Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 10

Колкото и тъжно да звучи, гибелта на Олег Жестеров не бе изненада за никого от неговите колеги, макар това да не я правеше по-малко трагична. Пък и трябва да си голям оптимист, ако се надяваш да доживееш до спокойни старини, при положение че проучваш група проислямски терористи, а Олег се занимаваше именно с това.

Сътрудниците на ФСБ пристигнаха последни на местопроизшествието, може би защото самоличността на загиналия не бе установена веднага, а чак след четиридесет минути, когато пожарът беше потушен и най-после се изясни кой е собственикът на взривения гараж. Междувременно се бяха струпали маса милиционери, пожарникари и лекари, дори наоколо щъкаха и журналисти. Сън не ги хваща тия тарикати!

Разбира се, след като изясниха самоличността на потърпевшия, оперативните служители от милицията се обадиха на дежурния във ФСБ, той изпрати група и след кратки пререкания колегите на Жестеров поеха разследването на случая. Впрочем пререканията бяха чисто формални, милицията на драго сърце и с видимо облекчение се освободи от трупа.

Майор Александър Ташков дори за секунда не се усъмни, че убийството на Жестеров е работа на „казанците“, действащи под ръководството на неуловимия и невидим Аякс. Имената на някои вече се знаеха, но това бе съвършено недостатъчно за тяхното арестуване и за разнищването на делото. Всеки може да посочи имената на какви ли не хора. Онова време мина, сега са необходими доказателства, при това колкото е възможно повече и по-убедителни, защото вече никой не се задоволява с голословни твърдения. Пък и е особено опасно да се започват открити действия, докато не бъде намерен самият Аякс. Да арестуваш „мутрите“ му, значи да хванеш дребните рибки, а сомът ще остане на дъното и ще се зарови в най-дълбоката тиня, откъдето няма начин да бъде изваден.

Известно време загубиха да разпитват живеещите в сградата, за да установят, както обикновено, че никой не е видял кой и как е сложил взривното устройство в гаража. Ами много естествено, било е през нощта, когато всички нормални хора отдавна вече спят. И майор Ташков съвсем резонно си зададе въпроса: а защо именно сега? Не преди три дни и не след седмица, а точно сега убиха старши лейтенант Жестеров? Има почти петдесет процентна вероятност убийството да е било провокирано от някакво начинание на Олег. Следователно трябва най-прецизно да бъдат проверени всичките му действия, докато е проучвал групата на Аякс през последните две седмици.

Най-лошото обаче е, че старши лейтенант Жестеров не се отличаваше с добра дисциплина, за което неведнъж бе мъмрен от началството. Беше вироглав и упорит, пък и системно „забравяше“ да докладва на ръководството разни „несъществени подробности“. Тази „разсеяност“ беше в еднаква степен породена както от неговото своеволие и упоритост (колкото повече ти се карат и ти заповядват нещо, толкова по-силно ти се ще да не го свършиш!), така и от честолюбието, което го караше да мечтае за индивидуална и самостоятелно блестящо проведена операция. Проучвайки групата на Аякс, Олег добросъвестно съобщаваше сведенията, които добиваше за членовете й, но упорито избягваше да отговаря на въпроса откъде е получил тези сведения. „Още малко и ще поискаш да ти изброя на пръсти имената на моята агентура“ — насмешливо отговаряше той на Ташков, който ръководеше цялостното проучване на „казанците“. Ето защо никой не знаеше, че Жестеров се е сближил с Ирина Терехина, а още по-малко, че „казанците“ наемат стая при нея.

Така че минаха не два часа и дори не два дни, докато Ташков успя най-после да се добере до ресторант „Глория“, където напоследък всяка вечер Жестеров е ходил да вечеря. Гардеробиерът добре помнеше Олег и веднага каза, че е идвал не толкова да се храни, колкото да се вижда с Ира, съдомиячка и чистачка в ресторанта. А къде може да я намери? Ами тя сама ще дойде към десет часа.

И тя наистина дойде. Щом я видя, Александър се усъмни, че е тръгнал по вярна следа. Дребничка и слаба девойка, отчайващо грозна, бедно облечена и на всичкото отгоре — чистачка. Какво толкова е искал да научи Олег от тая Пепеляшка? Криминалните структури не допускат в средите си такива като нея, тя просто няма място там. А може би пък старият му приятел е решил да посъгреши? Ама не, и това не върви. Ташков познаваше жената на Жестеров и прецени, че тази бедна чистачка не може по нищо да съперничи на ярка хубавица като Вера. Нима е някаква грешка? Но не е, гардеробиерът потвърди, че Олег е идвал всяка вечер да я взема от работа. Или старецът нещо бърка, или е бил някой друг Олег.

Ташков изчака известно време, след което влезе в помещението, където девойката миеше съдовете. Дори не подозираше, че сцената, която ще се разиграе след секунда, досущ ще прилича на онази при запознанството на Олег с Ира.

— Здравейте — учтиво поздрави Ташков, гледайки момичето в гръб.

— Здрасти — промърмори пепеляшката, без да се обръща. — Кво искате?

— Вие ли се казвате Ира? Ира Терехина?

— Да речем аз. Е и?

— Трябва да поговорим.

Девойката се обърна и го погледна с неочаквано внимателен и втренчен поглед.

— За какво?

— За вас.

— Няма нужда — презрително отсече тя и отново се обърна да търка някаква тенджера.

— Нима не ви е интересно да поговорите за себе си? — престорено се учуди Ташков. — Дори не сте любопитна какво искам да ви кажа?

— За мен нищо интересно няма да ми кажете — подхвърли Ира. — И без вас всичко си знам. Хайде, вървете си, гражданино, не ми пречете, виждате ли колко работа имам?!

— И още исках да си поприказваме за Олег.

Девойката замря, Ташков видя как внезапно се стегна гърбът й. Все пак не се обърна. Ама че самообладание има тая пепеляшка.

— И какво да приказваме за него? — най-после проговори тя.

— Кога се видяхте за последен път, отдавна ли?

— Вас какво ви засяга? Какъв сте му вие?

— Аз съм му началник.

— Значи вас ви охранява, така ли?

Ташков се обърка. Излиза, че Терехина не знае къде е работил Олег. Какви ли ги й е надрънкал? И най-важното — защо? Дали да не й каже сега истината, или да се измъкне някак, без тя да се усети?

— Не охранява лично мен, но ми е подчинен — уклончиво отвърна Александър. — Та ще отговорите ли на въпроса ми?

— А защо? — все така равнодушно каза Ира. — От какъв зор трябва да отговарям на вашите въпроси?

— Ще ви обясня. Олег изчезна, вече цяла седмица не можем да го намерим и аз се опитвам да изясня кой, къде и кога го е виждал за последен път. Сега разбрахте ли?

Терехина заряза тенджерите и тиганите и се обърна с цяло тяло към него, като си държеше вдигнати ръцете, мокри до лактите.

— Ама как така е изчезнал? — безпомощно попита тя. — Къде е изчезнал?

— Ако знаех къде, нямаше да дойда при вас — усмихна се Ташков.

— Ми той идва миналия петък и оттогава не съм го виждала. Мислех си, че е зает в работата или нещо се е разболял. Дори не се разтревожих.

— Какво ще рече „идва“? Моля ви, обяснете по-точно. Кога дойде, кога си тръгна и къде отиде.

— Дойде както обикновено след десет и половина, а си тръгна заедно с мен към дванайсет и половина.

— И къде отидохте двамата?

— У дома.

— Всяка вечер ли ви изпращаше и идваше у вас?

— Не, не всяка вечер. Само понякога. Повечето ме изпращаше до вкъщи и си отиваше.

— И колко време продължи това?

— Не много.

— По-точно, моля ви — отново помоли Ташков.

— Ама кво сте взели да ми вадите душата?! — внезапно избухна Ира. — Като е изчезнал, търсете го къде се е дянал, а не да разпитвате от колко време се познаваме.

— Това е много важно, Ирина, и аз ви моля да ми отговорите — кротко, но твърдо настоя той.

— Я не ме баламосвайте! — повиши глас девойката. — Сякаш ако се познаваме от една година, той ще си тръгне от нас надясно, ако пък половин година — наляво. Тръгна си за вкъщи, разбрахте ли? Знаех си аз, просто усещах, че ще се забърка в нещо. Частна охрана, да му се не види! Като че на честните хора им трябва охрана. Честните хора винаги имат малко пари и живеят без охрана, но ония, дето имат нужда от охрана, са най-големите разбойници, бандити и мръсници. Това е, гражданино, разговорът свърши. Не знам аз къде се крие вашият Олег. И се махайте оттука. А ако го намерите, предайте му да не е посмял да припари насам.

Ташков виждаше, че е готова да се разплаче, но храбро преглъща сълзите си. Гледай ти каква била пепеляшка! Просто да й се неначудиш. Откъде се пръкват такива като нея в нашето смутно време? Да не е посмял да припари. Браво бе! Същински пролетарий, който няма какво да губи освен оковите си, затова не се страхува от никого и от нищо. Знае, че по-лошо не може да стане. Може би дори гладува, виж каква е бледа в личицето.

Без повече да пророни нито дума, той бавно излезе във фоайето, размени още няколко приказки с гардеробиера, след което отиде и седна в колата си, паркирана пред ресторанта. Нека девойката се поуспокои, да й мине ядът, да си наговори какви ли не лоши работи за Олег, че е охранявал бандит и че се е замесил в някакво престъпление, а сега трябва да се крие от правосъдието. Да си внуши, че е мръсник и не е достоен за съчувствие. А после Ташков ще отиде да й каже, че Олег загина и че всъщност работеше във ФСБ. От опит знаеше, че когато човек несправедливо е обвинявал някого, после започва да изпитва остри угризения и се стреми незабавно някак да заглади грешката си. В това състояние често дава интересни сведения, без да се контролира какво говори.

Предвижданията му бяха точни, но кой знае защо не се осъществиха. В дванайсет и половина момичето излезе от „Глория“ и тръгна по улицата към близкото кръстовище. Ташков я задмина с колата, слезе и я пресрещна.

— Ира, вие трябва да знаете истината — тихо проговори той. — Отначало не исках да ви я казвам, но после реших, че постъпвам неправилно, и се върнах. Не бива да мислите лошо за Олег. Той не беше частна охрана.

— Значи ме е излъгал? — презрително се усмихна тя.

— Не, просто е скрил истината в интерес на работата си. Разбирате ли ме?

— Тогава е от милицията, така ли?

Кой знае защо, Ташков очакваше, че девойката поне ще се учуди и ще реагира на думите му някак по-емоционално. Нищо подобно. Гласът й бе равнодушен и спокоен.

— Не съвсем. Двамата работехме заедно във федералната служба за безопасност. Сама разбирате, че за това не се говори под път и над път, ето защо в нашите среди е прието човек да не казва истината за себе си. Аз също казвам на познатите ми момичета, че работя като частна охрана. Това си е в реда на нещата. Но не то е най-важното. Олег загина, Ира.

— Олег… какво? — не разбра тя. — Как го казахте?

— Загина. Точно в деня, когато си е тръгнал от вас да се прибере вкъщи. Именно затова дойдох да ви попитам какво е правил Олег през тия няколко часа, преди да загине. За какво е говорил и мислил? Вие сте последният човек, който го е видял жив. И трябва да ми помогнете.

— Ми аз нищо не знам — с убит глас отговори девойката. — Добре, че ми казахте, иначе щях да го чакам…

Тя се обърна и продължи по пътя си. Ташков изобщо не очакваше така да приключи разговорът им. Без сълзи и писъци, без горчиви съжаления, нямаше припрян разказ през въздишки и ридания за последните часове на любимия, нито дори въпроси, съвсем естествени при такава ситуация. Абсолютно нищо. Просто се обърна и си тръгна.

Александър реши, че това поведение е по-скоро реакция от шока, получен при трагичната вест. Нищо, до утре ще й мине, а сега той ще се върне на работа и ще се постарае да събере за нея някакви сведения от денонощните справочни служби, а на сутринта отново ще я потърси. Дотогава тя ще се е посъвзела, а той ще разполага с известна информация за нея, така че разговорът им ще бъде по-съществен и плодотворен.

Още от най-ранна възраст Саша Ташков разбра какво представляват парите. Но не в смисъл, че с тези метални кръгчета или шумолящи разноцветни хартийки човек може да си купи сладолед, играчка или билет за кино, а в най-гнусното им и отвратително значение, особено пък за едно дете. Когато майка му ги напусна — него и баща му — и отиде в Ленинград при новия си съпруг, известен писател, чиито книги се издаваха и преиздаваха в огромни тиражи, доброжелатели набързо обясниха на момчето, че заради многото пари човек може да предаде и най-близкото си същество — собствения син. След развода бащата беше принуден да си потърси друга работа. Преди това беше треньор в едно от московските спортни дружества, но вече трябваше да се грижи за сина си сам и не можеше да ходи по спортни лагери и състезания, защото нямаше на кого да го остави. А като треньор изкарваше добри пари, в отбора си имаше немалко победители на международни състезания, така че преди развода семейството му не чувстваше никакви лишения — за всяка победа треньорите получаваха премии или някакво друго поощрение: ту квартира (например за олимпийски шампион), ту възможност да си купят кола с предимство (за победа на световно първенство). Николай Василиевич Ташков трябваше да се раздели с всичко това, за да не расте Саша без родителски контрол. Но се чудеше къде ще намери работа с такава диплома — беше завършил Института за физкултура и спорт, винаги бе мечтал да стане треньор и от малък се готвеше за това. Накрая стана учител по физкултура с доста скромна заплата, но за сметка на това нямаше да ходи по командировки и Сашенка щеше да учи в същото училище, за да е винаги пред очите му.

Николай Ташков беше рядко привлекателен мъж, имаше не само атлетична фигура и красиво мъжествено лице, но и вътрешно обаяние, така че винаги се радваше на особен интерес от страна на жените. В учителския колектив, който се състоеше предимно от жени и където освен него имаше само още един мъж, старият учител по физика, Ташков тутакси стана център на внимание, защото беше не само красив и млад (в момента на развода си бе едва на трийсет и четири години), но и най-важното, неженен. С други думи, обект за брачни апетити. Разполагаше с богат избор — в училището имаше много млади и неомъжени учителки — и скоро си позволи да започне връзка с преподавателката по английски език. Въпреки че цял живот се бе занимавал със спорт и треньорска работа, което, общо взето, не предразполага към сантименталност, той си остана по душа непоправим романтик и вече започваше да мечтае как ще се ожени за красивата млада „англичанка“, как ще си създадат семейство, сутрин заедно ще стават за работа и тримата ще тръгват на училище, а след занятията, пак така заедно, ще се прибират у дома. А понеже и двамата са педагози, работят на едно място, имат общи интереси, общи колеги и приятели, значи темите им за разговор никога нямаше да се изчерпят и никога нямаше да им бъде скучно един с друг. Щяха да бъдат идеална двойка и образцово семейство, заедно щяха да отгледат добър син. Мечтите обаче си останаха само мечти, защото един ден „англичанката“ бързо разясни нещата и слава богу, че го стори преди сватбата, а не след това, когато вече щеше да бъде късно. Тя смяташе, че след като се оженят, Коля веднага трябва да се върне на треньорската си работа и да печели големите пари, от които се е отказал, за да стане учител. Ще подготви още двама олимпийски шампиони и ще получи по-голямо жилище, после пък ще си купят нова кола, защото старата е такава трошка, че да те е страх да се качиш на нея… Въпреки че беше романтик по природа, Николай на секундата се ориентираше в подобни ситуации, затова далновидната „англичанка“ не успя да довърши прочувствения си монолог, който подсилваше с нежни милувки по мускулестия гръб на своя годеник. Прекъсвайки разнежената лейди по средата на изречението, Ташков старши мълчаливо скочи от леглото, облече се и излезе. А на другия ден сложи върху бюрото на директора молба за напускане с обяснението, че си е намерил работа в друго училище, по-близо до дома му, в което ще прехвърли и сина си. Саша е само на десет години и е твърде малък, за да прекосява по няколко пъти на ден улици с толкова интензивно движение. Това беше съвсем уважителна причина, но за всички беше пределно ясно защо напуска младият красив физкултурник.

А на десетгодишния Саша Николай Василиевич каза самата истина, не искаше да унижава себе си с лъжа, а сина си — с недоверие, че не е способен да разбере толкова прости житейски неща.

— Мислех си, че Алла Сергеевна ни обича, сине, и затова иска да ми стане жена, а на тебе — майка. Но излиза, че се е надявала да се върна на треньорската работа и да печеля много пари, които тя да харчи за собствените си прищевки. Аз смятам, че не мога да уважавам, а още по-малко да обичам жена, която е готова да се продаде за пари. Разбираш ли ме, момчето ми?

— Разбирам те — сериозно кимна Саша. — Алла Сергеевна е същата като мама, нали?

— Ами примерно — тъжно се усмихна бащата.

Това беше любимата дума на Ташков старши и обожаващият го Ташков младши възприе заедно с много от качествата му и това негово „ами примерно“.

Когато Саша поотрасна, Николай Василиевич често му повтаряше:

— Парично-стоковите отношения именно затова се наричат така, защото срещу пари трябва и може да се купи стока, с други думи, продукта на нечий труд. А да използваш парите, за да купуваш с тях чувства, е недостойно и срамно. Но още по-недостойно и срамно е да продаваш чувствата си за пари.

Тези уроци Саша усвои за цял живот. След време се случи нещо неочаквано. Двамата с баща му придобиха наведнъж много пари. И не само много, ами просто купища пари. Първо получиха известие, че майка му е загинала заедно с втория си съпруг при железопътна катастрофа. А след няколко месеца дойде и нотариус, който обяви, че Александър Николаевич Ташков е единственият наследник на бележития писател и през следващите петдесет години — съгласно закона за авторското право — ще притежава изключителните права върху неговите произведения. Николай Василиевич се опита да протестира и да обясни на нотариуса, че е станала досадна грешка, защото Саша, който по онова време беше на деветнайсет години, няма кръвна връзка с покойния писател и че навярно този писател има някакви роднини, включително и деца от първия си брак. На което нотариусът съвсем невъзмутимо отговори, че такава е била волята на унаследения. От първия брак той наистина има дъщеря, но се е отрекъл от нея официално по политически причини, била някаква дисидентка, а втората си съпруга, майката на Александър Николаевич Ташков, обичал много и през всичките тези години се измъчвал от угризения на съвестта, задето е направил нещастно едно дете, лишавайки го от майчина ласка. Разбира се, всичко това беше пълна глупост и двамата Ташкови бяха съвсем наясно, че ако този майстор на перото се е измъчвал от угризения, нямаше да се ожени за жена, изоставила осемгодишното си дете на грижите на бившия си мъж. Ако изобщо е имало някакви угризения на съвестта, то те по-скоро са съществували у майката, която по неизвестно какъв начин е придумала богатия си съпруг да завещае всичко на сина й.

— Е няма как, волята на един покойник е нещо свято — въздъхна Николай Василиевич, — не можем да я погазим.

И те влязоха в правата си на наследници. След като изчакаха ваканцията на Саша, когато и Николай Василиевич можеше да си вземе отпуска, бащата и синът заминаха за Петербург и уредиха всички формалности около имуществото и авторските права на писателя, при което веднага установиха, че са получили наследство далеч по-голямо от предполагаемото. През дългия си живот този плодовит майстор на перото бе написал маса произведения, които непрекъснато са били издавани и преиздавани. С една дума, бил е жив класик. А тъй като по онова време все още съществуваше социалистическият лагер и всяка страна от него смяташе за свой дълг да издава на родния си език литературната класика на по-големия брат — „великия Съветски съюз“, — изданията се оказаха неизчислими по брой. След като приключиха формалностите, Ташкови се върнаха в Москва и няколко дни се чудиха какво да правят, после се състоя първият им, единствен и последен разговор за писателското наследство.

— Ние нямаме право на тези пари — твърдо каза Николай Василиевич. — Но след като покойният е пожелал да бъдат твои, налага се да ги приемем. Говорих с нотариуса дали не можеш да се откажеш от наследството. Каза ми, че можеш, но тогава ще се започнат интриги и скандали между евентуалните му претенденти. И аз си помислих, че със своите действия ние не бива да ставаме причина за подобни разпри. Прав ли съм, сине?

— Прав си, татко — съгласи се Александър.

— И още си помислих, че приемайки това богатство, ще трябва да го оставим непокътнато заради собственото си достойнство. Слава богу, двамата с тебе сме здрави и силни мъже, така че сами ще печелим, за да се издържаме, иначе ще загубим чувството си за самоуважение. А парите на писателя ще ги пазим, нека се трупат, нека му издават произведенията където си искат и колкото искат. А всички тези пари ще изразходваме само за нещо важно и необходимо, но пак повтарям, не за собствените си интереси.

— За детски домове и болници, нали? — досети се Саша.

— Ами примерно.

Оттогава минаха петнайсет години. Сега Александър Николаевич Ташков беше на трийсет и четири години, точно на колкото беше и баща му, когато двамата останаха сами. Навремето Николай Василиевич така и не се върна на треньорската работа. Причина за това беше продължителното прекъсване — десетте години, прекарани в училище, през които беше безнадеждно изостанал от модерните методи за трениране, пък и вече беше позабравен в тези среди. Сега караше шейсет и първата си година, но фигурата му си беше все така стегната и атлетична и работеше в Института за физкултура и спорт, който някога бе завършил. Единственият признак за напреднала възраст беше съвсем голата му глава, но Ташкови по наследство оплешивяваха рано, Александър също имаше голяма плешивина на темето, която нарастваше прогресивно.

Що се отнася до писателското богатство, през първите осем години, кажи-речи, чак до осемдесет и девета година по сметката на влоговите книжки постоянно постъпваха най-различни суми от преиздания, при което и лихвите нарастваха. Но по време на перестройката класикът на социалистическия реализъм изведнъж се оказа забравен и никому ненужен, а поточето от парични постъпления рязко пресъхна. По онова време Александър вече работеше във ФСБ, така че двамата Ташкови отрано научиха за предстоящите финансови катаклизми и успяха да вземат необходимите мерки, за да не се стопят писателските пари. Разбира се, бащата и синът нямаха нужда от тях, но бяха свикнали да постъпват честно — щом са се заели с нещо, трябва да го вършат както се полага, а не как да е. Изтеглиха парите от всички книжки и ги обърнаха в злато, а след още няколко години, когато положението с валутата и банковите сметки криво-ляво се стабилизира, обърнаха златото в долари и ги вложиха в такава банка, която със сигурност нямаше да фалира. Лихвите в нея бяха доста по-ниски, но парите щяха да бъдат на безопасно място.

На няколко пъти Александър се опита да им намери достойно приложение. Предлагаше да ги внесат в някой благотворителен фонд или да ги подарят за нуждите на инвалидите, но всеки път реакцията на баща му го изненадваше.

— Сигурен ли си, че парите ще бъдат използвани по предназначение? И каква ти е гаранцията, че междувременно няма да ги разграбят?

Разбира се, Александър нямаше такава гаранция. Като кадрови офицер от ФСБ, предишното КГБ, той много добре знаеше по колко най-различни прости или сложни пътища могат да бъдат източвани тайно дори най-сигурните и контролирани сметки.

Александър често чуваше призиви за помощ от телевизионния екран, че един или друг болен има нужда от средства за лечение, но бащата пресичаше на секундата и тези негови опити да „намести“ наследството.

— Познаваш ли го лично тоя човек? — сурово питаше той. — С какво ще ме увериш, че действително е болен и се нуждае от пари за лечение, че това не е хитра и безнравствена форма да се изнудват доверчивите и жалостиви сънародници?

Да, тъжният опит на Николай Василиевич със съпругата му, а по-късно и с предприемчивата „англичанка“ Алла Сергеевна, бе вкоренил у него патологично недоверие.

— Изчакай случая, когато ще ти трепне сърцето, когато ще осъзнаеш, че няма да намериш покой, докато не бъде решен някой особено сериозен проблем. Когато усетиш, че душата просто те боли, тогава ще знаеш, че си намерил именно онова нещо, за което трябва да изразходваш парите. Изобщо не се знае от какво ще заплаче душата ти — дали от жалост към бездомните кучета и котки, или от страх пред нова вирусна пандемия. В единия случай ще можеш да построиш приют за бездомни животни, в другия — да дадеш парите за откриването на ваксина или за нейното закупуване. Но така или иначе ще почувстваш, че не можеш да не го сториш. Именно това ще бъде случаят, който си очаквал. Но да го търсиш само и само за да вложиш някъде парите е глупаво. И това няма да донесе радост на никого.

До трийсет и четири годишната си възраст Александър остана неженен, защото горчивият му спомен за размяната на любов срещу пари се допълни с още примери. Беше имал връзки с много момичета и жени и въпреки че ранната плешивина беше единственият му недостатък, той проверяваше всичките си приятелки, които смяташе подходящи за брак, чрез „наследството“ и всеки път съзираше в очите на тези момичета алчен блясък. След подобна информация ласките им ставаха някак по-страстни и префинени, а любовните думи, произнасяни на ухото — по-възторжени и откровени. И тутакси го обземаше досада и отвращение. Защо хората са толкова алчни и се стремят към пари, които не са спечелили със собствен труд? Той беше готов да разбере и добре разбираше онези, които треперят над всяка копейка, спечелена с всекидневен дългогодишен труд, не го дразнеха дори и най-гадните им прояви на скъперничество и алчност, макар че самият той изобщо не беше стиснат, обичаше да прави подаръци и лесно се разделяше с парите. Но не приемаше и не можеше да си обясни как можеш да ламтиш за чужди пари, при това като пренебрегваш всичко най-скъпо на тоя свят — своите близки и собствените си чест и достойнство. Не можеше да си го обясни дори на тази зряла възраст, когато дослужи до чин майор и стана началник-отдел. Всъщност чисто теоретично той си го обясняваше, знаеше, че подобни неща се случват с хората на всяка крачка и буквално с всеки трети човек, обаче не можеше да се постави на тяхно място, нито пък да проумее защо го правят. Просто не можеше, и толкоз.

Тази нощ тя изобщо не можа да заспи. Разбира се, лежеше, за да си отпочива умореното й от работа тяло, но съзнанието й бодърстваше и постоянно я връщаше към мислите за сестра й и Олег. Защо така изведнъж? Защо я напуснаха едновременно две близки същества? Никой от двамата нямаше вина за това, Наташа бе отвлечена, Олег — убит, но защо съдбата й нанася удар след удар, не й дава да си поеме дъх, да се опомни? Това е несправедливо. Така не бива. Та нали и тя е живо същество, има сърце. Или може би Господ я наблюдава отгоре и си мисли, че щом като работи толкова много, тя не притежава нищо друго освен мускули и сухожилия? Ира не вярваше в Бога, но се съмняваше и в твърденията, че той изобщо не съществува. Разбира се, че има нещо, но никой не знае точно какво.

Тя не обичаше Олег, дори не беше влюбена в него, но му беше благодарна, задето идваше всяка вечер и така я правеше в очите на всички работещи в „Глория“ едно нормално момиче, което си има приятел. Задето понякога се качваше с нея в стаята й, карайки я да забрави за бедняшките си дрехи и гадните пъпки по лицето. Задето имаше намерение да я заведе на лекар и дори да плати за лечението, ако се наложи. Задето беше мил и непринуден през кратките разходки по нощните улици. Задето не й даваше никакви обещания и надежди, а просто прекарваше с нея известно време, макар и малко, но всяка вечер. Сърцето й се късаше от жалост към него. Но защо, защо? Толкова млад, красив и добър. И скоро ще му се роди бебенце… Беше й жал и за жена му, макар дори да не знаеше името й.

И неочаквано сякаш нещо я жегна. Какъв беше оня тип, дето идва тая вечер в „Глория“? Дори не си каза името. Ами ако лъже за всичко? И Олег не е загинал? Просто иска да узнае нещо от нея и затова я заговори за Олег? Може да е от хората, които отвлякоха Наташа? Нали я предупреди оня… ее, как се казваше… абе дето идва вчера сутринта… че може да се появят непознати хора, които ще почнат да я подпитват за разни неща. Господи, ама как му беше името на тоя мъж?!

От яд, че не може да си го спомни, Ира едва не се разплака, но по едно време се сети, че той й даде картичка с телефонни номера. Къде ли я пъхна? Трябва да е в джоба, няма къде на друго място, зер не ходи да мете улицата с чанта в ръка. Тя се измъкна изпод тънкото одеяло (навремето, когато беше още малка, майка й го използваше, за да глади на него, а сега, когато даде хубавите одеяла на квартирантите си, Ира е принудена да го използва за завивка), запали лампата и взе якето, с което излизаше сутрин. Слава богу, картичката се намери. Ето — Юрий Викторович Коротков, Анастасия Павловна Каменска. И цели пет телефонни номера. Интересно на кого от тях може да позвъни сега? Защото е просто неудобно да будиш цялото семейство. Всъщност нали той самият й каза да звъни по всяко време на денонощието, да не се стеснява. Лесно да се каже… Пък и на нея не й е много удобно да телефонира посред нощ, телефонът виси на стената в коридора, няма как да го примъкне в стаята си, а не бива да я чуват квартирантите. Не й се ще по много причини. Те си харесват квартирата, защото тук са на спокойствие, така че изобщо не е нужно да разбират, че хазайката им се обажда нощем по милициите. Освен това оня Коротков дебело подчерта, че тя не трябва на никого да казва за отвличането на Наташа. Току-виж при разговора се наложило да спомене нещо такова… Дали да не се обади от уличен автомат? Ама какъв ти автомат, за него трябва жетон, откъде ще го купи посред нощ, пък и струва хиляда и петстотин рубли, колкото цяла франзела, в чиято цена са включили и триците. Ще се наложи да чака до сутринта.

Ира се повъртя в леглото още, кажи-речи, цял час, но после пак стана и запали лампата. Не, няма да чака до сутринта. Нали Коротков й каза да се обади незабавно, по всяко време на денонощието. А на него това му е работата, знае какво говори човекът и щом като е заръчал така, значи така трябва, така е редно. За общата им работа. За Наташа. Сам каза, че безопасността на Наташа зависи от тях двамата, от това как ще постъпват и колко бързо ще я открият, за да я спасят. Майната му на благоприличието, тя трябва да се обади.

Ира излезе на пръсти в коридора. Беше четири часът, всичко тънеше в дълбок сън. Без да пали светлината, тя драсна клечка кибрит, за да види телефонния номер на картичката, свали слушалката и опипом набра първия. Почти веднага се обади сънен мъжки глас.

— Юрий Викторович? — едва чуто прошепна Ира в слушалката, прикривайки микрофона с шепа.

Мъжът отсреща изобщо не я чу.

— Алло! — ядосано натърти той.

— Юрий Викторович — каза девойката малко по-високо.

— Да, слушам ви — вече по-спокойно отговори той. Явно чу.

— Аз съм, Ира. Терехина.

— Какво се е случило? Не е ли удобно да говорите? — веднага се досети Коротков.

— Да — прошепна тя.

— От къщи ли се обаждате?

— Да.

— Някой е идвал при вас, така ли?

— Да.

— Кога? Днес ли?

— Да.

— През деня или вечерта?

— Вечерта.

— Нали в пет излизате на работа?

— Да.

— Тогава в пет без петнайсет ще ви чакам на последния етаж на вашата сграда, до вратата за тавана. И вие ще ми разкажете всичко. Разбрахте ли?

— Да — с облекчение отговори девойката.

Ира се върна в стаята и пак си легна, но без да гаси лампата — така и така след половин час трябва да става, няма време за сън. Ето че човекът не се ядоса, задето му се обади в четири сутринта. Значи е постъпила правилно. След четиридесет минути той ще дойде и тя ще му разкаже всичко, а после той ще я посъветва как трябва да постъпи. Тя няма право да върши каквото и да било на своя глава, защото става дума за Натка, Наташенка, нейната сестричка, която е съвсем безпомощна и не може да се защити по никакъв начин. А самата Ира добре си знае мястото, с това никакво образование, седемте класа в нормалното училище все можеш да ги приемеш за нещо, ама годините в интерната изобщо не влизат в сметката, никакво учене не беше онова там, жалка история! Непрекъснати пиянства и скандали, всеки от всекиго крадеше, дори от персонала. Нямаше къде да си приготвиш и домашните. Пък и учителите бяха едни — пълна скръб, сигурно работата в интерната не е престижна, там пращат най-некадърните, мислят си, че щом децата са сираци, нямат нужда от добри знания. Така че тя, Ира Терехина, ясно съзнава, че няма право да се смята за по-умна от другите. А тия хора работят, имат специално образование, набирали са много знания и опит и щом казват кое трябва и кое не трябва да се прави, тя е длъжна да ги слуша. Те няма да й дадат лош съвет.

Точно в пет без петнайсет Ира тичешком се качи на последния етаж. До вратата за тавана стоеше Коротков и пушеше цигара. Като се оплиташе и почти предъвкваше думите от вълнение, тя припряно му разказа за снощното посещение на непознатия мъж в „Глория“.

— Кой е този Олег? — нервно я прекъсна Коротков.

— Мой познат.

— Отдавна ли се познавате?

— Не, близо две седмици.

— Какъв е, с какво се занимава?

— Каза ми, че работи като частна охрана, ама вчерашният тип намекна, че май бил в органите за сигурност. Лъже, нали?

— Как му е фамилното име на Олег?

— Не знам — притеснено отговори тя.

За първи път Ира си даваше сметка, че действително не знае фамилното име на Олег. Той самият не й го беше казал, а и тя не се сети да го попита. Пък и защо й трябва да го знае? Зер ще му ражда деца, та да ги записва на негово име…

— Знаете ли поне каква кола кара?

— Не — отново поклати тя глава. — Беше червена, някаква чужда марка. Вносните коли не ги различавам.

Олег, с вносна червена кола. Работи в органите за сигурност, но това е под въпрос. Чудесни отличителни белези — хващаш всеки пети срещнат и със сигурност няма да сбъркаш.

— Но все пак би трябвало да знаете поне на каква възраст е?

— Ми… Някъде към трийсетгодишен. Може и да е малко по-млад. Да, спомена, че жена му е бременна в шестия месец.

Точно така, Олег Жестеров, старши лейтенант от ФСБ. С червен фолксваген. Двайсет и девет годишен. Жена му е бременна. Ясно защо е идвал вчерашният гост на Ира. Да разследва убийството. Добре, нека, няма нищо страшно в това. Разбира се, не е зле да се презастраховат.

— Тоя Мъж не ви е излъгал, Ира. Много съжалявам, но вашият Олег наистина е загинал. Някой е сложил в гаража му взривно устройство. През нощта в петък срещу събота, преди една седмица. Вероятно вчерашният ви посетител ще дойде пак, и то съвсем скоро. Не се страхувайте от него, колегите на Олег се опитват да издирят убийците му и затова искат да проследят къде е ходил и какво е правил през последните дни и най-вече в часовете, преди да загине. Това е съвсем естествено, ние също действаме така при разследване на убийство. Но за всеки случай ще ви дам няколко съвета. Първо, поискайте този мъж да ви се представи и се помъчете да запомните добре какво пише в служебната му карта. Не се притеснявайте да я вземете и разгледате, не бързайте да му я връщате, гледайте я толкова, колкото е необходимо. Ако това не му харесва, то си е негов проблем, а не ваш. Второ, не бива да го лъжете. Ако искате да премълчите нещо, не го казвайте, само не му говорете измислици, за бога! Най-лесно е да хванеш някого в лъжа, обикновено след това започват неприятностите, дори за онези, които нямат никаква вина, освен че са излъгали. Най-добре е да не усложнявате нещата, щом като разговорът няма да е за сестра ви. В историята с Олег няма какво да криете, той е дошъл с вас, останал е известно време, после си е отишъл. Разказвайте всичко това така, както си е било наистина. И ако оня мъж действително ви потърси отново, след разговора с него веднага се обадете на мен или на Каменска, имате телефоните ни.

— Ми ако пак се наложи да ви звъня през нощта? Много ми е неудобно, че днес ви събудих толкова рано…

— Обаждайте се спокойно. Постъпихте много правилно. Знаете ли кое е неудобното в нашата работа? Когато пред очите ни плаче някое изнасилено и пребито момиче, а ние не можем да открием мерзавеца, който е извършил това. Тогава вече ни е неудобно, дори много неудобно.

Той погледна часовника си и лекичко побутна Ира към стълбището.

— А сега тръгвайте, че ще закъснеете за работа.

Вчерашният непознат се появи точно в момента, когато Ира прибираше нещата си в портиерската стаичка. Дори в първия миг й се мярна тревожната мисъл, че започва да се побърква. Сякаш съдбата си прави лоши шеги с нея, като я кара да изживява по два пъти едно и също нещо. Загуби Наташа — след нея си отиде и Олег. Вчера тоя човек дойде и я заговори точно както преди време направи това и Олег. А днес идва точно по същото време, както преди два дни дойде и Коротков. Всичко се повтаря. Или наистина вече е взела да откача?

— Добро утро — поздрави весело той. — Ето ме пак.

— Виждам — намръщено отговори девойката. — И кво ви трябва пак?

— Все същото. Да поговорим.

— Нямам време.

— Но вие приключихте с работата. Отдавна ви наблюдавам, още щом почнахте да чистите. А сега вече изметохте, така че можем да поприказваме.

— Тепърва ще мия стълбището в ей оня блок — упорито каза тя, без да вдига очи.

— Стълбището ще почака. Ние с вас, Ирина Леонидовна, имаме по-сериозна работа.

— Оо, вече станах и Ирина Леонидовна, а? — Лицето й се изкриви в презрителна гримаса. — А към вас как ще благоволите да се обръщам?

— Александър Николаевич. Може да ми казвате просто Саша.

— А документи имате ли си, Александър Николаевич?

— Много естествено — усмихна се той, но дори не понечи да извади картата си и да й я покаже.

— Налага се да ги видя. Много естествено — имитира го тя. — Иначе няма да има никакъв разговор.

Той мълчаливо й подаде служебната си карта и девойката старателно, както я научи Коротков, прочете буква по буква всички данни в нея. Александър Николаевич Ташков. Майор. Началник-отдел. Прочете ги още веднъж, след което върна картата на нейния притежател.

— Е добре, ще приказваме, щом толкова искате — великодушно се съгласи тя. — Само че за малко, щото имам много работа.

— Моля ви, припомнете си дали Олег ви каза къде е ходил през този ден, какво е правил и с кого се е срещал?

— Той не ми даваше отчети.

Беше решила да бъде колкото се може по-сдържана и лаконична. Тоя Ташков засега с нищо не я беше засегнал, дори се държеше много учтиво, но вече й беше станал противен. Дори не можеше да си обясни защо. Може би защото е жив, а Олег — загина.

— А за какво си приказвахте, когато се срещахте?

— Вас какво ви засяга? — вяло се озъби тя. Всъщност повече се тревожеше за Наташа, отколкото за Олег. На него вече с нищо не може да му се помогне. Но виж, на Натка…

— Ирина Леонидовна, моля ви, помогнете ми. Олег ми беше приятел, работехме заедно и сега аз правя всичко възможно, за да открия неговите убийци. А вие се държите така, сякаш съм ви личен враг или съм взел от вас пари назаем и не ви ги връщам.

Ира се почувства неудобно, но смущението й бързо мина.

— Добре де, извинявайте — примирително каза тя.

— И така, за какво разговаряхте?

Наистина, за какво са разговаряли? Нали все си приказваха, докато я изпращаше от „Глория“ до къщи. И ако не се качваше с нея, стояха пред входа още десетина минути. И пак не мълчаха. А сега, като си помислиш, май излиза, че за нищо не са си приказвали. Или… Странно, ами излиза, че са приказвали повечето за нея. За сестрите и брат й, за майка й, за квартирантите. Иначе за нищо друго. Тутакси се сети, че Коротков й заръча да внимава разговорът да не се завърти около Наташа. И затова отговори кратко и възможно най-искрено и честно, съобразявайки се с наставленията на Коротков:

— Разговаряхме за мен. За моите квартиранти.

— За вашите квартиранти ли? — изненадано вдигна вежди Ташков.

— Ми да. Нали давам стаи под наем. Защо, да не е забранено? — предизвикателно попита тя.

— Разбира се, че не. И що за хора са тези квартиранта?

— Най-обикновени наематели.

— И какво разказвахте на Олег за тях?

Отначало Ира не съобрази какво става. Просто най-добросъвестно възпроизвеждаше разговорите с Олег, какво я беше питал, какво му беше отговаряла. С всяка изминала секунда погледът на Ташков ставаше все по-сериозен и остър, лицето — напрегнато, а гласът — отривист, когато от време на време я прекъсваше, за да доуточни някои подробности. И внезапно я прониза страшна догадка. Сякаш в гърдите й се заби желязно острие, което прониква все по-дълбоко и все по-болезнено. Олег и тоя Ташков се интересуваха от нейните квартиранти. И не от Георгий Сергеевич, тихия и скромен счетоводител, а именно от Муса, Шамил, Иляс и техните приятелчета. Значи тя изобщо не е била нужна на Олег, той е мислел само за тях? А се преструваше и даже лягаше с нея, повтаряше, че не се отвращава от пъпчивото й лице, пък всъщност… е работил. Събирал е сведения. Каква гавра! А тя, глупачката, му повярва, разнежи се. Много била приличала на майка му, представи си. Искал бил да стори някакво добро дело. Записа я за лекар. Пълна гнусотия!

— Какво ви е, Ирина Леонидовна? — тревожно я попита Ташков. — Не се ли чувствате добре?

— А, чудесно се чувствам — отговори тя с убит глас. — Във всички случаи съм по-добре от Олег. Нима никога няма да ви омръзне да използвате за своите цели такива глупачки като мен? Хайде, направете се на лудо влюбен, поискайте да ви поканя на гости и да ви запозная със своите квартиранти. Защото те ви интересуват, нали? Господи, защо кой откъде дойде все гледа да ме използва? Та аз съм човек, разберете го, живо същество, а не кукла, с която да си поиграеш, а после да захвърлиш на боклука. Мълчите, а? — Тя сама не забелязваше, че бе започнала да крещи. — Права съм, нали? Олег е идвал при мен само заради Иляс и неговата компания? Нищо повече няма да ви кажа. Няма да ви помагам да търсите убийците му. Защото отърваха света от още един двуличен мръсник. Голям подвиг извърши, хвана на улицата една жалка нещастница, приласка я, нахрани я и тя се привърза към него. Една нищожна, въшлива отрепка. Един боклук…

— По-тихо, Ира, недейте.

Ташков нежно я прегърна през раменете и извади от джоба си чиста кърпа, за да избърше сълзите, които се ронеха по лицето й.

— Хайде, поплачете си, поплачете, да ви олекне малко. А после ще поговорим.

Ира изхлипа, полагайки всички усилия да се овладее, но не успя и отчаяно се разрида, завряла лице в широкото му рамо.