Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 14

Въпреки притесненията от вчерашния ден Мирон, както винаги, спа добре и се събуди отпочинал и в чудесно настроение. Чистият, наситен с горски аромати карпатски въздух направо го опияняваше. След като се избръсна и взе душ, той надникна в коридора и почти се сблъска с разхождащия се въоръжен мъж. Чул вратата да се отваря, пазачът рязко се обърна към Мирон, но нищо не каза, само го изгледа въпросително.

— Тука дават ли закуска? — весело попита Мирон.

Мъжът мълчаливо отиде до закачения на стената телефон и взе слушалката. След няколко минути на вратата се почука и същият пазач вкара в стаята на Мирон сервизна масичка на колелца, върху която имаше кана с кафе, панерче с пресни хлебчета, масло, конфитюр, сирене и шунка. На долния плот Мирон съгледа малки чинии, захлупени с блестящи похлупаци. В едната имаше черен хайвер, в другата — червен, в третата — тънко нарязано филе от топло пушена риба. Той не беше свикнал на подобни закуски. Обикновено майка му им даваше сутрин нещо горещо, обилно и засищащо, защото смяташе, че щом като има възможност да нахрани мъжете си добре, трябва да го направи — не се знае къде ще ходят през деня и дали ще имат възможност да се наобядват като хората. Хлебчетата се оказаха вкусни, маслото — прясно и меко, а след два сандвича с хайвер и два с конфитюр Мирон се почувства доста доволен от живота. Тази хубава и сита закуска по нищо не отстъпваше на закуските на майка му.

Той отново отвори вратата и като изкара масичката в коридора, високо попита:

— Кога да започвам заниманията?

Мъжът го повика с ръка и го заведе до стаята на Наташа, която се намираше на горния етаж. Мирон деликатно почука на вратата, при което забеляза, че застаналият до него пазач го стрелна с неодобрителен поглед. Ама разбира се, щом като е от хората, с които дружи баща му. Те не смятат жената за човек, а за бездушна вещ и затова според тях такива обноски са излишни. Що за глупости, да й чука на вратата.

— Добро утро — весело поздрави Мирон, когато влезе в стаята на момичето. — Как спа?

— Чудесно — усмихна се Наташа. — А ти?

— И аз. Е, какво, започваме ли?

— Да — с готовност отговори тя.

Мирон отвори сборника, който беше донесъл, посочи й една задача и каза да я реши. Девойката набързо написа формулите на листа, а през това време той внимателно я наблюдаваше. Вчера дори не бе забелязал колко е красива. Как може понякога съдбата да е толкова несправедлива! Такава хубавица и да остане инвалид за цял живот. Впрочем не бива да се разсъждава така, всеки човек заслужава пълноценен живот, независимо дали е грозен или красив.

— От какво боледуваш? — внезапно попита той.

— От всичко — отговори Наташа, без да вдига глава. — Не виждаш ли сам?

— Искам да кажа, как си стигнала до това състояние?

— Мама се постара. Хвърли ме през прозореца от деветия етаж.

— Шегуваш се, нали?

Тя вдигна глава и му подаде листа с решената задача.

— Не се шегувам. Точно така беше. Изхвърли мен, сестра ми и братчето ми. Аз бях на единайсет, сестра ми на седем, а брат ми на половин годинка. Наистина и мама се хвърли след нас. И всички оцеляхме. Представяш ли си? И четиримата. Но останахме инвалиди. А освен това мама загуби и паметта си. Така че никой не можа да разбере защо го е направила. Нищо не си спомня.

— Василий спомена за ваша сестра, която ви издържа…

— Да, това е Ира, тя е най-голямата. Тогава беше на четиринайсет години и успя да се, отскубне от мама и да избяга. Скрила се у съседите. Виж решението. Вярно ли е?

— Чакай малко де — с досада възкликна Мирон. — Има време, ще го проверя. Нека да си поприказваме.

Той забеляза, че момичето се зарадва, и тъкмо понечи да зададе следващия си въпрос, когато вратата се разтвори и в стаята влезе Василий.

— Започва междучасието! — високо обяви той. — Наташенка, ти почивай, а Мирон ще дойде с мен за една-две минути.

Той сграбчи Мирон за ръка и буквално насила го издърпа в коридора.

— Да излезем малко на чист въздух — подхвърли в крачка Василий с тон, нетърпящ възражение.

Двамата мълчаливо слязоха на партера и излязоха от сградата.

— Така значи, драги мой — сухо каза Василий. — Откажи се от тия мераци. Наехме те да се занимаваш с интелекта й, а не с нейната биография. Стаята се подслушва, просто съм изумен как може да не ти е минало това през ум. Та ние сме сериозни хора, не си играем на шикалки. Понеже баща ти те препоръча, за мен това означаваше, че и ти си сериозен мъж. Но си още твърде млад, драги, и никак не ми се ще да умреш, без да си изпитал радостите на живота. Дръж се както подобава, не ме принуждавай да прибягвам до крайни мерки, ако обичаш. А това ще стане, ако разбера, че си несериозен и на теб не може да се разчита. Имаш ли въпроси?

„Да“ — понечи да отговори Мирон, но се усети навреме. Сериозните мъже би трябвало да са наясно за всяко нещо.

— Не — отсече той.

— Чудесно. — Тонът на Василий поомекна, прозвучаха по-топли нотки. — Ще смятаме случилото се за малко недоразумение, което няма да се повтори. Нали така?

— Да.

— Добре. Връщай се при момичето и продължавай с упражненията. И не забравяй какво те помолих вчера. Провери дали има способности и за други науки.

Мирон се върна в стаята на Наташа, като едва сдържаше гнева си. В каква гнусотия го беше забъркал баща му? И защо го третират като добиче? Бил го препоръчал, представи си. Сериозен мъж. Великото дело на исляма, дяволите го взели! Но изведнъж се засрами от тези свои мисли. Не бива да мисли така за баща си, грехота е. Баща му най-добре знае какво е редно и необходимо. А негов синовен дълг е да му се подчинява безпрекословно.

Изглежда, Наташа не забеляза промяната в настроението му и го посрещна с приветлива усмивка. Мирон взе другия сборник, прелисти го и намери една по-сложна задача.

— Ето, ще я решиш по три различни начина.

— Но нали искаше да си приказваме — плахо забеляза момичето.

— Вече не искам — отсече той. — Трябва да се упражняваме, а не да си чешем езиците.

Огромните бадемови очи на Наташа се наляха със сълзи, устните й затрепериха, но без да каже нищо, тя мълчешком взе разтворената книга и се зае да решава задачата. Мирон се почувства като пълен мръсник. Защо я огорчава? Че тя и бездруго е толкова ощетена и огорчена от живота. Ето, всеки миг ще се разплаче. Но не бива да й обяснява с какво го е заплашил Василий. Стаята се подслушва. Ами ако й напише бележка? Тъкмо реши да вземе лист и химикалка, но навреме се спря. Щом стаята се подслушваше, нищо чудно да има и камери за наблюдение. Дори със сигурност е така. Има. Нали Василий каза, че са сериозни хора. Впрочем майната му на всичко. Ще върши онова, което трябва, както иска Василий Игнатиевич, както иска баща му. Каква му е на него тая хлапачка? Родна сестра или що? Без значение е какво й се е случило като малка. Само това оставаше, да си изпроси някой куршум заради своето любопитство й състрадание.

Занимаваха се чак до обяд и през цялото време Мирон говореше на Наташа през зъби, избягвайки да я поглежда в очите. Отначало тя го поразяваше с оригиналните си и остроумни решения, но после нещата тръгнаха зле. Тя видимо губеше форма.

— Умори ли се? — хладно попита Мирон.

Девойката поклати глава и прехапа устни.

— Тогава защо работиш толкова лошо? Решенията ти са под всякаква критика, те са абсолютно тъпашки. Избираш най-дългия път до отговора, макар че можеш да намериш три пъти по-кратко и хубаво решение.

Наташа сведе глава и за свой ужас Мирон видя как върху лежащия на коленете й сборник покапаха едри сълзи.

— Хайде, успокой се, стегни се — каза той малко по-меко, но все така строго, — а след обяда ще продължим.

Мирон се нахрани пак така в стаята си, макар че сега това вече не му харесваше. Сигурно има някакво помещение — трапезария например или кухня, — където обядват всичките тия пазачи и обслужващият персонал, защо и той да не се присъедини към тях? Все пак би било малко по-весело. При първа възможност трябва да говори за това с Василий. Настроението му беше паднало направо под нулата. Фактът, че стаята на Наташа се подслушва, говори сам по себе си — тук нямат доверие на никого и въобще се върши нещо незаконно. Какви са връзките на баща му с тези хора? Какво общо има с тях? Военен офицер и някакви подозрителни типове, които се мъчат да продадат интелекта на едно неизлечимо болно момиче. Кошмарна история. Да ти се скъса сърцето от жал. Но човек все пак милее повече за собствената си кожа, спор няма. А че Василий ще му тегли куршума като на бясно куче — няма защо да се съмнява, достатъчно беше да му видиш очите, когато се заканваше за крайните мерки. Излиза, че дори баща му е негов слуга, щом като Василий толкова спокойно го заплашва.

Следобед Мирон отново отиде при Наташа. Този път вече без придружител. Пазачът го изпрати само с поглед. Сега момичето показваше още по-лоши резултати и Мирон дори взе да се съмнява, че се е излъгал в блестящите решения, които така го бяха възхитили вчера и тази сутрин.

— Какво ти е? — загрижено попита той. — Зле ли се чувстваш? Да приключваме за днес, а?

Видя, че момичето с усилие се сдържа да не се разплаче.

„Дяволите да ви вземат всички — с внезапна злоба си помисли Мирон. — Не мога така да изтезавам едно дете. Какво е виновно?“

Той се приближи до Наташа и нежно я погали по главата. Косата й беше остра, сплъстена и отдавна немита.

— Защо се разстройваш така — тихо й каза Мирон. — Не бива, Наташенка. Изключително умна си, правиш всичко отлично, просто не можеш да се съсредоточиш. Ти си едно необикновено момиче, никога нямаше да повярвам, че е възможно само по учебниците, без помощта на учители, да се навлезе във висшата математика и да се решават задачите с лекотата, с която ги решаваш ти. Направо си един малък гений и когато ти се карам, това не означава, че си глупава. То е за да се стараеш, повече. Я си вдигни главичката и ме погледни в очите.

Наташа покорно вдигна глава и Мирон потъна в огромните й светли очи.

— Ти си не само умна — продължи той, — но и красива. А красавиците не бива да плачат, защото от сълзи очите и кожата погрозняват. Нали няма да плачеш?

На устните й трепна слаба усмивка.

— Наистина ли ме смяташ за красавица?

— Да, много си красива.

— А защо не искаш да разговаряш с мен?

Мирон се смути. Какво можеше да й отговори? Че сутринта Василий е подслушал техния разговор и му е забранил да приказва с нея за друго освен за математика?

— И аз бих искал да си приказваме, обаче имаме работа, много работа. Трябва да се занимаваме. Нали чу какво каза Василий Игнатиевич? Ако направиш добро впечатление, ще получиш възможността да се заемеш с интересна и високоплатена дейност, ще можеш да помагаш финансово на сестра си, да издържаш малките и майка си. Ето защо за момента това е най-важното, а всичко друго може и трябва да се отложи. Съгласна ли си?

— А после, когато всичко се реши, ще искаш ли да си приказваме?

— Естествено.

— Мирон…

— Да?

— Ами ако не им харесам на ония хора? Ако не пожелаят да ми дадат работата? Какво ще стане тогава?

— Не знам. Вероятно ще те върнат вкъщи.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Иначе не може. Със сигурност ще те върнат.

Той изобщо не беше сигурен в това. Нещо повече, дори беше сигурен в обратното. Приказките за работодателя, който иска да си има талантлив математик, са приемливи за едно седемнайсетгодишно момиче, което години наред е живяло откъснато от реалния свят и е доверчиво и простодушно колкото десетгодишно дете. За него обаче това си беше пълна измислица. Тук има нещо друго. Но какво точно? Какво са замислили? Защо са отвлекли тази нещастна девойка? И най-важното: какво ще стане, ако тя не оправдае надеждите им? Каква участ я очаква?

Потънал в мисли, Мирон не чу как вратата зад гърба му се отваря и се стресна, когато Василий заговори едва ли не до ухото му.

— Почивка, деца мои. Наташа, вземи тоя лист и пиши на него онова, което ще ти продиктувам.

Мирон видя, че Василий й подава бланка за телеграма.

— Отгоре пишеш домашния си адрес — подробно, първо кода, после града, улицата и така нататък. До Ирина Леонидовна Терехина. Сега — текста. Ще пишеш само думите, без препинателни знаци, а където трябва точка или запетая, ще ти кажа как да ги напишеш. Ирочка мила прости ми много те обичам тчк Исках да те предупредя зпт че заминавам с него зпт но не успях тчк Не се тревожи зпт за мен полагат добри грижи тчк Целувам тебе Оля и Павлик тчк На долния ред ще поставиш подпис — Наташа. Сега най-долу пишеш обратния адрес: Мурманск, улица „Полярна“, номер двайсет, блок три, апартамент девет. Н. Л. Терехина.

Наташа учудено вдигна очи към Василий.

— Ние в Мурманск ли сме?

— Разбира се, че не — с раздразнение отговори той. — Недей да задаваш глупави въпроси, бъди добро момиче. Като получи тая телеграма, сестра ти повече няма да се тревожи за теб. Ще реши, че си избягала с любимия си. Затова пък, когато почнеш да й пращаш пари, ще спре да ти се сърди, че си заминала, без да предупредиш никого. И всичко ще се уреди от само себе си.

Мирон наблюдаваше всичко това със свито сърце, виждайки, че Наташа вярва на всяка негова дума. Колко нагло я лъже тоя мръсник, а тя му вярва. Господи, та тя си е още дете! Едно малко, наивно момиче, което познава живота от книгите и телевизионния екран, готово е да повярва на всичко, стига само то да не се различава от познатите художествени измислици. И подлецът му с подлец Василий се възползва именно от това. А той няма начин да я предупреди, ще го чуят. Все пак трябва да направи опит да разбере дали в стаята има скрита камера. Или да напише на Наташа бележка? Но защо? Защо да поема такъв риск и да си навлича неприятности? Всъщност заради какво? Нали все пак собствената кожа е по-скъпа.

Ира никога не си беше представяла, че сърцето може така да боли. Тя все така усърдно вършеше всекидневната си работа — метеше, миеше, чистеше, провираше се между хората на битака да разнася храни и напитки, вечер стържеше тавите и тиганите в ресторанта, но от съзнанието й не излизаше мисълта за Наташа. Къде е? Какво става с нея? Защо я отвлякоха? Кога ще я върнат? И ще я върнат ли изобщо…

Коротков настойчиво я помоли да не обсъжда с никого отвличането на сестра си освен, разбира се, с оперативните служители от милицията, които се занимават с разследването на случая. И затова на всекиго, който забележи, че е така посърнала, Ира бе принудена да отговаря колкото се може по-равнодушно:

— Всичко е наред. Просто изкарах една настинка и още не се чувствам добре.

Георгий Сергеевич, квартирантът, не обръщаше внимание на нищо около себе си, бе навлязъл в нова фаза на преговори с бившата си съпруга за размяната на общото им жилище и Ира всеки ден го чуваше да разговаря с нея по телефона с огорчен и сърдит глас. Потънал в собствените си проблеми, той сякаш не забелязваше нещастния разстроен вид на хазайката си. Но, виж, Иляс, напротив, проявяваше особена загриженост и все предлагаше да й даде от продуктите, които е купил от пазара, постоянно й досаждаше с въпроси какво се е случило, защо има толкова уморен вид, да не би да е болна. Много й съчувства, няма що…

Понякога желанието на Ира да сподели мъката си, да разкаже на някого за гибелта на Олег и за отвличането на сестра си ставаше толкова силна, че просто се налагаше да стиска зъби, за да се удържи. Щом като не бива да говори, значи ще мълчи. Дори през ум не й минаваше възможността да не се подчини. Коротков знае какво и как е най-добре за Наташенка и тя ще го слуша безпрекословно. Не дай Боже да навреди на сестричката си с някоя непредпазлива постъпка, после цял живот няма да си го прости.

Днес настъпи денят, когато вече трябваше да посети майка си. Ира и без това бе отлагала тоя момент доста време, посещенията в приюта й действаха много тягостно. Тя все още продължаваше да се пита защо майка й бе извършила онова и не можеше да й го прости. Не можеше да й го прости и защото смяташе, че сега тя живее в един прекрасен свят, където няма спомени за оня ужас, където няма проблемите, с които воюва двайсетгодишната й дъщеря от сутрин до вечер в продължение на шест години. Но все пак трябва да отиде и да я види. Както обикновено, накупи някои неща за ядене и всичко, което й бе заръчала капризната Галина при миналото посещение, и тръгна. Майка й не беше в стаята си. Докато Ира се чудеше какво да прави, покрай нея мина, тътрейки крака, старецът от съседната стая.

— Майка ти е в градината — пискливо изхърка той, борейки се с астмата.

Майка й наистина седеше в количката си под един широк клонест дъб. Ира с изненада забеляза, че сестра Марфа я няма до нея.

— А къде е сестра Марфа? — отдалече попита тя, пропускайки, както винаги, да поздрави.

Реакцията на Галина я стъписа. Лицето й се разкриви в нервни тикове, от очите й потекоха сълзи, тя заломоти нещо неясно.

— Изрод… Звяр… Чудовище…

Нищо повече не можеше да й се разбере.

— Какви ги приказваш? — спокойно я попита Ира. — Кой е чудовище? Сестра Марфа ли?

При тези думи с майка й се случи нещо невъобразимо. Тя закри лицето си с треперещи ръце и взе да се поклаща наляво-надясно. Ира се изплаши не на шега. Никога не бе виждала майка си в такова състояние, напротив, след нещастието преди шест години, когато загуби паметта си, тя стана удивително спокойна и безразлична към всичко и изобщо не приличаше на онази мама, която Ира помнеше и обичаше от малка. Онази мама беше любеща и грижовна, ласкава и внимателна към тях, никога не им повишаваше тон. А сегашната беше капризна, зла и досадна. Разбира се, често плачеше в нейно присъствие, но това винаги беше реакция от обичайните им кавги, а не от жалост към децата й. Но чак така да…

— Какво се е случило, мамо?

Но тя не й отговори, поклащайки се все по-бързо и по-бързо. Вече цялата се тресеше. Обзета от ужас, Ира хукна към сградата, като търсеше с очи някой лекар или поне медицинска сестра. Неочаквано между дърветата съгледа фигура с бяла престилка.

— Помощ! — закрещя тя колкото й глас държи.

Мъжът се обърна и бързо тръгна към нея.

— Какво се е случило, девойко?

— Там майка ми… — задъхано взе да обяснява Ира, сочейки към мястото, където бе оставила майка си. — Много е зле. Помогнете й, моля ви.

Лекарят бързо закрачи след нея. Но когато съгледа Галина, въздъхна с облекчение.

— Терехина… Вие сте дъщеря й, нали? Няма нищо страшно, напоследък изпада в такива състояния. Сама ще се оправи след известно време.

— Но какво й е, докторе? По-рано с нея никога не се е случвало подобно нещо. Да не я боли някъде?

— Не се тревожете, нищо не я боли. От нерви е.

— И защо са тия нерви? — вече по-спокойно попита Ира.

— Нима не знаете? — изненада се лекарят. — Не сте ли чули за ужасното нещастие с нашата сестра Марфа?

— Не. Какво е станало?

— Сестра Марфа бе убита в стаята на майка ви. А вашата майка първа откри трупа й. Естествено, за нея това беше ужасен шок и сега, щом си спомни за тоя случай, започва да плаче. Така че не бива да се плашите.

— Що не й сложите някаква инжекция?

— Нали ви казах, сама ще се успокои. Ето, виждате ли, скоро ще й мине. Няма нужда от инжекции, и бездруго я тъпчем с толкова много лекарства.

— Но тя така се тресе… — Ира погледна майка си със състрадание, примесено с голяма доза отвращение.

— Какво да се прави, миличка — сви рамене лекарят, — ще трябва да свикнете с тези кризи. Майка ви е тежко болен човек. Засега още е сравнително млада, но с напредването на възрастта проявите на болестта й ще стават все по-отблъскващи. Такъв е естественият ход на нещата и вие трябва да се подготвите за този момент. Още повече че и самата й болест не е от най-приятните. Впрочем никоя болест не може да е приятна.

— И какво да правя сега? Да чакам, докато спре да плаче, така ли?

— Е, ако разполагате със свободно време, може да се поразходите из парка. Но всъщност бих ви посъветвал да си ходите. Какви са тия торбички? Ваши ли са?

— Да, донесох на мама малко ядене и някои неща, които ми беше заръчала.

— Закачете ги отзад на количката. Не се бойте, никой няма да ги вземе. При нас не се краде. Елате, ще ви изпратя до изхода.

Ира закачи торбичките върху дръжката на облегалката, хвърли прощален поглед към майка си и с изненада разбра, че изпитва неочаквано облекчение. Посещението й се оказа толкова кратко, че не остана време да се скарат както винаги и да си развали настроението. Миналия път си тръгна оттука разплакана. Симпатичният руменобузест доктор тръгна да я изпрати до изхода на градината.

— И какво точно се е случило с монахинята? — попита девойката. — Кой я уби?

— Е, миличка, това не се знае — разпери ръце той. — Милицията издирва убиеца, но засега безуспешно.

— Много жалко — въздъхна Ира, — толкова добра жена беше. Според мен сестра Марфа беше единствената, с която мама се погаждаше. По-скоро единствената, която можеше да се погажда с майка ми. Толкова мила и търпелива. Например аз сто пъти да съм се развикала за нещо на мама, а сестра Марфа всичко й понасяше, дори се усмихваше. Кажете, хората винаги ли стават толкова капризни, когато се разболеят?

— Почти винаги — кимна лекарят. — И колкото по-тежка е болестта, толкова по-непоносим става характерът им. Човек трябва да го приеме като нещо неизбежно. Това е положението. Навярно вие не посещавате често майка си?

— Кажи-речи, веднъж на месец. Как разбрахте?

— Ако бяхте идвали по-често, ние с вас щяхме да се запознаем много по-рано. Майка ви е тук вече от няколко години.

— От шест години — уточни Ира с известно неудобство, че така рядко навестява майка си.

— Наистина са шест — потвърди той, — а ние с вас разговаряме за първи път. Обикновено аз познавам близките на всички болни, които лежат от дълго време при нас. Те постоянно ме търсят, за да питат за състоянието им. А вие, кой знае защо, нито веднъж не благоволихте да дойдете.

— Че вие кой сте? — безцеремонно попита Ира.

— Аз съм главният лекар. Сергей Лвович Гуланов — представи се той. — А вашето име, струва ми се, беше Ира, нали?

— Да. Откъде знаете?

— Е, миличка — засмя се Сергей Лвович, — забравяте какъв е животът ни в приюта. За вас е открит целият свят, а ние тук живеем затворено, нашите инвалиди са откъснати от реалния свят и живеят само в кръга на своите интереси, така че всеки за всекиго знае всичко. Но тъй като майка ви е загубила паметта си, за вашето семейство не ни е известно кой знае колко. Впрочем знаем, че имате две сестри и един брат, които също лежат в болница. За съжаление за нас си остана тайна какво всъщност се е случило на майка ви и защо се е решила на тази ужасна постъпка. Ако знаехме причините за това, вероятно бихме могли да възвърнем паметта й.

— Аз също не знам — призна Ира.

— И никой друг ли не знае? Може би имате близки или познати, които бихте могли да попитате?

— Не — поклати глава тя. — Нямам кого да питам. Никой не знае какво я е прихванало тогава. Може би татко е знаел, но той умря на следващия ден.

— И вие сте съвсем сама? — съчувствено попита Гуланов.

— Да, но се справям, не мислете, че не мога.

— Не се и съмнявам — усмихна се той. — Въпросът ми е продиктуван от други съображения. Навярно знаете, че приютът се финансира от бюджета, по-просто казано — от държавния джоб. А напоследък тоя джоб започна все повече да се прокъсва. Парите в него не се задържат, изтичат дявол знае през какви дупки. Сама виждате с какво сме принудени да храним нашите инвалиди. Отпускат ни се малко пари, а за нас особено важно е първо да осигурим лекарствата, затова гледаме най-вече за тях, като се надяваме, че близките ще подсилват с храна нашите пациенти. Но идва денят, когато ще бъдем принудени да въведем и такса за престоя в нашия приют. Вие ще имате ли възможност да плащате?

— Аз? — уплаши се Ира. — А скъпо ли ще струва?

Само това липсваше. Нима от жалките пари, които успява да спести за Павлик, ще се наложи да отделя и за таксите на майка си?

— Засега не знам, но струва ми се, че не по-малко от петстотин хиляди на месец.

— Колко? — ужасено възкликна девойката. — Петстотин хиляди? Божичко, ми откъде ще ги взимам толкова пари?

— Чакайте, миличка, не бива да се паникьосвате предварително. Първо, това все още не е станало. Второ, има голяма вероятност таксата да не е чак толкова висока. И трето, ще се предвидят най-различни облекчения за социално слабите. Вашето материално положение ще бъде взето предвид и таксата на майка ви ще бъде значително по-ниска. Дори тя може да попадне в категорията на онези, които ще живеят тук безплатно. Ето че пристигнахме. Хайде, побързайте, автобусът ви идва.

Гуланов окуражаващо се усмихна на Ира и я докосна по рамото, сякаш да я побутне към приближаващия автобус. Тя мълчаливо кимна и хукна към спирката, забравяйки, както винаги, да се сбогува учтиво.

Тези преговори вървяха изключително трудно. Аякс съзнаваше, че бе допуснал грешка, неговият човек наистина не свърши работата чисто, но все пак се надяваше, че след множеството безупречно проведени акции партньорите ще бъдат снизходителни и няма да предявяват претенции.

И все тоя Иляс. Колко пъти си бе повтарял, че не бива да взима неподготвени хора, които не са минали през всички етапи на проверката. При нея обикновено изпращаха дадения кандидат в пустинята, някъде из Средна Азия, За да се уверят, че той ще понесе добре жегата, глада, жаждата, продължителната самота и мълчанието. Ако резултатите от тази проверка се окажат незадоволителни, но кандидатът упорито настоява да работи, даваха му възможност да тренира себе си, докато не започне да чувства пустинята като роден дом. Иляс не издържа тази проверка с пустинята, но прояви горещо желание да работи за него и той го прие без допълнителните тренировки, още повече че момъкът му обеща да се тренира и да постигне необходимата физическа и психическа издръжливост преди изпълнението на първата си задача. Повярва му. А какво излезе?…

Първата част на операцията беше проведена блестящо, срещу огромна сума успяха да купят секретните документи за ядрената технология и задачата на Иляс беше да ги достави в Либия. Както всички хора на Аякс при подобни случаи, и той се записа за индивидуална екскурзия до Египет, там взе кола под наем, като заяви в представителството на туристическата агенция, че ще има нужда от гид чак след три-четири дни, а междувременно би искал да се поразходи, да се попече на плажа, да поплува. И потегли към либийската граница. Всъщност тя се нарича граница съвсем формално, тъй като минава през пустинята и никой не я контролира. На уговореното място Иляс се срещна с посредника придружител и заедно с него тръгна през пустинята към оазиса, в който бе определена срещата от либийска страна. И макар че при възлагането на задачата Иляс бе десетки пъти предупреден, че среща в пустинята съвсем не означава среща на ъгъла на „Тверска“ и „Огарьов“, където пред Централната телеграфна палата хората се срещат в точно определеното време, и че в пустинята се чака за уговорена среща с часове, понякога и с денонощия — това се оказа непосилно изпитание за него. Той бързо загуби самообладание, взе да нервничи, да се ядосва, да крещи на придружителя, който не можеше нито да му обясни, нито да го успокои или ободри. Арабинът говореше само на родния си диалект и класически арабски, а на английски знаеше само няколкото думи, необходими за функциите му: „Ела с мен“, „Чакай тук“.

В момента, когато се появи либиецът, Иляс бе, кажи-речи, на крачка от истерията, а може и вече да я беше минал тази крачка, тъй като се нахвърли с гневни крясъци върху него. Либиёцът, който също говореше слабо английски, не разбра почти нищо, взе материалите и побърза да си отиде. Но все пак доложи на своите шефове, че човекът, на когото са поверили такива важни и секретни документи, се е оказал слаб и несигурен. Именно затова сега Аякс трябваше да тегли последствията. Мъжът, с когото преговаряше в момента, беше доверен човек на Кадафи. Бе доста образован, свободно говореше няколко европейски езика и влизаше в групата, на която беше възложено да осигурява научния потенциал на „страната с мюсюлмански социализъм“. Аякс не знаеше истинското му име, а само псевдонима — Кастор.

— Вашата страна ни предаде — гнусливо кривейки устни, говореше Кастор. — Вие се разочаровахте от социализма и оставихте на произвола на съдбата онези, които навремето заразихте с тази идея. Давахте ни обещания, блазнехте ни с перспективата да ни снабдите с ядрено оръжие, а сега избягахте. Но великата идея на ислямския социализъм е жива, а „Зелената книга“ на нашия вожд Кадафи е настолно четиво за всеки либиец. И ще поставим на колене всекиго, който не споделя нашите убеждения. Величието на идеята ни е безгранично, а вие, Аякс, си позволихте да изложите на опасност нашата обща дейност, като изпратихте документите по един слаб и неразумен човек.

— Признавам, че сте абсолютно прав — покорно сведе глава Аякс, — но ви давам дума, че това повече няма да се повтори. Предлагам да обсъдим условията на следващата ни операция.

Следващата операция предвиждаше да се набавят легенди за терористите, обучавани в либийските лагери. Кандидатите се набираха в Ливан из лагерите за бежанци, а след ускорен курс на обучение ги „пръскаха“ из целия свят. На новоизпечените терористи бяха необходими документи, а желателно и легенди, които ще им помогнат да избягнат неприятностите в случай на проверка. Аякс с групата си оказваше голяма помощ и за това. Отново на среща в пустинята негов човек получаваше снимки на завършилите обучението. Под прикритието на обикновена „куфарна“ търговия тези снимки бяха доставяни в Турция, Италия или Кипър и се предаваха на доверени специалисти, които за кратко време изготвяха съответните документи. После процедурата се повтаряше. Човекът на Аякс вземаше документите, заминаваше за Египет, отиваше в пустинята и чакаше в оазиса либийския представител, на когото ги предаваше. По такъв начин подготвените в лагера терористи тръгваха по света с що-годе сигурни документи, потвърждаващи тяхната самоличност и професия. При това за всеки човек се подготвяха по няколко комплекта, разбира се, с различни имена. Практиката показваше, че подобна предварителна подготовка значително повишава мобилността и безопасността, давайки възможност на дадена терористична група да действа не само по-успешно, но и по-продължително време.

В актива на Аякс имаше вече четири подобни операции и сега предстоеше да се уговорят условията за петата. Кастор обаче не бързаше, постоянно връщаше разговора на въпроса дали може да се има безусловно доверие на Аякс и хората му, няма ли да допуснат провал като Иляс. Аякс добре разбираше, че така или иначе Кастор няма друг изход, че операцията може да се осъществи само от неговите хора, за търсенето на други изпълнители щеше да му трябва време, и то доста, така че сделката при всички случаи ще бъде сключена. Кастор обаче го увърташе и протакаше нещата с единствената цел да смъкне цената. С други думи, щом вече не сме толкова сигурни във вашите услуги, цената им трябва да бъде по-ниска. Аякс съзнаваше, че трудно би оспорил този аргумент, защото сигурността и безопасността винаги са били оценявани високо, а когато стоят под въпрос, следва да се смъкне и цената на услугата.

Накрая все пак се договориха за условията и Аякс мина към следващия въпрос, който в момента го интересуваше повече от всичко.

— Готови сме да започнем работа върху подготовката на една методика за вас, която ще даде на страната ви възможността не само да повиши научния си потенциал, но и да създаде съвършени бойци и изобщо съвършени изпълнители. Ние вече водихме предварителен разговор за това с вашия колега Полукс, който много се заинтересува от предложението ни и е готов да го финансира.

Кастор мълчаливо очакваше продължението, без да задава въпроси и да го прекъсва. Аякс подозираше, че баснословно богатият милиардер с иранско поданство и псевдоним Полукс е ако не брат на Кастор, то поне някакъв роднина. Неслучайно двамата си бяха избрали за псевдоними имената на братята близнаци от гръцката митология. Кастор явно е по-образованият от двамата, очевидно навремето бе следвал в Европа или в Америка, където беше получил знания за културата на древна Гърция. Всъщност и псевдонимът на Аякс бе предложен от него. Полукс, който пътуваше свободно из целия свят и имаше достъп до всички банки, плащаше на Аякс за всички акции, възлагани от брат му Кастор. Навярно и той се бореше за ислямския социализъм. Аякс подозираше, че от неговите услуги се ползва не само Либия, но и Иран, във всеки случай поне що се отнася до ядрените технологии и въоръжения. Иран също заплашва световната общност, че всеки миг ще се сдобие с ядрено оръжие, но до тази страна все пак съществува някакъв достъп и се осъществява известен контрол. А до Либия фактически никой няма достъп. Какъв контрол може да се упражнява в една пустиня. А както е известно, в пустинята може да бъде укрито какво ли не. Било лагер за обучение на терористи, било ядрен център. Никой не може да ги открие. Така че ако на заплахите от Иран световната общност гледа в известен смисъл през пръсти, то Либия не бива да се пренебрегва. От една страна, Иран и Либия като че ли не разполагат с нищо. Но от друга — кой знае. Напълно възможно е документите, които добива Аякс, да не остават само при Кадафи, а да се предават и на Иран. Разбира се, срещу добро заплащане. Иран е доста по-богата страна. Така че това е взаимноизгодна сделка.

За Аякс беше много по-лесно да се среща с Полукс, затова голяма част от деловите въпроси решаваше именно с него, а не с либиеца Кастор. И за методиката на доктор Волохов бе разговарял с него, при което той веднага се запали, като обеща да плати за нея добри пари. Много добри. Дори заяви, че ще изпрати свой лекар да прегледа „стоката“.

— Господин Полукс ще изпрати свой експерт да прегледа експерименталните образци и да даде заключение. Но аз бих искал да знам дали вашата страна е заинтересована от тази методика. Защото от експерименталния образец до окончателната разработка пътят, уви, е доста дълъг, а изминаването му ще изисква значителни разходи. За мен е важно да съм наясно дали да поема тези разходи, или вие нямате нужда от подобна методика.

— Имам пълно доверие на господин Полукс — невъзмутимо отбеляза Кастор, като го гледаше от упор с блестящите си изпъкнали очи. — Ако той сметне, че работата си заслужава парите, които е готов да плати, значи така ще стане. Разбира се, трябва отсега да сте наясно, че ако продадената ни методика се окаже неефективна при нашите условия, ще се наложи да върнете част от парите.

Това беше коренен обрат. Аякс не го очакваше. Купувачът винаги поема известен риск при дадена сделка, но никога не е било продавачът да плаща за неговия риск и неблагоразумие. Веднъж купената стока не може да се разменя или връща, при тази търговия си има строги закони. При измама можеш например да убиеш недобросъвестния продавач или да го накажеш по друг начин, това се случва толкова често, не е изключено, но купувачът няма право да си иска обратно парите. Тоест има, разбира се, но това просто не е прието. По-рано Кастор не се държеше така. Аякс вече му бе изпращал множество материали, добити за огромни суми, с хитрост, подкупи и шантаж, и нито веднъж не беше ставало дума да се връщат пари, в случай че либийските специалисти не успеят въз основа на получените технологии да конструират ракета или някакъв апарат. Щом не могат, това са си техни проблеми, значи не знаят физиката, все още са неграмотни. Но Кастор никога не е изказвал съмнения относно честността на Аякс и не е подозирал, че му се пробутват боклуци. Или пък е подозирал, но по някакви съображения си е мълчал? А ето че сега изплюва камъчето…

— Какво точно имате предвид, като казвате, че във вашите условия методиката може да се окаже неефективна? Вероятно смятате, че ще попадне в некадърни ръце? — саркастично полюбопитства Аякс.

— Имам предвид, че в моята страна и климатът, и генофондът съществено се различават от онези, в които е разработена вашата методика. Разбира се, ако тя действително е разработена — не се сдържа и го клъвна Кастор. — И ето защо тя може да се окаже безполезна за нас. Нима не ви е минавала през главата подобна мисъл?

— Методиката се базира върху радиоактивно облъчване на плода още в утробата на майката — поясни Аякс. — Доколкото ми е известно, радиационното въздействие няма особени различия в различните климатични пояси и не зависи от расовата, още по-малко от националната принадлежност на облъчвания обект.

— Добре де, ще видим — равнодушно отбеляза Кастор. — Ще изчакаме мнението на Полукс.

По непроницаемото лице на либиеца Аякс не можа да разбере дали е заинтересован от предложението. Впрочем Кастор винаги се държеше точно така — невъзмутимо, спокойно, с известна надменност, сякаш правеше на Аякс кой знае каква добрина, като приема неговите услуги. Аякс търпеше това, без да се дразни и обижда. От много отдавна си сътрудничеше с различни ислямски организации. Всъщност това сътрудничество му остана в известен смисъл като наследство от баща му, който, макар и по произход да беше руснак, прие мюсюлманството изключително в знак на протест срещу омразната му съветска действителност. Дълги години работи в Средна Азия и в периода на афганистанската кампания активно се занимаваше с контрабанда на оръжие за близкоизточните страни. Имаше огромни и всестранни връзки и всичко това предаде на единствения си горещо любим син с думите: „Помни, сине, че докато съществува ислямският тероризъм, винаги ще има възможност да се правят големи пари. И е глупаво човек да не се възползва от това.“

В края на юни в Рим бе ужасно задушно и горещо. Те седяха в открития бар „Коломбо“ на „Пияца Навона“, място, където винаги е пълно с туристи и където двамата можеха спокойно да се срещат, без да се опасяват, че ще привлекат нечие внимание. Аякс бе пристигнал в Рим със самолет два дни преди тази среща с Кастор и днес вечерта трябваше да си замине. Никога не бе проявявал желание да остава за по-дълго, кой знае защо Рим не му харесваше и у него нито веднъж не бе възникнало поне любопитство да разгледа вечния град. Изобщо той не обичаше пътешествията.

Преговорите приключиха, време беше да стават. Аякс бавно измъкна портфейла си, извади от него няколко банкноти и ги пъхна под кръглата картонена табличка, на която келнерът му бе сервирал кафето. Всеки плащаше своята сметка, така бе прието сред туристите, ето защо не биваше да се различават от тях.

Колкото повече сведения набираха за доктор Волохов, толкова по-странна изглеждаше личността му. Съдейки по бележките в неговия календар, в часовете, когато бяха убити Екатерина Венедиктовна Анисковец, монахинята сестра Марфа и медицинската сестра от детското отделение Алевтина Миркова, доктор Волохов се бе занимавал с всичко друго, само не и с убийствата. А в деня, когато бившата певица Елена Романовска злополучно паднала по стълбите, Волохов беше присъствал на конференция далече от Москва, в град Обнинск, Калужска област, където се намираше най-големият в Русия институт за медицинска радиология. Дори беше изнесъл доклад там. Всичките му записи в календар-бележника бяха най-щателно проверени и препроверени, при което се оказа, че и за четирите престъпления доктор Волохов си има желязно, неопровержимо алиби.

— Значи действа с помощници, както всъщност подозирахме — заключи Настя Каменска. — Ще трябва да изчакаме, да вървим по петите му, докато се срещне с някого от тях.

Обаче полковник Гордеев не одобри това предложение. След експлозиите в метрото в Москва бяха открити още няколко взривни устройства, оставени на оживени и многолюдни места, така че основната маса от личния състав бе хвърлена за осигуряване на обществената безопасност. Униформени милиционери демонстративно проверяваха вагоните на метрото, тролейбусите, автобусите, трамваите, както и крайградските електрички, а цивилни ченгета наблюдаваха пътниците и минувачите, работеха с осведомителите си и се опитваха да открият „атентаторите“, преди да се е случило поредното нещастие. Така че бе изключително трудно да се намерят хора за наблюдение на Волохов. В условията на толкова напрегната работа „опашки“ можеха да се пускат само подир някой особено опасен престъпник, терорист или, да речем, сериен маниак, но в никакъв случай подир един толкова благообразен доктор на науките. Друг е въпросът, ако в навечерието на втория тур на изборите той подготвя например покушение срещу някого от кандидатите за президент. Но така…

— Я нека, деца мои, да разчитаме на собствените си сили — каза Виктор Алексеевич. — Колкото можем, толкова.

— Че с какви сили разполагаме ние? — възмутено възкликна Селуянов. — Коротков ходи при него в института, значи един човек вече отпада, докторът го знае по физиономия. Нашата Аска не е мобилна, тя не работи с краката, а с главата. Оставаме двамата с Миша. Ако вземем денонощно да му се влачим по петите, той още на третия ден ще ни „засече“. И какво ще правим тогава?

— Значи няма да е денонощно — отговори Гордеев. — Нали затова сте ченгета, инстинктивно да отгатвате кога има смисъл да го наблюдавате и кога няма да се случи нищо интересно. Нали трябва да имате усет, многократно изострен от практическия опит, прав ли съм? Впрочем установете точния адрес на квартирата, където води дамите си. Не е изключено именно там да се среща със своите помощници. А след два-три дни, ако не се случи нищо особено, ще помолим Олшански да побеседва с него. Нека докторът му разкаже от какво е предизвикан интересът му към семейство Терехини.

— Мислите, че вече е време? — с известно съмнение попита Настя.

— Не мисля — рязко отговори Самуна. — Но друг изход нямаме. Момичето е в ръцете на похитителите, които все още не са се обадили. Трябва да форсираме нещата, за да не стане късно.

Настя се прибра в кабинета си и тъкмо взе да преглежда натрупалата се информация, която трябваше да разпредели по значение и да анализира, когато нахълта разрошеният Коротков:

— Ира Терехина е получила телеграма от сестра си!

— Какво?!

— Телеграма. Току-що ми я прочете по телефона. Сиреч, прости ми, аз съм влюбена, той ме взе и се грижи за мен. Исках да те предупредя, но не успях.

— Глупости! — ядно възкликна Настя.

— Разбира се — вече по-спокойно се съгласи Коротков. — Абсолютни врели-некипели. Но това е положението! А телеграмата уж е от Мурманск. Вече се обадих на колегите там, обещаха да намерят пощенския клон, където е подадена, да вземат бланката и да проверят адреса. Но със сигурност ще се окаже, че е фалшив.

— Да, така е. Но все пак ние трябва да действаме по-експедитивно, Юрик, да подготвим материали за експертиза. Ако намерят бланка, Олшански ще я изиска, така че ще имаме нужда от образци за сравнение. В болницата навярно са останали тетрадки на Наташа, ще трябва да ги вземем.

— Доколкото разбирам, искаш това да го свърша аз — уточни Коротков. — Ти, естествено, няма да се помръднеш от стола.

— Няма — честно си призна Настя. — Извинявай, скъпи.

Юра излезе, а Настя се замисли за странната телеграма. Защо са я изпратили? Съвсем очевидно е, че никой няма да повярва на подобни глупости. Впрочем всичко се случва на тоя свят. Или пък това е начин да им съобщят, че Наташа е жива и здрава и засега с нея не се е случило нищо лошо? С други думи, спрете да я търсите, с пръст няма да я пипнем. Не, не върви. Онзи, който е измислил тая телеграма, не може да е разчитал, че милиционерите ще бъдат толкова глупави и наивни. А на какво е разчитал?

В момента нещата донякъде са ясни. Остроумният автор на телеграмата, най-вероятно самият похитител, добре се ориентира в сегашната ситуация. Милицията е под пара, работи пряко сили, защото се провеждат избори, вършат се покушения срещу политици и административни функционери, а и по транспортните средства гърмят бомби. Никой няма да търчи и да се трепе заради едно изчезнало момиче. Първоначалните опити да го намерят не са дали резултати и малко по малко случаят почва да се забравя. Но най-важното е роднините на момичето да не безпокоят ченгетата. Докато няма труп, никой няма да си дава зор. И тази телеграма е изпратена не за да й повярват оперативниците и следователят. Тя е нужна, за да не търсят Наташа, ако нямат особено желание за това. А според представите на похитителя те не би трябвало да имат такова желание. Малко ли са им другите главоболия?

Явно сметката е била приблизително такава. Ира получава телеграмата от сестра си и разбира, че при този недостиг на пари ще се грижи за едно гърло по-малко. Това вече не е зле. И ако достатъчно се е изтормозила при издръжката на четиримата инвалиди, непременно ще повярва на полученото известие, защото ще се почувства облекчена. В такъв случай за нищо на света не би досаждала на милицията. Всичко е уредено, изяснено, Наташа си е устроила живота и слава богу. Дори да я загризе известно съмнение, има голяма вероятност дългогодишната умора, отчаянието и постоянното безпаричие бързо да надделеят и да го заглушат за дълго, ако не и завинаги.

Има и друг един аспект. Възможно е телеграмата да е била предназначена не само за Ира, но и за самата Наташа. Това напълно съответства на факта, че самото отвличане беше организирано старателно, без грубо насилие пред очите на седемнайсетгодишното момиче. Това грижовно отношение към Наташа веднага бе направило впечатление на Настя и на Коротков. А. сега похитителите отново искат да я успокоят, тоест дават й възможност да съобщи на сестра си, че всичко е наред и няма нужда да се тревожи. В такъв случай телеграмата, по-точно самата бланка, със сигурност е била написана от Наташа. Защо да я уверяват, че ще пратят телеграма на сестра й, след като тя саморъчно може да напише текста? И така с един куршум да убият два заека: от една страна, да успокоят Наташа, а от друга — в случай че някои особено старателни ченгета решат да проверят телеграмата, да им дадат още едно доказателство, че няма нужда да търсят девойката, защото тя лично съобщава, че всичко е наред. А колкото до фалшивия адрес, това е лесно обяснимо. Наташа не иска сестра й да я открие в жилището, където вече е заживяла с любимия си…

Значи няма нужда да се бърза с експертизата, защото със сигурност ще се окаже, че бланката е писана от Наташа Терехина. Единственото, което има смисъл при тези обстоятелства, е да потърсят човека, подал телеграмата в мурманския пощенски клон. Почти е изключено това да е била самата Наташа. Едва ли похитителят би рискувал да я заведе до пощата, все пак момиче в инвалидна количка прави впечатление и се запомня. Още повече едно толкова красиво момиче. Не можеш да го отминеш, без да привлече вниманието ти. Така че най-вероятно е бил някой друг. Но през гишето на ден минават толкова хора… Ех, ако можеше да пратят там Миша Доценко!