Остров Тамбукту

IV

Боамбо ни даде десет лодки с двадесетина здрави мъже и пренасянето започна. Тежките чували с брашно и ориз доста затрудниха туземците. Те не бяха свикнали да пренасят на гръб тежък товар, струпваха се по трима-четирима души на един чувал, докато други четирима го поемаха в лодката. Пък и самите лодки, направени само от едно дърво, издълбано като корито, не бяха приспособени за тежък товар, нито пък бяха устойчиви във водата и малко претоварване на левия или на десния борд можеше да ги обърне. И наистина една лодка се обърна заедно с хората и с един чувал брашно. Чувалът веднага отиде на дъното.

Пренасянето от брега до моята колиба беше по-лесно. Туземците привързваха с лиана всеки чувал за две дебели бамбукови стъбла и двама души ги отнасяха на рамене.

Моята колиба се превърна в склад. Камарата от сандъци, чували и мебели стигна чак до тавана и зае всичкото място почти до вратата. Когато работата беше привършена, Смит раздаде на туземците по едно герданче и със знаци им даде да разберат, че трябва да си отидат. При нас в колибата остана само Боамбо.

- Ще свикам големия съвет - каза главатарят - и ще решим какво да правим.

Попитах го какъв е този голям съвет. Оказа се, че ренгатите на петте села на племето образували "калиман комон" - голям съвет. Той решавал най-важните въпроси, които засягат цялото племе. Съветът се събирал най-много два-три пъти в годината, но Боамбо имал право да го свиква всеки път, когато намери за нужно. Решенията на големия съвет били задължителни за цялото племе.

Като разбра, че големият съвет ще разпределя неговото имущество, Смит се развика:

- Разбойници! Пладнешки хайдуци! Ще решават как да разграбят имота ми, без дори да ме питат! На какво прилича това?

- Не става дума за разграбване, а за правилно разпределение - възразих аз.

- Не ме интересува дали правилно, или неправилно ще поделят кожата, която ще смъкнат от гърба ми! - сърдеше се плантаторът.

Помъчих се да го успокоя, като му казах, че законите на племето са такива.

- Добри закони, няма какво да се каже! - изсъска Смит.

- Мисля, че не са по-лоши от законите, които позволяват на един човек да ограбва хиляди...

- Вие прекалявате, сър! - още повече кипна плантаторът. - Вие ме обиждате! Аз няма да се оставя да бъда ограбен от тия диваци - не! Ще се боря с каквото мога и както мога!

- Ще се борите ли? - изсмях се аз на неговата глупост. - Как? Не забравяйте, че Тамбукту не е английска колония, а свободен остров със свои закони и обичаи, на които вие трябва да се подчинявате. Забравете навика си на господар. Разберете най-после, че има народи и племена, които предпочитат свободата пред робството и желаят сами да се управляват, както намерят за добре, а не да бъдат управлявани. Съветвам ви да бъдете по-скромен в претенциите си, защото тук няма английска полиция, както на Кокосовите острови.

Смит се разфуча още повече, но Стерн изведнъж го усмири, сякаш го поля със студен душ. Той каза:

- Да, сър, време е да разберете това, което ви се казва. Или искате да ви вържат камък на краката и да ви хвърлят в океана?

- Какво говорите, Стерн! - уплаши се плантаторът и седна на нара кротък като агънце. - Наистина аз трябва да свикна с тия хора и с техните... хм... закони. Но все пак трябва да помислим и за себе си. Трябва да си оставим поне два-три сандъка с коняк и вино, трябва да скътаме и от консервите, и от захарта, и от ориза и брашното, и от пурите и цигарите... Какво ще кажете, Стерн?

- Ще кажа, че почвате да поумнявате - усмихна се капитанът.

Неочаквано в колибата влезе Арики и мълчаливо седна на нара. Настъпи гробно мълчание. Без да го покани някой, първожрецът взе една пура от кутията на Смит и посегна към неговата димяща пура да запали, но плантаторът драсна клечка кибрит и услужливо му поднесе огън. Арики трепна, но все пак запали пурата си от малкото пламъче. След това заоглежда чувалите и сандъците в колибата.

Лицето му беше бледно и сякаш още по-застаряло, погледът му не беше тъй остър, както по-рано, а в движенията му се забелязваше умора и старческа отпадналост. Той приличаше на човек, влачен от мътна, буйна река. Само веждите му, намазани с прах от стрит въглен, бързо-бързо потрепваха.

- Това от голямата лодка ли е? - попита той.

Боамбо кимна с глава.

- Да, от голямата лодка.

Арики отново обгърна със студен поглед сандъците и чувалите и като забеляза пушките, изправени до стената, попита:

- А това какво е?

Обясних му, че това са "стрели", които изпущат "гръмотевици".

Той дълго разглежда пушките отдалеч, защото не смееше да се приближи до тях. После, като зърна през вратата една свиня, която ровеше на поляната с няколко малки прасенца, обърна се към мене и каза:

- Убий я!

Аз отказах. Имаше ли смисъл да убивам това полезно животно само за да докажа на първожреца, че пушката наистина е силно оръжие? При друг случай той щеше да се убеди в нейната сила. Като забеляза моето колебание, Арики предизвикателно каза:

- Ти не можеш да я убиеш!

Без да кажа дума, взех една бойна пушка, напълних я и отидох до вратата. Свинята кротко ровеше из корените на едно дърво на около петдесет метра от колибата. Прицелих се и гръмнах. Нещастното животно хукна да бяга, но краката му се подкосиха и като се претърколи няколко пъти, зарита и замята главата си в различни страни.

Обърнах се към Арики. Той беше легнал по очи на нара и не смееше да дигне глава. Цялото му тяло се тресеше, сякаш той беше ударен от куршума.

- Стани! - извиках му аз. - Свинята е мъртва. Ела да видиш.

Първожрецът обърна главата си, както беше легнал, и като посочи пушката, каза:

- Махни я! Махни я!

Оставих пушката до стената. Едва тогава Арики се надигна и погледна през вратата.

- Е? Какво ще кажеш? - попитах го аз.

- Виждам, че пакеги казва истината - мрачно промърмори той.

После, като се поуспокои, попита как се казва тая "стрела" на езика на пакегите.

- Пушка - отговорих аз.

- Колко пушки имат пакегите?

Показах му пръстите на двете си ръце.

- Леон-до.

За трите ловджийски пушки премълчах.

- А колко ще получи Арики? - попита първожрецът.

- Не зная. Всички пушки са на тоя пакеги - кимнах аз към Смит.

- Не, всички пушки ще бъдат табу (табу - нещо забранено) - заяви Арики. Обясних на първожреца, че според обичаите на пакегите всичко, което сме донесли от яхтата, принадлежи на Смит. Арики настръхна. Той каза, че тук обичаите на пакегите не струват лула тютюн. Племето си има свой обичаи и всички са длъжни да ги спазват. И пакегите... Защо сме избързали да докараме всичко в моята колиба? Защо не сме го питали?

- Пакегите не са виновни - намеси се Боамбо. - Аз казах да пренесат всичко в либата орованда.

- А защо не се посъветва с мен? - тросна му се Арики.

- Защото ти спеше като мъртъв.

- Като мъртъв! - извика Арики. - Ти искаш да умра, но Дао пак ме съживи. Да, аз бях умрял, и пак се съживих! Ти няма да се отървеш от мене! Ще взема всичките пушки! Всичките!

- Защо му са на Арики толкова много пушки? - учуди се Боамбо.

- Ще ги хвърля в Голямата вода. Те са опасни. С тях човек може да избие цялото племе.

- Арики не говори като рапуо - упрекна го Боамбо. - Кой ще избие нашето племе? Няма такъв човек. Ще дадем пушките на най-добрите ловци. През време на големия лов те ще убият много кро-кро.

Арики нищо не отговори.

Смит с напрегнато внимание слушаше разговора, без да разбира нито дума, а когато главатарят и първожрецът млъкнаха, той ме попита за какво се карат.

- За твоята черга - усмихнах се аз. Смит се сети каква е работата и веднага донесе една бутилка коняк. Очите на първожреца светнаха.

- Само ще го опитам - промърмори той и надигна бутилката. Конякът весело забълбука в устата му. Като изпи половината, първожрецът подаде бутилката на Боамбо и каза, като облизваше устните си: - Тацири! Пакегите са умни хора. Само едно искам от тях: да ме слушат.

Той покани Смит и Стерн да живеят в неговата колиба, да му бъдат гости.

Смит засия от радост. Значи, той ще живее под един покрив с Арики! Прекрасно! Той е неизказано признателен на първожреца и в знак на благодарност ще му подари нещо...

Смит се порови в един сандък, извади оттам малко огледалце и една бронзова гривна и тържествено ги поднесе на първожреца.

- Кажете му, че съм му безкрайно благодарен - помоли ме Смит.

- Мога да му кажа само, че сте му благодарен. Но безкрайно - това не мога да му кажа.

- Защо?

- Защото на зангски език няма думата безкрайно. Или ако я има, аз не я зная.

- Жалко, сър... Кажете му тогава, че много съм му благодарен. Макар че то не е едно и също. Или по-добре, че приемам да живея в неговата колиба с голяма благодарност.

- Голяма благодарност - това мога да му кажа. Но знайте, че колкото благодарността ви е по-голяма, толкова по-скъпо ще ви струва.

- Как така? - учуди се Смит.

- Много просто. Колкото повече причини имате да му благодарите, толкова повече подаръци трябва да му дадете.

- Щом е тъй - каза Смит, - кажете му само, че съм му благодарен.

През това време Арики беше закопчал вече лъскавата гривна на крака си и поиска още една бутилка коняк.

- Вие сте прав - каза Смит. - Аз наистина ще трябва по-рядко да изказвам своята благодарност на първожреца.

Все пак той донесе още една бутилка и я бутна в ръцете на първожреца.

Арики пак се напи, започна да пее и да танцува, като тъпчеше на едно място с разперени ръце и навеждаше главата си ту надолу към земята, ту я дигаше нагоре с поглед, обърнат към тавана, докато най-после се строполи на рогозката като безчувствен труп.

Боамбо махна с ръка и излезе. Той явно презираше първожреца и не можеше да го понася.

Смит клекна до своите сандъци и почна да ги проверява дали са заключени добре, а капитанът, излегнат на нара, му се присмиваше. Стерн смяташе, че грижите на Смит са безполезни и глупави. Все едно, туземците ще разграбят имуществото му, колкото и добре да са заключени сандъците. Така мислеше капитанът и подхвърляше хапливи шеги по адрес на плантатора. Но и плантаторът не му оставаше длъжен: и той му отвръщаше с остри думи, и между тях постепенно избухна нова свада.

- Собственик! - мърмореше капитанът. - Такъв сте били и такъв ще си останете до гроб.

- Да, да, аз съм собственик! - зъбеше се плантаторът. - Не го крия, но защо вие, който не държите на собствеността, искате да ме ограбите? Защо искате да делите с мен моето имущество? Не, не! Аз ще изгоря тия сандъци, но нищо няма да ви дам! Нищо!

- Ще ми дадете! - Стерн повиши гласа си. - Ако не ми дадете доброволно, сам ще си взема каквото ми хареса. И ще направя това, преди диваците да са разграбили всичко. Още сега! Да-да, още сега! - Той стана от нара и тръгна към Смит.

- Опитайте се! - изръмжа плантаторът и като се изправи пред сандъците и чувалите, зае войнствена поза. - Опитайте се, сър!

Смит беше станал неузнаваем. Тънките му устни бяха се изкривили в болезнена гримаса, лицето му беше потъмняло от злоба, стоманеносивите му очи гледаха мрачно и заплашително. Съзнанието на собственика, с което бе просмукано цялото му същество, се прояви открито и грубо. Вероломното му поведение не ме изненада, но все пак ме учуди: плантаторът беше прекалено много разярен за вещите си, които се изплъзваха от ръцете му в един момент, когато животът му все още беше в опасност и зависеше от добрата воля на първожреца. А първожрецът се съгласи да го допусне на острова само заради вещите, които Смит искаше на всяка цена да запази за себе си.

Аз застанах между двамата, хванах под ръка капитана и го отведох настрана.

- Омръзна ми да ви слушам - казах им аз. - Това на нищо не прилича. Дори и диваците ще ви се смеят...

- Аз няма да позволя на слугите си да ме ограбят! - гневно извика плантаторът, като ме стрелна враждебно с очи.

Трепнах като ударен с камшик. С какво право тоя тип още ме смята за свой слуга? Не, аз не съм му слуга, а спасител! Това ли е неговата благодарност! Той още не беше излязъл на острова, а вече показваше мръсните си рога на собственик и господар. Забравя, че Тамбукту не е Кокосовите острови. Сега той зависи от мен, а не аз от него и няма да му позволя да ме третира като свой слуга.

- Вие сте непоправим глупак и нетърпим нахал - извиках аз гневно. - Съжалявам, че се грижих толкова много за живота и спокойствието ви с риск да стана още по-омразен на първожреца. Но още не е късно да поправя грешката си. Отказвам се вече от всякакво застъпничество, сър! Отсега нататък сам се грижете за себе си.

Смит изведнъж се сепна, загледа ме като втрещен, искаше да ми каже нещо, но аз бързо излязох от колибата и захлопнах силно вратата след себе си.

Тръгнах напосоки по една пътека през гората. Бях разстроен. Имаше нещо унизително и обидно в думите на плантатора, което ме засегна дълбоко. Имаше нещо противно и оскърбително в отношението му към нас. И всичко това заради тия проклети сандъци и чували! Заради удобните меки столове, заради пухените дюшеци, заради захарта и ориза, заради коняка и виното... Когато всичко това потъне в гърлото на плантатора и той остане с празни ръце като нас с капитана, тогава той сигурно ще престане да ни натрапва своето фалшиво превъзходство на господар и ще стане друг човек. Да, аз бих могъл да му помогна в това преобразяване. Това никак не беше трудно: достатъчно беше да събера туземците и да им кажа, че в моята колиба има много неща, които те трябва да поделят помежду си. И само за един час от сандъците и чувалите на Смит и помен няма да остане. Но аз никак не бях сигурен, че това е най-доброто, което трябваше да направя. Не, ние трябва да запазим много неща от имуществото на Смит за себе си. Преди всичко трябва да запазим от разграбване сандъците с дърводелските инструменти, които жителите на острова не биха могли да използуват без наша помощ. С тия сечива ние бихме могли да създадем известни удобства - и за нас, и за цялото племе. Ще направим големи лодки с платна, ще построим по-хубави колиби, дори и малки удобни къщички с прозорци, веранди и солидни врати. Трябва да запазим пушките, за да ходим на лов за дивеч поне докато се свършат патроните. Така по-често ще имаме месо в нашите онами. Какво друго? Да, ще научим хората по-добре да обработват земята с железни лопати и мотики, каквито също имаше в сандъците на Смит. Какво още? В два сандъка имаше нов разглобен банциг за рязане на дъски. Ще издигнем бент на близката река, ще направим обикновен воденичен долап и ще имаме механизиран гатер с постоянна двигателна сила. Ще нарежем дебели дъски от тиково дърво и ще направим една гемия. Ще се опитаме да напуснем острова и да стигнем до най-близкото пристанище. Но кое беше най-близкото пристанище и къде се намираше, това никой не би могъл да ни каже. Ние дори не знаехме къде точно се намира остров Тамбукту, защото секстантът и таблиците, с които моряците определят местонахождението на корабите с точност до няколко метра, бяха потънали заедно с кормчията. Не бяхме сигурни и в стария испански географ, който твърдеше, че остров Тамбукту се намира на 84 градуса източна дължина и на 7 градуса южна ширина, защото през време на Магелан измерванията не са били точни, както сега. Наистина, когато ни залюля ураганът, ние се намирахме на 85 градуса източна дължина и на 6 градуса южна ширина - значи, на стотина километра североизточно от остров Тамбукту. Но на тия цифри, колкото и да бяха точни, ние не можехме да се уповаваме след урагана. Както е известно, такива силни урагани в Индийския океан като този, който ни връхлетя, отнасят корабите на стотици километри от мястото, където са ги настигнали. Никак не бе чудно, ако ураганът беше отвлякъл и нашата малка яхта стотици километри далеч от мястото, където се намирахме, преди той да се появи. При това объркано положение само едно беше сигурно: ние се намирахме приблизително между 80 градуса източна дължина и 10 градуса южна ширина, а това значи една окръжност с диаметър от хиляда и сто километра. Сигурно беше също, че най-близката суша до Тамбукту е остров Ява - може би хиляда, а може би две хиляди километра на изток оттук. Така или иначе, с една солидна гемия при попътен вятър ние бихме могли да стигнем до Ява, а оттам човек може да иде в Европа само за две седмици, разбира се, ако има пари за големите океански параходи. Аз нямах пари, но бих могъл да постъпя на работа в някой параход, който пътува от Ява до някое европейско пристанище. Ако това не ми се удаде, бих могъл да работя в някое явайско пристанище, докато спестя нужната сума за билет. Но за да постигнем всичко това, трябваше най-напред да направим здрава гемия, а това никак не беше лесно. Нито капитанът, нито Смит, нито пък аз бяхме способни за такава работа. Най-много бихме могли да направим една голяма лодка с рогозки вместо платна. Но пътуването с такава лодка през Индийския океан е много рисковано. Тук бушуват такива бури, че и океански кораби загиват понякога, а какво остава до една лодка. Не, никой от нас не би се решил да седне в такава черупка и да тръгне към сигурна смърт. Едно корабокрушение претърпяхме - стига ни толкова...

Замислен така, аз неусетно бях навлязъл доста дълбоко в гората. Като повървях още малко, пътеката ме изведе на равна полянка, по средата на която имаше една колиба, по-голяма от колибите на туземците. Вратата беше затворена. Аз я открехнах и погледнах вътре. По средата на колибата имаше много голямо огнище, на което тлееше дебел сух пън. В дъното до стената, върху дънер от дърво, беше поставен Дао - идолът на племето. До него на нара дремеше една бабичка. Тя беше седнала с прострени напред крака, облегната до бамбуковата стена - чорлава, немита, страшна... Идолът, изработен грубо, беше боядисан с черна боя. Но - странно! - в лицето той много приличаше на Арики. Разбира се, това беше случайна прилика, защото идолът съществуваше от незапомнени времена, а Арики едва ли имаше повече от седемдесет години. Идолът беше с наведена към земята глава, сякаш замислен за нещо, а дясната му ръка с отворен показалец беше издигната нагоре и сочеше към тавана. По стената зад идола бяха окачени различни копия, стрели, каменни брадви и други оръжия, употребявани в различни времена. И между тях - това беше цяло откритие - една от ония бомбарди, с които испанците и португалците в края на петнадесетия и началото на шестнадесетия век бяха покорили много острови в Индийския и Атлантическия океан. Това страшно оръжие в миналото, сега потънало в прах, проядено от ръждата, беше ненужно и безпомощно като трупа на мъртвец. Но някога то е всявало ужас сред диваците от всички острови и континенти. То не оставяше никакво съмнение, че някога на остров Тамбукту наистина са живели Магелановите моряци. Това беше също тъй сигурно, както и това, че колибата, която разглеждах, беше колибата на вечния огън...

Спомних си думите на Боамбо, който беше ми казал веднъж, че в колибата на вечния огън има право да влиза само Арики, и то през време на определени празници. "А какво би станало, ако някой от племето влезе в колибата на вечния огън?" - бях попитал аз главатаря. "Ще загине". "Как?" - "Дао знае как. Той ще каже на Арики как да накаже тоз, който влезе в колибата на вечния огън". Спомних си тия думи и побързах да се отдалеча от това опасно място.

Тръгнах по една пътека, като предполагах, че ще ме изведе в селището на Боамбо, но пътеката неочаквано зави в друга посока и аз излязох на открито място, където работеха много туземци - мъже, жени и деца. Те разчистваха гората. Младите дървета и храстите бяха изсечени с каменни брадви и разчистени. На старите дебели дървета бяха изсечени клоните, а до дънера на всяко дебело дърво гореше голям огън. Туземците не можеха да отсекат тия дървета със своите каменни брадви и ги изгаряха до корена в течение на няколко дена. След като разчистят и изгорят всички клони и дървета, туземците обграждат мястото с бамбук. Те забиват в земята бамбукови колове в два реда, на двадесетина сантиметра един от друг, запълнят междините с парчета от клони и трески и завързват коловете един за друг с лиани. Бамбуковите колове пущат корени и растат много бързо - за едно денонощие израстват до тридесет сантиметра. Дивите свини не могат да проникват през тая здрава ограда. След това туземците разкопават земята с изострени дървени колове. Тази работа е много трудна, и се извършва от мъжете. Двама или трима души забиват острите колове в земята близо един до друг и обръщат голяма буца. След това отново забиват коловете и обръщат втора буца. Така постепенно те разкопават заграденото място и изчистват корените. След мъжете вървят жените, които раздробяват буците с дървени лопатки, а децата ги натрошават още по-ситно с ръце. От тази ситна пръст жените правят кръгли лехи и ги засяват с различни растения. Най-много сеят таро, ямс и батати. Това е главната храна на туземците. В други градини те засяват банани, кокосови, пъпешови и хлебни дървета, кенгарови орехи и други.

Тук заварих и моя стар приятел Гахар. Щом ме видя, той веднага дойде при мене. Седнахме на сянка и запушихме. Гахар предпочиташе цигарите пред своя тютюн и когато ме срещнеше, не пропущаше случая да изпуши една цигара.

Като гледах как туземците се мъчат със своите дървени колове и лопатки, аз се сетих за железните лопати и за брадвите на Смит, които той беше купил за своите плантации в Кокосовите острови. Те биха облекчили труда на тия хора. Туземците лесно биха изсекли дърветата с брадвите, а с лопатите и мотиките без особен труд биха разкопали и засели градината. И аз реших да взема няколко брадви и лопати и да ги занеса на туземците дори против волята на Смит.

Отидох в колибата, но я заварих празна. Арики, Смит и капитана ги нямаше. От сандъците и чувалите нямаше никаква следа. На нара се търкаляха само няколко празни бутилки и две-три случайно забравени свещи.

Отидох у Боамбо, но не го заварих вкъщи. Старата Дугао вареше таро пред колибата. Гърнето къкреше на огъня и се пенеше. Тя ми каза, че Боамбо си идвал, но пак отишъл някъде. Бил много сърдит...