Неподражаемият Джийвс

18ВСИЧКО Е НАРЕД

Аз се иззверих. Флората в бутониерата… Замаяният поглед… Симптомите наистина бяха налице, но въпреки това не ми се вярваше. Работата е там, че съм бил свидетел толкова — да ги нарека безчет — пъти как любовните дела на Бинго започват с ойларипи на уста, след което започват да тракат и да пуфкат по нанадолнището, докато на правата отсечка колата неминуемо се преобръща и аз търча да събирам разпилените тленни останки. Затова не можех да приема току-така, че наи-накрая е довел нещо до някакъв край.

— Оженил си се!

— Да. Тази сутрин в кметството в Холбърн. Оттам идвам.

Аз заех удобна позиция в стола. Тази история се нуждаеше от всестранно проветряване.

— Нека систематизирам фактите — казах. — Ти наистина ли се ожени?

— Да.

— За същото момиче, в което беше влюбен онзи ден.

— В какъв смисъл?

— Ами нали се познаваш. Кажи ми сега, кое те накара да извършиш нещо толкова безразсъдно?

— Ама не, престани да ми говориш така! Ожених се, защото я обичам, по дяволите! Най-прекрасната женица на този скапан свят!

— Не възразявам, но много ми е интересно чичо ти какво ще каже. При последната ни среша не подскачаше от нетърпение и не питаше кога да започне да ръси конфети.

— Бърти, ще ти призная нещо. Всъщност милата женица ме подкокороса. Разправих й за чичо и вижданията му за брачното ми бъдеще и тя заяви, че ако не я обичам достатъчно, за да му се противопоставя, като се оженим още на другия ден, то тя ще ме остави. Затова си купих цвете, бучнах го в илика и право в кметството.

— И какво възнамеряваш да правиш сега?

— О, всичко съм обмислил! След като се видиш с чичо и му съобщиш много деликатно новината…

— Какво!

— След като се видиш…

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще ме натикаш в частната си помийна яма!

Той ме изгледа замаяно като Лилиан Гиш (Лилиан Гиш (1896–1993) — американска филмова звезда от 20-те години, продължила да играе до средата на 80-те. — Б. пр.), която излиза от поредния си припадък.

— Това гласът на Бърти Устър ли беше? — попита с много мъка в гласа.

— И още как!

— Бърти, старче — взе Бинго да ме потупва тук и там, — не се чуваш какви ги плещиш! Та нали сме съучени…

— Добре де, добре!

— Браво! Знаех си, че мога да се осланям на теб. Тя чака долу в коридора. Ще я забършем и право към чичови!

Бях виждал булката единствено в келнерската й премяна и затова очаквах от нея на сватбения ден да се н издокара в нещо умопомрачително. Първият лъч надежда, откак бе започнала тази мрачна афера, ме озари, когато я зърнах там в коридора — вместо бели коприни, облаци парфюми и шапки, конкуриращи ботаническата градина, тя се бе нагласила с неочаквано добър вкус. Нищо натрапчиво. Нищо истерично. Направо да си кажа, по отношение на екстериора, все едно че идваше право от Бъркли Скуеър (Живописен площад в аристократичната част на централен Лондон. — Б. пр.).

— Скъпа, това е моят най-стар приятел Бърти Устър — представи ме Бинго. — Ние сме съученици от първи клас, нали, Бърти?

— Да — неохотно си признах аз. — Много ми е приятно. Струва ми се, че се видяхме ъ… на обяд преди десетина дена.

— О, да. Радвам се да ви видя отново.

— Чичо ми гледа Бърти в очите — гордо обясни Бинго. — Затова ще дойде с нас и ще прекопае почвата, за да ни постеле на меко. Ей, такси!

Мълчахме в таксито и дори усетих някакво напрежение. Затова с радост изскочих пръв и, след като зарязах Бинго и Бинговица да чакат в преддверието, побързах да се кача в гостната и да изстрелям иконома да ми доведе голямото началство.

Докато крачех напред-назад из стаята и го чаках да благоволи, внезапно зърнах проклетата „Жена, устояла на всичко“ върху една от масичките. Беше разчекната на страница двеста и петнайсет и окото ми бе запленено от един дебело подчертан пасаж. След като се зачетох, изведнъж загрях, че държа маслото, с което ще смажа машината:

„— Нима има сила — попита Матилда и очите й святкаха, докато се взираше в суровия възрастен мъж, — която да надделее над всепоглъщащата любов? Нито царства, нито власт, милорд, нито жалките забрани на разни родители и настойници са в състояние да ни разделят! Аз обичам вашия син, лорд Миндърмиър, и нищо не ще устои на силата на нашите чувства. Тази наша любов бе предопределена от съдбата. Кой сте вие, за да се противите на повелите на Съдбата?

Графът я изгледа проницателно изпод рунтавите си вежди.

— Хъмф! — Каза той.“

Преди обаче да успея да си освежа паметта с отговора на Матилда, вратата се отвори, старият Битълшам се търкулна в стаята и, както винаги, целия ме олигави.

— Скъпи мой господин Устър, какво неочаквано удоволствие! Настанете се удобно, умолявам ви. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами да си кажа правичката, идвам като посланик на любовта — отвърнах ала Матилда, но за всеки случай побързах да уточня: — Искам да кажа като посредник на младия Бинго.

Любвеобилността му видимо поддаде в центъра, но тъй като не ме изрита, аз дръзко продължих:

— Много е трудно, ще знаете, да се пребори човек с чистата и всепобеждаваща любов. Може и да може, но ако питате мен, зарежете тази работа.

Очите ми мятаха мълнии към суровия възрастен мъж, но за всеки случай също пошавах заплашително с вежди. Той взе да пуфти и да сменя палитрата на лицето си. Не стана ясно дали съм му взел страха или е време за стратегическо отстъпление заднешком.

— Ние вече обсъдихме този проблем по време на последната ни среща, господин Устър — заговори той. — И тогава, ако си спомняте…

— Да, ама междувременно отбелязахме значителен напредък. Работата е там — докопах аз бика за рогата, — че тази сутрин младият Бинго я свърши, каквато я свърши. Запуши си носа и — буф! — от кея в най-дълбокото.

— Божичко! — скочи той с пъргавина, която силно ме впечатли на фона на окръглите му дадености, а устата му зейна живописно. — Защо? Къде? От кой кей?

Взех да се дразня от неговата непробиваемост. Човек му говори, но кой да го слуша!

— Изразих се иносказателно, ако това е думата, която имам наум. Исках да ви осведомя, че Бинго се задоми.

— Задомил се!

— Да. Направо взе, че се ожени. Нали нямате нищо против? Кипяща млада кръв и прочее. Две влюбени сърца, туптящи като едно, ако не се лъжа.

Той се запъхтя.

— Крайно съм разстроен от тази новина. Смятам, че ми е ъ… хвърлено предизвикателство. Да аз съм предизвикан!

— Но кой сте вие, за да се противите на повелите на Съдбата? — попитах аз, след като крадешком си направих справката в разтворената до лакътя ми книга.

— Ъ?

— Ами такова… тази тяхна любов е предопределена от Съдбата. Откак свят светува, ще знаете.

Признавам, че ако беше казал „Хъмф!“, щеше силно да ме затрудни. За щастие не беше находчив и вместо това се възцари мълчание, по време на което чичото явно си напъваше мозъка. Очите му изведнъж се спряха на книгата и той се сепна.

— Господи, господин Устър, та вие цитирате!

— По памет.

— Знаех си аз, че ми звучи познато. — Цялото му изражение рязко се промени и той дори се изкикоти. — Ах, вие! Знаете слабото ми място. — Взе четивото и се задълбочи в него за минута-две, та чак реших, че ме е забравил. След малко обаче взе да бърше очи. — Е няма какво да се прави — каза.

Аз зашавах с крака и отправих кратка, но съдържателна молитва към Всевишния.

— Няма какво да се прави — повтори той. — Не бива да съм втори лорд Миндърмиър, нали, господин Устър? Кажете ми, имахте ли прототип за този суров герой?

— А не. Просто ей-така го измислих и право в книгата.

— Гений! — прошепна старият. — Най-обикновен гений. Е, господин Устър, вие ме продумахте. Кой съм аз, както изтъкнахте, та да се противопоставям на повелите на Съдбата? Още тази вечерще пиша на Ричард и ще го уведомя за доброжелателното си отношение към неговата женитба.

— Можете лично да го фраснете с новината. Той чака долу в коридора, барабар с жената. Ей сега ще сляза и ще ви го изстрелям. Е, всичко най-добро. Бинго ще получи удар от радост.

Бингови седяха долу на два стола, като пациенти пред зъболекарски кабинет.

— Е? — изразително попита Бинго.

— Опекох каквото има за печене. За теб остана само да му стиснеш прочувствено ръката — казах аз и го шляпнах по гърба. — Хайде, тичай горе да другаруваш с чичото. Знаеш къде да ме намериш, ако пак ти потрябвам. Моите поздравления и тям подобни глупости.

И побързах да се оттегля, защото много мразя да ме гледат с кравешка признателност.

На този свят няма нищо сигурно. Ако някога съм бил убеден, че напълно си заслужавам извоювания с кървава пот отдих, това бе същата онази вечер, когато се прибрах у дома, вирнах крака върху масичката и засърбах ароматния, чай, който Джийвс ми бе поднесъл. Свикнал съм в течение на дълги и многострадални години моите избраници да изпуснат въздух в последния момент и да финишират последни, но не виждах основания за тревога в случая с Бинго. Когато го оставих в къщата на Паунсби Гардънс, от него се изискваше само да се качи горе с госпожата и да обере плодовете на моята тънка дипломатическа работа. Бях тъй спокоен, че когато след не повече от половин час той нахълта запъхтян в дневната ми, единствената споходила ме мисъл бе, че се явява да ми пелтечи несвързано своите благодарности и да ми обяснява, че сам не знам колко съм прекрасен. Затова скромно се ухилих, примигах благосклонно срещу скъпия приятел и тъкмо да му предложа цигара, когато си дадох сметка, че видът му е угрижен. Дори направо казано имаше вид на халосан в слънчевото сплитане.

— Какво ти става, старо? — попитах аз. Бинго взе да снове из стаята.

— Сега ще се успокоя — каза той и събори една масичка. — Ей-сега ще поема дълбоко въздух и ще се успокоя — закани се повторно и прекатури един стол.

— Нещо да не е станало? — усъмних се аз. Той изквича глухо.

— Какво може да стане, след като ти си се бъркал, където не ти е работата? Най-много всичко да се сгромоляса, но нима това има някакво значение? Знаеш ли какво се случи, след като ти си тръгна? Помниш ли онази идиотска книга, дето настоя да изпратиш на чичо ми? Казвам ти недей, но кой да те слуша!

Аз лично не бих описал точно така случая, но старото другарче явно бе разстроено, та не се впуснах в уточнения.

— „Жената, устояла на всичко“ — казах. — Чудесна работа свърши. Чичото омекна едва след като го замерих с шепа сочни цитати.

— Чудесна работа свърши и след като ние влязохме в гостната. Лежеше си на една масичка и като поговорихме за туй-онуй, женицата взе, че я забеляза. „О, чели ли сте тази книга, лърд Битълшам“? — пита. „За трети път я препрочитам“ — хвали се чичо ми. „Толкова се радвам“ — вика тя. „Как, и вие ли сте почитателка на Роузи М. Банкс?“ — възкликва дъртият. „Аз съм Роузи М. Банкс“ — скромно казва милата ми женица.

— Майчице! Не може да бъде!

— Може.

— Но това е изключено! Нали ни замеряше с фаршировани яйца в Старшия Либерален Клуб?

Бинго изгледа мрачно канапето.

— Наела се на работа, за да събере материал за книгата, над която работи — „Клубът на Мървин Кийн“.

— Можеше да ти каже.

— Ами тя така се възрадвала, когато разбрала, че я обичам заради самата нея въпреки скромното й положение в обществото, че решила да си премълчи. Както обясни, искала по-късно да ме изненада.

— Хубаво те изненада. После какво стана?

— Последва една рядко болезнена сцена. Старият щеше да получи апоплектичен удар. Нарече я самозванка. Двамата се вкопчиха в косите си, разкрещяха се едновременно и накрая тя хукна с такси към издателството, за да домъкне коректурите с цел получаване на писмено извинение от дъртия. Не знам какво ще става. Като оставим настрана факта, че онзи ще е бесен като мокра кокошка, когато установи как си го лъгал и мамил, женицата също ще ми причини не една безсънна нощ, щом разбере, че номерът с твоето авторство върху нейните произведения ти е бил необходим, за да ме ожениш за друга. Зашото тя ме обикна преди всичко защото разбра, че е първата ми любов.

— Ти ли й го каза?

— Аз!

— Господи!

— Че то си е самата истина. Другото брои ли се? Има голяма разлика между… Но за това друг път. Въпросът сега е какво да правя.

— Не знам.

— Благодаря ти — каза Бинго. — Както винаги, много ми помогна.

На другата сутрин ми се обади тъкмо когато бях погълнал бекона с яйцата, които неизменно ме настройват съзерцателно и на човек му се иска да размисли над живота, необезпокояван от никого.

— Бърти!

— Здрасти.

— Историята се нажежи.

— По-точно?

— Чичо ми хвърли едно око на коректурите и призна авторските права на женицата. Току-що чух от него по телефона няколко крайно сочни и оригинални мнения за себе си. Твърди, че по моя вина изглеждал пълен глупак в собствените си очи и че мога да целуна за последно сбогом лелеялите си доходи.

— Много съжалявам.

— Не се хаби мен да съжаляваш — посъветва ме Бинго с мрачно задоволство. — Защото още днес ще се яви лично при теб да ти иска собственоустно обяснение.

— Мамо!

— Мамо я! Женицата също ще се яви да ти иска собственоустно обяснение.

— Божичко!

— Ще следя е жив интерес бъдещата ти кариера — доволно обяви младият Бинго.

— Джийвс! — ревнах аз.

— Да, сър?

— Спасявай младия господар!

Разясних му обстоятелствата и зачаках с изплезен език.

— На ваше място, сър, незабавно бих приел поканата на господин Пит-Уейли да половувам в имението му в Норфолк.

— Вярно бе! Господи, Джийвс, както винаги си прав. В един часа те чакам на гарата с багажа. А сега тичам право в клуба да се скатая там докато стане време за влака.

— Желаете ли да ви придружа по време на тази визита, сър?

— Не искаш ли да дойдеш?

— Бих предпочел да остана тук и да поддържам връзка с господин Литъл, сър. Не е изключено да се предостави някакъв изход от положението, който да е от полза за всички заинтересовани.

— Дадено. Ако и тази работа свършиш, ти наистина нямаш равен на себе си.

Не мога да кажа, че се удоволствах в Норфолк. През цялото време не спря да вали, а когато случайно не валеше, аз подскачах при най-малкия шум, което никак не допринася за успешния лов. Към края на седмицата вече не издържах. Виждаше ми се възмутително да стърча заточен вдън земя само защото бинговият чичо и жена му искат да си поговорят с мен. Реших да се промъкна обратно у дома и да проявя силния си мъжки характер, като се спотая под канапето и накарам Джийвс да казва на всички, че ме няма.

Уведомих Джийвс с телеграма и щом пристигнах в столицата, веднага взех едно такси до Бингови. Държах да си изясня кое на какъв хал е. Него явно го нямаше. Подържах замислен палец върху звънеца и тъкмо да се оттегля, когато дочух стъпки и вратата се открехна. Не бих казал, че ококорените очи на лорд Битълшам, в които се взрях, бяха най-щастливата гледка, на която съм разчитал в този живот.

— О! Ъ! Здравейте — казах аз. Отсреща — нищо.

Не мога да обясня какво точно съм очаквал от стареца, ако не дай боже някога пак го срещна, но общо взето нямаше да се изненадам, ако беше полилавял и ме бе пернал през ухото. Затова така се изненадах, когато той само се усмихна отпаднало. Една такава изнурена, замръзнала, дори измъчена усмивка. Освен това взе да върти очи и да преглъща.

— Ъ… — каза.

Зачаках го да продължи, но явно се беше наприказвал.

— Бинго? — попитах след едно крайно напрегнато мълчание.

Той само поклати глава и пак се заусмихва. И изведнъж, тъкмо когато разговорът отново взе да линее, той подскочи акробатично назад и трясна вратата.

Аз се замислих. Но тъй като събеседването ни явно бе приключило, реших да се омитам. И тъкмо взех да слизам, когато върху ми налетя превеселият Бинго, вземащ по три стъпала наведнъж.

— О, Бърти! — зарадва ми се той. — Откъде изникна? Не беше ли на село?

— Току-що се прибрах. Наминах да видя какви са последствията.

— А, онова ли? — небрежно махна с ръка Бинго. — Всичко отдавна се уреди. Гълъбът на мира пляска с криле над целокупното домашно огнище. Джийвс оправи къде каквото имаше за оправяне. Този човек е истинско чудо, Бърти, винаги съм го твърдял. Споходи го Поредното гениално хрумване.

— Браво! — зарадвах се аз.

— Знаех си, че ще останеш доволен.

— Честито.

— благодаря.

— Какво измисли Джийвс? На мен самият нищо не ми каза.

— Нали ти казвам, че от мига, в който той пое твоята каша в ръце, до изгребването й не мина и половин час. Чичо и госпожата сега са гъсти като съучастници в Убийство. По цели дни обсъждат дълбоки литературни проблеми. Всеки ден се отбива вкъщи при нея.

Това ме подсети.

— Той и сега е тук. Бинго, как се чувства напоследък чичо ти?

— Както винаги. Защо питаш?

— Да не би напрежението да си е казало думата? Видя ми се много особен преди малко.

— Видяхте ли се вече?

— Ами той отвори на позвъняването ми, след което стоя като ошашавен и омръзнало ме изпива с оцъклен поглед, а накрая ми затвори под носа. Задръсти ме, ще знаеш. Нямаше да се учудя, ако беше започнал да ми тегли ушите, но като си помисля сега, видът му беше на човек, комуто са изкарали акъла.

Младият Бинго само дето не получи колики от смях.

— Всичко е наред — каза през сълзи. — Забравих да те предупредя. Мислех да ти пиша, но май съм забравил. Той те има за психопат.

— Той… какво?!

— Да. Това именно беше джийвсовото хрумване, с което така находчиво реши всичките ни проблеми. Предложи да обясня на чичо, че съм действал в пълно неведение, когато съм те представил в дома му като Роузи М. Банкс, тъй като съм бил чувал многократно от тези твои устици, че ти наистина си въпросната писателка и не съм имал основания да се съмнявам в това. Откъде да зная, че си жертва на халюцинации и изобщо не си редовен? За потвърждение се обадихме на сър Родерик Глосъп — съшия, чиято рожба ти има глупостта да блъснеш в езерото в Дитъредж Хол. Той без да чака да го ръчкаме с готовност ни разправи как дошъл у вас на обяд и заварил спалнята ти фрашкана с котки и риби, след като съшия ден си му задигнал шапката от минаваща кола. Така че версията най-убедително се потвърди. Винаги съм казвал, че с Джийвс до себе си ти просто няма от какво да се страхуваш.

Много нещо мога да изтърпя, но всичко си има граници.

— Това е най-идиотското, най-… Бинго не вярваше на ушите си.

— Ами ти да не би да си раздразнен?

— Раздразнен? Само защото половия Лондон се разхожда с убеждението, че дъската ми хлопа та пушек се вдига? Да пукна, ако…

— Бърти, ти ме учудваш и нараняваш. Ако пък през ум ми е минало, че ще имаш нещо против да окажеш най-елементарната услуга на човек, който през целия си живот ти е бил най-предания приятел, който е делял с теб…

— Ама не може така!

— Или вече забрави — поинтересува се Бинго, — че ние с теб сме съученици?

Завлякох се в родното гнездо, изпускаш пара през ушите и огън през ноздрите. В едно нещо бях сигурен — за двама ни с Джийвс вече нямаше място под един покрив. Страхотен личен прислужник, не ще и дума, несъмнено най-добрият в цял Лондин, но аз нямаше да допусна този довод да ме размекне. Нахлух в дневната като северозападен вятър, свъсих вежди, скръстих ръце пред гърдите и изведнъж видях кутията с цигари върху малката масичка, илюстровните списания на поставката до лакътя ми, чехлите, приготвени до креслото и всичко толкова както трябва да бъде, че неволно изпуснах парата и се почувствах като кандидат-главорез, който чува внезапно песента, пята някога от майка му над люлката. Абе с една дума, разкиснах се.

И тогава от кухнята се зададе милият Джийвс с табла, натоварена с най-жизнено необходимото, и само като го зърнах…

Не. Вкоравих сърцето и му дадох да се разбере.

— Току-що се видях с господин Литъл, Джийвс.

— Нима, сър?

— Тъй… ъ… ми разказа как всеотдайно си му помогнал.

— Направих каквото можах, сър. Радвам, че сега всичко е мирно и спокойно. Уиски, сър?

— Благодаря. Ъ… Джийвс!

— Да, сър?

— Друг път…

— Да, сър?

— Ами… нищо. По-малко сода, Джийвс.

— Много добре, сър.

Тръгна да си излиза.

— О, Джийвс!

— Да, сър?

— Бих искал все пак… Според мен… Искам да кажа… Не, нищо.

— Много добре, сър. Цигарите са до вас. Вечерята ще е готова точно в осем без петнайсет, освен ако не желаете да вечеряте навън.

— Не, ще си остана тук.

— Добре, сър.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Не, нищо.

— Много добре, сър.