Неподражаемият Джийвс

15СТОЛИЧЕН ЗАМАХ

Едва ли някой цени повече от мен добрия стар Бинго. По един или друг начин той е съумявал да прави живота ми интересен още от онзи паметен ден в първо отделение, когато седна върху мастилницата ми и после цял ден си топих перото в панталоните му. Ще го предпочета пред всеки за компаньон на кое да е пиршество. Но от друга страна, не мога да си затварям очите пред явните му недъзи. Основна негова слабост е навикът му да се влюбва във всяко момиче, имало неблагоразумието да се изпречи на пътя му, а на второ място слагам тенденцията му без капка свян да разголва пред света тайните на своето сърце. Ако търсите боязлива сдържаност, не ходете при Бинго, защото той е дискретен като реклама за сапун.

Един пример. Получавам, значи, от него една ноемврийска вечер следната телеграма. Беше изминал близо месец от престоя ми в Туинг Хол.

„Чувай Бърти старче може ли да си представиш приятелю най-сетне се влюбих. Тя е най-прекрасното създание Бърти стари приятелю. Най-накрая Бърти зърнах светлина в тунела. Идвай веднага и доведи Джийвс. О да не забравя. Нали го знаеш онзи магазин за тютюн на Бонд Стрийт от лявата страна като вървиш към Оксфорд Стрийт. Иди да ми купиш сто къса от техните специални цигари и веднага ми ги изпрати. Моите привършиха. Знам че като я видиш Бърти дори ти ще си дадеш сметка че е чудо на чудесата. Не забравяй Джийвс. Не забравяй цигарите. БИНГО“

Телеграмата бе изпратена от селската поща в Туинг. С други думи, Бинго собственоръчно бе поднесъл това лигаво излияние пред ококорените очи на местната пошаджийка, на която населението несъмнено се осланяше за всяка свежа клюка. Едва ли можеше да разчита на по-сигурен резултат, ако бе наел селския глашатай. Като малък много обичах да чета за рицари и викинги, дето се изтъпанчват без срам и свян насред някой многолюден банкет и без да чакат покана и по всяка вероятност за голямо неудоволствие на невинно пируващите започват да си дерат гърлото на всеослушание как от тяхното момиче по-добродетелно няма. Винаги съм подозирал, че Бинго би се чувствал у дома в онези славни времена.

Джийвс ми беше донесъл телеграмата заедно с вечерната напитка и аз му я подадох за мнение.

— Време беше, разбира се — казах. — Не се е влюбвал вече втори месец. Интересно коя е жертвата този път.

— Госпожица Мери Бърджес, сър, племенница на преподобния господин Хепънстол. Отседнала е във викарията на Туинг.

— Господи! — Знам, че за Джийвс няма тайни на този свят, но този път си беше направо ясновидство. — Откъде знаеш?

— Докато гостувахме в Туинг Хол това лято, сър, завързах приятелски отношения с иконома на господин Хепънстол. Той има любезността да ме държи в течение на местните новини. От неговите писма съдя, сър, че младата дама се отличава със завидни добродетели. Имала сериозна интелектуална нагласа, доколкото разбрах. А господин Литъл бил твърде увлечен. Брукфийлд, моят кореспондент, пише, че миналата седмица нееднократно го е наблюдавал при пълнолуние как изпива с поглед прозореца му в напреднал час на нощта.

— Чий прозорец? На Брукфийлд?

— Да, сър. Поради безпочвеното убеждение на господин Литъл, че това е прозорецът на младата дама.

— Но какво прави в Туинг този човек?

— Господин Литъл е бил принуден да се върне към преподавателската си дейност при сина на лорд Уикхамърсли, сър, поради неуспешни спекулативни операции на надбягванията в Хърст Парк в края на октомври.

— Има ли нешо, което да не знаеш, Джийвс?

— Не бих могъл да кажа, сър.

Взех отново телеграмата.

— Явно иска от нас да му се притечем на помощ.

— Такъв е общият извод от тона на телеграмата, сър.

— Е, какво ще кажеш? Да откликнем ли?

— Бих ви препоръчал подобен ход, сър. Ако ми позволите да изкажа мнение, господин Литъл би трябвало да бъде насърчен и всячески подпомогнат в преследването на тази конкретна цел.

— Смяташ, че този път по недоглеждане се е спрял на печеливш кон, така ли?

— Чувам само свръхпохвални отзиви за младата дама, сър. Мисля, че тя несъмнено ще има благотворно въздействие върху господин Литъл, ако се стигне до щастлив завършек. Подобен съюз би възвърнал благоволението на чичото на господин Литъл, тъй като младата дама е с издигнато потекло и независим източник на средства. Накратко казано, сър, смятам, че ако можем да направим нещо, не бива да се бавим.

— Щом ти си зад гърба му — казах, — не виждам начин да не успее.

— Много сте любезен, сър.

Бинго ни посрещна на другия ден на гарата в Туинг и настоя да отпратя Джийвс с колата и багажа, а ние да се разходим пеш. Джийвс още палеше мотора, когато той започна да се словоизлива.

— Ах, колко е прекрасна тя, Бърти, ако само знаеш! Не е като тези лекомислени повърхностни съвременни момичета. Тя е сладко сериозна и красиво интелигентна. Напомня ми за… как й беше името?

— Мери Лойд (Сценичен псевдоним на Матилда Уд (1870–1922), знаменита актриса от английския мюзик-хол. — Б.пр.).

— Света Сесилия (Християнска мъченица, живяла през II век. Въпреки дадения обет за непорочност, била принуден да се омъжи. Според легендата пеела, докато я измъчвали. — Б.пр.), ето коя! — изръмжа Бинго и ме изгледа с омраза. — Кара ме да се стремя да стана по-благороден, по-свестен, по-задълбочен, по-разностранен мъж.

— Едно не проумявам — отплеснах се аз по свой си поток на съзнанието. — Какъв е принципът, по който ги подбираш? Говоря за момичетата, в които се влюбваш. Каква ти е системата? Едно с едно не си прилича. Първо Анабела келнерката, после Хонория Глоеъп, последвана от онзи трън в очите Шарлот Корде Роуботъм…

Чест му прави на Бинго, че потрепера. При мисълта за Шарлот и мен ме побиваха тръпки.

— Нали не говориш сериозно, Бърти? Нали не възнамеряваш да сравняваш чувствата ми към Мери Бърджес, възвишеното обожание, духовното единение…

— Да оставим това — прекъснах го аз. — Слушай, старче, нямаш ли чувството, че се изгубихме?

Туинг Хол е на три километра от гарата, а вече доста път бяхме избъхтили. Вместо да се придържаме към главното шосе, вероятно за по-напряко минахме по един черен път, после през рядка горичка, изкатерихме два баира и сега прекосявахме някаква нива, зад която се виждаше втори черен път.

— Ами тя понякога извежда брат си на разходка по тези места — обясни Бинго. — Реших, че няма да е зле да я зърна.

— Разбира се, подобни силни усещания биха задоволили и най-взискателния. Не ще и спор, че зърването e достойна награда за петкилометров преход през разорани ниви, но все пак не ни ли се полага нещо повече? Не подаваме ли ръка на момичето, за да му правим компания?

— Господи! — потресе се Бинго. — Как можа да допуснеш, че ще имам наглостта? Аз само я съзерцавам отдалече и толкоз. Бързо! Идва! Не, сбърках.

Също като в онази песен на Хари Лодър (Хари Лодър (1870–1950) — сценичен псевдоним на Хю Макленан, шотландски комик от мюзикхола. — Б. пр.), дето той чака да се появи момичето и пее: „Ето я-я-я! Не, то било заек!“. Та младият Бинго ме остави десет минути да ме брули суров североизточен вятър, като през цялото време ме държа нащрек с поредица от лъжливи тревоги, та накрая ми идеше да го зарежа и да се лиша от рядкото удоволствие, което ми готвеше. Изведнъж обаче иззад ъгъла изприпка фокстериер и Бинго се олюля като трепетлика. После на хоризонта изникна маломерно дете от мъжки пол и той се затресе като малеби. И накрая, като звезда, чиято зрелищна поява е била подготвена грижливо от персонала на ансамбъла, се зададе самото момиче и мен ме заболя, като гледах Бинго какви ги преживява. Лицето му пламна алено, а като притурим бялата якичка и посинелия от вятъра нос, все едно, че насреща ми плющеше френският трибагреник. Сгъна се одве в кръста като подкосен и ми трябваше време да съобразя, че се кланя.

Тъкмо вдигаше почтително два пръста към шапката си, когато рязко осъзна, че момичето не е само. Придружаваше я млад мъж в свещенически одежди и тази гледка никак не понесе на Бинго. Лицето му стана по-наситено червено, носът — по-син, а пръстите му изтърваха шапката.

Момичето кимна, куратът каза „А, Литъл! Кофти време“, кучето излая, групата си продължи по пътя и забавлението ни приключи.

Куратът изненада и мен. Докладвах за появата му на Джийвс още щом се прибрах в замъка. Джийвс, естествено, знаеше всичко по въпроса.

— Това е преподобният господин Уингъм, новият курат на господин Хепънстол, сър. Разбрах от Брукфийлд, че се явява съперник на господин Литъл и за момента младата дама му отдава предпочитанията си. Господин Уингъм се ползва с несъмненото предимство, че пребивава под един покрив с младата дама. Двамата свирят на четири ръце след вечеря, което им служи за духовна свръзка. В тези случаи господин Литъл, както ми бе докладвано, броди в тъмното под прозорците и видимо негодува.

— Този несретник явно вече не го бива за друго освен да негодува. Изгубил е яката си хватка. Ако щеш вярвай, но преди малко, когато я срещна, не му стигна елементарното мъжество да каже „Добър вечер“.

— Дочух, че чувствата на господин Литъл били примесени обилно със страхопочитание, сър.

— Е как да помогне човек на плашлив заек? Имаш ли някакво предложение? Ще го видя след вечеря и първото нещо, от което ще се интересува, е твоят съвет.

— Смятам, сър, че най-препоръчително би било господин Литъл да съсредоточи вниманието си върху младия джентълмен.

— Братчето ли имаш предвид? В какъв смисъл?

— Да се сприятели с него, сър. Да го извежда на разходки.

— Не ми звучи като най-доброто ти хрумване. Признавам, че очаквах нещо по-така.

— Би било добро начало, сър.

— Ще му докладвам. Тя ми хареса, Джийвс.

— Изключително благопристойна млада дама, сър.

Вечерта подхвърлих на Бинго идеята на Джийвс и с радост наблюдавах как той се освежи като полято цвете.

— Джийвс винаги е прав — заяви бодро. — Как не се сетих сам! Още утре започвам.

Забележителна бе промяната, която наблюдавах. Много преди да се прибера в Лондон, за Бинго стана почти всекидневие да поздравява момичето. Вече не се препарирваше, щом я зърнеше. Братчето служеше за свързващо звено, далеч по-яко от дуетите с курата. Момичето и Бинго започнаха заедно да го извеждат на разходки. Попитах го за какво си говорят и той ми отвърна, че обсъждали бъдещето на малкия Уилфред. Момичето се надявало един ден Уилфред да стане курат, но Бинго бил категорично против. Нещо в куратите не му харесвало.

Денят, в който си тръгнахме, той дойде да ни изпрати, а Уилфред ситнеше до него като дългогодишен приятел. От прозореца на влака видях как Бинго го черпи бонбони и шоколад от автомата на гарата. Уютна сцена, която ме изпълни със светли надежди.

Затова бях така стреснат, когато след две седмици пристигна телеграма:

„Бърти приятелю слушай Бърти дали не би могъл да дойдеш тук веднага. Всичко тръгна наопаки ама всичко ти казвам. Господи Бърти просто трябва да дойдеш. Аз Бърти съм в лапите на най-грозното отчаяние и сърцето ми е разбито. Би ли ми изпратил още сто къса от онези цигари. Доведи и Джийвс Бърти. Просто трябва да дойдеш на всяка цена разбра ли Бърти. Разчитам на теб. Не забравяй да доведеш Джийвс. БИНГО“

За човек, който е вечно материално затруднен, Бинго е най-разточителният телеграмаджия. Понятието телеграфен стил нищо не му говори. Гламавото магаре просто застава над бланката и си излива изранената душа по два пенса на дума, без изобщо да се замисли.

— Как оценяваш това, Джийвс? — попитах аз. — Взе да ми писва. Не мога час по час да си зарязвам ангажиментите, за да търча да помагам на Бинго. Прати му телеграма да иде до селския вир и да сложи край на мъките си.

— Ако сте съгласен да се лишите за известно време от мен, сър, бих могъл да отскоча до Туинг и да проуча на място случая.

— Никак не ми се иска, честно казано. Как ще се оправя без теб? Ама, няма как. Пък и в края на краищата не му трябвам аз, а ти. Добре, върви.

Джийвс се прибра късно на на другия ден.

— Е? — попитах.

— Направих каквото можах, сър, но признавам, че песпективите пред господин Литъл не са никак светли. Докато ни е нямало, сър, е настъпил зловещ и твърде тревожен обрат.

— Какво е станало?

— Сигурно си спомняте господин Стегълс, сър — младия джентълмен, който учеше за изпити с господин Хепънстол във викарията?

— Че какво общо има Стегълс със случая?

— Разбрах от Брукфийлд, сър, който случайно дочул един разговор, че господин Стегълс е проявил интерес към аферата.

— Господи! Да не приема залози?

— Да, сър. Срещу господин Литъл, за чиито шансове няма високо мнение.

— Това никак не ми харесва, Джийвс.

— Да, сър. Звучи крайно прокобно.

— Доколкото познавам Стегълс, ще последват мръсни задкулисни машинации.

— Те вече са започнали, сър.

— Вече?

— Да, сър. Разбрах, че господин Литъл, следвайки политиката, която така любезно ми позволи да му препоръчам, завел мастър (Почтително обръщение на прислужник към малолетен господар. — Б. пр.) Бърджес на църковния базар. Там срещнал господин Стегълс в компанията на по-малкия син на преподобния господин Хепънстол, който си бил у дома от Ръгби (Едно от деветте най-престижни частни мъжки средни училища, намиращо се в град Ръгби, графство Уорикшир. Основано през 1567 г. — Б. пр.) след прекарана заушка. Срещата станала в бюфета, където господин Стегълс бил завел мастър Хепънстол на чай и сладкиши. Накратко казано, сър, двамата джентълмени били изключително заинтригувани от начина, по който по-младите джентълмени се угощавали, в резултат на което господин Стегълс предложил да подкрепи с една лира своя избраник в надяждане срещу мастър Бърджес по половин килограм сладкиши на година възраст. Господин Литъл призна, че изпитал известно колебание по отношение на последствията, в случай че до госпожица Бърджес достигнат слухове за конкурса, но спортната му кръв удържала връх и той приел залога. Двамата младежи също проявили добра воля и ентусиазъм и в последна сметка мастър Бърджес оправдал доверието на господин Литъл, но само след равностойна и крайно оспорвана борба. На другия ден и двамата състезатели били в плен на мъчителни коремни страдания. Последвало допитване, били изтръгнати признания и господин Литъл, както разбрах от Брукфийлд, който случайно минавал покрай вратата на салона, имал изключително неприятна сцена с младата дама, която завършила с молба от нейна страна никога вече да не й се мярка пред очите.

Винаги съм знаел, че ако някой не бива да бъде изпускан от очи, това е Стегълс. Макиавели би могъл да се учи от него задочно.

— Работата е била нагласена, Джийвс. Всичко е било изработено от Стегълс най-целенасочено. Старата му практика с осакатяването на фаворита.

— Несъмнено, сър.

— Явно е извадил Бинго от бойния строй.

— Такова е преобладаващото мнение, сър. Брукфийлд ми докладва, че в „Кравата и конете“ — това е селската кръчма в Туинг, сър — се предлага курс седем към едно срещу господин Уингъм, но няма желаещи.

— Боже! Нима в селото вече залагат?

— Да, сър. Също и в прилежащите села. Аферата е предмет на всенароден интерес. Според Брукфийлд дори най-отдалеченото Долно Бингли е обхванато от спортна страст.

— Какво да се прави. Щом като Бинго е такъв мухлъо…

— Боя се, че битката е губеща, сър. Но все пак се осмелих да препоръчам на господин Литъл курс на действие, който може да се окаже състоятелен. Посъветвах го да се потопи във вършенето на добри дела.

— В какъв смисъл?

— В смисъл да върши добри дела из селото, сър. Да чете на прикованите към леглото, да беседва с болните и да участва активно в църковните мероприятия. Можем само да се надяваме, че ще постигне благотворни резултати.

— Току-виж се получило нещо — казах със съмнение в гласа. — Но бога ми, ако бях болен, последният човек, когото бих допуснал да пелтечи край леглото ми, е младият Бинго.

— Не отричам този аспект на проблема, сър — призна Джийвс.

Седмица-две нито гък от Бинго, в резултат на което реших, че е намерил вършенето на добри дела за непосилно и е зарязал всичко. Една нощ обаче, малко преди Коледа, се прибрах възкъсно у дома след бурни танци в „Ембаси“. Едва се крепях от умора, защото бях мятал копита от веднага след вечеря до два часа през нощта и леглото ме мамеше неудържимо. Съдете тогава за степента на моето огорчение, когато при щракването на ключа осветих безобразните черти на младия Бинго връз цялата възглавница. Мерзавецът се бе материализирал от нищото и спеше в леглото ми като безметежен младенец с размазана по лицето блага, леко идиотска усмивка.

Ама не, как може, такова, в края на краищата! Ние, Устърови, изцяло подкрепяме славното средновековно гостоприемство, но като се стигне дотам някой да ти обсебва постелята, започваме видимо да се цупим. Свалих си обувката, замерих го, Бинго изгъргори и седна в леглото.

— Кво става? Кво става?

— Какво правиш в леглото ми?

— А, Бърти! Благоволи да се прибереш, значи!

— Благоволих. Какво търсиш в леглото ми?

— Дойдох по работа за една нощ.

— Но защо в леглото ми?

— Божичко, Бърти — раздразни се той. — Леглото ти, та леглото ти! Приготвено ти е друго в стаята за гости. Собственоочно видях Джийвс да го оправя. Допускам, че го е предназначил за мен, но като те знам какъв си безупречен домакин, предпочетох да се възползвам от това тук. Знаеш ли, Бърти, стари приятелю — продължи той, явно изчерпал темата с леглото, — виждам светлина.

— Каква светлина в три часа през нощта бе, идиот?

— Изразявам се фигуративно. Искам да кажа, че съм споходен от надежда. За Мери Бърджес става дума. Седни да ти разправя всичко.

— А не! Лягам да сля.

— Като начало — подпря се Бинго удобно на възглавниците и си запали цигара от личните ми запаси — държа да изтъкна за сетен път заслугите на добрия стар Джийвс. Соломон на нашето съвремие. Вече се гърчех безпомощно в калта, когато той дотърча на помощ със съвет, който ми застла пътя — изразявам се сдържано и дори консервативно — с цветя и рози. Може да е споделил с теб, че ми препоръча да си възвърна изгубените позиции, като ръся невъздържано добри дела. Е, Бърти, старче, през последните две седмици така безразборно съм утешавал болни и онеправдани, че ако имах брат и ми го доставиш тук умиращ на носилка, кълна се, че ще го замеря с тухла. Но макар да ме износи до краен предел, замисълът свърши разкошна работа. Тя се размекна пред очите ми още преди края на първата седмица. Пак взе да ми кима на улицата, а преди два дни за една бройка да ми се усмихне — едва-едва, като светица, — когато се сблъсках с нея пред викарията. А вчера… Слушай, спомняш ли си онзи грозник, курата Уингъм с дългия нос?

— Има си хас. Твоя съперник.

— Съперник? — учудено повдигна вежди Бинго. — Е, евентуално би могъл да го наречеш така при по-свободно боравене с терминологията. Макар да ми звучи пресилено.

— Нима? — повдигнах и аз вежди, защото ми се догади от неговото блажено самодоволство. — В такъв случай, позволи ми да те уведомя, че според последния бюлетин от хиподрума, в „Кравата и конете“ в Туинг, та чак до Долно Бингли, са предлагали седем към едно срещу курата без някой да се съблазни.

Бинго се стресна и щедро поръси пепел по чаршафа.

— Залагали са! — изграчи той. — Нима са залагали върху това свято, свещено, съкровено… Ама не, как може! Хората изгубиха всякакво чувство за благопристойност! Вече нищо не може да убегне от лепкавите им, пръсти. Дали пък — додаде Бинго замислено — да не се облажа при седем към едно? Какъв курс а! Кой го предлага, знаеш ли? Или не, все пак, може би, не е редно. Не, не бива.

— Виждаш ми се крайно самоуверен. Аз пък си мисля, че Уингъм…

— Той изобщо не ме притеснява. Тъкмо щях да стигна до него. Уингъм се зарази от заушка и за няколко седмици е вън от строя. Но колкото и красиво да ти прозвуча това, то не е всичко. Разбираш ли, той е продуцент на Коледния училищен концерт, но като последица от непредвиденото усложнение, организацията бе поверена на мен. Отидох снощи при стария Хепънстол и отмъкнах договора. Сам се досещаш какво означава това. Аз ще бъда сърцето и душата на селския живот цели три седмици, а като завършек на всичко ме очаква невиждан триумф. Всички ми се кланят и ми се лезят. Въздействието върху Мери ще е мощно и неотразимо. Тя най-сетне ще проумее, че съм способен на големи дела, че съм фрашкан с достойнства, че макар да ме е мислила за лекомислена пеперуда, пърхаща от цвят на цвят, аз съм по същество…

— Добре де, добре. Мини нататък.

— Този Коледен концерт е голямото събитие на годината. Старият Хепънстол за нищо друго не мисли и не говори. Ще се стекат от всички околни села. Свайерът (Местният земевладелец, помешчик. — Б. пр.) ще присъства с цялото си семейство. Какъв шанс за мен, Бърти, момчето ми, и аз възнамерявам да го оползотворя с гръм и трясък. Разбира се, ръцете ми са частично вързани от факта, че не съм оглавил начинанието още от първия ден. Можеш ли да си представиш, че този лишен от капка въображение недопечен пудинг, куратът, е възнамерявал да поднесе на публиката някаква мижава вълшебна пиеска, изсмукана от детска книжка отпреди половин век! Не открих в сценария нито един свестен виц, нито дори подобие на комична сценка! Вече е много късно да го прекроя генерално, но поне ще им напиша нещо стръвно, което да разведри вечерта.

— Ти не можеш да пишеш.

— Като казвам пиша, имам предвид, че ще открадна оттук-оттам по нещо. Нали затова съм тук. Тази вечер изгледах „Всички на борда“ в театър „Палейдиъм“. Какъв мюзикъл, а! Тъпкан до хрилете с ведрина и свежест. Разбира се, едва ли ще успеем да докараме същите сценични ефекти в кметството на Туинг без декори и с гламави хористки на възраст от девет до четиринайсет, но все някак ще се справя. Ти успя ли видиш „Всички на борда“?

— Два пъти.

— В първо действие има доста подходящ материал и без никакво затруднение ще мога да възпроизведа кажи-речи всички номера. В „Палас“ също имат нова постановка и утре, преди да отпътувам, ще изгледам сутрешното представление. Изключено е да няма какво да забърша. Хич, не се притеснявай, че не ме бива в писането. Остави тази работа на мен. А сега, скъпи ми приятелю — заключи Бинго и се гушна уютно между завивките, — не ме дръж буден цяла нощ. Лесно ви е на вас, богатите лентяи, но аз съм делови мъж. Лека нощ, старче. Затвори тихичко след себе си и изгаси лампата. Закуска в десет. Лека нощ.

През следващите три седмици не се видях с Бинго. Той се превърна в Глас Отдалече, защото разви навика да ми звъни от провинцията и да се консултира с мен за различните проблеми, възникнали при репетициите, до деня, в който ме измъкна от леглбто в осем сутринта, за да ме пита дали „Весела Коледа!“ е подходящо заглавие за шоуто му. Аз му отвърнах, че тропвам с крак и слагам край на неговите глупости, та той практически напусна моя живот до онзи следобед, когато се прибрах у дома, за да се преоблека за вечеря, и заварих Джийвс надвесен над извънмерен плакат, преметнат през облегалката на едно кресло.

— Господи, Джийвс! Какво е това?

— Господин Литъл го изпрати, сър, с молбата да привлека вниманието ви към него.

— И успя, момчето ми.

Разгледах плаката. Той определено ловеше окото и не го пускаше. Два метра дълъг, а буквите изписани с най-кървавата боя, която бях виждал.

— До какви изводи стигаш, Джийвс?

— Признавам, че храня известни съмнения, сър. Мисля, че господин Литъл би трябвало да се придържа към съвета ми и да ограничи дейността си във вършенето на добри дела из селото.

— Смяташ ли, че продукцията ще се провали?

— Не бих рискувал да изказвам предположения, сър. Но от личен опит знам, че онова, което допада на лондонската публика, не винаги е приемливо за селския ум. Столичният замах понякога се оказва прекалено екзотичен за провинциите.

— Май се налага да видя спектакъла.

— Допускам, че господин Литъл ще се засегне, ако не ви види сред присъстващите, сър.

Кметството на Туинг е маломерно здание, миришещо на ябълки. Залата беше препълнена, когато цъфнах там на двайсет и трети вечерта, защото съвсем умишлено бях планирал появата ми да съвпадне с началото на враждебните действия. Житейският ми опит вече бе обогатен с не едно аналогично преживяване и затова не бях склонен да се подлагам на риска да пристигна рано и да бъда настанен на първия ред, откъдето няма начин човек да се изсули дискретно, ако случаят повелява подобна неотложност. Осигурих си стратегическа позиция недалеч от изхода в дъното на залата.

От мястото си имах добра видимост към аудиторията. Както винаги в подобни случаи, предните редици бяха населени с Важни Клечки, състоящи се в случая от сквайерът — червендалесто, или по-скоро мораводалесто старче с добре гледани бакенбарди, цялата му челяд, табун от местни свещеници и двайсетина видни енориаши. Следваше гъста каша от… аз бих ги нарекъл Долните Прослойки на Средната Класа. На задните редици социалното ни ниво спадаше с трясък, тъй като съседите ми представляваха почти поголовно ценна колекция от Главорези, стекли се тук не от любов към изкуството, а заради безплатната почерпка след представлението. Като цяло доста представително сборище на живота и мисълта в Туинг. Важните Клечки шепнеха помежду си сдържано и самодоволно, Долните Прослойки стояха като колосани, а Главорезите убиваха времето в трошене на орехи и размяна на селски клюки. Мери Бърджес свиреше валс на пианото, а до нея стоеше куратът Уингъм, явно възстановен от болестта. Измерих на око температурата в залата — не по-малко от четирийсет и шест.

Някой ме ръгна сърдечно в ребрата и като вдигнах очи, съзрях вампира Стегълс.

— Здрасти — каза. — Не знаех, че се каниш да идваш.

Колкото и да не понасяме човека, ние, Устърови, сме добре възпитани.

— О, да — отвърнах. — Бинго ме помоли да хвърля едно око на представлението.

— Дочух, че е поставил нещо крайно амбициозно — продължи Стегълс. — С големи ефекти и прочее.

— И до мен достигнаха тези слухове.

— Разбира се, той е заложил всичко на успеха. Чу вече за момичето, нали?

Глух да бях, чуването пак нямаше да ми бъде спестено.

— Да. Освен това подразбрах, че даваш седем към едно за него — добавих аз и го изгледах, както си знам.

Той дори не трепна.

— Ами нали трябва да одухотворим с нещо еднообразието на селския живот — рече. — Само че не си съвсем наясно с фактите. Долу в селото го предлагат за седем към едно, а аз мога да ти уредя къде-къде по-изгоден курс, ако си настроен спекулативно. Какво ще кажеш за десетачка при сто към осем?

— Господи! Толкова много ли предлагаш?

— Да. Не знам защо — продължи той замислено — ме гложди едно чувство, наречи го шесто или седмо, че нещо ще тръгне накриво тази вечер. Познаваш го Литъл. Няма равен на себе си по оплитането на конците. Та нещо ми подсказва, че представлението ще се издъни. Ако това стане, момичето ще бъде доста предубедено срещу него. Позициите му и без това са крайно разклатени.

— Да нямаш намерение да провалиш спектакъла? — строго попитах аз.

— Кой, аз? Че какво мога да направя? Извинявай за малко, трябва да поговоря с един човек.

И той отпраши нанякъде, като ме остави крайно разтревожен. В очите му прочетох, че е замислил нещо в своя си стил и разбрах, че Бинго трябва да бъде предупреден. Но нито разполагах с време, нито можех да се добера до него. Защото веднага, след като се разделих със Стегълс, завесата се вдигна.

Освен като суфльор, Бинго не се прояви натрапчиво в ранните етапи на представлението. В началото станахме свидетели на обичайната плачевна драма, каквато можеш да изровиш от всяка втора книжка, издавана по Коледно време и озаглавена примерно „Дванайсет малки пиески за малчугани“. Децата се лигавеха по присъщия си начин, гръмовержният бингов баритон прокънтяваше периодично иззад кулисите, когато тъпчовците си забравяха репликите, а публиката се намести удобно за изпадане в обичайния за подобни случаи унес. Тогава настана време за първата Бингова заимка от „Палас“. Оказа се онзи номер, в който Какйбешеимето пее… ще се сетите веднага, ако ви изтананикам мелодията, само че все не мога да я запомня, проклетата. В „Палас“ винаги я викат поне три пъти на бис и сега също се прие много мазно, въпреки скръцливия глас на детето, което прескачаше от гама на гама като палава алпийска коза. Дори Главорезите много си паднаха по песничката. В края на втория куплет цялата зала крещеше за бис, детето с глас на сенокосачка си пое дълбоко въздух и отвори уста. В този миг светлините угаснаха.

Не си спомням да ми се е случвало нещо по-опустошително. Те не премигнаха. Те просто угаснаха. Залата се потопи в безпросветен мрак.

Естествено, това наруши магията, ако мога така да се изразя. От всички страни полетяха гръмогласни указания какво да се прави, Главорезите затропаха с крака и се приготвиха да си прекарат добре. И, то се знае, младият Бинго неминуемо трябваше да покаже що за глупаво магаре е. Гласът му внезапно проряза тъмнината:

— Дами и господа, нещо стана със светлините…

Главорезите примряха от радост при това съобщение направо от източника. Поеха го като боен зов. След около пет минути лампите също тъй безпредупредително светнаха и представлението бе възобновено.

Десет минути бяха необходими на публиката, за да си възвърне полагаемото полусънно състояние, но общо взето нещата се канализираха и всичко продължи подозрително гладко. До момента, в който едно малко момченце с лице на кефал се промъкна странишком пред завесата, спусната след една твърде болезнена сцена относно проклятие на фея или пръстен, изпълняващ три желания, и отпочна оная песен на Джордж Забравихкаксеказва от „Всички на борда“. Знаете я „Вслушвайте се винаги в съветите на майките си, момичета!“ е лаконичното заглавие на песента, и публиката винаги се присъединява към Джордж и приглася на припева. Страхотно зряла и дори възвряла балада, бих я нарекъл, и аз самият я изпълнявам с много чувство под душа, но в никой, ама в никой случай — както би съобразил всеки с изключение на безподобния тиквеник Бинго — не е подходяща за детска коледна забава в старо селско кметство. Още в началото на първия куплет по-качествената половина на публиката се колоса по местата си и дамите взеха да си веят с ветрилата, младата Бърджес акомпанираше на пианото по един замаян, механичен начин, а куратът извърна страдалчески очи. Главорезите обаче много я одобриха.

В края на втория куплет детето млъкна и взе да се прокрадва тихомълком към кулисите. При което дочухме следния кратък, но съдържателен диалог:

МЛАДИЯТ БИНГО (гласът му долита гръмовно, вибриращ сред гредите на тавана): Хайде, давай!

ДЕТЕТО (свенливо): Не ща!

МЛАДИЯТ БИНГО (оше по-гръмовно): Давай, диване такова, или ще те удуша!

Малкият изглежда бързо съобразяваше, защото мълниеносно прецени, че Бинго, бидейки в можност да го докопа, е най-добре да бъде умиротворен, пък за цената после ще се мисли. Затова спря да се приплъзва странично, затвори очи, изкикоти се истерично и обяви:

— Дами и господа, а сега ще помоля свайер Тресидър да ни направи честта да се присъедини към нашия рефрен!

Знаете ли, въпреки най-благотворителните ми чувства към младия Бинго, има времена, когато просто не мога да се отърся от подозрението, че мястото му е в някое специализирано здравно заведение. Клетото същество, по всяка вероятност, бе предвкусвало гореизложеното като гвоздея на програмата. Явно бе виждало в болното си въображение как свайерът скача с радостен възглас на крака и песента просто се рони звънко от устните му, докато наоколо се вихри повсеместно веселие. Разбира се, случи се това, че старият Тресидър — и аз изобщо не го виня — просто занемя на място, като само се изду и стана още по-морав. Долните Прослойки на Средната Класа се смръзнаха в безмълвие и зачакаха падането на тавана. Единственият сектор в публиката, приел с безрезервно одобрение Бинговото хрумване, бяха Главорезите, които дадоха спонтанен звуков израз на възторга си. За Главорезите това бе достоен завършек на изминалата година.

При което светлините повторно угаснаха.

Когато пак стана светло след минута-две, можахме да видим как свайерът се оттегля сковано начело на родата си, а Мери Бърджес седи пред пианото с бледо, съсипано изражение. Куратът се бе вторачил в нея и нещо в изражението му подсказваше, че макар заобикалящите ни събития да са несъмнено прискърбни, той лично е забелязал и нещо много красиво.

Шоуто за пореден път се поднови. Последваха няколко предълги откъса от „Десетина пиески за невръстни хлапета“, след което пианистката удари първите акорди от прелюдията към „Портокаловото момиче“ — най-големия хит в ревюто на „Палас“. Тутакси загрях, че това е победоносният Бингов финал. Цялата трупа се изнесе на сцената, готова да даде своя принос по даден знак. Да, това несъмнено бе финалът. Не мина много време, преди да осъзная, че е нещо повече от финал. Това бе краят.

Не може да не сте слушали „Портокаловото момиче“ в „Палас“. Текстът на песента звучи горе-долу така:

О! Няма ли тарам-папам-папам портокали?

Моите не помня какво портокали!

Моите не помня какво портокали!

О! Няма ли забравих думите портокали.

Тарам-папам как беше тук портокали.

О!… или нещо подобно.

И текстът си го бива, а за музиката да не говорим, но гвоздеят на номера е, когато момичетата започнат да вадят портокали от кошниците си, нали разбирате, и да ги мятат по зрителите. Не знам дали ви е направило впечатление, че публиката неминуемо припада от възторг, когато я замерят с нещо от сцената. Всеки път, когато съм бил в „Палас“, клиентелата направо пощурява на това парче.

В „Палас“, естествено, портокалите са направени от оранжев памук и момичетата не толкова ги запокитват, колкото ги подхвърлят гальовно на седящите в първия и втория ред. Аз заподозрях, че тазвечерният режисьор има друго художествено виждане, едва когато чух свистене покрай ухото си и в стената зад гърба ми се разпльоска нещо, сред излишество от семки и гнилоч. Вторият портокал сочно шляпна по врата една Важна Клечка от първия ред. Третият, за жалост, не ме подмина и за известно време изгубих интерес към произходящото.

След като остъргах лицето си и за минутка спрях сълзенето в едното око, успях да установя, че селската забава се доближава по събитийност до оживена нощ в Белфаст. Въздухът бе натежал от писъци и цитрусови плодове. Малолетните енориаши върху сцената, които изобразяваха момичетата от „Палас“ и сред които се открояваше пощръклелият от отчаяние Бинго, се удоволстваха от все сърце. Те ясно си даваха сметка, че това не може да продължава вечно, поради което оползотворяваха до краен предел уникалната възможност. Главорезите се юрнаха да събират малкото оцелели портокали, за да ги вкарат в повторно действие, така че публиката се оказа в прегръдките на двупосочен обстрел. Суматохата бе забележителна, но тъкмо когато нещата истински се напекоха, светлините за кой ли път изгаснаха.

Аз прецених, че е време да си ходя и се плъзнах навън, но едва бях поел глътка коледен въздух и зрителите ме последваха масово. Те се стичаха покрай мен на двойки и на тройки и никога не бях чувал по-единодушна публика. Всички до един проклинаха горкия Бинго и в непосредствената ми близост спонтанно взе да се оформя философска школа, чиято обединяваща идея бе да причакат Бинго на излизане и да го изплакнат хубавичко в селския вир.

Броят на ентусиазираните привърженици на тази школа растеше тъй лавинообразно, тяхната решимост бе тъй непоклатима, че за мен оставаше само да се провра отзад и да предупредя младото говедо, че е време за перука, тъмни очила и страничен изход. Намерих го зад кулисите, седнал върху един сандък, обилно потящ се и приличащ повече от всякога на отбелязано с кръстче място, където е станала злополука. Косата му стърчеше нагоре, ушите му висяха надолу и една строга дума несъмнено би го накарала да избухне в сълзи.

— Бърти — прошепна той глухо, щом успя да фокусира върху мен погледа си, — беше онзи Стегълс! Сгащих едно от хлапетата, преди да успее да го драсне, и с подръчни средства изтръгнах от него признания. Стегълс подменил с истински портокали памучните топки, които бях изработил собственоръчно с пот на чело и при разноски от близо една лира за материали. Сега съм се запътил да го издиря и да го разкъсам на парчета. Ще го хвана и ще започна от…

Мразех се, задето се налагаше да прекъсна мечтанията му, но нямаше как.

— Божичко, човече, сега не е време за лекомислени забавления. Трябва незабавно да се спасяваш!

— Бърти — продължи той с безжизнен глас, — ТЯ беше тук преди малко. Каза, че аз съм виновен за всичко и повече не желае да разговаря с мен. Каза, че винаги била подозирала, че съм точно такъв безсърдечен дебелашки шегаджия, но сега вече го знаела със сигурност. Каза… Абе доста неща каза.

— Това да са ти главоболията! Не си ли даваш сметка, че около двеста туингаджии в добра спортна форма те чакат отпред, за да те удавят в езерото?

— Не!

— Да!

Това го досмаза. Но само за част от секундата. Винаги съм знаел, че в жилите на Бинго тече немалко булдогска кръв. След миг лицето му бе озарено от една такава неповторима, сладка усмивка.

— Много важно! — каза. — Аз пък ще се промъкна през мазето, ще се прехвърля през стената, ще пропълзя през улицата и ще претичам през задните дворове. Мен ли ще сплашат!

След не повече от седмица Джийвс ми донесе сутрешния чай и внимателно отклони вниманието ми от спортната страница на „Морнинг Поуст“, за да го пренасочи към едно от съобщенията в колоната за сватби и годежи.

В него немногословно се докладваше, че в скоро време ще бъде сключен брак между Достопочтения (Титла, която носят синовете на благородници, които не са преки наследници. Титлата на бащата и цялото богатство се наследява от най-големия син, вторият обикновено става офицер, третият — свещеник, четвъртият — дипломат и т.н. — Б.пр.) преподобен Хюбърт Уингъм, трети син на граф Стъридж, и Мери, единствена дъщеря на покойния Матю Бърджес, собственик на Уедърли Корт в Хантс.

— Да си призная, Джийвс, донякъде го очаквах.

— Да, сър.

— Тя не би могла някога да му прости.

— Не, сър.

— Е — казах, докато отпивах от ароматната вряла течност, — на Бинго едва ли ще му трябват векове, за да се съвземе, макар че не вярвам да му се е случвало повече от седемдесет и четири пъти. Жал ми е обаче за теб.

— За мен, сър?

— Ами да, по дяволите! Нима забрави що щуране беше насам-натам, за да оправяш бинговите бакии? Кофти, че целият този труд отиде на вятъра.

— Не съвсем на вятъра, сър. Не отричам, че моите усилия да допринеса за матримониалното единение на господин Литъл и младата дама не се увенчаха с успех, но аз въпреки това гледам със задоволство на отминалите събития.

— Защото направи каквото можа ли?

— Не съвсем, сър, макар че и тази мисъл ми носи немалко удовлетворение. Но аз по-скоро имах предвид факта, че извлякох от цялата история значителна финансова изгода.

— Финансова изгода? В какъв смисъл?

— Когато научих, че господин Стегълс проявява жив интерес към състезанието, сър, аз влязох в съдружие с моя приятел Брукфийлд и откупих от собственика на „Кравата и конете“ правото да приемам залози. Начинанието се оказа крайно печеливша инвестиция. Закуската ви ще бъде готова всеки момент, сър. Бъбречета и гъби върху препечен хляб. Ще ви ги донеса веднага щом ми позвъните.