Неподражаемият Джийвс

3ЛЕЛЯ АГАТА СИ КАЗВА ДУМАТА

Редно си е горест и скръб да обвият тънката душевност на всеки благороден мъж, светнат с новината, че брачните му въжделения кучетата ги яли. Ако моята душевност например беше от тънките, несъмнено щях да се тръшкам от яд. Но рано или късно животът си предявява претенциите.

Само седмица след злополучното събитие аз се отбих в „Сайрос“ да хапна нещо и не щеш ли, в неопитомения мустанг, който мяташе петала по дансинга, разпознах моя приятел Бинго.

Бинго винаги се е отличавал със завидна душевна издръжливост. Можеш да го халосаш, но не и да го свалиш в несвяст. Докато траят любовните му преживелици, от него по-всеотдаен възлюбен няма. Но от мига, в който обектът на любовта го помоли със сълзи на очи никога вече да не й се мярка пред очите, освен ако не държи тя да насъска кучетата по него, все едно че нищо не е било. Става, отупва си панталоните и продължава напред с песен на уста.

Затова ни най-малко не се притеснявах за Бинго. Всъщност, като си помисля, за нищо не се притеснявах. Всичко ми беше от наред по-наред. На три пъти конете, в които бях инвестирал, спечелиха с по цяла дължина, вместо да приседнат да си отпочинат насред надбягването — какъвто е неизменният обичай на всяка твар, на която залагам.

На всичкото отгоре времето продължи да се вихри по най-пролетен начин, новите ми чорапи бяха обявени единодушно от приятелите в клуба за последен писък на изискаността, а леля Агата отпраши за Франция, та се очертаваха цели шест седмици далеч от бойната й секира. Ако познавахте леля Агата, и вие щяхте да пърхате от доволство.

Така че една сутрин, както си вземах сутрешната вана, аз за пореден път се сетих, че на хоризонта на моя живот няма дори намек от заоблачаване и отприщих сладкопойно гърло, докато шляпах с гъбата по водата. Де да можеше на този свят да има още много светове, в които да се чувствам също тъй прекрасно.

Но животът не си дава отдих. Усети ли, че всичко ти е наред, не пропуска да те срита в най-чувствителната част от анатомията. Едва бях подсушил телесата, едва ги бях издокарал в свръхелегантни джентълменски одеяния, и ударът се стовари върху ми без предупреждение. Върху полицата над камината ме дебнеше писмо от леля Агата.

— Да пукна! — възкликнах, щом го изчетох.

— Моля, сър?

— От леля Агата е. Знаеш я — госпожа Грегсън.

— Да, сър?

— Нямаше да си толкова безгрижен, ако знаеше каквр пише — глухо и безрадостно се изсмях аз. — Проклятието ни застигна, Джийвс. Нарежда ми незабавно да се явя при нея в… как му беше името? В Ровил-сюр-мер. Тюх, да му се не види!

— Да започна ли да стягам багажа, сър?

— Няма как.

Онези, които не познават леля Агата, не спират да недоумяват защо ме втриса неудържимо дори само като чуя името й. В края на краищата, не завися от нея финансово или в друго отношение. Лично аз съм стигнал до извода, че ефектът се дължи само на личностното й излъчване. Когато бях малък, тя съумяваше да ме обърне наопаки с един-единствен поглед и аз още не съм се отърсил тази нейна дарба. Ние в нашия род не се скъпим на ръст и леля ми с нейните метър и седемдесет и осем, овенчани с орлов нос и дваж по-орлови очи, представлява огнедишаща гледка. Затова не се чудете, че в главата ми дори не надзърна мисълта да се направя на ударен. Щом тя нарежда да търча в Ровил, значи точка по въпроса и остава само да се купят билетите.

— Как мислиш, Джийвс? За какво съм й притрябвал?

— Не бих могъл да кажа, сър.

Всякакви разговори бяха излишни. Единственият лъч на утехата беше мисълта, че в Ровил ще мога най-сетне да се издокарам с индийския пояс, който бях закупил още преди половин година, но все не ми стискаше да го извадя на бял свят. Знаете за какво говоря — една такава широка копринена лента, с която се опасва кръста, вместо да си слагаш жилетка. Джийвс щеше да получи удар при вида му, тъй като се бях спрял на най-кървавата алена окраска. Обаче в курорт като Ровил, където е фрашкано с французи-бонвивани, сто на сто се ръкопляска на всякакви дързости във вечерното облекло.

Ровил, където пристигнах на другата сутрин след разбунен Ламанш и друслива нощ във влака, се оказа твърде свежо местенце, където един мъж, необременен от лели, като нищо би изкарал една седмица, потопен в наслада. Знаете ги тези френски курорти — пясък, хотели и казина. Хотелът, извадил лошия късмет да допадне на леля Агата, се казваше „Сплендид“ и още щом престъпих прага ми стана ясно, че няма негов служител, който да не проклина деня, в който леля ми се е родила. Посъчувствах им — и аз проклинам този ден, откакто съм се родил. Освен това далеч не за първи път отсядам в един хотел с нея. Разбира се, междувременно тя беше приключила с грубата работа и по целокупно изплезеното поведение на персонала проумях, че като начало е поискала незабавно да й сменят стаята, тъй като не гледала на юг, следващата — заради скърцащия гардероб, след което без задръжки и с подкупваща откровеност е споделила оригиналните си виждания за кулинарните умения на готвача, услужливостта на сервитьорите, професионалните качества на камериерките и всички останали. В това отношение тя е завършен демократ — изключения никому. Така че сега всички й ходеха на пръсти и не смееха да шукнат. Управителят с грижливо култивирани бакенбарди на професионален бандит пляскаше чело в пода, преди още да насочила към него стръвнишкия си поглед.

Безспорният й триумф я бе предразположил кажи-речи добродушно, та ме посрещна направо майчински.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Бърти — бяха първите й думи. — Въздухът ще ти се отрази добре. Далеч по-благотворно от въздуха в лондонските нощни клубове и кабарета.

— О! Ъ… — казах аз.

— Освен това най-сетне ще се запознаеш с малко свестни хора. Ще те представя на госпожица Хеминг. Мило, кротко момиче, тъй различно от днешните нагли лондончанки. Брат й е свещеник в Чипли-в-Долчинката в графство Дорсетшър. Той ми каза, че са от Кент-ските Хеминги. Очарователно момиче.

Злокобно предчувствие склещи сърцето ми в ледени лапи. Толкова е нехарактерно за леля ми да каже добра дума за когото и да било. Лепкаво подозрение се разходи с мръсни пипала по гръбнака ми. По-неприятното беше, че то изцяло се потвърди.

— Алин Хеминг — продължи леля — е най-подходящото момиче за теб, Бърти. Крайно време е да се замислиш за женитба. Току-виж ти се отразила добре. А аз не бих могла да ти пожелая по-добра съпруга от милата Алин. Ще има такова спасително въздействие върху живота ти.

— Ама чакай! Таквоз! — възроптя смръзнатото ми същество.

— Бърти!!!

Майчинската ласка кучета я яли. Познах леля си.

— Да, ама…

— Именно младежи като теб, Бърти, карат човека, загрижен за бъдещето на нацията си, да храни зловещи опасения. Прокълнати с прекомерно богатство, вие похабявате дните си в бездейна себична леност, вместо да извършите поне едно богоугодно дело. Само знаете да разхищавате безценното време в лекомислени удоволствия. Ти си едно долно антиобществено животно, безполезна земна пчела… или май беше търтей. Бърти, ти ще се ожениш!

— Ама недей така…

— Да! Трябва да наплодиш деца…

— А не! Чакай! Ако обичаш! — пламнах аз.

Леля ми членува в два-три еманципирани женски клуба и все забравя, че не се намира в някоя от пушалните им.

— Бърти — възобнови тя изказването си и тъкмо очаквах да ме метне през коляно и да ме напляска, когато уединението ни рязко бе нарушено. — А, ето ги! Алин, скъпа!

И аз видях към нас да се насочват, усмихнати по най-предразполагащ начин, едно момиче и един мъж.

— Искам да ви представя моя племенник Бърти Устър — каза леля Агата. — Той току-що пристигна. Така ме изненада! Не знаех, че и ти се каниш да дойдеш в Ровил, Бърти.

Аз огледах предпазливо двамата, като котка, притисната в ъгъла от глутница хрътки. Вътрешен глас ми нашепваше, че Бъртрам трудно ще се измъкне от кашата.

Братът беше дребен и закръглен, с лице на овца. Имаше пенсне, благо изражение и свещеническа якички, закопчана отзад на тила.

— Добре дошли в Ровил, господин Устър — приветства ме той.

— Ах, Сидни! — възкликна момичето. — Господин Устър не ти ли напомня за епископ Блекинсоп, който ни чете проповед миналия Великден?

— Скъпа! Приликата е поразителна!

Те ме оглеждаха известно време, сяках бях попова лъжичка в аквариум, но и аз им го върнах не по-малко облещено. Момичето несъмнено се отличаваше от така определените от леля Агата нагли лондончанки. Никакви къси подстрижки, никакви цигари в дълги цигарата. Не си спомням кога за последен път бях виждал по-благопристойно явление. Роклята й беше обикновена, косата й беше обикновена, лицето беше кротко и свято. Не че съм Шерлок Холмс, но още щом я зърнах, си казах: „Това момиче свири на орган в селската църква!“

Та след като се посъзерцавахме взаимно и си наговорихме обичайните глупости, аз се изхлузих от компанията, но не преди от мен да бъде изтръгнато обещанието следобед да разходя с кола брата и сестрата. Тази перспектива окончателно ме смачка и аз разбрах — изходът е един. Затова припнах право към стаята си, изрових индийския пояс и драпирах с него стария тумбак. Обърнах се, но може би с излишна внезапност, защото Джийвс подскочи назад като ужилена газела и от гърлото му се разнесе немощно клокочене.

— Простете, сър — изрече той сподавено. — Нали не възнамерявате да се явите в този вид на обществено място?

— За пояса ли става дума? — попитах със светска небрежност и махнах снизходително е ръка. — И още как!

— Не бих ви посъветвал, сър, искрено не бих ви посъветвал.

— Защо? — изумих се аз.

— Въздействието му, сър, е твърде гръмогласно.

Изгледах го в очите с феодална строгост. Никой не знае по-добре от мен, че Джийвс е фрашкан с първокачествен мозък, но така не може! Човек трябва да е властелин на себе си. Не можеш да си в крепостна зависимост от собствения си прислужник. Пък и настроението ми беше толкова под точката на замръзване, че поясът бе единственото средство, способно да ми възстанови кръвообръшението.

— Знаеш ли кое ти е лошото, Джийвс? — започнах с подобаваща високомерност. — Ти си един закоравял островитянин. Да, точно така — душата ти е затворена на Британските острови и не може да се изтръгне от Пикадили. Тук обаче от човека очакват цвят, краски, поетична извисеност. Ако щеш вярвай, но току-шо срещнах долу един тип с костюм от жълто кадифе.

— Въпреки всичко, сър…

— Джийвс — решително отсякох аз, — точка по въпроса. Чувствам се смазан и имам нужда от живинка. Пък и какво толкова не му харесваш? Виж колко е испански ефектът му. Сега съм същински идалго. Човек ще ме сбърка с Висенте и Бласко Калдеро де Навидад и прочее. Готов съм за корида.

— Щом настоявате, сър.

Не ми стигаше другото, ами и той ме разстрои. Ако има нещо, което да не понасям, това е напрежение в домашното гнездо, а вече не хранех съмнения, че оттук нататък отношенията ще са изопнати до спраскване. Първо ритника на леля, наречен Алин Хеминг, а сега и това… Никой не ме обичаше.

Разходката с кола се оказа точно каквато я очаквах бъде. Свещеникът не спря да мели на ухото ми, момичето ахкаше по гледките, а моето главоболие тръгна от петите и бързо плъпна нагоре към висшите етажи им телосложението. Прибрах се, залитайки, в стаята, за да се преоблека за вечеря, със самочувствието на жаба, прегазена от каруца. Ако не бяха неприятностите с пояса, щях да поплача на воля на джийвсовото рамо. Но при това положение трябваше да се сдържам мъжествено.

— Таквоз, Джийвс…

— Да, сър?

— Налей ми коняк и сода.

— Да, сър.

— Наблегни на коняка, Джийвс.

— Да, сър.

След малко живнах.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Мисля, че загазих.

— Нима, сър?

Изгледах го с присвити очи. Явно още се мусеше заради пояса.

— Да, затънал съм до шия — продължих аз, като стъпках в прахта гордостта на Устърови и се опитах да го предразположа. — Да си забелязал наоколо едно момиче с брат свещеник?

— За госпожица Хеминг ли става дума, сър?

— Леля Агата иска да се оженя за нея.

— Нима, сър?

— Ти… такова… няма ли да предложиш нещо?

— Не, сър.

Хладен и недружелюбен. Стиснах зъби и се направих, че все ми е тая.

— Ами хубаво тогава.

— Да, сър.

Туйто.