Отдел Убийства: Илюзия за грях

Глава 11

Вече втори ден валеше непрестанно и монотонният шум на дъждовната вода по улуците действаше някак успокоително. Той дори отвори прозореца, за да чува дъжда по-ясно и да поеме с пълни гърди влажния прохладен въздух. В тази квартира се чувстваше добре и уютно, беше сигурен, че тук никой никога няма да дойде. Освен него и жените му, разбира се. Неговите донори. Опитните му зайчета. Той държеше на своите жени, както човек държи на автоматичната си писалка, с която е свикнал, на креслото, в което вечер чете книга или гледа телевизия, на любимата чашка, от която кафето най-много му се услажда. Но не защото привикваше към тях, а защото му бяха необходими. Те трябваше да му раждат деца и понеже само жените могат да вършат това, той бе принуден да ги цени. Понякога дори да ги обича. По свой начин, разбира се, според своите представи и възможности.

Кротката и покорна Зоя, вече облечена, мълчаливо седеше на крайчеца на дивана и търпеливо очакваше неговите нареждания. Дали да си тръгва? Да свари кафе? Или да потърси нещо в хладилника, за да приготви лека вечеря? Какво ще предпочете нейният повелител? Не, ама наистина, ако реши някога да се ожени, то ще е само за нея. Поне ще бъде сигурен, че тя ще си знае мястото, няма да му пречи и да го тормози с глупави разговори или излишна инициатива. Да, Зоя е коренно различна от Верочка.

— Иди да се измиеш — ласкаво й каза той. — Тушът ти се е размазал около очите.

Зоя послушно стана и отиде в банята. Чу се шум на течаща вода, а след малко тя отново влезе в стаята. Лицето й беше чисто, но кой знае защо, изглеждаше разстроено.

— Моля да ме извините, Валерий Василиевич…

— Какво има, Зоенка?

— Очевидно нямам вкус и върша глупости. Не ви хареса одеколонът, който ви подарих, нали?

— Как ти хрумна? Подаръкът е чудесен и аз съм много доволен от него, благодаря ти.

— Но не сте го взели вкъщи? Видях, че кутийката с шишето е в шкафчето на банята. Сигурно сте го оставили за подарък на вашия приятел?

Той се сепна. Какъв идиот е! Трябваше да изхвърли кутията, на която Зоя беше закрепила картичка с новогодишни поздравления, и щеше да остане само шишето с одеколон, какъвто се продава във всеки магазин, нека после да докаже, че това е нейният подарък. И кой дявол я е накарал да бърка в шкафчето! Какво е търсила там?

— Зоя, колко пъти съм ти казвал, че не искам да се обръщаш към мен така официално! — раздразнено възкликна той в отчаян опит да отклони разговора и да спаси положението. — Аз съм баща на твоето дете, а ти ми говориш на „вие“ като някаква ученичка.

— Извинете — тихо произнесе тя, — не знаех, че това ви ядосва.

— Да, ядосва ме. И не забравяй, скъпа моя, че все пак аз съм женен човек. Помисли си само как бих могъл да занеса подаръка ти у дома! За да го занеса, трябваше да изхвърля кутията с картичката, на която си написала толкова хубави и сърдечни пожелания, а тези топли думи са най-ценното в твоя подарък. Да, оставих го тук, за да мога от време на време да го държа в ръце и отново да прочета онова, което си ми написала. Разбра ли?

— Извинете — отново повтори Зоя. — Не съобразих.

— Нека не говорим повече за това. — Той с облекчение си пое дъх. — И никога недей да ми правиш сцени. Ела в кухнята да свариш по едно кафе.

Маневрата излезе сполучлива. Зоя не отвори повече дума за подаръка.

— Кога ще се върне вашият приятел? — попита тя, наливайки в чашките димящото силно кафе.

— Не знам точно. Замина за три години, но сега, както знаеш, предстоят избори. Като минат, тогава ще се разбере. Ако се смени властта, има голяма вероятност да го върнат. Новият президент ще сформира ново правителство, а после ще започне подмяната на дипломатическия корпус. Така че…

Той вдигна ръце, с което искаше да покаже, че не е ясно колко време този апартамент ще остане на негово разположение.

— Това обаче не бива да те тревожи. И бездруго, когато се роди детето, ще бъдеш вързана вкъщи и ще се наложи да прекъснем срещите си. Разбира се, ние ще се виждаме, и то дори много често, но вече — той лукаво се усмихна — не в интимна обстановка. Впрочем как са майка ти и баща ти?

— Не са добре — въздъхна Зоя. — Постоянно боледуват. Остаряха вече, нали аз съм късно дете. Явно че това при нас е някаква семейна традиция — да се раждат деца към четиридесетгодишна възраст. Мама ме е родила на четиридесет и две. А татко е по-стар от нея. Да ви налея ли още кафе?

— Налей.

Той подаде чашката си, при което с удоволствие погледна добре поддържаните ръце на Зоя с изискан маникюр. Просто да се чуди човек на какво се дължи това нейно ниско самочувствие и смирение? А иначе е хубава и спретната жена, с великолепен вкус, коренно различна е от Вера. Оная вятърничава хубавица си лакира ноктите не само със зелен, но и с черен лак, и се кичи с толкова много дрънкулки, че да ти се замрежат очите. Същинска коледна елха. Разбира се, тя има ослепителна и екстравагантна красота и всичко това й отива, но строго погледнато, е пълна простащина. Проява на лош вкус. Зоя никога не би си го позволила. Лакът на ноктите й е с тъмнотелесен цвят, матов, нищо лъскаво и крещящо. За украшение носи само една верижка на шията, без никакъв медальон или висулка. Странно, как е останала до трийсет и шест години стара мома. Тия мъже очи нямат ли? Или нейното смирение и стеснителност засенчват всичко, дори външните й данни? Впрочем и той самият отначало не й обърна нужното внимание. Възприе я като възгрозна и нещастна самотница, която отдавна се е отказала от мечтите за пълноценен личен живот, и чак след доста време откри, че у нея няма нищо некрасиво. Е, не е супермодел, но не е и грозница.

Интересно какво ли ще излезе бебето им? Трябва да се получи най-хубавото. Сигурен е, че е шлифовал методиката до пълно съвършенство. Интелект, памет, физическа издръжливост — всичко ще има в това елитно бебе. Първите опити не бяха съвсем успешни, децата се раждаха болнави, със слабо сърце и остра алергия. Нещо с кръвта не му излизаше. И комбинацията на качествата трябваше да се подобри. При първото дете, Ира, има едно, при Наташка — друго, при Олга — трето… И тия неща не можеха да се съчетаят на едно място. А сега е сигурен, че ще стане. Добре би било, ако се роди момче.

— Ти какво искаш, момче или момиче? — попита той.

— Момче — срамежливо се усмихна Зоя. — Във ваша чест. Ако е момче, ще го кръста Валерик.

— Ами ако се роди момиче?

— Момиче… Не знам. Не съм си мислила за име. Може би Валерия, за да е пак на вас.

— Е, благодаря — усмихна се той. — Хайде, миличка, вече да ставаме, трябва да се прибираме по домовете си.

Той изчака, докато Зоя измие чашите и джезвето и ги остави на местата им, после излезе с нея и я изпрати до метрото. Тук пътищата им се разделяха.

Настя бе хванала отнякъде грип, което доста я учудваше. Въпреки крехката си физика и проблемите с болките в гърба тя беше поразително устойчива към вирусни инфекции и когато всички наоколо лягаха болни при поредната епидемия, тя най-спокойно си ходеше на работа, без дори да взема каквито и да било профилактични мерки. Беше забелязала, че вирусът, способен да я събори на легло, се появява веднъж на осем години и е някак особено хитър. Всички останали разновидности на грипната инфекция не можеха да й подействат. А сега се разболя — точно осем години след последния си грип, от който тогава се мяташе в леглото с висока температура и страхотни болки в краката.

Ето защо Юрий Коротков отиде сам на срещата с Ташков. Настя беснееше, че не може лично да си поприказва със служителя от ФСБ и да чуе всичко със собствените си уши, но разбираше, че просто няма сили да излезе от къщи.

— Поне на връщане се отбий у дома, Юра — помоли тя Коротков, — да ми разкажеш как е минало всичко.

— Добре, ще дойда — обеща той.

След като отново му се обади Ира Терехина и му каза името на мъжа, който е ходил при нея да разговарят за Олег, Юра Коротков уведоми полковник Гордеев за изникналия неприятен проблем: сестрата на отвлечената Наташа Терехина е попаднала по някакъв начин в оперативна акция на ФСБ, което създава определени трудности както за милицията, така и за контраразузнаването. А е невъзможно да се изолира Ирина от милицията просто по силата на създалата се ситуация, трябва да се поддържат контакти с нея във връзка с изчезването на сестра й, но пък именно тези контакти може да объркат работата на Ташков, да подплашат квартирантите на Терехина и да провалят старателно подготвяната операция. После Виктор Алексеевич Гордеев, както е редно при такива случаи, отиде да докладва „по-горе“, състояха се срещи на високо равнище между ръководителите на двете ведомства, после срещи на по-ниско, след тях — на още по-ниско и накрая се стигна до конкретните изпълнители. От ФСБ — майор Александър Николаевич Ташков, а от МВР — майор Юрий Викторович Коротков. Беше им предложено да се срещнат и да разработят план за действия ако не съвместни, то поне такива, че да не си пречат взаимно.

Коротков отиде на срещата с колегата от братското ведомство, а Настя безцелно закрачи из къщи, борейки се с непреодолимото желание да полегне.

— Защо се изтезаваш така? — недоумяващо я попита Алексей. — Да беше си легнала.

Той отдавна вече се бе справил със своя бронхит и сега съвсем рядко покашляше. Иначе боледуваше с удоволствие и с кеф, почти без да става от дивана, като от време на време се унасяше в сладка дрямка и дори си позволяваше да се поглези, впрочем без да прекалява, а само за фасон — все пак е болен, всичко му е разрешено. Но с мярка. Сега, когато се разболя Настя, искрено му се искаше тя поне малко да си отпочине, да се наспи и належи. При това да се храни редовно като всички нормални хора по три пъти на ден. Рано сутринта прескочи до пазара и купи плодове с плахата надежда, че използвайки болестта й, ще успее да я подсили с някакви витамини. А нейното упорито нежелание да легне и да се успокои будеше у него удивление, граничещо с негодувание.

— Пий някакво лекарство и си легни — настоя той.

— Не искам — вироглаво отказа Настя. — Ако легна, ще заспя. А не бива.

— И защо да не бива?

— Защото трябва да мисля.

— Мислите ще почакат, няма къде да избягат. Вземи да се наспиш, после ще мислиш. На свежа глава най-добре се мисли.

— Не, не искам. Ще поседя с тебе в кухнята.

— Много си ми притрябвала — изпухтя Алексей. — Сигурно си мислиш, че ще пържа шницелите, а ти ще ми ги грабиш от тигана, щом се обърна? Хич не се надявай. Сядам да чета поредното гениално произведение на поредния ми аспирант.

— А шницелите? — огорчено попита Настя.

Телешките шницели бяха един от специалитетите на Льоша и по случай оставането на жена му вкъщи в делничен ден беше решил да я поглези. Настя с очите си бе видяла как той извади от чантата телешкото, когато се върна от пазара.

— Те са за вечеря. Доколкото си спомням, покани Коротков на гости. Е, тогава заедно ще ги ядем.

— Колко си жесток — въздъхна Настя и тежко се отпусна на кухненската табуретка: от температурата й се виеше свят, чувстваше се отпаднала, а краката много я боляха. — Повече милееш за моите приятели. Ще видиш, като умра от глад, колко ще ти е мъчно, защото ще знаеш, че ти си виновен.

— Как не те е срам — възмути се Льоша. — Пред очите ти има цяла купа с праскови и кайсии, в хладилника е пълно с череши, яж, колкото искаш. Пък и въобще, бабче, върви да си лягаш, няма защо да ръсиш микроби в заведението за хранене. Хайде, омитай се оттука, не ме разсейвай. След два дни човекът е на защита и трябва да му редактирам експозето.

Настя унило отиде в стаята. Прав е Льошка, не е зле да си полегне. Но от опит знаеше, че ако легне, съвсем ще се разкисне, ще заспи и вече няма да си „концентрира мозъка“, както обичаше да казва. Като се оглеждаше крадешком, тя тихо влезе в банята, измъкна от джоба на халата си опаковка с американски прахчета за понижаване на температурата, разтвори едно в чашката за плакнене на зъби и го изпи на един дъх. Льошка ще я убие, ако разбере, че пак е пила от тия прахчета. Защото те се вземат не повече от два пъти на ден, сутрин и вечер, иначе може да настъпят всякакви усложнения. Според създателя на това чудодейно лекарство температурата трябва да се понижи веднага и да остане нормална в продължение на осем-десет часа. И какво е виновна Настя, че ефектът им при нея е толкова слаб. Наистина температурата й тутакси спадаше и за три часа се чувстваше почти прекрасно, но после отново започваше да я тресе, да я болят краката, а термометърът показваше нещо невъобразимо, направо неприлично.

Настя отново надникна в кухнята. Мъжът й седеше до масата, сведен над листа с машинописен текст, и нанасяше корекции с черна химикалка. На лицето му бе изписано недоволство, дори отвращение.

— Льошик — шепнешком го повика тя, — може ли да си направя кафе? Съвсем тихичко, няма да ти преча.

Той вдигна глава и присмехулно й се ухили. Лицето му отново възприе обичайния си израз на снизходителност и грижовна ласка, така познати на Настя от двайсет години.

— Не може. Но знам, че си вироглава и няма да ме послушаш. Какво кафе ще пиеш бе, Ася, с температура трийсет и девет градуса? Пощади поне твоето сърце, щом не ти е жал за моето. Уж си умно момиче, а не разбираш елементарни неща.

— Разбирам ги — засегна се тя. — Слабичко ще го направя, Льоша, честна дума. Стига си ми ръмжал.

— Абе прави каквото искаш — ядоса се Алексей, — с теб не може да се разговаря човешки. И ако си въобразяваш, че не съм видял какво направи току-що в банята, много се лъжеш. Я дай тука прахчетата, аз ще ти ги отпускам строго по предписанията.

Тя покорно извади опаковката и му я подаде.

— Льоша, ама защо си толкова вкиснат? Случило ли се е нещо? Не мога да повярвам, че ми се зъбиш такъв.

— Ех, Настя, нямам думи за подобно безобразие, честен кръст! Как е възможно да се пишат подобни дивотии. Направо да седнеш и да го пренапишеш от край до край. А по принцип би трябвало да се срещна с него, да му натрия носа за всяка глупост, която е писал, и да го накарам да преработи всичко отново. Веднъж, втори, трети път, докато се получи както трябва. Само така аспирантите може да се научат на нещо. Но за преработка няма време, до защитата остават само два дни. Толкова, колкото аз сам да му напиша експозето. И най-важното, едно не мога да разбера: разполага с автореферата си, който коригирах основно, там всяка дума, всяка формула е на мястото си. А той не може да компилира от него текст за десетминутно встъпително изложение. Откъде му е хрумнал тоя кошмар тук?

— Льошка, слънчице, не се ядосвай, чуваш ли? Щом като остават само два дни, нямаш друг изход, освен да седнеш и да го напишеш сам. Вземи и го напиши. След защитата ще се разправяш с аспиранта. Ама наистина си като децата! Не знаеш ли как стават тия неща?

— Не знам — сърдито каза Алексей. — И хич не искам да знам.

— А така не бива — засмя се Настя.

Прахчето започваше да й действа и с всяка изминала секунда тя се чувстваше все по-добре, дори взе да се поти, както обикновено става при рязко спадане на температурата. Използвайки момента, че Льоша е погълнат от гнева си, тя включи електрическия чайник на масата й си сипа лъжичка нес кафе в една чаша.

— Щом като редовно ставаш научен ръководител за дисертациите на твоите аспиранти, трябва да си наясно откъде се вземат у тях тия неграмотни текстове. Кога ти донесе експозето?

— В понеделник, на седемнайсети.

— А кога трябваше да ти го предаде?

— Някъде към десети, но не можа, защото бил ангажиран с нещо.

— С какво?

— Откъде да знам бе, Ася. Човек може да е възпрепятстван от какво ли не. По принцип и на седемнайсети не беше късно, ако текстът беше написан като хората, а не в тоя кошмарен вид.

— Льошенка, има ли си жена твоят аспирант?

— Не помня. Май че е женен — сви той рамене. — Да не мислиш, че е бил в меден месец и от възторг си е загубил ума, разпилявайки в леглото и последните му частици?!

— Аа, не, далеч съм от подобни романтични предположения.

Чайникът завря и автоматично се изключи. Настя си наля вода в чашата и взе да разбърква с лъжичка захарта и кафето.

— Обзалагам се, че ако е женен, съпругата му има нещо общо с математиката, макар че е учила отдавна и не я знае добре. А твоят аспирант, вместо да движи науката напред, се е занимавал с политика.

— И от какво направи тия изводи?

— Ами от изборите, слънчице. Той е бил зает с предизборна агитация за своя кандидат, ходил е на заседания в щаба, вършил е маса неща, виж, не знам само дали е било за пари или от идейни пристрастия. Във всеки случай до заранта на седемнайсети не е имал никакво свободно време, за да седне и да си напише експозето за защитата. Протакал е до последния момент, а когато се е видяло, че няма да се вмести в срока, помолил е жена си да му напише встъпителното изложение, като ползва дисертацията и автореферата му. И тя го е написала, доколкото е успяла да схване нещата. И по всяка вероятност сама го е напечатала на машина. Дори се обзалагам, че той не ти го е предал лично, а го е изпратил по човек. Нали така?

— Как разбра? — смая се Алексей.

— Даже не е намерил време да провери какво са му съчинили. Бил е сигурен, че щом жена му е имала подръка един безупречно коригиран автореферат, вече няма какво да оплеска. Нали разбираш, че в нощта на шестнайсети срещу седемнайсети той не е мигнал, а когато резултатите от изборите са били вече горе-долу ясни, веднага е легнал да спи. Това е цялата история. Ако искаш, провери я.

— Голяма си фантазьорка — отбеляза Алексей. — Но имаш логика, не може да ти се отрече. От чисто любопитство наистина ще взема да проверя.

Той посегна към телефона, но Настя ловко дръпна слушалката изпод ръката му.

— Нее, приятел, така не става. Ще се обзаложим ли?

— Аз лично не. Защо да се обзалагам с тебе, глупаче?

— Ами недей тогава. Но аз ще се обзаложа с теб. Дай да видим каква е мизата? Какво ще получа, ако съм права?

— Шамар по носа, това ще получиш. А ти какво искаш?

— Шницел. И не за вечеря, а още сега.

— Асенка, имай съвест — примоли се Льоша, — кога ще преписвам текста?

— Е добре де, не ща шницел. Ще почакам. Но ако спечеля облога, ще ми дадеш извънредно прахче.

— Да речем, че ще минеш и без него. Абе, мила моя интересчийке, не можеш ли да мислиш за друго освен за ядене и наркотици? Да се наплюскаш, да се надрусаш и да изпаднеш в захлас? — подбра я Льоша. — Дай да се разберем така: ако не си познала, ти незабавно изливаш това кафе в умивалника и отиваш право в леглото. Ако пък онова, което каза, излезе вярно, ще ти разреша да го допиеш и да не си лягаш. Хайде, от мен да мине, виж колко съм добър и милостив.

— Да бе, милостта на палача — въздъхна Настя. — Давай, обади се. Така и така нищо не можах да изкопча.

Няколко минути по-късно, след като поговори с някого от своя институт, Алексей Чистяков одобрително погледна жена си, седнала на масата срещу него.

— Браво, бабче, пипето ти сече дори при високи градуси. Далече ще стигнеш. Само гледай да не объркаш пътя.

Настя допи кафето, изплакна чашата и бавно отиде в стаята. Мислите й отново се върнаха към неразкритите убийства и Наташа. Защо я отвлякоха от болницата? Ако това е стандартното вземане на заложник като средство за постигане на някаква цел, то похитителите вече трябваше да са се обадили. Да поискат пари, да речем, или пък някакви конкретни действия от страна на някого. Е, наистина в Русия всичко се прави бамбашка. В другите страни например, ако бъде извършен терористичен акт, тутакси някоя политическа групировка от терористи поемат отговорността за него. Сиреч направихме това и това и искаме от властите еди-какво си, а ако нашите искания не бъдат изпълнени, ще убием заложниците или ще взривим метрото. А у нас? В метрото избухна бомба, но кой знае защо, никой не се юрна да поема отговорност. Че защо тогава я взривиха, защо осакатиха толкова хора? От злобно хулиганство? И все пак, защо е отвлечена Наташа Терехина? При това така грижовно: похитителите са се постарали да не убиват човек пред очите й, макар че са имали чудесната възможност. Значи Наташа не е заложница, засега никой не иска нищо и не я заплашва смърт. Дотук добре. Наташа им трябва жива, иначе щяха да я убият в същия храсталак, където повалиха Миша. Това също е някаква надежда все пак. Но защо я отвлякоха? Не може да няма никакво обяснение. Четири трупа, е, наистина убийството на Романовска е под въпрос, но другите три жени не са убити случайно, а защото могат да разпознаят човека, посещаващ Наташа в болницата. А по-късно изчезва и самата Наташа, при това така майсторски отвлечена! Въпреки възмущението си, че тия хора са посегнали на едно сакато и беззащитно момиче, Настя не можеше да не признае изящната простота, с която беше организирано това похищение.

Коротков пристигна точно за вечеря, когато ароматът на шницелите, изпържени по специална рецепта на професор Чистяков, се носеше из скромното едностайно жилище и караше болната Настя да обикаля като гладен вълк в клетка.

— Гледай да боледуваш по-често, маме — въодушевено й каза Юра още от вратата. — Тогава професорът ще ти готви по-вкусни манджи, а аз всеки ден ще ти се явявам на доклад.

— Да бе, надай се коньо на зелена трева — посрещна го Алексей и му стисна ръка. — Побърканата ти дружка не може дори три дни да полежи, направо не я свърта на едно място.

— Това вече е вярно — съгласи се оперативникът, — аз наистина си имам побъркана приятелка, но затова пък, професоре, ти имаш умна жена. И тепърва ще се разбере кой от нас двамата е в по-незавидно положение.

От стаята се измъкна Настя, която в чест на госта се беше преоблякла и бе заменила удобния домашен халат с дънки и спортна ризка на червено-кафяви каренца. Млясна Коротков по бузата и укорително отбеляза:

— Мъжете станахте по-големи клюкарки от жените, честна дума. Стига само горката Настенка да се разболее и да им отпусне юздите, те тутакси почват да я одумват зад гърба й. Джентълмени!

Вечерята беше вкусна, впрочем както винаги, когато Алексей се заемаше да я приготви. Но те приключиха бързо с яденето, защото той трябваше все пак да напише експозето на своя аспирант, а Настя нямаше търпение да поговори с Коротков.

— Та ето какво ще ти кажа — започна Юра, когато отидоха в стаята, за да оставят Чистяков да пише в кухнята на спокойствие, — предстои ни да работим с един много свестен мъж, казва се Александър Ташков. А нещата стоят така: те проучват една банда, изпълняваща посреднически функции в интерес на най-различни мюсюлмански организации, предимно терористични. Фактически цялата група се състои от мюсюлмани, но с известни изключения. Едно от тях е нейният ръководител, който по сведения на колегите е руснак. Апартаментът на Терехина е мястото, където отделни членове на групата наемат стая и периодично се събират. Подобни квартири имат из цяла Москва, около девет-десет са, но засега са открити само три от тях, включително тази на Ира. Олег Жестеров се е сближил с девойката, очевидно с намерение да се запознае с квартирантите й. Но не е успял. Ташков ми каза, че е с отлични впечатления от Ира, но тя се чувства оскърбена. Съвсем естествено — на кое момиче ще му е приятно да узнае, че мъжът, с когото се люби, го е правил по задължение. Та при разговора с Ташков Ира споменала между другото и нещо любопитно за нас. Олег й обещал да я води на някакъв особено добър лекар, дори имали записан час при него за понеделник. Това да ти подсказва нещо?

— Подсказва ми, Юра, но ме е страх, че ще го припишеш на болестта ми и на високата температура. Аз вече се стряскам от думата „лекар“.

— Е, добре, значи ще трябва да намерим тоя лекар и да го проверим, за да сме спокойни. Сигурен съм, че зад всичко това не се крие кой знае какво, но… Има една подробност. Всъщност от нас двамата само ти си с температура, аз лично нямам причини да бълнувам и все пак. По думите на Терехина тоя преглед отначало е бил насрочен за петък, но в четвъртък сутринта лекарят се е обадил да отложи часа, защото имал някакъв ангажимент. И точно в интервала от петък до понеделник Олег загива. И няма кой да заведе Ира при тоя забележителен лекар.

— Тоест искаш да кажеш, че въпросният доктор по неизвестни причини не е имал желание Жестеров да му води Ира Терехина?

— Точно това искам да кажа, скъпа ми приятелко. Я ми пипни челото дали не ме е хванал и мен грипът. От делото Анисковец получих интелектуална деформация, твърде много е замесена в него медицината. Лекари, инвалиди, болници. Господи, Аска, а колко добре започна всичко, нали? Спомни си само убийството на старата лихварка. Убийство за грабеж. Убийство с цел подмяна на колекционни вещи. Версии коя от коя по-хубави, да ти е драго да работиш. И каква стана тя? Някакъв неуловим лекар, към петдесетгодишен, с приятна външност и тъмна, леко прошарена коса, навестява в болницата сакатите деца, а в приюта за инвалиди — майка им, като пътьом трепе медицинския персонал. Къде го чукаш, къде се пука, а? Всичко се разлетя в различни посоки.

— Хайде, горе главата. — Настя ласкаво му разроши косата. — Нека си признаем, че и двамата се пообъркахме с това прокълнато следствие, но това не е повод да се оплакваме и да подаваме оставка. Щом като сред ръководителите на нашата страна попадат пълни идиоти, значи и ние с тебе можем още да поработим. А с Ташков какво се разбрахте?

— Ще се опита да научи от вдовицата на Жестеров при какъв лекар е мислел Олег да заведе Терехина. Може да е някой техен познат.

— А тоя Ташков как ти се стори? Може ли да се работи с него?

— Напълно. Разбирам какво те безпокои. Мислиш за Ира, нали?

— Точно така, Юрик, жал ми е за нея. Просто сърцето ми се къса. Пък и тоя удар, който е понесла — първо да загуби любимия си, а после да узнае, че е имал към нея само служебен интерес. Поне да беше друго момиче, което няма проблеми в живота, нито с избора на партньори. А тя, с тая горчива и тежка съдба, тъкмо е видяла пред себе си някаква светлинка и изведнъж я сполетява подобно разочарование и унижение. Но аз, Юра, добре знам как стават тия неща. Ако феесбейците са си нарочили жилището на Терехина и нейните квартиранти, нищо не е в състояние да ги спре. Дори биха повторили комбинацията, която Жестеров не е могъл да осъществи докрай. И затова те питам дали и Ташков няма да избере този банален, но за съжаление — ефективен начин? Сигурен ли си, че няма да нанесе още една травма на момичето?

— В нищо не мога да бъда сигурен. Но виждам, че и на него му е жал за Ира. Освен това не ми прави впечатление на студен и бездушен тип. Просто един нормален мъж. Впрочем животът ще покаже.

Поговориха си още един час и Коротков си тръгна. Действието на чудотворното прахче бе изтекло и Настя отново усети студени тръпки, главата й натежа, очите започнаха да я болят от светлината. Тя тихо влезе в кухнята и жално се примоли:

— Льошик, ще ми дадеш ли от задокеанската отрова, а?

Ташков се виждаше с Вера Жестерова почти всеки ден след гибелта на Олег, отначало по служба, за да й задава въпроси, а после й помагаше да уреди погребението и помена. Учудваше се колко мъжествено се държи тази лекомислена, капризна, а по-рано дори истерична млада жена. Тя не припадаше, не избухваше в ридания по средата на изречението, не се мяташе отчаяно върху капака на ковчега — след експлозията и пожара Олег трябваше да бъде погребан в пломбиран ковчег. По-късно Ташков съобрази, че тя мисли за бъдещото си дете и очевидно това донякъде й помага да понесе сполетялото я нещастие.

След срещата с Коротков той отново отиде при вдовицата на своя колега. Вера беше спокойна, сякаш от гибелта на мъжа й бяха минали няколко месеца, а не няколко дни.

— Здравей, Саша — скръбно му се усмихна тя. — Заповядай. Добре, че си се сетил да се отбиеш.

Апартаментът беше необичайно пуст и в първия момент това се стори странно на Ташков. Преди нещастието с Олег той бе идвал тук три или четири пъти — когато се събираха колеги и приятели да празнуват рождения ден на Олег и още, когато го произведоха старши лейтенант. А и през последните няколко дни Ташков винаги заварваше тук много хора — роднини, приятели, дори съседи, които познаваха Олег и се смятаха задължени да не оставят вдовицата му сама в този тежък момент. А сега жилището беше празно. И това най-красноречиво показваше, че се е случило нещо лошо и тук вече никога няма да бъде така, както е било.

— По работа ли си дошъл, или просто да ме видиш?

Кой знае защо, Ташков нямаше желание да лъже. По принцип той не беше от най-близките приятели на Олег Жестеров и жена му, така че тя имаше от кого друг да очаква помощ и подкрепа.

— И едното, и другото…

В същия миг забеляза, че Вера е облечена сякаш за излизане. В елегантен костюм, прикриващ напредналата й бременност, с обувки на висок ток и ярък грим. И още — напарфюмирана. Това беше най-поразителната подробност. Наистина има жени, които не ходят из къщи като повлекани й мърли, стараят се да изглеждат добре дори никой да не ги вижда. Но Ташков още не бе срещал жена, която да се парфюмира, ако няма кой да вдъхне приятния аромат.

— Сигурно чакаш някого? — с разбиране попита той.

— Не, но скоро трябва да излизам.

— Няма да ти отнемам много време. Ще ти задам само няколко въпроса.

— Във връзка с Олег ли?

— Да. Опитвам се да установя с кого се е срещал и разговарял в дните, преди да загине. И открих една подробност. Оказва се, че той се е уговорил с някакъв лекар да приеме за консултация една негова позната. Наясно ли си за какво е ставало въпрос? И каква е тая позната?

— Ами тя е сестра на един от вашите — възкликна Вера. — Ти не знаеше ли?

— Искаш да кажеш, че е сестра на колега от нашия отдел? — уточни Ташков, като се стараеше да прикрие недоумението си.

Излиза, че Жестеров е представил Ира за сестра на свой колега. Много мило. Впрочем напълно обяснимо, като се вземе предвид, че Вера все пак му е съпруга, а не някоя случайна жена от улицата.

— Не знам дали от вашия отдел или не. Олег така и не ми каза.

— Но тя може да е сестра на кого ли не. В нашето ведомство има хиляди сътрудници. А аз трябва непременно да знам с точност. Казвал ли ти е какво е заболяването й?

— Не. Просто…

Тя замълча и впери очи през прозореца. На Александър му се стори, че Вера полага всички усилия да не заплаче, и му стана неудобно. Деликатно изчака известно време, после внимателно попита:

— Какво искаше да кажеш?

— Кога? — тя се обърна и спокойно го погледна в очите.

— Когато заговорихме за сестрата на нашия колега. Започна да ми казваш нещо, но не се доизказа.

— Така ли?

— Верочка, припомни си, ако обичаш, какво ти е говорил Олег за нея. Всичко, до най-малките подробности.

— Нищо особено не ми е казвал.

— А за какъв лекар е ставало дума?

— Откъде да знам.

— Вера, не бива сама да се поставяш натясно. Добре ми е известно, че ти знаеш за кой лекар те питам. Недей сега да отричаш.

— Е добре. Това е моят наблюдаващ лекар, който следи бременността ми. Олег ме беше помолил да запиша неговата позната за преглед. Нищо повече не знам.

— А ти изпълни ли молбата му?

— Естествено.

— Прегледът състоя ли се?

— Не. Валерий Василиевич им записа час, после обаче се наложи да го отмени за друг ден, а Олег така и не успя да отиде.

— Надявам се, че Валерий Василиевич си има фамилно име? — попита Ташков, без да може да скрие иронията си.

— Да. Волохов.

Вера взе нетърпеливо да потропва с обувка по килима, с който бе застлан паркетът, и Ташков разбра, че тя нервничи. Дали защото бързаше да излиза, а той я задържаше, или пък имаше нещо друго…

— Къде мога да намеря твоя лекар?

— На работата му — неочаквано троснато отговори младата жена. — Вероятно и вкъщи можеш да го намериш, но за съжаление не му знам адреса.

— Но защо ти е толкова неприятен този разговор, Вера? Защо не ми каза веднага, че става дума за доктор Волохов?

— Нищо не разбираш! — избухна тя. — Валерий Василиевич не е кой да е лекар, при него ходи елитът на Москва. А вие ще почнете да му досаждате с вашите глупашки разпити, и то се знае, аз ще съм виновната. Едва успях да го кандърдисам за онова момиче, той все отказваше да го приеме, защото е много зает, а аз, глупачката, настоявах и го молих. Вече виждам колко е бил прав човекът. Ако ми беше отказал категорично, сега нямаше да му виснете на главата. Ще вземе да ми отреже и на мен квитанцията, защо му е пациентка, заради която го безпокои милиция.

— Говориш глупости, Верочка — меко се опита да я спре Ташков. — Никой няма да висне на главата на твоя доктор. Дори ще му отнемем съвсем малко време. Трябва само да уточним дали е разговарял с Олег и ако е разговарял, то кога и за какво. Това е всичко.

Гневният изблик на Вера угасна. Тя отново доби спокойния си безгрижен вид. Ташков поговори с нея още няколко минути и си тръгна. Още щом затвори вратата, Вера стана и се втурна към телефона.

— Аз съм — припряно каза тя в слушалката.

— Аз съм — чу той в слушалката възбудения глас на Вера. — Случи се нещо ужасно. Те скоро ще дойдат при теб.

— Кои „те“?

— Ами ония… От ФСБ и от милицията.

— Всички наведнъж ли? — невъзмутимо се подсмихна той. — Няма ли да ми станат малко множко?

— Извинявай — забърбори Вера, — аз съм виновна за всичко. Нали помниш, че те помолих да прегледаш едно момиче?

— Да, разбира се, покойният ти съпруг трябваше да го доведе преди една седмица.

— Те взеха да ме разпитват какво е това момиче и при кой лекар е имал намерение Олег да го води. Не исках да им казвам за тебе, честна дума, но излезе, че Олег е съобщил на момичето, че ще го води при лекаря на жена си. Беше безсмислено да отричам, наложи се да им кажа. И сега те ще дойдат при тебе. Това е ужасно! И всичко е заради мен! Прости ми.

— Ама, Вера, моля ти се — снизходително се позасмя той, — недей да изпадаш в паника. Тези хора си вършат работата, искат да издирят убиеца на мъжа ти. Нека дойдат, с удоволствие ще отговоря на всичките им въпроси. Пък и нямам какво толкова да им разказвам. Аз не познавам съпруга ти, нито пък неговото протеже. Дори не знам коя е тя и от каква болест страда. Така че няма да им бъда особено полезен. Но нека дойдат, за бога. Не бива да се вълнуваш така, момичето ми. Това е вредно за тебе. Трябва да се пазиш.

— Ти… — Стори му се, че Вера изхлипа. — Наистина ли не ми се сърдиш?

— Но боже мой, естествено, че не ти се сърдя: Защо трябва да ти се сърдя? Жалко само, че тия хора напразно ще си загубят времето. Впрочем това си е тяхна работа. Нали не си забравила, че вдругиден трябва да дойдеш на преглед?

— Не, разбира се, как мога да забравя. Но повтори, моля те, че не ми се сърдиш, и да тръгвам вече, че закъснях.

— Не ти се сърдя, Верочка, избий си тия глупости от хубавата главица и мисли само за нашето бебенце. Целувам те.

— И аз — изгука тя в слушалката.

Той беше съвсем искрен. Наистина не се страхува от посещението на оперативниците, независимо дали са от милицията или от ФСБ. Няма какво да крие. Нищо общо няма с убийството на съпруга на своята любовница. Нека дойдат и да задават въпросите си. Нека опитат да се хванат за нещо. А той ще се забавлява, наблюдавайки безплодните им напъни. Моля, готов е да ги приеме всеки момент.