Неподражаемият Джийвс

7КЛОД И ЮСТИС

Ударът се стовари в един часа и четирийсет и пет минути лятно време. Икономът на леля Агата тъкмо ми подаваше блюдото с пържените картофи, а аз така се шашнах, че изтървах пет-шест на покривката. Бях разлюлян из основи.

Не бива да се забравя, че и без това мъжеството ми бе подкопано. Вече две седмици бях сгоден за Хонория Глосъп и ден не беше минал, без тя да ме оформя, по думите на леля Агата, не щадейки сили и време. Четох сериозна литература, докато останах без очи, избродих километри картинни галерии, бях подложен всяка вечер на концерти класическа музика, та чак намразих ушите си. Така че никак не бях във форма за каквито и да било удари, най-малко под кръста. Хонория ме бе завлякла на обяд при леля Агата и докато аз си рецитирах наум Шекспир (който също не ми беше спестен през тези две седмици), и по-конкретно „О сладка смърт, къде е твойто добро старо жило?“ или нещо такова, когато тя ми хързулна бомбата.

— Бърти — рече годеницата ми, сякаш току-що се е сетила за нещо, — как му беше името на онзи твой прислужник?

— А? О, Джийвс.

— Той ти влияе много зле. Като се оженим, ще го уволниш.

Ето в този момент лъжицата се отплесна и изпрати върху покривката шест от най-сочните картофчета, а Спенсър се метна подире им като попарена хрътка.

— Да уволня Джийвс? — ахнах аз.

— Да. Не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — каза леля Агата.

— Но това е немислимо! Все пак… такова… Аз и един ден не мога без Джийвс.

— Ще можеш — успокои ме Хонория. — Той дори никак не ми харесва.

— И на мен дори никак не ми харесва.

Това беше Леля Агата, разбира се.

А не, това вече много ми дойде. Винаги съм подозирал, че женитбата е по-страшна от смъртта, но все пак не знаех, че включва и човешки жертвоприношения. Остатъка от обяда прекарах в коматозно състояние.

По план след това трябваше да придружа Хонория на пазар по Риджънт Стрийт, за да й мъкна пакетите, но когато тя се надигна и взе да си прибира чантата, мен и шапката, леля Агата я спря:

— Ти върви, скъпа — рече й тя, — пък аз ще разменя няколко думи с Бърти.

Така че Хонория си тръгна минус един хамалин, а леля придърпа стола си и ме отпочна.

— Бърти, милата Хонория още не знае, но възникна един проблем във връзка с женитбата ти.

— А стига бе! Вярно? — живнах аз.

— Успокой се, нищо сериозно. Само е досадно. Работата е там, че сър Родерик ми създава главоболия със своята придирчивост.

— Смята, че не ставам за работа? Е, щом като така е преценил…

— Стига глупости, Бърти. Не се е стигнало чак дотам. Но естеството на неговата професия за жалост го кара да се… презастрахова.

Аз премигнах.

— Да се презастрахова?

— Да. Вероятно е неизбежно. Специалист с неговата многобройна клиентела неминуемо придобива превратна представа за душевното равновесие на човешкия род.

Постепенно включих накъде бие. Сър Родерик Глосъп, бащата на Хонория, нарича себе си специалист по нервите, защото звучи по-благопристойно от последна инстанция към кукувичето гнездо. С други думи, когато на вуйчо ти, херцог Побърканширски, му дойде в повече напрежението да ходи всяка седмица на лов, сър Родерик е първият, за когото ще се сетиш. Той тутакси довтасва, хвърля едно око на пациента, казва ти какво бреме е днешният живот за нервната система и препоръчва пълен отдих и никакво претоварване. Няма ти-тулован или просто много опаричен род в Англия, който да не е прибягвал до услугите му, затова е обяснимо за човек като него, принуден час по час да седи върху главата на някой пациент, докато му надява усмирителната риза, да гледа през криво стъкло на рода чело-вечески.

— Искаш да кажеш, че ме подозира в умствена увреденост?

Моята проницателност неизвестно защо раздразни леля ми, която иначе все се оплаква, че и с връзки не можела да вкара нещо в главата ми.

— Как можеш да говориш така! Нищо подобно не си мисли. Казах ти вече, че е просто предпазлив. Иска да се увери професионално, че си напълно… в нормата. — Тя млъкна, защото Спенсър се появи с кафето. Щом той излезе, продължи: — До него е стигнал слухът за някаква нелепа история, че уж си бил блъснал сина му Освалд в езерото в Дитъредж Хол. Пълни дивотии, естествено. Дори ти не си способен на подобен кретенизъм.

— Е, в интерес на истината аз едва-едва го докоснах, нали разбираш, а той право във водата.

— Освалд обаче недвусмислено те обвинява в покушение срещу живота му. Това силно е разтревожило сър Родерик. За жалост взел, че поразпитал тук-таме и научил за горкия ти чичо Хенри.

Тя ме изгледа многозначително, а аз дълбокомислено отпих от кафето, тъй като ставаше дума за надзъртане в семейния долап с добрия стар скелет. Защото покойният чичо Хенри е незаличимото леке върху иначе безупречното Устърово име. Всъщност беше голям сладур и аз много си падах по него, докато бях в училище, защото редовно забравяше, че току-що ми е дал пет лири. Но не могат да му се отрекат и някои екстравагантности в поведението, като например отглеждането на авторски зайци в спалнята. Един пурист може би наистина би го взел за смахнат. Всъщност, ако трябва да съм откровен докрай, той приключи земния си път блажено затънал в зайци в един санаториум за… такива като него.

— Това са врели-некипели, разбира се — заключи леля Агата. — Ако някой от семейството е наследил ексцентричността на горкия Хенри, това са Клод и Юстис, а ти ще се съгласиш с мен, че и двете момчета са рядко будни.

Клод и Юстис са близнаци, които постъпиха в моето училище, когато аз го завършвах. Че бяха будни, не ще и дума. Дори нощем нямаше мира от тях.

— Я виж колко добре се учат сега в Оксфорд. Леля ти Емили получила онзи ден писмо от Клод, в което пише, че двамата се надяват скоро да ги приемат в някакъв много важен клуб. Наричал се „Търсачите“.

— „Търсачите“? — учудих се аз. Напънах се, но не можах да се сетя за подобен клуб в Оксфорд. — Че какво търсят?

— Истина или знания, какво друго може да се търси в Оксфорд? Доколкото разбрах, всеки се домогвал до членство в него. Лорд Рейнзби, синът на граф Дачет, също бил сред кандидатите. Но да не се отплесваме. Значи сър Родерик иска да си поговорите спокойно, насаме. Разчитам на теб, Бърти, да се държиш… е не чак интелигентно, но поне благопристойно. Недей да се кикотиш нервно, постарай се да не го гледаш оцъклено, не се върти на стола и никакво прозяване! Помни, че сър Родерик е президент на Западнолондонския клон на Антикомарджийската лига, затова моля те, умолявам те — нито дума за конни надбягвания! Утре в един и половина ще дойде при теб на обяд. Запомни, че не пие никакъв алкохол и ненавижда тютюнопушенето. Храната му трябва да е семпла и здравословна, тъй като е с увредено храносмилане. И за бога, не му предлагай кафе, защото според него то е в дъното на всички нервни недомогвания.

— Значи кучешка бисквита и чаша вода ще свъртат работа.

— Бърти!

— Добре де, пошегувах се.

— Ето, подобна идиотска шега със сигурност ще събуди най-страшните подозрения на сър Родерик. Озапти самозаблудата, че си находчив и духовит — поне докато си в негово присъствие. Тръгваш ли вече? Помни какво ти казах. Разчитам на теб и ако нещо тръгне накриво, цял живот ще те държа отговорен.

— Всичко ще е наред — обещах аз и закуцуках към родната стряха, смазан под перспективата за утрешния Ден.

Закусих късно на другия ден и веднага излязох да се поразтъпча из парка. Редно беше да проветря вярното старо яйце, което се поолюляваше върху раменете ми. Свежият въздух обикновено разсейва лепкавата мъгла, в която човек тъне преди обяд. Бях стигнал Хайд Парк Корнър, когато някой подло ме тресна между лопатките. Обърнах се и кого да видя — братовчед ми Юстис в компанията на още двама. След като фокусирах зрението установих, че единият е брат му Клод, а другият е русоляв и розоволик техен връстник с овчедушно изражение на лицето.

— Бърти, старче! — радостно ме приветства Юстис.

— Здрасти — поздравих без особен възторг.

— Представи си само — да налетим именно на теб, единствения в този град, който може да ни осигури жизнения стандарт, на който сме свикнали. Между другото, познаваш ли Овчо? Овчо, това е братовчед ни Бърти. Лорд Рейнзби — господин Устър. Тъкмо от вас идваме, Бърти. Много останахме разочаровани от липсата ти, но Джийвс се отнесе с нас крайно гостоприемно. Този човек е страхотен, Бърти, гледай да не го изпуснеш.

— Какво правите в Лондон?

— Ами бръмчим нагоре-надолу. Неофициално мимолетно посещение. Връщаме се с влака в три и десет. А сега във връзка с обяда, който така любезно предложи да ни черпиш, къде ще бъде? В „Риц“? „Савой“? „Карлтън“? Ако си член на „Сайрос“ или „Ембаси“, и те ще свършат работа.

— Не мога да ви дам обяд. Поел съм ангажимент. О, боже! — рекох, като хвърлих едно око на часовника. — Вече закъснявам. — Махнах на едно такси. — Извинете ме.

— Дай тогава пет лири — каза Юстис.

Нямах време за спорове, простих се с петарата и скокнах в таксито. Пристигнах у дома чак в два без двайсет. Метнах се в салона, но вътре нямаше никой.

Отнякъде изникна Джийвс.

— Сър Родерик още не е дошъл, сър.

— Уф! — изпъшках с облекчение, — Аз пък мислех, че от нерви вече е изпотрошил мебелите.

От личен опит знам, че колкото по-малко е желан даден гост, толкова по-точен е той в появата си.

— Всичко наред ли е?

— Приключих с подготовката за посрещането на госта, сър.

— С какво ще ни храниш?

— Студено консоме, агнешки котлети и плодов сладолед.

— Е, не би трябвало да му навреди. Само не се увличай и внимавай да не поднесеш кафе.

— Да, сър.

На вратата се позвъни.

— Джийвс, не ме оставяй! — пребледнях аз.