блажено пъплят по булеварда долу, на път към Казиното и други бленувани забави, мен ме обзе един такъв смътен копнеж. Просто не можех да спра да мисля колко честит щях да бъда тук, в Ровил, ако леля Агата и останалите циреи се намираха много, много далече.

Въздъхнах тежко и в този миг на вратата се почука.

— Някой чука, Джийвс.

— Да, сър.

Той отвори и вътре нахлуха Алин Хеминг и брат й. Само те ми липсваха. Човек не може ли да остане сам в стаята си поне за половин час?

— Здравейте — казах.

— Ах, господин Устър! — задъхано изрече момичето. — Не знам откъде да започна.

Чак сега забелязах, че видът й е доста съкрушен, дори изтерзан. А братът с лице на овца сега приличаше на овца, разяждана от тайна мъка.

Затова наострих очи и наточих уши. До този момент смятах, че са дошли на светско гости, но явно нещо ги бе раздрусало. Макар че не проумявах защо ще идват да си споделят с мен.

— Станало ли е нещо? — попитах.

— Горкият Сидни… вината е моя… не биваше да го пускам да ходи там самичък — пелтечеше момичето.

Дотук братът, който междувременно бе свалил широкото си палто, само стоеше, обгърнат в мълчание. Но ето че се прокашля като овца, нагълтала се с мъгла навръх планината.

— Работата е там, господин Устър — намеси се той, — че се случи нещо крайно нежелателно. Днес следобед, докато вие тъй любезно придружавахме сестра ми, аз установих, че времето минава мудно и се изкусих да… ъ… поиграя в Казиното.

Вдигнах към него поглед, изпълнен с далеч по-ласкави помисли, отколкото до този момент. Това свидетелство, че в жилите му тече здрава спортсменска кръв, му придаде почти човешки облик в очите ми. Ако само допусках, че си пада по този вид развлечения, досега да сме си оползотворили къде-къде по-качествено времето.

— О! — възкликнах. — Забърсахте ли нещо?

Той въздъхна тежко.

— Ако въпросът ви означава дали ми е провървяло, отговорът е отрицателен. Аз неблагоразумно упорствах на схващането, че червеният цвят, след като е излязъл седем пъти последователно, неизбежно ще отстъпи място на черния. Оказа се, че греша. Изгубих всичко, господин Устър, колкото и да беше малко.

— Кофти късмет — посъчувствах му аз.

— Напуснах Казиното — продължи нещастникът — и се прибрах в хотела. Тук обаче срещнах един от своите енориаши, полковник Мъсгрейв, също дошъл на почивка в Ровил. И аз… такова… го придумах да ми осребри чек за сто лири от моята банкова сметка в Лондон.

— Значи всичко се е оправило — заключих аз с надеждата да накарам злочестата овца да погледне по-бойко на живота. — Какъв късмет, а! Да попаднете на човек, който с готовност да ви осребри чек.

— Напротив, господин Устър, това само влоши нещата. Горя от срам, докато изричам това признание, но аз незабавно се отправих обратно в Казиното и изгубих цялата сума — този път ръководен от погрешното схващане, че на черния цвят му предстои дълга поредица… мисля, че това е изразът.

— А стига бе! Вие наистина умеете да се веселите!

— Най-скръбното в цялата история е — заключи падрето, — че аз не разполагам със средства в банката, които да покрият написания от мен чек.

Признавам, че макар през цялото време да подозирах, че ми предстои изръсване и че в ближайше време джобът ми ще отънее по недвусмислен начин, аз усетих топлота в сърцето към този непрокопсаник. Дори започнах да го лицезрея с известен интерес и възхита. За първи път в живота си се натъквах на свещеник с пиперлива душевност. Явно беше огън момче и можех само да тъгувам, задето не прояви по-рано тази страна на характера си.

— Полковник Мъсгрейв — продължи той след две-три преглъщания — не е от хората, които ще махнат с ръка и ще забравят. Той е костелив. Ще докладва незабавно на моя епископ. А епископът ми също е костелив. Накратко, господин Устър, ако полковник Мъсгрейв представи чека в банката, с мен е свършено. А той потегля за Англия още тази нощ.

Момичето, което до този момент стоеше мълчаливо и си хапеше носната кърпичка, като само чат-пат издаваше гъгрещи звуци, сега пак се намеси.

— Господин Устър! — извика то. — Моля ви, умолявам ви! Нали ще ни помогнете? Трябва да набавим тези пари, за да откупим от полковник Мъсгрейв чека преди девет часа вечерта — той потегля с влака в девет и двайсет. Бях обезумяла от мъка и вече се чудех какво да правя, когато се сетих колко мил сте бил винаги с нас. Господин Устър, бихте ли дали назаем на Сидни тези пари срещу тази гаранция? — И преди да се усетя какво става, тя бръкна в чантата си, извади калъфче и го отвори. — Това са моите перли. Не знам колко струват, тъй като са ми подарък от моя татко…

— Уви, царство му небесно — додаде баткото.

— Но знам, че струват много повече от сумата, която ще ни спаси честта и живота.

Ама че в неудобно положение ме поставиха. Накараха ме за се почувствам като управител на заложна къща.

— Ама не… таквоз… как може — запротестирах аз. — Няма нужда от гаранция, моля ви, и дума да не става. С радост ще ви услужа. Добре че теглих тази сутрин, та имам толкова в себе си.

И побързах да измъкна парите и да ги натикам в ръцете им. Братът обаче поклати глава.

— Господин Устър, ние ценим вашата благородна щедрост, вашата красива, затрогваща вяра в нас, но не можем да го допуснем.

— Сидни иска да каже — намеси се момичето, — че вие всъщност изобщо не ни познавате. Не бива без никаква гаранция да рискувате тази сума в ръцете на двама души, които по същество са ви странници в нощта. Никога не бих се осмелила да се обърна към вас за помощ, ако не бях уверена, че ще постъпите като делови мъж.

— Сам разбирате, че само мисълта да… ъ… заложим перлите в местния ломбард ни звучеше крайно отблъскващо — додаде братът.

— Ако ни дадете разписка обаче… колкото да се спазят формалностите…

— О! Да, разбира се — побързах да се съглася аз.

Съчиних разписката и я подадох на момичето, като с всяка измината минута се чувствах все по-голямо магаре.

— Заповядайте.

То пое хартийката, пъхна я в чантата си, грабна парите, мушна ги в ръцете на брат си и преди да се усетя какво става, ме нацелува и изчезна яко дим от стаята.

Да си призная, това доста ме смути. Беше внезапно и неочаквано. Все пак, момиче като нея… Винаги толкова кротко, сдържано, благопристойно… не бях я причислил към целуващия тип. През обвилата ме мъгла зърнах в дъното на стаята Джийвс, който помагаше на брата да си облече палтото. Спомням си, че недоумявах как е възможно човек да се издокара в подобно палто, което приличаше повече на конски чул. В този миг братът се приближи до мен и ми сграбчи ръката.

— Нямам думи, за да изразя признателността си, господин Устър.

— Ама моля ви се, няма защо…

— Не, вие спасихте честното ми име. А честното име — продължи той, като през цялото време масажирате пламенно десния ми горен крайник, — е същинският бисер на човешката душа. Ако някой ми открадне парите, той не краде нищо. Били са мои, станали негови, робували са всекиму. Но онзи, който ме лиши от доброто име, не обогатява себе си, ала ме прави последен бедняк. Затова ви, благодаря от дъното на душата си. Лека нощ, господин Устър.

— Лека нощ, старче.

Запремигвах срещу Джийвс, след като вратата се затвори.

— Каква тъжна история, Джийвс.

— Да, сър.

— Добре че по една случайност разполагах с тези пари.

— Ами… да, сър.

— Съдейки по тона ти, не одобряваш изцяло случилото се.

— Не е уместно да критикувам вашите постъпки, сър, но ще се осмеля да отбележа, че според мен постъпихте неблагоразумно.

— Като им заех пари ли?

— Да, сър. Тези модни френски курорти са печално известни с непочтените личности, които се стичат на тълпи към тях.

Това вече много ми дойде.

— Виж какво, Джийвс, много забележки мога да понеса от теб, но когато се опитваш да хвърлиш сянката на… какво му се вика… върху един служител на Светата църква…

— Може и да съм излишно мнителен, сър, но съм прекарал твърде много време из тези курорти. Когато служех при лорд Фредерик Ранило малко преди да постъпя при вас, милорд бе твърде хитроумно измамен от виден мошеник, известен, ако не се лъжа, с прозвището Хлъзгавия Сид. Въпросното лице се домогна до познанството на милорд посредством своя съучастничка, когато пребивавахме в Монте Карло, Никога не ще забравя печалните обстоятелства.

— Не че искам да секна мемоарите ти, Джийвс — хладно го прекъснах аз, — но дрънкаш нелепости. Как изобщо можеш да заподозреш нещо нередно? Та те ми оставиха перлите, нали така? Затова мисли, преди да кажеш нещо, ако обичаш. Сега ще те помоля да слезеш долу и да ги депозираш в сейфа на хотела. — Взех калъфчето и го отворих. — О, господи!

Вътре нямаше нищо.

— Боже господи — продължих аз, без да вярвам на добрите стари зъркели. — Само не ми казвай, че в крайна сметка тук наистина има нещо нередно!

— Точно така, сър. Лорд Фредерик беше измамен по съвършено същия начин в случая в Монте Карло, за който бях започнал да ви говоря. Докато съучастничката прегръщаше с признателност милорд и го целуваше, Хлъзгавия Сид размени калъфчето, съдържащо перлите, с подобно, но празно калъфче, и си тръгна с парите, перлите и разписката. По силата на въпросната разписка той впоследствие предяви към милорд иска да му бъдат възвърнати скъпоценностите и милорд, бидейки в невъзможност да ги представи, бе принуден да изплати като компенсация една твърде чувствителна сума. Изключително семпъл, но ефектен номер.

Подът рязко се е продъни под краката ми.

— Хлъзгавия Сид! Сид! Сидни! Братът Сидни! Ама Джийвс, за бога, допускаш ли, че това беше Хлъзгавия Сид?

— Да, сър.

— Не мога да повярвам. Че нали якичката му беше закопчана отзад! Наистина ли мислиш…

— Да, сър. Познах го още щом влезе в стаята.

Аз се озверих насреща му.

— Познал си го!?

— Да, сър.

— Ама такова, по дяволите — потресох се аз. — Можете да ми кажеш.

— Прецених, че ще спестя доста неприятни сцени, сър, ако просто измъкна калъфчето от джоба на лицето, докато му помагам да си облече палтото. Заповядайте, сър.

И той положи върху масата съвсем същото калъфче като вече намиращото се там. Отворих го и очите ми погалиха добрите стари перли, които грейнаха усмихнато насреща ми. Вдигнах гузен поглед към Джийвс. Не знаех как да започна.

— Джийвс — изстисках най-сетне от себе си, — ти си просто гений.

— Да, сър.

Облекчението така ме омаломощи, че просто не съумявах да се задържа на крака. Благодарение на този голям човек аз нямаше да бъда принуден да изкашлям няколко хиляди от най-прелестните английски лири.

— Ти спаси от разруха дома на Устър. Все пак се надявам, че дори на един завършен нехранимайко като нашия хлъзгав Сид едва ли ще му стиска да ми се яви тук и да се опита да си възстанови правата върху бисерите.

— Не го допускам, сър.

— Ами тогава… Чакай! А дали не са фалшиви или нещо такова?

— Не, сър. Перлите са истински и изключително ценни.

— Е, в такъв случай ударих кьоравото! Подплатих си с кадифе битието. Може да съм се минал със стотачка, но пък сега съм горд притежател на наниз великолепни перли. Правилно ли разсъждавам?

— Не бих казал, сър. Боя се, че ще се наложи да ги възвърнете на собственика им.

— Какво! Да ги върна на Сид! Не и докато дишам.

— Имах предвид законния им собственик, сър.

— Кого визираш?

— Госпожа Грегсън, сър.

— Моля? Откъде знаеш?

— Преди около час целият хотел бе вдигнат на крак, сър, тъй като перлите на госпожа Грегсън не се намериха на обичайното им място. Разговарях с камериерката на госпожа Грегсън малко преди да се върнете от разходката и тя ме уведоми, че управителят на хотела се намира понастоящем в апартамента на леля ви.

— Горкият, не му завиждам.

— С готовност бих споделил възгледите ви по въпроса, сър.

Същността на ситуацията започна да се разгръща пред вкочаненото ми все още съзнание.

— В такъв случай най-добре да отида да й ги връча. Това ще ме постави в най-красивото положение, в което бих искал да се озова.

— Точно така, сър. И, ако позволите, не би било зле да наблегнете на факта, че са били откраднати от…

— Божичко! От същото момиче, за което тя ме тормозеше да се женя!

— Именно, сър.

— Джийвс, това ще е онова натриване на носа на скъпата ми роднина, за което не съм смеел дори да бленувам в най-розовите си сънища. Сега ще й затворя устата с трясък. Ще й се отще да ме рита отзад… поне известно време.

— Би трябвало, сър.

— Боже, боже! — мълвях аз благоговейно, докато припках към вратата.

Много преди да стигна апартамента на леля ми стана ясно, че суматохата е в пълен ход. Разнокалибрени служители в хотелски униформи и тълпи отбрани камериерки сновяха панически из коридорите, а през стените до слуха ми достигна смесена китка от гласове, сред които с тембър и качество се открояваше този на родната ми леля. Почуках на вратата, но нищо не последва, затова влязох непоканен. Сред присъстващите успях да изброя истеризирала камериерка, леля Агата с войнствено щръкнала коса и бакенбардестия управител с бандитски вид.

— Здравейте — вежливо поздравих аз. — Здравейте, здравейте! — наложи се да повторя по-високо.

Леля Агата ми каза да си затварям устата и много да не знам. Нямаше добре дошъл за милия Бъртрам.

— Да не се е случило нещо?

— Случи се я! Няма ми перлите!

— Перлите ли каза? Не може да бъде. Крайно неприятно. Къде ги видя за последен път?

— Какво значение има къде съм ги видяла, магаре такова! Откраднати са!

Тук Кралят на бакенбардите, който явно си беше отдъхнал между два поредни рунда, отново пристъпи в центъра на ринга и задърдори бързо. На френски. Личеше, че е дълбоко наскърбен. Камериерката хлипаше в ъгъла.

— Сигурна ли си, че си проверила навсякъде? — настоях аз самодоволно.

— Разбира се, че проверих!

— Защото, знаеш, сегиз-тогиз си губя копчетата за ръкавели и…

— Само не прави опити да ме влудиш, Бърти! Достатъчно ми е натопорчено и без твоите малоумия. Замълчете всички. Млък!

Последното го изрева с глас на фелдфебел, който сбира стадото от хълмовете на поверения му военен окръг. Властният й магнетизъм накара Бакенбарда да се сниши, но камериерката не й се даде и продължи да се дере.

— Знаеш ли — обадих се след малко. — На това момиче нещо му има. Защо ми се струва, че плаче? Може би не си забелязала, но аз съм много схватлив и…

— Тя е откраднала перлите! Убедена съм!

Това даде нов тласък на Косматия бандит, което принуди леля Агата да го смрази с гласа, запазен изключително за келнери в ресторанти:

— Колко пъти ще повтарям…

— Знаеш ли — намесих се аз, — не че искам да прекъсвам изпълнението ти, но не са ли това случайно търсените бисери?

И като измъкнах наниза от джоба си, аз го заклатих преди смаяния й взор.

— Приличат ми на перли. Какво ще кажеш?

Нямам спомен за по-сладостно изживяване. О, миг замри! — ми идеше да се провикна, за да го запомня непокътнат и да мога да го споделям невъздържано години наред с внуците, ако един ден ги имам, макар че не ви съветвам да залагате на тази вероятност. Откъм леля Агата се чу само едно „фъс!“ като от изпуснат балон.

— Къ-къ-къде…? — изгъргори тя.

— Получих ги от твоята прителка, госпожица Хеминг.

Погледът й запази саламурената си мътилка.

— От госпожица Хеминг? Как така от… по какъв начин са попаднали у нея?

— По какъв начин ли попита? Ами по най-естествения за нея начин — тя просто ги е задигнала. Свила ги е! Защото така изкарва насъщния си, мила лельо — като се сдружава с нищо неподозиращи курортисти из хотелите по Ривиерата и им измъква скъпоценностите. Не знам как я наричат в подземния свят, но батко й, дето има навика да си закопчава якичката отзад на тила, е известен като Хлъзгавия Сид.

Леля запремигва.

— Госпожица Хеминг — крадла! Аз… — Тя млъкна и ме изгледа немощно. — Но ти как успя да вземеш перлите, Бърти, миличък?

— Няма значение — срязах я аз. — Имам си своите методи. — После бръкнах дълбоко в запасите си от мъжество, изрекох кратка молитва и започнах сурово: — Наистина, лельо Агата, как може! Не очаквах от теб да проявиш такава безотговорна небрежност. Във всяка стая в този хотел е окачено писмено предупреждение, че долу на рецепцията има сейф, където е редно да се държат всички ценни вещи, но кой да чете! Кой да спазва разпоредбите! Защото по този начин току-виж си възпрепятствала първия случаен крадец да влезе необезпокояван в стаята ти и просто да си вземе за спомен перлите. И вместо да си признаеш вината, която е изцяло и само твоя, ти си се вкопчила в гърлото на този нещастен, нещастен човечец. Мисля, че се отнесе крайно несправедливо с него.

— Да, да — стенеше нещастният, нещастен човечец.

— А това злочесто момиче — какво ще кажеш за него? — продължих аз строг, но справедлив. — Обвиняваш я в позорни престъпления, без да разполагаш с никакви законни основания. Убеден съм, че всеки адвокат би я посъветвал да те даде под съд за необосновано какво се нарича там и когато ти поиска и майка си, и баща си, само ще кажа — така ти се пада!

— Ме уи, ме уи — подкрепи ме сладкопойно гангстеровидният управител, а камериерката повдигна обнадеждено личице.

— Ще я компенсирам — немощно изфъфли леля.

— На твое място бих го направил, без много да се мая, а на нейно място не бих приел по-малко от двайсет лири. Но най ме възмущава несправедливото отношение към този човечец и начина, по който щеше да лепнеш петното на позора на челото на хотела му…

— Да, дявол да го тръшне! Тюх, да му се не види! — гръмогласно задейства косматият безразборен набор от недоусвоен английски. — Вие небрежна стара жена! Даваш на хотела лоши имена, да бъдеш, или да не бъдеш? Утре навън от хотела ми, чумата да го вземе!

И още в този дух — все силни като презряло козе сирене идиоматични изрази. Щом се изчерпа, забърса момичето и се изнесе. Последното стискаше като в менгеме хрускава двайсетачка. Нищо чудно отвън да са я поделили. Един управител на френски хотел не би допуснал да не го включат в преразпределението на благата.

Обърнах се към леля Агата. Тя имаше вид на човек, който както си бере маргаритки сред релсите, изведнъж вижда, че бързият влак му диша във врата.

— Не че искам да ти натяквам, лельо — не пропуснах да й натякна, — но все пак не мога да не привлека вниманието ти към факта, че момичето, което ти отмъкна перлите, е същото, за което ми скъси живота от мига, в който стъпих тук. О, боже! Даваш ли си сметка, чо ако бе постигнала своето, аз вероятно щях да народя деца, които да ми крадат часовника, докато ги друсам на коленете си? Не съм от вечно жалващите се, но все пак ще те помоля друг път да си по-предпазлива, като ме ръчкаш да се женя наляво и надясно!

Впих в очите й триумфален поглед, обърнах се на пета и напуснах стаята.

— Нощта е ведра, часът е десет и на хоризонта всичко е безоблачно, Джийвс — заявих аз, щом се прибрах в апартамента.

— Радвам се да го чуя, сър.

— Надявам се тези двайсет лири да ти свършат работа.

— Много съм ви благодарен, сър.

Настъпи пауза. Е, нямаше как. Кръв ми капеше от душата, но се насилих да размотая аления пояс и да му го подам.

— Да го изгладя ли желаете, сър?

Аз впих последен, лепкав от копнеж поглед в жизнерадостната коприна.

— Не — въздъхнах. — Дай го на някой заслужил бедняк. Нивга вече не ще си го сложа.

— Благодаря ви, сър.