Неподражаемият Джийвс

6НАГРАДА ЗА ГЕРОЯ

Още от едно време ми прави впечатление, че нищо на този свят не е доизкусурено. В случая трънчето върху иначе благоуханната роза бе, естествено, липсата на Джийвс, който да ме наблюдава как действам. Иначе всичко беше пръстите да си оближеш. Красотата на целия замисъл беше там, че просто нямаше къде да сбъркам. По принцип знаете какво се получава, ако се опитате да замъкнете Обект А в Точка В точно когато Обект С се намира в Точка В. Призракът на провала неизменно души наоколо. Ще онагледя примера с генерал, който планира голяма военна операция. Нарежда, значи, на първия полк да атакува хълма с вятърната мелница по същото време, когато вторият полк превзема моста долу в низината. Операцията се проваля и когато вечерта й правят разбор, полковникът от първия полк вика: „Един момент! Каква вятърна мелница? Нали ставаше дума за стадо овце?“. В нашия случай обаче подобно недоразумение беше изключено по простичката причина, че Освалд и Бинго поначало щяха да си бъдат на моста и едничката ми грижа беше да придумам Хонория да се разходи с мен в Желаната посока. А аз дори това постигнах от раз, като й казах, че трябва да говоря с нея по важен въпрос.

Беше пристигнала малко след обяд с дъщерята на Пройтуейтови. Последната се оказа височка, със сини очи и светла коса. Много ми допадна, защото никак не приличаше на Хонория. Ако разполагах със свободно време, охотно бих пообщувал по-отблизо с нея. Но ме чакаше работа и аз се бях уговорил с Бинго да се шмугне в храсталака точно в три. Затова улових Хонория и я поманеврирах през градината по посока на езерото.

— Много си мълчалив, Бърти — каза тя.

Аз подскочих — толкова напрегнато се бях съсредоточил. Пред нас тъкмо бе блеснало езерото и аз зорко оглеждах топографията, за да се уверя, че всичко е наред. Така си и беше. Невръстникът Освалд се бе сгърбил над въдицата, а от Бинго нямаше и следа, от което логично умозаключих, че е заел позиция. Часовникът ми показваше три и две минути.

— Ъ? — рекох. — О, такова… бях се замислил.

— Каза, че искаш да разговаряш с мен по важен нъпрос.

— О, да!

Бях решил да поръся с розови листенца пътя на Бинго. Без да споменавам името му, щях да подготвя почвата в съзнанието на момичето като я уверя, че колкото и невероятно да звучи, един мъж я обожава от разстояние и други подобни глупости.

— Такива ми ти значи работи — започнах аз. — Може да не ти се вярва, но тук има един, който е луд но теб и тъй нататък… мой приятел.

— А, значи приятел?

— Ъхъ.

Тя се изхили.

— Тогава защо не дойде да ми каже?

— Ами защото си е такъв. Свенлив и малодушен. Много е вързан. Смята, че си много над него — ако щеш вярвай. Има те за богиня. Боготвори почвата под краката ти, но не може да събере кураж да ти го признае.

— Колко интересно.

— Да. Иначе не е лошо момче… по своему. Голямо е магаре, но добронамерено. Това е с две думи положението. Нали ще го имаш предвид?

— Ама че си смешен.

И като отметна назад глава, тя избухна в смях. А смехът й не бе от дискретните. По-скоро като влак, минаващ през тунел с надута свирка. Музикалният ми слух се наскърби, а младият Освал щеше да нагълта въдицата. Изгледа ни с нескрито отвращение.

— Ама не може ли без тая врява? — заоплаква се той. — Стреснахте ми рибата.

Хонория промени темата.

— Не ми харесва това негово седене на моста — рече тя. — Току-виж паднал във водата.

— Ще ида да му кажа — услужливо предложих аз.

Разстоянието между мен и хлапето я имаше, я нямаше пет метра, но на мен ми се видяха като сто. Докато крачех през бездната, която ни делеше, бях връхлетян от чувството, че вече съм го правил. И тогава се сетих. Преди години бях подлъган да играя ролята на иконом в едно любителско представление с благотворителна цел, та ми се налагаше да пресека с пълна табла в ръце безлюдната сцена от горния ляв ъгъл до масата в долния десен край. По време на репетициите постоянно ми внушаваха да не препускам като подгонен, а да крача с достолепно достойнство, в резултат на което имах чувството, че никога няма да се добера до въпросната маса. Сцената се опна пред взора ми като неизбродна пустиня, а Природата бе стаила дъх, за да привлече целокупното внимание върху моята особа. Та и сега ме нападна същото усещане. Гърлото ми пресъхна и колкото повече наближавах хлапето, толкова повече то се отдалечаваше, докато изведнъж, без да знам как, се озовах точно зад него.

— Здрасти — рекох с болнава усмивка, но само я похабих, защото диването не си направи труда поне да се обърне и да ме погледне. Не съм срещал друг човек в живота си, за когото да съм означавал по-малко.

— Здрасти — повторих. — Риба ли ловиш?

И поставих ръка на рамото му, както съм виждал да правят по филмите по-големите братя.

— Ей! — каза детето, разтърсено из основи.

Тези неща или трябва да се вършат скоротечно, или изобщо не се наемайте. Затворих очи и бутнах. Нещо поддаде. В просъница дочух изскубнат в зародиша си писък, последван от плясък. И дългият ден се навлачи към своя безкрай, така да се каже.

Открехнах очи. Детето тъкмо изплаваше на повърхността.

— Помощ! — ревнах аз и наклоних глава към гъсталака, откъдето бе програмирана появата на младия Бинго.

Нищо не се случи.

— Казах помощ! — креснах отново.

Не че искам да ви досадя със спомени за артистичното ми минало, но нека отново се върнем на онзи мой сценичен дебют като иконом. Според сценария, след като поставех таблата на масата, героинята трябваше да се появи отдясно на сцената и с няколко сочни реплики да ме отпрати да си гледам работата. Да, ама онази блейка се беше отнесла нанякъде, та се наложи да пуснат по дирите й потеря. Докато попаднат на следите й и я изритат на сцената, измина цяла минута, през която аз стърчах там, виден отвсякъде, и чаках. Незабравимо усещане. Същото беше и сега, само че къде-къде по-неописуемо. Сега чак разбрах на кое му викат, че времето било спряло.

Междувременно младият Освалд береше душа. Трябваше да се вземат скоропостижни мерки. Досегашното ни познанство не бе допринесло у мен да разцъфне красиво чувство към него, но все пак щях да се олея, ако го оставех да си иде без време. Не си спомням по-не-апетитна гледка от тази на езерната повърхност, лицезряна от връх моста, но нямаше как. Свалих сакото и рипнах с главата надолу.

Водата винаги е по-мокра, когато скочиш в нея облечен, отколкото по бански гащета. Доказан факт. След не повече от три секунди вече се чувствах като престоял труп на удавник — лепкав и подпухнал.

Последва нова засечка в сценария, изграден върху презумпцията, че щом изскоча на повърхността, веднага ще докопам хлапето и доблестно ще го повлека със себе си към безопасния бряг. То обаче не ме изчака да го влача. Докато покажа нос над водата, докато разтъркам очи, докато се огледам кое къде е, онова вече беше на десет левги от мен и продължаваше да се отдалечава с равномерен кроул. При тази гледка съвсем увяхнах. В края на краищата, от потърпевшия се очаква да си наляга парцалите и кротко да се дави като хората. Вземе ли да плува, при това със стил и скорост болезнено превъзхождащи твоите, какво ти остава? Ами нищо освен и ти да изпълзиш на сухо. Докато стигна брега, онова зверче вече си беше у дома. От които и ъгъл да погледнете, все провал.

Размислите ми бяха прекъснати от шума на настъпена щотландска гайда. Хонория Глосъп се смееше. Стоеше досами лакътя ми и ме съзерцаваше с един особен поглед, който никак не ми допадна.

— Ах, Бърти, колко си забавен! — каза и веднага долових зловещината в думите й. Никога досега не ме беше намирала за забавен. — Я как се измокри!

— Няма две мнения по въпроса.

— Бързай към къщи да се преоблечеш.

— Тичам.

— Наистина си забавен — продължи тя. — Първо ми правиш предложение по този смешен заобиколен начин, а после натика горкия Освалд в езерото, за да ме впечатлиш, като го спасиш от удавяне.

Изплюх вода и няколко попови лъжички, за да се опитам да редактирам впечатлението й.

— Ама не…

— Той каза, че си го бутнал, пък и аз нали те видях. Нищо, Бърти, не ти се сърдя. Толкова си сладък. Време и обаче да те взема в ръце. Нагледал си се на излишно много филми. Няма да се учудя, ако следващото ти хрумване включва подпалване на къщата, за да ме спасиш от пожара. — Тя ме огледа частнособственически. — Мисля, че ще успея да направя нещо от теб. Вярно, че животът ти до този момент е безвъзвратно прахосан, но още си млад и в теб има нещо добро.

— Няма!

— Има, има. Просто трябва да го накараме да изпъкне. Хайде, тичай да се преоблечеш, че да не вземеш да ми настинеш.

Майчинството в гласа й ми подсказа повече от всякакви думи, че с Бъртрам е свършено.

Докато слизах по стълбите, след като се преоблякох, налетях на младия Бинго.

— Бърти! — кресна той. — Теб търсех! Бърти, случи се нещо вълшебно!

— Ах ти, непрокопсанико! — избухнах аз. — Къде беше? Знаеш ли, че…

— За онези храсти ли говориш? Нямах време да ти кажа какво стана. Отказваме се от плановете.

— Как така се отказваме?

— Бърти, тъкмо да се завра в гъсталака и стана чудо! Зърнах на поляната най-вълшебното, най-прелестното създание на този свят. Като нея няма втора тъй прекрасна! Бърти, вярваш ли в любов от пръв поглед? Нали вярваш в любовта от пръв поглед, Бърти, стари приятелю? Още щом я съзрях и тя ме привлече неудържимо. Забравих всичко. Бяхме само тя и аз в един свят, изпълнен с музика, лъчи. Отидох при нея. Заприказвах я. Казва се госпожица Брейтуейт, Бърти — Дафни Брейтуейт. Чувал ли си нещо по-красиво? В мига, в които очите ни се срещнаха, осъзнах, че Хонория Глосъп е била само мимолетно увлечение. Бърти, нали вярваш в любовта от пръв поглед? Тя е тъй прекрасна, тъй сърдечна. Като нежна богиня…

Аз се отдалечих.

Два дни по-късно получих писмо от Джипвс.

„Времето“, завършваше то, „продължава да е благоприятно. Къпя се в морето и се надявам и вие да си почивате добре.“

Изсмях се кухо, невесело и слязох долу при Хонория. Имахме среща във всекидневната. Щеше да ми чете Кант.