Неподражаемият Джийвс

9ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО ПИСМО

Знаете ли, колкото по-дълго съм на този свят, толкова повече се убеждавам, че половината главоболия са по вина на безотговорни и лекомислени люде, които пишат препоръчителни писма и ги връчват на други люде, за да ги предадат на трети люде. В такива случаи на човек му се приисква да живее в каменната ера. Защото в хубавите каменни дни, ако някого го засърбят ръцете да пише препоръчително писмо, ще му отиде поне месец да го дялка на някоя скала, а що се отнася до приносителя, то винаги съществува вероятността да му писне да тътри канарата на гръб в пек и дъжд и току-виж я запокития по нанадолнището още на втория километър. Докато в днешно време е толкова лесно да напишеш препоръчително писмо, че всеки го прави без да замисли и в резултат безобидни момчета като мен перат пешкири, та пушек се вдига.

Гореизложените дълбокомислия са в резултат на личния ми печален опит. На всичкото отгоре в първия момент, когато Джийвс ме извести три седмици след пристигането ми в Америка, че у дома е цъфнал някой си Басингтън-Басингтън с препоръчително писмо от леля Агата, аз, магарето, дори се зарадвах. Поради естеството на болезнените събития, довели до чевръстото ми бягство от Англия, и през ум не би ми минало, че ще получа от нея писмо, чийто език би се промъкнал безболезнено покрай цензурата, така да се каже. Затова ми стана едно хубаво, когато отворих плика и установих, че посланието е формулирано почти човешки. Хладно, на места едва сдържано, но все пак в рамките на благоприличието. Сърцето ми ликуваше, изтълкувало жеста като маслинова клонка… или май беше портокалов цвят? Както и да е — важното е, че леля не ме наричаше с ненаписуеми и непроизносими епитети, което беше крачка към мира.

А аз съм за мир и то веднага. Не че имам нещо против Ню Йорк. Дори си прекарвах един път. Но за млад мъж, израстнал в Лондон, е непоносима мисълта за изгнаничество в чужбина и вече тъгувах по уютната си квартира на Бъркли Стрийт. Не ми казвайте, че Лондон е голям град — ако леля Агата ви е погнала със сатър в ръка, никой град не е достатъчно голям. Затова може би гледах на въпросния Басингтън-Басингтън като на гълъба на мира, донесъл в клюна си портокаловия цвят… или маслиновата клонка.

Според сведенията, с които сега разполагам, Басингтън-Басингтън бил изстрелян на суша към седем и четиридесет и пет местно време, защото това е нечестивият час, в който хвърлят котва презокеанските лайнери. Джийвс учтиво го отпратил с указанията да намине след около три часа, когато има шанс да открехна око и да посрещна новия ден без пристъпи на гадене. Оцених високо постъпката му, защото точно тогава в отношенията ни бе настъпил ледников период по повод нежно-моравите чорапи, които отказвах да сваля въпреки настоятелните му молби. Един по-дребнав човек би се възползвал от предоставената възможност да ми го върне тъпкано, като пусне Сирил Басингтън-Басингтън да се вихри из покоите ми преди зора да е зазорила. Защото аз не ставам за безгрижно светско общуване, преди да съм всмукал първата чаша чай. Ако е въпросът, за нищо не ставам и човек убивам.

Така че Джийвс отпратил Сирил Басингтън-Басингтън навън в росното утро и с нищо не ми намекна за неговото съществуване, преди да ми внесе подноса с чая и визитната му картичка.

— Какво се явява това тук, Джийвс? — попитах с надебелен език, след като се зверих известно време в неразгадаемото картонче.

— Джентълменът е пристигнал от Англия, сър. Намина да ви навести по-рано тази сутрин.

— Господи, Джийвс! Че има ли по-рано от това? — ахнах аз.

— Джентълменът ме помоли да ви уведомя, че ще ви посети още веднъж, сър.

— За пръв път чувам това име. Ти да си го чувал, Джийвс?

— Да, сър, запознат съм с фамилията Басингтън-Басингтън. Родът има три разклонения — Шропширските Басингтън-Басингтъни, Хампширските Басингтън-Басингтъни и Кентските Басингтън-Басингтъни.

— Англия ми се вижда презапасена с Басингтън-Басингтъни.

— Така изглежда, сър.

— Никаква опасност от внезапен дефицит.

— Да, сър.

— Що за явление е даденият?

— Не бих могъл да ви осведомя, сър, след подобно мимолетно познанство.

— Би ли заложил две срещу едно, базирайки се на първоначалните впечатления, че не е отрова за рода человечески?

— Не бих рискувал такъв висок залог, сър.

— Знаех си аз. Е, тогава ни остава да установим конкретната разновидност.

— Времето ще покаже, сър. Джентълменът донесе писмо за вас.

— Така ли? — зарадвах се аз и грабнах плика, но в следващия миг разпознах почерка. — Ама Джийвс! То е от леля Агата!

— Нима, сър?

— Иска от мен да се грижа за него, докато е в Ню Йорк. Господи, Джийвс, ако го поухажвам и той изпрати благоприятен доклад в щабквартирата, току-виж ми позволили да се върна у дома за надбягванията в Гудуд. Сега е моментът всички свестни хора да ми се притекат на помощ. Или поне ти, Джийвс. Трябва да се скупчим край него и да го глезим, без да пестим усилия.

— Подобна политика би могла да даде своевременни резултати, сър.

— Няма да остане дълго в Ню Йорк — продължих аз да чета посланието. — Оттук продължава за Вашингтон. Щял да го огледа дали му харесва, преди да постъпи на дипломатическа служба. Дали не бихме спечелили обичта му с един-два обяда и няколко обилни вечери?

— Да, сър.

— Това е най-хубавото нещо, което ми се случи, откак се простих с добрата стара Англия. Слънцето най-сетне проби през плътната покривка намусени облаци.

— Да, сър.

И той започна да ми приготвя нещата, при което настъпи неловко мълчание.

— Не тези чорапи, Джийвс — обадих се небрежно, макар че гласът ми притреперваше. — Дай цикламените.

— Не ви чух, сър?

— Цикламените, казах.

— Много добре, сър.

И той ги измъкна от чекмеджето като вегетарианец, вадещ гъсеница от салатата. И с невъоръжено око се виждаше колко страда. Да страда! Човек не може цял живот да е в угода на собствения си прислужник. Така де!

Зачаках Сирил да се яви повторно след закуска, но от него ни звук, ни стон, така че към един часа се понесох към Ламз Клуб, където имах уговорка да нахраня Устър в компанията на новопридобито другарче на име Кафин. Джордж Кафин пише пиеси и такива. По време на престоя си в Ню Йорк бях успял да се сприятеля с много народ, защото градът се оказа фрашкан с момчета с вкус към живота, които сякаш само мен бяха чакали.

Кафин позакъсня, но все пак се яви с оправданието, че го задържала репетицията на последната му музикална комедия „Питай татко“. Вече бяхме на кафето с цигарите, когато един келнер ме уведоми, че Джийвс иска да ме види.

Джийвс ме чакаше в преддверието. Изгледа с болка чорапите ми и извърна очи.

— Току-що телефонира господин Басингтън-Басингтън, сър.

— Така ли?

— Да, сър.

— Къде е той?

— В затвора, сър.

Аз се олюлях. Сега вече я оплескахме с любимеца на леля Агата и то кажи-речи в мига, в който тя го повери в ръцете ми.

— В затвора!

— Да, сър. Съобщи ми по телефона, че бил арестуван и много ще му стане драго, ако се отбиете да платите гаранцията.

— Но защо, господи!

— Не ме удостои с откровения по въпроса, сър.

— Стана тя каквато стана, Джийвс.

— Именно, сър.

Аз забърсах Джордж, който много мило си предложи компанията, и двамата се метнахме в едно такси. Поседяхме на дървена скамейка в полицейския участък, докато един униформен не ни доведе Сирил.

— Здрасти, здрасти, здрасти — казах аз.

От личен опит знам, че човек не е в най-препоръчителната си форма след престой в килията. В Оксфорд бях почти на щат към един приятел, когото вадех от участъка след всяка гребна гонка между Оксфорд и Кеймбридж, та той неизменно се явяваше пред взора ми като нещо, заровено от кучето в градината. Сирил не правеше изключение. Демонстрира ми насинено око и скъсана яка и ако питате мен, не ставаше за препоръчване в писмо. На вид се оказа висок, мършав, с русолява коса и облещените воднисти очи на рядка екзотична риба.

— Получих посланието — поясних аз.

— О, ти ли си Бърти Устър?

— И още как. А това е моят приятел Джордж Кафин. Джордж пише пиеси и други глупости.

Тримата се ръкувахме, а униформеният отлепи от крака на стола една дъвка, скътана там за черни дни, и се усамоти в ъгъла да съзерцава безкрая.

— Отвратителна страна — взе да се възмущава Сирил.

— Ами не знам, нали знаеш, знае ли човек — рекох аз.

— Правим каквото можем — заоправдава се Джордж.

— Джордж е американец — поясних аз. — Пише пиеси и тям подобни.

— Америка обаче не е моя — продължи Джордж. — Цялата отговорност е на Колумб. Но с готовност ще приема всякакви предложения за подобрения и ще ги изложа пред съответните органи.

— Защо полицаите не се обличат като хората?

Джордж хвърли едно око на преживящия в отсрещния ъгъл.

— Че какво му липсва?

— Питам защо не носят шлемове, ще знаеш? Защо приличат на пощальони, ще знаеш? Само объркват човека, ще знаеш. Стоя си аз на тротоара и си зяпам ей-така, а до мен се приближава някакъв пощенски служител, ще знаеш, и ме ръга в ребрата с някаква сопа. Откъде накъде пощаджии ще ме ръгат в ребрата? Затова ли съм пропътувал три хиляди мили — за да ме ръгат пощаджии, ще знаеш?

— Дотук ясно — каза Джордж. — А ти какво направи?

— Че какво мога да направя? — учуди се Сирил. — Малко съм барутлия. Ние, Басингтън-Басингтъните, не си поплюваме. А той ме млатна през окото и ме довлече в тая дупка, ще знаеш.

— Ще оправя нещата — обещах аз, извадих пачка банкноти и отидох да преговарям, като оставих Сирил на топлите грижи на Джордж.

Бях силно угрижен. Бръчки браздяха ясното ми чело, мъчителни предчувствия гризкаха сърцето ми. Докато това недоразумение пребиваваше в Ню Йорк, той бе моя отговорност, а като го гледах, никак, ама никак не ми се отговаряше за него, най-малко пред леля Агата.

Продължих да задръствам мисловния си процес със Сирил до късно вечерта, когато Джийвс ми донесе прощалното уиски преди лягане. Не ме оставяше натрапчивата мисъл, че неговото първо посещение в Америка ще се окаже моят последен шанс да се реабилитирам. Пак изчетох внимателно писмото на леля и отново недвусмислено долових нейната дълбока привързаност към Сирил Басингтън-Басингтън и непоколебимата й вяра, че аз съм пръкнат на този свят, за да го браня с гърди от всячески попълзновения. Отправих благодарност към Всевишния за очевидното взаимно привличане между Сирил Напаст-Напаст и Джордж, защото Джордж е много свястно момче. След като измъкнах оня от тъмницата, двамата с Джордж си тръгнаха заедно, като си гукаха като две гургулички. Щяха да гледат заедно следобедната репетиция на „Питай татко“. Дори дочух нещо за съвместна вечеря. Така че засега можех да избърша пот от челото.

Точно тук разсъжденията ми бяха прекъснати от Джийвс, който влезе при мен с телеграма в ръка. Беше от леля Агата и гласеше: „Обади ли се вече Сирил Басингтън-Басингтън? За нищо на света не го представяй в театралните среди. Жизнено важно. Следва писмо.“

За да се презастраховам, я изчетох два пъти.

— Недоумявам, Джийвс.

— Да, сър?

— Крайно съм озадачен.

— Ще желаете ли още нещо, сър?

Намерението ми беше да му покажа телеграмата и да му искам мнението. Но щом като ще прави сцени заради някакви си виолетови чорапи…

— Свободен си.

— Лека нощ, сър.

Той се изнесе, а аз седнах за поредното мислене. Само че то бе прекъснато от позвъняване на вратата. На прага цъфтеше Сирил Басингтън-Басингтън в празнично настроение.

— Отбих се малко, ако не възразяваш — бяха първите му думи. — Трябва да ти съобщя нещо страхотно.

Изниза се покрай мен в салона и докато затворя вратата, той вече четеше телеграмата от леля и се кискаше щастливо.

— Не беше редно да чета чужда кореспонденция, ще знаеш, но зърнах името си и просто не се сдържах — каза той. — Слушай, Устър, стари приятелю, веселбата започва. Нали не възразяваш, ако си налея нещо? Много благодаря и прочие глупости. Да, веселбата е голяма, ще знаеш, като имам предвид новината, която ще ти съобщя. Добрият стар Кафин ми повери роля в „Питай татко“, ще знаеш. Епизодична, което си е вярно, но зряла като миналогодишно сирене. Иде ми запея с пълно гърло!

Той отпи от уискито и продължи. Изглежда не му правеше впечатление, че не рипам от радост.

— Винаги съм мечтал за сценична кариера, ще знаеш. Но дъртият и дума не дава да се изрече. Става морав като чорапите ти, колчем зачекна темата, ще знаеш. Затова реших да се прехвърля отвъд океана. В Лондон нямаше начин да стъпя в театъра без някой да му докладва, та затова ми хрумна да го преметна, че отивам във Вашингтон да обогатя общата си култура. Тук няма кой да ми слага пръти в колелата, ще знаеш, и мога да се вихря както ми душа иска!

Опитах се да му влея малко ум и разум.

— Старият така или иначе ще научи.

— Нека. Дотогава ще съм… такова… звезда, ще знаеш, и той ще е с вързани ръце и крака.

— Преди да си върже краката, ще успее да ме рита на воля.

— Ти пък къде се слагаш? Какво общо имаш с моята артистична кариера?

— Ами нали аз те запознах с Джордж Кафин.

— Вярно бе, мой човек, бях забравил. Трябваше да ти благодаря. Е, всичко хубаво. Утре заран имаме ранна репетиция, трябва да съм отморен, ще знаеш. Смешно ми е, че пиесата се казва „Питай татко“, защото тъкмо това нямам намерение да правя.

— Лека нощ — тъжно изрекох аз и право на телефона да звъня на Джордж Кафин.

— Слушай, Джордж, каква е тази история със Сирил Басингтън-Басингтън?

— Каква история?

— Ами той твърди, че си му дал роля в пиесата.

— А да. Само няколко реплики.

— Ама аз току-шо получих купища телеграми от дома и семейството с изрични наставления да го държа далеч от сцената.

— Съжалявам, старче, но Сирил ми е пратен от бога, защото ще играе себе си.

— Това ме накисва в непоносима смрад, Джордж. Леля Агата ми го изпрати с препоръчително писмо и ще ме държи лично отговорен.

— Ще те задраска от завещанието ли?

— Не става дума за пари, а… Впрочем, ти не я познаваш, затова ми е трудно да ти обясня. Тя е кръвожаден вампир и всички пътища към родината ще ми бъдат отрязани.

— Ами тогава не се връщай в Англия. Стой си тук, ще те изберем за президент.

— Ама Джордж, старче…

— Лека нощ!

— Чакай бе, Джордж…

— Слушай, вие богатите лентяи може и да нямате нужда от сън, но аз трябва да съм росна пъпка в ранни зори. Хайде, до утре.

Усетих се без пукнат приятел на този свят. Бях тъй разстроен, че заблъсках по вратата на Джийвс. Като правило подобни волности не са в природата ми, но сега бе моментът един зрял ум да ми се притече на помощ. Младият господар имаше нужда от утеха, пък ако ще това да наруши нужния за красотата му осемчасов сън.

Джийвс се появи по кафяв халат.

— Да, сър?

— Кофти ми е да те будя, Джийвс, ама ме връхлетяха неприятности.

— Не спях, сър. Преди лягане чета поучителни книги.

— Тогава тъкмо ще си във форма за моя проблем. Господин Басингтън-Басингтън ще гастролира на сцената!

— Нима, сър?

— Изглежда не проумяваш. Не, ти изобщо не загря какво ти казах! Виж сега. Цялото му семейство се е закучило и не го дава на артистичния свят. Ще се вдигне врява до тавана, ако не го отклоним от този път. На всичкото отгоре леля Агата ще стовари цялата вина върху мен.

— Разбирам, сър.

— Е, ще измислиш ли как да му попречим?

— В момента не съм в състояние да изляза с предложение, сър.

— Ами напъни се тогава.

— Ще посветя на проблема значителна част от усилията си, сър. Ще има ли нещо друго, сър?

— Дано да няма. И без това вече не издържам.

— Много добре, сър.

И той затвори вратата.