Остров Тамбукту

III

Постепенно диваците свикнаха с мене и аз свикнах с тях. След няколко срещи те почнаха да оставят копията и стрелите си на брега на реката и идваха при извора без оръжие. Някои дори се опитваха да разговарят с мене, но аз нищо не разбирах от езика им, както и те не разбираха думица от това, което им говорех на български. Почти всички дъвчеха някакви зелени листа и често плюеха. Лицата им не бяха намазани с черна боя, както лицата на крайморските туземци, но косите им бяха също тъй черни и гъсти. По-старите имаха бради и мустаци, но повечето бяха бръснати. С какво се бръснат? Копията и стрелите им нямаха железни върхове. Това показваше, че те не познават желязото, а още по-малко остри сечива като бръсначи, ножици и ножове. Спомних си за джобното ножче на капитан Стерн, извадих го и почнах да дялам с него една пръчка. Цветнокожите свирнаха с уста от учудване. Те явно не бяха виждали ножче. Подадох го на един от тях. Той пощипна късата си къдрава брадичка, сякаш размисляше нещо, след това се отдръпна и отказа да вземе ножчето.

Дивакът с къдравата брадичка се отличаваше от другите с по-високия си ръст и с многобройните си украшения. Беше доста едър, на около четиридесет години. В черната му бухнала коса бяха затъкнати два гребена от бамбук - единият над челото, другият на тила. От косите му стърчаха няколко пера от птици - черни, зелени, бели, жълти и червени. На двете му ръце, над лактите, имаше нещо, като гривни, изплетени от лико или от суха трева. Поясът му, малко по-широк от поясите на другите, също изплетен от лико, беше украсен с разноцветни раковини. Той ме гледаше кротко с тъмнокафявите си очи, като се усмихваше добродушно. Нищо враждебно нямаше в погледа му. Широките му плещи и мускулестото му тяло говореха за сила и здраве. По всичко личеше, че той е главатар на племето.

Както и крайбрежните туземци, новите ми познати бяха препасани с пояси без украшения. Всички имаха плетени гривни, някои и на ръцете, и на краката, всички бяха привързали за шиите си малки торбички. В торбичките им имаше различни раковини и сухи листа, от които свиваха цигари. Пушачите винаги носеха запалени главни да си палят цигарите.

Опитах се да заговоря главатаря с късата брадичка. Като сложих ръка на гърдите си, аз казах:

- Антон! Разбираш ли? Антон! Той се усмихна и повтори:

- Андо! Андо!

И останалите повториха след него името ми, макар че не както трябва. После мъжът с красивия пояс се удари с юмрук в гърдите и каза:

- Лахо! Тана Лахо!

Тана - аз бях чувал вече тази дума. Крайбрежните туземци така наричаха мъжа с трите разноцветни пояса. Тана сигурно означаваше старейшина или главатар.

След тана Лахо и другите туземци почнаха да се удрят с юмруци в гърдите и да изговарят имената си. Запомних няколко: Олам, Габон, Мадан... Но никой от тях не изговори думата тана освен Лахо.

Лахо извади от малката си торбичка няколко зелени листа от някакво растение, една малка ядка от орех и малка бучка вар и започна да ги дъвче. Даде и на мене няколко листа. За да не го обидя, опитах вкуса на листата, подправени с парченце вар и ядка от кентаров орех. Усетих парливи тръпки в устата си и изплюх тая странна дъвка. Туземците се засмяха. Листата бяха от бетел (Родината му е тропическа Азия, откъдето е пренесен и сега се отглежда навсякъде. Листата на бетела имат яйцевидна форма и са силно ароматични и кисели на вкус. В Югоизточна Азия, както и на някои острови в тропика, силно е разпространен навикът да се дъвчат листата на бетела заедно с парченце от семената на арековата палма или пинанга и с малко количество вар (за неутрализиране на съдържащата се в листата киселина). От бетела зъбите почерняват. Навикът да се дъвче бетел е разпространен и между европейците, които живеят по тия места), малко кисели, с остър аромат. Както се убедих по-късно, туземците много обичаха тази дъвка.

След това първо запознаване цветнокожите почнаха да идват при извора без страх, сядаха на няколко крачки от мене, пушеха или дъвчеха бетел и си приказваха, като често споменаваха името ми. Някои почнаха да идват и привечер. Най-често идваше тана Лахо, като се провикваше отдалеч: "Андо! Андо!" Той пръв свикна с погледа ми и не се отвръщаше, когато го гледах в очите. Но и той, и другите нито веднъж не дойдоха долу на завоя на рекичката, където беше моята колиба. Те идваха при извора и ако не бях там, извикваха ме и аз отивах при тях.

Веднъж тана Лахо ми каза:

- Андо пакеги гена... Пакеги гена...

И посочи с пръст към небето. Аз свих рамене: не разбирам. Той повтори още няколко пъти същите думи, като ме гледаше някак особено и сочеше с пръст към небето. Аз се усмихвах и кимах с глава. Усмихваше се и Лахо. Той беше доволен, но от какво, не зная. Може би мислеше, че съм го разбрал?

- Пакеги гена - продължи Лахо. - Пакеги дидо карам ано - и той сви двата пръста на ръката си, после посочи към морския бряг.

От думите му разбрах само едно: мъчно, много мъчно ще науча езика на тия хора...

Веднъж показах на Лахо голямото дървено блюдо, в което бяха ми донесли храна, и го попитах:

- Как се казва това?

- Онам - отвърна Лахо.

Повторих думата и той кимна утвърдително с глава.

Взех копието му и пак попитах:

- Как се казва това?

- Гом - отвърна Лахо.

- А това? - и показах лъка му.

- Ака.

- А това? - посочих една от неговите стрели в плетената от лико торбичка, която висеше привързана за пояса му.

- У да.

- А това? - сега посочих пояса му.

- Саронга - отвърна Лахо.

Аз повтарях всяка дума и Лахо одобрително кимаше с глава. Така от ден на ден почнах да уча езика на туземците. Показвах на Лахо това, което беше най-близко до нас - трева, камък, вода, дърво, - и питах:

- Как се казва това?

Лахо ми отговаряше. Той разбираше какво означават думите "как се казва това".