Обичай ме страстно

17

Ариел излезе смаяна от кабинета на лекаря. Понеже беше минала още една седмица без никаква промяна в странното й състояние, тя повече не можеше да отлага посещението. Особено сега, когато разсъдъкът й трябваше повече от всичко. Усещаше, че повече не може да пренебрегва гаденето, от което страдаше през по-голямата част от деня. Не беше подготвена за това, което й каза лекарят, не знаеше дали изобщо можеше да бъде готова за такова нещо. Нямаше представа как да се справи с това ново развитие, освен да приема всеки нов ден така, както й го поднасяше съдбата.

Решавайки да се възползва от това, че е дошла в града, Ариел се отби в пощата и получи втория си шок за деня. Чакаше я писмо от майка й. Беше написано почти преди един месец, В него Уила Брейди изразяваше разочарованието си от това, че дъщеря й беше напуснала Сейнт Луи без разрешение. Беше очаквала Ариел да се върне сама, но понеже не беше станало така, тя беше пратила човек да я вземе. Ариел погледна датата на писмото и с помощта на просто изчисление разбра, че когото и да е пратила майка й, ще пристигне всеки момент. Продължи да чете.

Тъй като Ариел не беше още навършила двадесет и една години, Уила очакваше тя да й се подчини. Но предлагаше малка отстъпка. Щеше да й позволи да задържи ранчото, при условие някой друг да се заеме го управлява вместо нея. Докато едно момиче не е омъжено, мястото му е в семейството, пишеше Уила. Моля те, не ми се противи по този въпрос Ела си у дома веднага щом придружителят ти пристигне.

— По дяволите — изруга полугласно Ариел.

Нямаше ли си достатъчно други грижи, та сега майка й ще праща някаква бавачка да я отвежда у дома като непослушно дете? Когато препрочете писмото, видя, че Уила не уточнява кого е изпратила в Тексас. Като знаеше колко мрази майка й този щат, тя предположи, че няма да дойде лично. Единственият логичен избор беше Том, вторият й баща. Тъй като той беше неин законен настойник, можеше доста да усложни нещата, ако тя откажеше да се върне с него в Сейнт Луи. Но от цялата тази работа поне щеше да има някаква полза, помисли Ариел. Том Брейди щеше да разреши цялата тази неприятна ситуация, като идентифицира истинската Ариел Лийланд.

След като пъхна писмото в джоба си, Ариел побърза към кантората на адвоката Бърнс. Това ново развитие сигурно щеше да промени мнението му относно това, коя е Тили Каулс и коя — Ариел Лийланд. По пътя получи третия си шок за деня. Видя Тили Каулс да се разхожда по улицата под ръка с един мъж. Мъжът беше Кърк Уолтърс. Бяха сближили глави и явно бяха погълнати от много интересен разговор.

Всякакви мисли преминаха за миг през главата на Ариел. Не беше допускала, че тези двамата могат да се сдушат, но и не беше разумно да пренебрегне тази възможност. Тили беше дошла в Уейко с една-единствена цел. Пари. Някъде в тази история трябваше да има пари и единственият начин тя да се възползва от тях беше да убеди всички, че е Ариел Лийланд, както и да продаде ранчото за прилична сума Кърк беше очевидният купувач. Толкова много искаше тази земя, че беше готов да повярва на всичко, което му каже Тили. Като по чудо те я видяха и изчакаха да се приближи. Ариел помисли да прекоси улицата, но реши да се въздържи. Само страхливец или човек, който има какво да крие, би избягнал нарочно срещата, а тя не беше нито едното, нито другото.

— Здравей, Тили — каза тя, когато се изправи лице в лице с Тили и Кърк.

Нарочно реши да не показва, че е забелязала Кърк. Той се намръщи, но Тили само се усмихна

— Можеш да се откажеш от тая игра — заяви тя. — Всички знаят, че си самозванка. Кърк ми вярва, нали, Кърк? — Тя се обърна към него, очаквайки той да я подкрепи. И не се излъга.

— Знаех още от самото начало, че не си тази, за която се представяш — обърна се той към Ариел. — Истинската Ариел Лийланд щеше да ми продаде ранчото без нито минута колебание. Само Тили Каулс би го задържала

— И защо Тили Каулс ще прави това? — запита заинтригувана Ариел.

— За да вдигне цената, разбира се. И да опразни със сигурност банковата сметка на Бък Лийланд, преди да изчезне.

— Мислиш, че всичко си уредила, нали? — обърна се Ариел към Тили, едва сдържайки се да не избухне. — Но истината ще излезе наяве много по-скоро, отколкото очакваш. Току-що получих писмо от Сейнт Луи. Човек от семейството ми пътува към Тексас. Скоро ще се озовеш зад решетките, където ти е мястото. Заминал е преди няколко седмици и всеки момент ще пристигне тук.

Кърк изглеждаше смутен. Тили видимо пребледня.

Ариел се почувства уверена за първи път от седмици насам, въпреки че това означаваше, че ще бъде принудена да се върне в Сейнт Луи.

— Не й вярваш, нали? — запита Тили, поглеждайки към Кърк така безпомощно, че Ариел едва не се задави. — Колкото по-скоро пристигне някой да ме идентифицира, толкова по-добре.

Умът на Тили заработи трескаво. Ако Ариел казваше истината, тя трябваше да действа бързо и моментално да се измъкне от Уейко. За щастие очакваше Барт Дилън да дойде в хотелската й стая тази нощ и двамата щяха да измислят как да оберат парите на Уолтърс. Той беше толкова лековерен, че вече й беше в кърпа вързан. Нямаше да бъде трудно да му вземе парите и да му даде в замяна невалиден договор за продажба на ранчото.

— Разбира се, че не й вярвам, Ариел — каза Кърк. — Никой разумен човек няма да й повярва, а ти имаш всичко необходимо, за да докажеш самоличността си. Тя дойде тук без нищо, нито багаж, нито документи, само уверението й, че е Ариел Лийланд.

— Благодаря ти, Кърк — засия Тили. — Ще видиш колко благодарна ще ти бъда за подкрепата.

Недвусмисленият й намек извика усмивка по лицето на Кърк.

— Вие двамата сте невъзможни! — изфуча Ариел, обърна се и се отдалечи.

Повече не можеше да понася Тили Каулс. Слава богу, че кошмарът скоро щеше да свърши. Тя продължи към кантората на адвоката, за да размаха писмото под носа на Джейсън Бърнс и да поиска той да тикне Тили Каулс зад решетките, където й беше мястото.

— Писмото не доказва нищо, Ариел — каза Бърнс, когато го прочете, — освен че Уила Брейди иска дъщеря й да се върне у дома и е изпратила някого да я вземе. Когато настойникът ви дойде тук, ще изясни нещата веднъж завинаги.

— Сигурно трябва да се задоволя да чакам още няколко дни — забеляза кисело Ариел.

— Може би ще ви е интересно да узнаете, че историята на другата жена вече е проверена. Моят детектив се върна и каза, че Ал Лийч напълно е потвърдил обяснението й защо с дошла тук толкова късно. Лично аз — сниши глас той — бих предпочел вие да сте истинската Ариел Лийланд.

— Точно сега това не ми върши много работа — измърмори тя неодобрително.

Когато се върна в ранчото, отиде право в стаята си. Нямаше никакво настроение да отговаря на въпросите на Розали. Преди посещението при лекаря беше имала само един проблем, сега имаше два. И двата бяха сериозни, но само единият — с обратимо развитие.

Обрасъл с брада и мустаци, Барт Дилън влезе в хотела и запита коя е стаята на Ариел Лийланд. Спря пред вратата и почука веднъж. Вратата се отвори веднага.

— Влизай — каза Тили и огледа коридора, за да се увери, че никой не ги е видял.

— Уверих се, че никой не ме е проследил — каза Дилън, вмъквайки се в стаята.

— Не можеш да си представиш колко навреме идваш. Тук нещата се развиват страшно бързо.

— Какви неща? — запита остро Дилън. — Да не би адвокатът да е заподозрял нещо?

— Не, не. Ариел получила писмо, че някой от Сейнт Луи пътувал за насам. Това ще ни създаде неприятности.

Поток ругатни изригна от устата на Дилън.

— Мамка му, точно когато работата тръгна както трябваше. Парите от банката в Сан Антонио почти свършиха, а разчитах на тая далавера да ни донесе прилична печалба. Като деля с Пекос Пит и Ганди, нещата стават доста заплетени.

— Прати ги по дяволите, вече не ни трябват.

— Не, ще ми свършат още работа. Ще стане по-лесно щом продадем ранчото. Как се спогаждаш с оня Уолтърс?

— Почти го убедих. Няма да е трудно да го накараме да купи ранчото срещу писмен договор. Каза ми, че семейството на тая Лийланд искало да си я прибере у дома в Сейнт Луи, обаче тя не искала да мърда от Тексас. Хрумна ми нещо. Ами ако Ариел изчезне, преди да дойде настойникът й? Всички ще си помислят, че е избягала, защото се е уплашила да не я разпознаят като Тили Каулс. Дори адвокатът ще трябва да се съгласи, че аз съм Ариел Лийланд. Мога да продам ранчото на Уолтърс и да духна, преди някой да се е усетил.

— Няма ли да заподозрат нещо, ако и ти изчезнеш?

— Ще помислят, че Ариел е заминала, защото не иска да се връща в Сейнт Луи. И разбира се, ще мислят, че аз съм Ариел.

Широка усмивка се изписа по лицето на Дилън.

— Това е по-лесно, отколкото да ограбваш банки или дилижанси.

— Оставям на тебе да измислиш подробно как точно ще изчезне Ариел. Трябва да стане най-много след два дни. Нямаме време.

— Остави това на мене, Тили, никой няма да чуе и види Ариел Лийланд, след като сложа ръка върху нея.

— По-добре си дръж ръцете далече от нея, чуваш ли, Барт? Убий я, но не прави нищо друго. Знаеш какво искам да кажа. Ти си мой мъж и не искам да спиш с други жени.

— О, Тили, не бих направил подобно нещо.

— Гледай наистина да е така. Къде ще се срещнем, след като замина оттук с парите?

Дилън се замисли за няколко минути.

— Ще те чакам в скривалището ни южно от Сан Антонио. Не съм го използвал известно време и никой няма да помисли да ни търси там. Не че някой ще ме свърже с тебе, доста отдавна не са ни виждали заедно.

— Ще бъда там — обеща Тили. Дилън се накани да си тръгне, но тя го спря, докосвайки ръката му. Очите й бяха тъмни и приканващи. — Толкова скоро ли трябва да си тръгваш?

Дилън се ухили многозначително.

— Не, имам много време. — Огледа леглото. — Изглежда ми доста примамливо.

Тили бавно разкопча блузата си.

Джес седеше, опрял гръб в стената. Старите навици умираха трудно. Много отрано се беше научил колко глупаво е да седиш с незащитен гръб. Нахлупил шапката ниско над очите, с наболата синьо-черна брада той изглеждаше също толкова опасен, колкото и разбойниците в кръчмата. Отпи голяма глътка от лошото уиски, което поднасяха в западналото заведение, и направи гримаса. Седеше тук отдавна, много отдавна. Острият му сребрист поглед се спираше неспокойно върху всеки нов посетител, после се отместваше разочаровано, когато установеше, че не е онзи, когото търсеше.

Джес пристигна в Сан Антонио само за да научи, че Барт Дилън е изчезнал от лицето на земята, след като е ограбил банката. Сега или се свиваше в някое от скривалищата си, или отново беше пресякъл границата. Джес реши да повярва, че е направил второто. Разузнаваше в града вече две седмици, ходеше в някои от долнопробните кръчми, търсейки сведения, и когато не научи нищо, се запъти към Мексико. Сега седеше тук, отпиваше от уискито и мислеше за Ариел.

Питаше се дали всичко с нея е наред и дали наистина беше говорила сериозно при бурната им раздяла. Не я обвиняваше, че го мрази; не заслужаваше любовта й. Тя нямаше представа колко трудно му беше да се раздели с нея, да избере пътя, който щеше да запази честта му, но не облекчаваше съвестта му и не допринасяше Ариел да го обича. Любовта му към нея беше единственото неизменно нещо в живота му. Нещата идваха и си отиваха, но тази негова любов нямаше да се промени. Боже господи, помисли разпалено той, нима Ариел не е разбрала, че той веднага би се върнал при нея, ако беше физически възможно?

— Искате ли компания, сеньор?

Джес беше толкова потънал в нещастието си, че не беше забелязал ослепително красивата жена, която седна на масата му. Беше я виждал в кръчмата и преди. Знаеше, че е танцьорка и танцува всяка вечер за клиентите.

— Сега не съм добра компания — измърмори извинително той.

Жената изглеждаше озадачена. Малко мъже биха отказали покана от Лолита Моренго. Беше много популярна и сред мексиканците, и сред гринговците.

— Може би друг път — подхвърли тя лукаво.

Беше харесала Джес. По-чист, по-едър и по-силен от повечето мъже, които посещаваха кръчмата.

— Разбира се, друг път — каза Джес разсеяно. Танцьорката се накани да си тръгне, когато изведнъж той сякаш се събуди. — Чакайте. Промених си решението. Седнете, сеньорита, нека ви почерпя едно питие.

— Казвам се Лолита.

— Седнете, Лолита.

Лолита се настани на стола до Джес и късата й пола се вдигна над коленете.

— Вие сте красив мъж, сеньор. Американец ли сте?

— Тексасец — усмихна се Джес. — Сигурно много тексасци идват тук.

— Не особено много — каза Лолита предпазливо. — Но защо да говорим за тях? Има много по-приятни неща, за които можем да си говорим.

Джес нетърпеливо изскърца със зъби. Спокойно, каза си той. Щракна с пръсти и след миг барманът пристигна и сложи една чаша пред Лолита. Тя я взе и отпи малка глътка.

— Какво ви води в Мексико, сеньор?

— Казвам се Джес. Търся един мъж, Лолита. Може би си го виждала.

— Откъде да знам, като не знам как изглежда?

Джес извади изпомачкания афиш от джоба на палтото си.

— Това е мъжът, когото търся, Лолита.

Тя заразглежда афиша с интерес.

— Не мога да прочета думите.

— Името му е Барт Дилън. Законът го издирва.

— Вие човек на закона ли сте?

— Не, аз съм ловец на глави. Виждала ли си наскоро този мъж?

— Може би — каза Лолита загадъчно.

Джес бръкна в джоба си и извади няколко сгънати банкноти. Пъхна ги в ръката на Лолита.

— Сега пак. Виждала ли си го? Изненада се, когато тя му върна парите.

— Не искам парите ви, сеньор.

Тъмните й очи бяха пълни с диви обещания.

Джес замря. Не беше имал жена след Ариел… не беше пожелал никоя. Но беше стигнал дотук и точно сега нямаше да се откаже. Намираше се в задънена улица. Ако тази танцьорка разполагаше със сведения, които можеха да му бъдат полезни, би направил всичко, за да ги получи.

— Къде е стаята ти, Лолита?

Тя се усмихна подканващо и се изправи.

— Последваше ме, сеньор. — Той кимна и излезе навън след нея. Тя заобиколи кръчмата, стигна до задния й край и отвори една малка врата. — Взех я под наем от собственика само за няколко песос. Не е кой знае какво, но не смятам да остана дълго време тук.

Джес се огледа любопитно, без да казва нищо, но обърна внимание на подробностите, в случай че му се наложеше бързо да се измъква оттук. Стаичката беше чиста, но оскъдно обзаведена, леглото заемаше повечето пространство. Имаше маса и два стола, но никакви приспособления за приготвяне на храна.

— Ям в кръчмата — каза Лолита, предугаждайки въпроса му. — Искаш ли едно питие, Джес?

— Не — отвърна той рязко.

Лолита схвана отговора му като знак, че няма търпение да получи това, за което беше дошъл, без да губи време с разни встъпления. Тя също го искаше, затова започна бавно да се съблича. Джес обаче не последва примера й, а само я гледаше изпод полуспуснатите си клепачи. Когато тя свърши, се пъхна с неподражаема грация в ръцете му. Вдигна лице към него с влажни и очакващи устни.

Имаше тяло на танцьорка — стегнато, стройно, прекрасно сложено, с малки твърди гърди, тънка талия, дълги стройни крака. Понеже тя го очакваше, Джес я целуна. Беше топла и мека, издаваше прекрасна миризма на възбудена жена. Лолита го зацелува с жадната опитност на уличница и ентусиазма на разгонено животно. Беше красива, сексапилна, приканваща… но Джес не я желаеше. Когато ръцете й започнаха да разкопчават дрехите му, той я отдели от себе си. Тъй като беше много опитна, той разбра, че тя е усетила, че не го възбужда. Повечето мъже биха го помислили за луд, но не можеше да направи нищо, защото обичаше само една жена на света.

— Какво има, Джес? — нацупи се Лолита.

— Нищо. Нека първо да поговорим.

— Да поговорим? Искаш да говорим сега? Не харесваш ли Лолита?

— Напротив, много ми харесваш, но искам да разбера за този разбойник, преди и двамата да забравим.

Усмивката му подсказваше, че скоро двамата ще бъдат много заети, за да мислят за такива банални неща.

— Искаш да кажеш, за Дилън — пророни Лолита. Тънките й пръсти нетърпеливо галеха широките му гърди.

— Точно така. Виждала ли си го наскоро?

— Да, виждала съм го. Джес застана нащрек.

— Кога?

Гладкото чело на Лолита се набръчка.

— Беше тук в кръчмата с двама приятели преди три или четири месеца. Не мога да си спомня точно.

Тръпка на разочарование премина по гърба на Джес.

— Толкова отдавна? Не си ли го виждала по-скоро?

— Не — изрече намусено Лолита, беше започнало да й втръсва от тази тема. — Забрави Дилън. След като се любим, ще ти кажа всичко, което знам за него.

— Какво друго знаеш? — запита Джес с наострено внимание.

— По-късно, сеньор, много по-късно — отвърна Лолита, притегляйки го към леглото.

Джес не се възпротиви, но умът му се отдели от тялото, докато Лолита продължаваше да го съблича. Той започна да я целува, мислейки за друга чернокоса красавица, със зелени очи и непокорен дух, по-упорита, отколкото беше добре за нея. Господи, той обичаше Ариел. Обичаше я прекалено силно, за да се люби с Лолита. Нищо чудно, че мъжествеността му отказваше да съдейства. За щастие Лолита беше много възбудена и само стенеше и пъшкаше под него.

Възползвайки се от нейната възбуда, Джес запита:

— Какво още знаеш за Дилън, скъпа?

— Кой? — запита тя, изохквайки, докато Джес дразнеше зърното й.

Той започна нарочно да й възбужда с ръце и уста, докато тя не започна да стене за освобождение. Тогава Джес се дръпна и я загледа през присвитите си клепачи.

— Моля те, не спирай! Божичко, не спирай!

— Кажи ми какво знаеш — подкани я той.

— Чух Дилън да говори. Имат скривалище в хълмовете южно от Сан Антонио. Отивал там, когато трябвало да се крие от закона.

— Там ли е сега?

— Не знам. Джес, моля те!

— Съжалявам, Лолита, понякога съм непоносим негодник. Особено когато става дума за Барт Дилън. Нямам нищо против тебе, но просто не искам да се любя с тебе.

— Какъв мъж си ти? — извика Лолита с насълзени очи.

— И аз съм си задавал този въпрос много пъти — измърмори Джес.

Нима и Ариел не му го беше задавала?

Изведнъж съжали за това, което беше сторил на Лолита. Тя не го заслужаваше. Нито пък Ариел заслужаваше да я изостави. Ако не можеше да поправи едното зло, поне щеше да поправи другото. Наведе се над Лолита и я целуна леко по устните.

— Няма да те оставя така.

И с пръсти я доведе до облекчението, което тя търсеше.

След по-малко от час Джес беше подготвил Боец, беше купил провизии и се запъти на север към границата. Лолита беше далечен спомен, а Ариел — постоянна болка в сърцето му. Беше довел красивата мексиканска танцьорка до кулминация с хладна прецизност, но не беше получил удовлетворение от това. Щеше ли Ариел да го разбере, запита се той смутено. Щеше ли да има възможността да разбере това, обади се един глас вътре в него.

Тази нощ Джес спря да лагерува край бреговете на Рио Гранде, уви се в одеялото и се опита да заспи. Накрая се унесе и започна да сънува. Сънят беше толкова истински, че пот потече под мишниците му въпреки хладната нощ и тялото му се разтрепери от неназовим страх. Видя Ариел да тича през имението си, черната й като нощ коса се вееше зад нея като абаносово знаме. После видя лицето й, тя беше изплашена. Никога не я беше виждат толкова изплашена, дори и когато Кърк Уолтърс я беше заплашвал. И макар че Джес не я губеше от поглед, докато тичаше в прерията, тя изведнъж се стопи във въздуха. Той започна да я търси там, където я беше видял за последен път, обезумял от страх. Но я нямаше. Ариел не се виждаше никъде. Върна се в ранчото, за да предупреди работниците, но те не му се видяха обезпокоени. Когато запита Розали, тя само се усмихна, посочи към една дребна жена, застанала на прага, и каза: „Тревожите се напразно, сеньор. Ариел ви чака.“

Жената, която му махаше с ръка, не беше Ариел. Приличаше на нея донякъде, но не беше жената, която той обичаше.

Джес се събуди с вик. Целият трепереше. Стана му студено. После горещо. И в сърцето си разбра, че става нещо нередно. Ариел имаше нужда от него, отчаяно се нуждаеше от него. А Барт Дилън можеше да бъде намерен в скривалището му близо до Сан Антонио. Разпъван между двете посоки, той усети, че се разкъсва между дълга и любовта.

— Дългът, по дяволите! — изруга Джес на висок глас, заканвайки се с юмрук към обсипаното със звезди небе. — Дяволите да те вземат, Барт Дилън, вече не си ми нужен!

Никога не се беше чувствал толкова спокоен, колкото в този момент. За първи път от почти две години разсъждаваше ясно. Какъв глупак беше да изостави Ариел, когато тя беше неговият живот, неговото бъдеще. Миналото беше мъртво. Той беше извършил някои ужасни неща в живота си и съжаляваше за повечето от тях, но не колкото за това, че беше изоставил Ариел. Ако по някакво чудо тя му простеше, повече нямаше да й даде причина да се съмнява в него.

Ами Барт Дилън, запита умът му, още неутолил жаждата си за отмъщение. Отговорът дойде веднага. Джес трябваше да пита само сърцето си и то отговори вместо него. Един ден законът щеше да хване Барт Дилън, защото Джес вече нямаше воля и сили да го преследва. Знаеше, че Джъд ще му прости, защото брат му не беше отмъстителен човек.

Джес се метна на седлото още в зори, подтикван от стягащото чувство, че Ариел има нужда от него. Щеше му се да му поникнат криле, за да полети към своята любима, но трябваше да се задоволи само със сътрудничеството на любимия си кон.

— Отивам с каручката до града, Ариел, искаш ли да дойдеш с мене? запита Розали.

Беше събота и Розали беше решила да отиде до Уейко, за да накупи разни необходими неща за празниците. Работниците, които бяха останали в ранчото за през зимата, вече бяха тръгнали за обичайните си развлечения в събота вечер.

Спомняйки си за последното пътуване в града и спречкването на Тили и Кърк, Ариел отклони предложението. Просто не й се искаше да се друса днес по пътя до града.

— Мисля, че ще си остана у дома, Розали, и ще почета малко. Така и така няма за какво да ходя до града. Облечи се добре, вън е студено.

Розали се намръщи загрижено. Никак не искаше да оставя любимката си сама, но работата не можеше да се отлага повече.

— Добре, сеньорита, но как ще се чувстваш тук сама?

Ариел се усмихна вяло.

— Не трябва толкова да се безпокоиш за мене. Добре съм.

— Не ми изглеждаш добре. Май ще трябва да повикам доктора да дойде да те прегледа.

— Няма ли да тръгваш? — запита натъртено Ариел.

— Да — измърмори Розали. — Но един ден ще трябва да ми кажеш какво те притеснява.

И тя се обърна и излезе.

Ариел загледа мълчаливо как икономката се отдалечава с каручката. Запита се дали тя подозира нещо; знаеше, че след време щеше да се наложи да й каже. Да има дете, без да е омъжена — това си беше жив скандал. Повечето хора щяха да се отдръпнат от нея, но Ариел знаеше, че Розали ще и съчувства и ще я подкрепи. Ако майка й и вторият й баща узнаеха, помисли мрачно Ариел, щяха да се ужасят и нямаше да преживеят този срам. Затова не биваше да узнават. Тя трябваше по някакъв начин да остане в Тексас, независимо какъв натиск щяха да й окажат, за да се върне в Сейнт Луи.

Приближаващият тропот на копита изтръгна Ариел от мислите и, но тя не им обърна внимание, помисли, че някой от работниците е забравил нещо и се е върнал. Едва когато предната врата се отвори и в стаята влязоха трима мъже, тя разбра, че е сгрешила. Ужас се промъкна във вените й, докато се взираше в тримата натрапници, чиято груба външност и предизвикателно нахлуване вещаеха опасност за живота й.

— Какво искате? Кои сте вие?

Барт Дилън свали шапката си и се ухили.

— Вие! — извика Ариел потресена. — Познавам ви. Вие сте… партньорът на Тили Каулс.

— Имате добра памет, госпожо — каза Дилън. — А тези две хубави момчета с мене са приятелите ми Пекос Пит и Ганди.

Пекос и Ганди избухнаха в дивашки смях.

— Ей, Дилън, какъв си шегаджия! — каза Пекос. — Много добре знаеш, че не сме никакви красавци.

Пекос може би някога беше изглеждал симпатичен, но времето и разбойническият живот бяха белязали неотвратимо лицето му. Докато за Ганди не можеше да се каже, че някога е бил нещо друго освен грозен.

Докато Ариел се взираше в тримата мъже, сякаш някаква завеса се вдигна и тя видя всичко съвършено ясно. Барт Дилън и Тили Каулс се бяха наговорили. Двамата бяха заплели тази интрига, за да я лишат от наследството й. След като се бяха докопали до чантата й и бяха прочели писмата и документите, бяха решили да си присвоят спестяванията и собствеността на баща й.

— Какво искате? — запита тя разтреперана.

Нима имаха намерение да я убият, за да не може никой да оспори претенциите на Тили?

— Обличай се, идваш с нас — заповяда грубо Дилън.

— Нищо подобно! — възпротиви се Ариел.

— И си вземи торба с дрехи. Така всички ще помислят, че си духнала оттук, да не могат роднините ти да кажат, че си Тили Каулс.

— Не… не разбирам. Когато вторият ми баща пристигне, всички ще разберат, че Тили не е Ариел Лийланд. Това какво общо има с вас?

— Тили няма да бъде тук, когато твоите хора пристигнат — ухили се Дилън. — Всичко сме измислили, нали разбираш. Като заминеш, ще помислят, че е защото се страхуваш да не те изобличат. Когато Тили замине, ще мислят, че се е върнала в Сейнт Луи. Обаче тогава тя вече ще е продала ранчото на Кърк Уолтърс. Толкова е просто, като знаеш какво да направиш.

— Никъде не отивам с вас — заяви твърдо Ариел.

Дилън я изгледа страшно, кимна към Пекос и каза:

— Погрижи се да направи каквото й казвам. Пекос я сграбчи за ръката и я дръпна към стълбите.

— Къде ти е стаята? — запита и я разтърси силно.

— Виж там да си вземе торбата с дрехи и веднага се връщайте долу — извика Дилън. — И не се замотавай, Пекос.

Пекос изруга под нос, но не възрази.

— Няма да ви се размине — изрече през зъби Ариел, докато пъхаше разни дрехи в торбата, която Пекос беше измъкнал изпод леглото.

— Да се обзаложим ли? — ухили се разбойникът.

— Какво… какво ще правите с мене?

— Каквото каже Дилън. Той измисли цялата тая работа. Тили е хладнокръвна малка кучка, каза да те убием, но мисля, че Дилън си е наумил нещо. Побързай — подкани я той, като я смушка доста осезателно с дулото на пистолета си. — Вземи само толкова, колкото приятелите ти да помислят, че си бързала.

След петнадесет минути Ариел слезе долу. Дилън беше сам.

— Хайде, Ганди е оседлал коня й. Не се знае кога ще се върне онази икономка, дето Тили ни каза, че живеела тук.

Изблъскаха Ариел навън в студения зимен въздух и тя се запита дали отново ще види ранчото си. Това ли трябваше да бъде краят на краткия й живот? Ако умреше, и бебето й щеше да умре с нея. Не, извика тя безмълвно. Нямаше да остави нероденото си дете — детето на Джес — да загине. Джес имаше право да знае, че е създал дете, и тя със сигурност възнамеряваше да доживее да му го каже. Ако, разбира се, се появи. Но докато тя бъде нащрек, имаше шансове да оцелее.

Бандитите посрещнаха със смях слабите опити на Ариел да се възпротиви, докато я мятаха безцеремонно на коня, връзвайки ръцете й за дъгата на седлото. Дилън тупна животното по задницата и кавалкадата отпраши в бесен галоп. Ариел се държеше здраво, решена да не допусне да изгуби детето на Джес. Дори ако бащата на детето й не го искаше, тя го искаше.

Джес, имам нужда от тебе, извика тя в безмълвна молба.